| Кръглата маса |
 |
Платформа на СДС |
|
Клубът |
|
Ран и Ът |
|
Публикации |
|
Следствено дело № 66 от 1989 г.
Събранията в кино "Петър Берон"
Независимите сдружения след падането на Живков
Коментарът на Л. Александриева
За малцинствата ни зад граница и за герба
Мъжки глас: (…) Ако Ви интересува, мога да Ви прочета нещо, понеже аз се занимавам професионално с националния въпрос,… ако Ви интересува, това са някои въпроси, които са и към Вас отчасти… „Първо: Като се има пред вид активната дейност на унгарската и сръбската емиграция в защита на техните малцинства в Румъния, принудила и съответните правителства да направят нещо по въпроса, какво е отношението на българската емиграция към заплашените от разрушаване български села в Банат и въобще в Румъния? Вие знаете, че българското правителство нищо не прави. Второ: събитията през последните месеци разрушиха мита за съществувалата уж от векове отделно от румънците молдавска нация. Какво е отношението на българската емиграция към не по-реалната от Молдовската Македонска нация? И има ли некомунистически, македонистки организации извън югославска Македония? Трето: Какво пише и прави българската емиграция в страните–членки на Европейската общност за признаване на националните права на българите в гръцка Македония и Тракия, които се отричат /в противоречие с приетите при влизане в Общия пазар задължения/ от Гърция. Ясно е, че българското правителство не прави нищо по въпроса. Четвърто: Като се има пред вид дейността, развивана от хърватски, албански и тюркски организации сред работниците от Югославия и Турция в Западна Европа, какво се прави от българите сред /…/ (българската) икономическа емиграция от моравска, югославска и гръцка Македония? Пето: Ще бъдат ли реабилитирани и ще получат ли компенсация изселените през 1944 г. около 100 000 българи от Крим и Украйна, след като това е извършено или се предвижда за други засегнати национални групи? Ще бъдат ли възстановени ликвидираните след Втората Световна война български училища и печат в Бесарабия и въобще в СССР? На 17.02.1989 г. по програмата “Правата на човека” на радио “Свобода” бе съобщено, че гагаузки неформални групи са се застъпили пред Горбачов за създаване на Гагаузко-българска автономна съветска социалистическа република. Това е по руската служба. Шесто: Каква е степента на организираност на българската емиграция и какви са възможностите й за въздействие върху общественото мнение в сравнение с гръцкото, арменското, прибалтийското и други лобита в САЩ и в Западна Европа? Сътрудничеството на много от емигрантите с Комитета за българите в чужбина създава впечатлението, че изселването или бягството им от България е било за тях само средство за личното им спасение и благополучие, без да се чувстват макар и малко задължени да съдействат за извеждане на цялата нация от трагичното й положение.” Аз Ви казах вече, че съм научен работник, който професионално се интересува от тези въпроси. „Уверявам Ви, че жив интерес към тях се проявява от много други – хора от най-различни професии. Причината да ги чета пред радио “Свободна Европа” е, че за разлика от периода между двете световни войни, в днешните български средства за масова информация много повече се дискутира върху проблемите на Салвадор и Сейшелските острови, отколкото върху нерешения и до днес Български национален въпрос. Съвременните български управници са толкова заети насила да задържат и асимилират българските турци, цигани, татари и други, че не им остава нито време, нито желание да се занимават с проблемите на сънародниците си в чужбина, камо ли да предложат на нуждаещите се земя и убежище в България.” Тука става дума, преди всичко, за румънските и за съветските, които желаят да се изселват. „Предлагам Ви да създадете постоянни рубрики, които да информират за историята и проблемите на българските малцинства там, където те са потискани, за тяхната писменост, културен живот, организации и прегледи, обзори на печата им в страните, където националните им права се зачитат. Такава дейност отдавна се върши от унгарската, румънската и други национални редакции на радио “Свободна Европа” и „Свобода”. Ако считате, че тези проблеми са интересни, може вашите диктори да прочетат казаното от мен, за да могат и други българи да вземат отношение по поставените въпроси.”
Р. Узунова: За съжаление, по тези въпроси не се чувствам компетентна… И никой не ги е …
Мъжки глас: Може…, би могъл г-н Костов…
Р. Узунова: Да, да, разбира се. И ще обърна внимание на другите колеги, които се занимават с исторически въпроси и с тези проблеми изобщо ...
Мъжки глас: Просто мога да Ви кажа, че например по руската редакция непрекъснато се правят обзори на културния живот на емиграцията, на техния печат и списания, така че се чувства една празнота; просто, нали, тази работа, която Вие вършите, е много полезна, но не се разбира какво става с нашите сънародници там. Нали те имат печат – този печат в България е далеч по-недостъпен от западния, просто нищо не знаем за него; даже и аз, който се занимавам професионално, случайно са ми попаднали някои материали, така че голяма празнота има по въпроса. А и просто като се има предвид, че непрекъснато ги обвиняват в анти-националност, това… Има такъв информационен вакуум, който сред населението се запълва от не дотам компетентни и най-различни информации – слухове, примерно: че в Щатите има един милион българи и други подобни глупости. Но както и да е... Ако искате, даже ще Ви прочета още пет изречения, които дори могат да ви развеселят: Това е: “Българският лъв. Ако полските комунисти, в суеверен ужас, не посмяха да накичат гордия /.../ лъв с техническите символи на двайстия век, то в България веднага се намериха услужливи Шмиргели, които грижливо ошлайфаха и остригаха традиционния български лъв и за вечни времена го затвориха между два житни класа в машинния парк на социалистическия реализъм. И както му е реда, за да се ознаменува това най-славно събитие в многовековната му история, отдолу изписаха: 9 септември 1944 г. Дълги години лъвът се каляваше като Рахметов върху зъбчатото колело на индустриализацията, и „ни дума, ни вопъл, ни стон” – мълчеше си и с нищо не показваше, че е лъв. И тъй като не беше нито от желязо, нито пък беше комунист, то един ден и най-отговорните другари повярваха, че го е сполетяла съдбата на Настрадин Ходжовото магаре. А за да не плъзнат слухове, че това е станало вече след Априлския пленум, под безжизненото му тяло написаха: роден 681 – умрял 1944.” … Това е. Просто…
Р. Узунова: Благодаря Ви, ще го дам на Велко Верин.
Мъжки глас: Разбира се, не претендирам нито за авторски права ...
Р. Узунова: Остроумно е, остроумно е...
Мъжки глас: Това е… За герба, Вие знаете, че се смени – нашият герб за последните 100 години се смениха ... Само след 9ти септември се написа като на некролог – 681 и т.н. Авторски - това е гербът на Първата полска държава. Николай Шмиргела, това е скулптора – един от тези двамата, които са автори на нашия нов герб - Николай Шмиргела; Рахметов Вие знаете кой е. За „ни дума, ни вопъл, ни стон” – също няма да Ви обяснявам. За Настрадин Ходжовото магаре, знаете, че той дълго време го е учил да не умира, калявал го е…
Р. Узунова: …да не яде и тъкмо се научило да не яде, и умряло.
Мъжки глас: … да не яде и умряло. Така че го знаете. (…)
(Част от интервю с млад научен работник, може би историк; 22.02.1989 г., ролка № 313)
Разказ за съпротивата при смяната на имената на българите-мюсюлмани в с. Корница, Гоцеделчевско през 1973 г.
Р. Узунова: Включих, говорете.
Мъжки глас: През 1972 година стават тези събития в с. Корница. Трагедията започва от месността Предел, където работеха група горски работници от с. Корница. Работили са си хората и една вечер през м. декември 1972 г. (от същата година, да) с три джипа пристигат хора от МВР на гр. Гоце Делчев и им казват да си сменят имената. Те категорично отказали. В отговор на това те били пребити от бой. Техните имена са: Бекир Садулев, Алис Пачев, Адем Пашов, Ибрахим Бялков. Най-тежко бит бе Ибрахим Бялков, донесен на носилка, който бе цял месец в безсъзнание. До нас идваха вести, че по всички краища на страната, населявани от помаци, властта е започнала кампанията за насилствена смяна на имената, като е използвала всякакви методи. Като най-драматични се развиваха събитията в с. Корница и някои от Бабешките махали. В с. Корница на предварителни уговорки били подложени полевъдните бригадири Аляк Келешов, Асан Имамов и Исмаил Бенишов, Реза Суин, които са били извикани в МВР с призовки поединично и след това смазани от бой. Единственият, който не се е явил на тези призовки, е бил Реза Суил. На 20 януари 1973 година в селото пристигат хора от МВР да приберат Реза, който не се е появил на тяхното повикване. Хората разбрали за предстоящата му участ и се вдигнали да го защитят. В този момент хората разбрали, че единствено събрани заедно могат да предотвратят насилствената асимилация срещу тях. В знак на протест хората от селото, сдружени заедно, започнали денонощно да седят на площада, напалили огньове, за да се стоплят, което продължава три месеца. Всички спряха да работят, децата не ходеха на училище, народът очакваше представители на властта, които да разяснят докога ще продължава всичко това. Никой не е предполагал, че има друг начин за борба освен мирно несъгласие с това нечовешко решение - смяната на имената. Вече всичко става ясно, че властта смята по единично да се справи с всеки мюсюлманин - да му бъде сменено името и премахнати техните обряди. Зимата в Пирин е сурова, сняг и вятър; дъждът и мъглите бяха постоянен спътник на хората, но не това тревожеше хората, завити в черги и найлони, с очи, насълзени от дима на мокрите дърва.
Р. Узунова: По-бавничко!
Мъжки глас: Никой не е предполагал, че е имало друг начин на борба освен мирно несъгласие. Дните се нижеха бавно и тягостно, всеки криеше надежди, че утре вестите ще бъдат по-добри. Властите разбраха, че хората са твърдо решени да отстояват. На 20 февруари 1973 година в селото дойде Петър Дюлгеров - първи секретар (на БКП) на Благоевградски окръг, съпроводен от управници от МВР от гр. Гоце Делчев и Благоевградски окръг, Благоевград. Вместо да се трогне от гледката, която се откри пред очите му, той в речта си съвсем злобно се закани. Освен това той спомена, че досега не е имало бити хора. Но на новородените деца ще се слагат християнски, или така да се каже - славянски имена. Също така той заяви, че кръв ще се лее, но това ще стане. Нима така постъпват умните хора? Нима не изпитаха състрадание при вида на донесения на ръце Ибрахим Белков, който почти цял месец беше в кома от нанесеният му побой на местостта Предел. Може би властите таяха някъде дълбоко в душите си неправда, но не искаха да дадат воля на подобни мисли. Със същата мисия идваха и редица отговорни другари като другаря Радонов и генерал Карамфилов, които по категоричен начин заявяваха същото. За нас не остана никаква надежда в страната, освен отвън. Но уви, в Турция не взеха въпроса от истинската му страна, защото ги заблуждаваха, че този акт е доброволен: ето, вижте, сменят си имената доброволно помаците, турците не ги /…/, защото са си турци. Ден по ден си вървеше, наближаваше пролетта - време за земеделие, а никой не помисли за работа, на никой не му се излизаше извън село, сякаш хората предчувстваха онова, което им крояха. И то стана. На 27 март 1973 година в селото пристигна един мъж с кола с югославска регистрация. Говореше с хората, уж се трогваше от това, от нещата, вършени от властите. А именно той даде тази вечер сигнал за нападението срещу мирното население в селото, именно този човек беше от властта. Той пренощува в къщата на Симеон Кузлов – българин, а от там с радиопредавател дирижираше положението. На 28 март 1973 година в 5 часа сутринта, когато хората уморено дремеха покрай огньовете, внезапно с автомобили и четири пожарни и други, селото бе нападнато от 2000 - 2500 биячи, въоръжени с автомати, палки и специално подготвени за този случай дървени тояги. Започна се стрелба, жесток бой. С голи ръце хората се втурваха да се бранят. Биячите не подбираха - удряха деца, жени, без разлика; стреляха, биеха с палки и тояги, с вода от пожарните обливаха хората, пускаха освирепели кучета, без да помислят за последствията, коне мачкаха хората. Нима може да се опише тази трагедия! Бяха убити трима души, ранени - над 300 и всички други - пребити от бой. След като чули стрелбата, жителите на селата Брезница - намиращо се на 5 километра северно от село Корница, и на с. Лъжница, намиращо се на 2 километра южно от с. Корница, се втурват на помощ. Пресрещнати от биячите извън с. Корница, хората от с. Брезница били натикани в един полевъден водоем, където са били обект на гаври и жестоки побоища. Убит е и току-що уволнилият се младеж Тефик Хаджиев. И всичко не свършва до тук. Подгонени от кучетата и конната милиция, мюсюлманите правили опити да се спасяват кой както може. Милицията отива в с. Брезница и продължава да безчинствува - убиват един стар безпомощен човек на име Исмаил Атемин, който с увреден слух не могъл да чуе заповедите. Хората на с. Лъжница споделят същата участ - смазани от бой, арестувани, част от тях интернирани, други осъдени и вкарани в затвора. 9 човека от с. Корница бяха осъдени политически, двама от с. Лъжница: всички те на от 5 до 12 години затвор. Всички, които са останали в с. Корница, а и от другите две села, са непрекъснато викани по МВР и разпитвани. Там те биват бити и насила сменяни имената им и изваждани български паспорти с български имена. Хората бяха малтретирани като вид опитни животни. От сутринта, около 10 - може би 11 часа, почнаха да ходят във всяка къща, да показват списъци със славянски имена. Всеки трябваше да си избере едно от тях, иначе - тежко му. Ето, така сами хората си слагаха имена. Подписваха декларации. Мъката, която ни беше обхванала, не можеше да се опише. Нима можеш да предприемеш друго име без собствена воля и да бъдеш що-годе весел и сговорчив? Наплашени, хората пъшкат с още кървящи рани; започват работа заради самата работа, а не от чувство за дълг. Занизаха се дни и години на страдание, на мъка по загубени близки и познати, на жал за невръстни сираци и млади мъже, гниещи в затвора. Започва се нов етап - на асимилация. Забранява се на хората да си викат на мюсюлмански имена, забранява се честването на празниците ни, забранява се на жените да ходят в националните мюсюлмански носии като шалвари, фереджета, забрадки и други. Също така се забранява обрязването на децата - един основен мюсюлмански обичай. И впоследствие бяха осъдени жени от с. Корница, с. Лъжница, с. Брезница, с. Плетена, с. Вълкосел, с. Рибново и други в Сливенския затвор. Навсякъде сме зачитани като хора втора категория: подигравани, обиждани, гонени. Не се разрешава на жените да пътуват в автобуси с мюсюлмански носии, задяват поголовно всяка жена или момиче, видяно в тях; не приемат жените по кметства, банки, магазини, хлебарни магазини и други. А всичко това се вършеше без жал и мисъл. Принуждаваха хората да правят кръщенки на децата си и други християнски обреди. Безжалостно се отнасят и към мъртвите - бутат надгробните им надписи, плочи, заменят ги с други. Карат ги погребението да се извършва в ковчег, а не по мюсюлмански. Затвориха джамията и не разрешават на хората да изповядват религията си; не дават на ходжата да изнася молитвата на минарето, защото бил пречел на спокойствието на хората. Всичко това продължаваше до 1984 - 85 година, когато генералният план срещу всички мюсюлмани в България влезе в последния етап, а именно смяната на имената и на дотогава смятани за турци наши събратя. След като ние първи преминахме през този огън, сега отново изживяхме мъката заедно с тях, защото знаем какво нещо е това и с цената на какво се постига от властите. Сега всички - и турци, и помаци споделяхме общата участ. Ето че страданието ни помогна да осъзнаем някои отчуждения, съществували преди.
Р. Узунова: По-високо!
Мъжки глас: Разбрахме всички ние, че сме от една черга – мюсюлмани. Целият репресивен апарат заработи още с по-голяма сила, целеща постепенно изваждане и забрава на всичко мюсюлманско. Започна се нова вълна от насилие срещу имена, обреди, обичаи. Забраниха съвсем официално обрязването. Голям брой жени биват пращани по затворите заради обрязването. Съчинена беше и кампанията за жените - били пречели, и т. н. Съборени бяха джамиите в селата: с. Плетена - един брой, с. Годешово – два броя, с. Слащен - един брой, с. Вълкосел - един брой, и едната стои, с. Крибул - един брой, с. Кочан - един брой, с. Беслен - един брой, с. Бацка - един брой; и така общо 9 джамии. Официално властите твърдяха, че всичко това е доброволно и изведнъж всички разбрали, че са българи и си сменят имената. Заблуждаваха както собствения си народ, така и външния свят; лъжеха; скалъпваха изкуствени речи и изявления с една единствена цел - чрез заблуда на обществото да прокарат своята линия: асимилация на мюсюлманите. Излязоха сензационни открития от учени, които трябва да се срамуват от тези си деяния. А дълбоко в душите си ние всички продължавахме, продължаваме и ще продължаваме да се борим за правата си и вярата по начин, конкретен за всеки човек, мирно. Всички таяха дъх пред радио „Свободна Европа” и ВВС, за да чуем дори само дума за нас, в наша защита. Очакваме светът да разбули това було по нашия въпрос. Знаете, че България официално е подписала документите от Хелзинки и от други световни форуми относно правата на човека. Хората разбраха, че ако не тук, в родината си, то някъде далеч от нея ще могат да носят имената си и именно това просветление бе в основата на предварителното решение: заминаване за Турция. Този период - от месец май до месец август - може да се нарече време на истината. Видя се, че хората зарязват всичко, не ги интересува нищо, а само едно: собственото спасение. Въпреки че този закон важал за всеки гражданин на Народна Република България, на нас - помаците по съвсем хитър начин се отказваха паспорти за чужбина. Първоначално, за да успокоят общественото вдъхновение по този въпрос, властите мотаха хората ту пред банки, ту пред съдилища и фотоателиета и печелеха време да разубедят хората да не тръгват. Лъжеха, че след първите дни на 1989 година и за нас ще важи това нещо. Но уви, вместо това те мобилизираха някои от хората от целия район и ги откараха в различни места по страната, както те ги наричат /…/
Р. Узунова: Какво ги наричат?
Мъжки глас: Там, има лагер, в Сливница…С това целяха отново да не се надигне народът и отново да ни сплашат. Докараха войници от Вътрешни войски, които патрулираха по селата. Районът ни беше блокиран за посещение от други райони на страната. А кои сме ние и какво искаме? Кои сме - това добре го знаят и властите, така и прогресивно мислещите християни, дори и външният свят. Какво искаме? Искаме онова нищожно човешко право на самоопределение. Ние горещо подкрепяме и уважаваме всяка прогресивна наченка, която цели демократизация на обществото, уважаваме и сме готови да отдадем сили и умения за благото на страната ни, ако ни разрешат да изпълняваме свободно религията си и ни върнат имената. Ако ли пък това за някои хора е утопия, то ние сме готови да идем и да живеем в която и да е страна на света, стига да се позволява там да изпълняваме тези неща: религия и връщане на имената.
Сега, Румяна, искам тука да прочетеме имената.
Изселени семейно през 1973 година:…
Р. Узунова: Сега имената по-бавно и по-ясно. Така.
Мъжки глас: Добре. Юсеин Юсеинов Бабечки - в с. Ленково, Плевенско; Адем Мехмедов Джимджиев – в с. Горна Митрополия, Плевенско; Ибрахим Мустафов Келешов - в с. Славовица, Плевенско; Мустафа Мустафов Бялков - в с. Бъркач, Плевенско; Али Мустафов Келешов – в с. Николаево, Плевенско; Исмаил Мустафов Гетов – в с. Вълчи дръм, Плевенско; Мехмед Ибрахимов Сърманлиев - в с. Враня, Врачанско; Исмаил Мустафов Бялков - в с. Бутан, Врачанско; Халил Мустафов Иляв (?) – в с. Градешница, Врачанско; Шабан Халилов Бялков - в с. Сурен, Врачанско;
Адиде Бекирова Сърманлиева - в с. Буковец, Врачанско; Зейнеп Мехмедова Сърманлиева – в с. Сираково, Врачанско; Мустафа Исмаилов Велишалов - в с. Гара Орешец, Видинско; Мустафа Мустафов Рунтев - в с. Дряновец, Видинско; Ибрахим Бекиров Бялков – в с. Тошовци, Видинско; Ибрахим Ибрахимов Гетов - в с. Рабиша, Видинско; Атидже Аролова Гетова - в с. Рабиша, Видинско; Аляк Алилов Келешов – в с. Макреш, Видинско; Адиде Байрамова Бялкова - в с. Тошевци, Видинско; Бекир Бекиров Бялков - в с. Бобово, Русенско. Това са изселените през 1973 година по отделно…, не - семейно изселени. А изселени без семействата: Шабан Мустафов Дрилев – в с. Долни вадим(?), Врачанско; Мехмед Мустафов Дрилев - в с. Мраморен, Врачанско; Сюлейман Ибрахимов Амидеин – в с. Бялово, Врачанско; Ибрахим Ибрахимов Бялков – в с. Хайредин, Врачанско; Саид Мехмедов Коручев – в с. Малко Вранево, Русенско; Фатиме Юсуфова Амидейна – в с. Иваново, Русенско; Ибуша Ибрахимова Кезимова – в с. Бутан, Русенско; Юсуф Юмеров Тарлов - в с. Макреш, Видинско; Саид Бекиров Бялков – в с. Ново село, Видинско; Ибрахим Еминов Кадриев – в с. Гара Орешец, Видинско; Ибрахим Османов Бошнаков – в с. Ярманица, Видинско; Мустафа Мустафов Муратов – в с. Горни цибър, Видинско; Хасан Бекиров Бялков – в с. Станьово, Михайловградско; Саид Мустафов Бинов – в с. Мечка, Плевенско.
А сега осъдените и излежали присъдата си: Байрам Ибрахимов Гетов – София; Байрам Байрамов Дулев – София; Исмаил Ахмедов Дрилев – София; Юсейн Ибрахимов Сърманлиев - Стара Загора; Айруш Ибрахимов Хаджиев - Стара Загора; Исмаил Бекиров Бялков - Стара Загора; Осман Алилов Бузев - Стара Загора; Юсуф Ибрахимов Сърманлиев - Стара Загора; Мустафа Фаиков Бялков - Стара Загора.
А сега имената на убитите: Мохарем Мохаремов Барганов – с. Корница; Юсеин Асанов Караалилов – с. Корница; Халиф Мустафов Амедеин – с. Корница; Тефик Хаджиев – с. Брезница; Исмаил Атемин – с. Брезница.
Това е засега, Румяна, нещо…?
Р. Узунова: Чакай сега…
(12.12.1989 г., ролка № 374)
Разказ и Заявление за помощ към НДЗПЧ на сем. Калъч от гр. Бурса, Турция
П. Бояджиев: Следващото е на 25 март, сега което ще ти пусна…
Р. Узунова: Да, включила съм…
Женски глас (Гюлтен (?)/…/, Варна): Шемсетин Калъч и Гюлтезер Калъч, живеещи до 1981 г. в гр. Асеновград, адрес (…), на 8 ноември 1981 г. идват в Турция като туристи и получават политическо убежище. Заживяват в гр. Бурса. В България, в същия град, остават трите им деца: Рамадан Шемсетинов Рестемов, роден 1967 г., Недреб Шемсетинова Рестемова, родена 1969 г., и Севда Шемсетинова Рестемова, родена 1976 г.; живеят при баба си, Неджесе Алиева Калъчева и дядо си Шабан Рамаданов Калъчев, същия град, улица (същата). Родителите започват да изпращат молби до правителството в Анкара, за да изискат от България децата им. Това се подновява всяка календарна година. Отговорът от Анкара е, че документите и молбите са изпратени и чакат разрешение на въпроса. Имената на децата са сменени през 1985 година без съгласието на родителите. Пишат и специално до Тодор Живков, но отговор няма. През 1986 г., м. януари, синът Рамадан е взет в казармата. През м. март 1988 г. се уволнява. На последната молба през 1988 г. за децата отговарят от България, че пълнолетните им деца Рамадан и Недреб са подписали, че не искат да идват в Турция. При телефонните разговори с родителите децата плачат и питат родителите си „Защо не ни вземете при вас?” Те са уплашени и убедени от ДС, че нито Турция, нито родителите ги искат, и единственото разрешение на въпроса е родителите да се върнат в България. Така 8 години продължава тази мъчителна раздяла. Гр. Бурса, адрес (…) тел. (…) на родителите, код на Бурса (…);
Заявление. До Независимите дружества за защита правата на човека в България; Заявление от Гюлтезар и Шемсетин Калъч, Турция, гр. Бурса, адрес (…), Г-н председателю, с голяма радост узнахме, че на 16 януари 1988 г. в гр. Септември е учредено Независимо Дружество за защита правата на човека в България. Обръщаме се към Вас за помощ, тъй като от 8 години живеем разделени от трите си деца и българското правителство продължава да ги задържа въпреки международните договорености, под които и тя е сложила подписа си. От 1981 г. живеем в Турция и оттогава правим чрез правителството в Анкара безуспешни опити да вземем при себе си собствените си деца. В отговор на това, че са заплашвани непрекъснато, и след като двете от тях станаха пълнолетни, бяха принудени да се подпишат, че не желаят да дойдат при нас. Моля Ви да отидете на адреса: гр.Асеновград, (…), и се запознаете с тези случаи на нарушение на човешките права в България. Вярваме, че ще разберете желанието ни да бъдем заедно с рожбите си и ще положите всички усилия за разрешението на този въпрос. Подписи (…), 11.03.89 г., гр. Бурса.
(25.03.1989 г., ролка № 95)
Интервюта по повод реч на Т. Живков на среща с избрани представители на хуманитарната интелигенция – 20 - 21.02.1989 г.
Добавки към публикувания текст на речта
Мъжки глас: Понеже нямах възможност да правя записки и по памет съм ги правил, така че, може би ще трябва да ги сверите евентуално с други сведения.
Р. Узунова: Вие, … какъв сте?
Мъжки глас: Аз съм научен работник ...
Р. Узунова: Името Ви? Ако искате...
Мъжки глас: Предпочитам за момента да не го казвам. Но достоверността на сведенията Вие може да проверите. Става дума, аз днеска сверих във вестниците това, което го има и само неща, които ги няма…
Р. Узунова: Които липсват във вестниците, а той ги е казал.
Мъжки глас: Най-напред това, което съм записал: “Никога не е имало такава дирижирана кампания срещу България. Много по-голяма от Римската. Искам да кажа няколко думи и за тези, които говорят срещу народа си на Запад. Става дума за т. нар. “дисиденти”. Един от тях, който сега е в ръководството на Клуба, който в култовото време погроми интелигенцията – аз за това имам документи.” Доколкото разбирам, става дума за Христо Радевски. „Един разправял пред Митеран, “корупция в България, корупция” – може би става дума за Радой. „Я да го видим, казах аз, и какво да го видим – само преди месец е взел 17000 лв.” ... За националния въпрос: „Западът засега се опитва по два начина да действа. Първо: ни натиска чрез… за Възродителния процес и някои, особено от Дружеството, се опитват да ги защитават, тези хора. А тези от Дружеството за правата на човека – те са съдени, криминални” и т.н. Струва ми се, че за Едуард Генов става дума. „А другото, като събуждат сред разни недоволни, такива, недоволство и т.н. Когато Еврен дойде през 1982 г. в България, той каза “Хайде да ги спрем тези изселвания, още 600 души и край.” Върна се в Турция и прати списък на 3 500 души! Може ли едно да се говори, друго да се прави? Сега в Пакистан,…” - не разбрах точно това, мисля, че Пакистан беше, „казва, че ще ги вземе всичките милион и половина души! По този въпрос няма да отстъпим – те са си българи и това е.” По Македонския въпрос: „Тоя въпрос трябва да го махнем! Оня ден идва един югославски другар,…” - не знам, за Орландич ли ставаше дума, „и ми вика, “Друже, друже”. Ама първо трябва да го решим! Абе, писна ми! Нека дойдат, от които искате страни наблюдатели, ако ги признаят за македонци - харизваме ви ги.” За преустройството: “Ние преди години ги нямахме тези разбирания; опитвахме се туй-онуй да правим, но едно про/.../ в Съюза ни отвори очите за всичко. Трябва да си признаем, че социализмът е недоносче…”
Р. Узунова: Тодор Живков казал това?!
Мъжки глас: Да. „Трябва да си признаем, че социализмът е недоносче – появи се не където трябва и не както трябва. Ама от него трябва да израсне юнак – ние вярваме в него. И затова трябва да усвоим целия световен опит.” Това са, по-така...
Р. Узунова: А това са редактираните неща, които после не излязоха в печата, така ли?
Мъжки глас: Да. Освен това, що се отнася до Добрин Спасов – Добрин Спасов, Вие го четохте вероятно това, което излезе. Той официално не е считал, че ще го пуснат, че е било дирижирано, но след това, като са му дали думата и той, нали, се е изказал, Вие видяхте това, което беше там… „ Аз бях, за мене говореха, че съм бил ревизионист, но сега искам да се види, че съм с партията.” – това е… Добрин Спасов. А Веселин Йосифов, той за Вас е говорил…
Р. Узунова: И какво?
Мъжки глас: Ами, малко ми е неудобно, но ...
Р. Узунова: Нищо, кажете ми го, аз съм свикнала.
Мъжки глас: Да. „Един грях ще ви изповядам за тая отрепка, при която се изповядват ония от Клуба – нея я бяха съдили, ама аз и други се разтичахме, и я изкарахме от затвора…”
Р. Узунова: Боже!
Мъжки глас: „…и като излезе, дойде в кабинета ми със 101 карамфила, и неудобно ми е да кажа, целуна ме на такова място, че ми изцапа ризата с червило.”
Р. Узунова: /…/ак!.. Както и да е… (казаното е в шепот и като през сълзи)
Мъжки глас: …Просто… Любомир Левчев, нали, с много похвали по адрес на доклада, но важното е, че заключава, че трябва да се намери компромис между властта и Клуба. Това е по този въпрос. Моето впечатление от това, което чух, е, че специално за националния въпрос, това е нещо като селско мислене: дотука е нашият синур - това, което е вътре, ще го стискаме, това което е отвън – не ни интересува, даже и да са българи; но тези тука, зорлем ще ги държим… българите! Що се отнася до Клуба, смисълът беше: и да си мълчат, пак ще ги изкараме родоотстъпници, просто това е необходимост.
Р. Узунова: За Клуба или за Дружеството?
Мъжки глас: За Дружеството, за Дружеството – грешно се изразих. Просто режимът има нужда да са такива, и тактиката на Клуба…, нали, с добро, със замълчаване,… просто се получава така, че те това го правят с най-добри намерения, но задължително трябва да ги изкарат родоотстъпници, за да се оправдаят всички тези мерки… Това е специално по този въпрос. Аз, ако имам някакви подобни интересни сведения, ще Ви потърся по същия начин. Понеже този телефон не е мой...
Р. Узунова: Да, да, да – хвърлям го в кошчето – телефонът повече не ме интересува...
Мъжки глас: Но аз ще намеря начин. Дано, надявам се, че по някакъв начин съм допринесъл...
Р. Узунова: О, голяма, голяма полза. Благодаря Ви много. (…)
Мъжки глас: Що се отнася до първите сведения, грижливо - нали - може да ги сверите, предполагам, че и други ще ви...
Р. Узунова: Това са цензурираните, да, неща от доклада ...
Мъжки глас: Що се отнася…, по- е любопитен изразът „недоносчето” - той може да се вплете... Пожелавам Ви всичко най-хубаво.
Р. Узунова: Да, благодаря ви много.
(Говорещият се представя като специалист по националния въпрос. Част от интервю, направено по негова инициатива. 22.02.1989 г., ролка № 313)
Устав на Демократичната лига за правата на човека
Румяна Узунова: Говорете…
Женски глас: Искам чрез ваш`то радио да запозная със съдържанието на /…/ Демократичната лига за правата /…/
Р. Узунова: По-бавно, моля ви, по-бавно. И по-високо, нищо не се записва...
Женски глас: Много се притеснявам...
Р. Узунова: Добре, иначе няма смисъл, няма да се…
Женски глас: Добре, само точките ще ви кажа...
Румяна Узунова: Добре…
Женски глас: Първа точка: Признаването на Демократичната лига пред Народното събрание, Второ: Признаването като малцинство в България, даване на съответния статус, съответната Конституция; Трето: /…/ Чувате ли ме? Изцяло премахване на дискриминацията; Четвърто: Възстановяване на унищожените произведения на турската култура; Пето: Воденето на обучението в училищата на роден език и свобода на вероизповеданията; Шесто: Ново преобразяване(?)… (преброяване) на населението и официално обявяване на броя на гражданите от турски произход; Седмо: Независимост на Комитета за правата на човека към Народното събрание и създаване на малцинствен отдел към него; Осмо: Създаване на независими политически, културни, професионални, религиозни и други защитни органи; Девето: Издаване на литература на турски език; /…/ организиране на съответни радио-телевизионни предавания; …
Румяна Узунова: Нататък?…
Женски глас: /.../ и осигуряване на условия за развитие на целостта на културата; Десето: свобода на мисълта, уважение на честта и достойнството и честта на всеки човек; Единайсто: безусловно освобождаване на всеки пострадал през периода на така наречения „Възродителен процес”; Дванайсто: пълна реабилитация на пострадалите… Не мога…
Р.Узунова: Да… Какво е дванайсто?
Женски глас: Те са 22 точки… 22 точки са…
Р. Узунова: А, добре…
Женски глас: И тринайсто ще го кажем: осигуряване правото на предимствено изселване на всички пострадали и даване възможност за събиране на разделени семейства, свобода за изселване на желаещите.
Р. Узунова: Нямате ли възможност да ми дадете някакъв телефон? И аз да се обадя на него?
Женски глас: Моят телефон… Ама няма ли да ми направят нещо?
Р. Узунова: Е ми не знам…
Женски глас: (диктува телефонен номер в Сливен)
Р. Узунова: Къде е то?
Женки глас: Сливен.
Р. Узунова: Ами аз може, да речем, по-късно да се обадя?!… След седем?
Женски глас: Не тази вечер!
Р.Узунова: Утре сутринта?
Женски глас: Не, в петък вечерта, след 7 часа.
Р.Узунова: (повтаря телефона), добре, ще се обадя.
Женски глас: Добре… Какво ще кажете, … кой е дал телефона?
Р.Узунова: Румяна ще кажа
Женски глас: Не, не…
Р. Узунова: Кого да търся?.
Женски глас: И какво ще кажа, кой е дал телефона? Се едно, че брат ми дал… моят брат е Сабри /.../(?) Искендеров.
Р. Узунова: Сабри, да, да.
Женски глас: Той е член на това…
Р.Узунова: Да, да. Да се обадя в петък вечерта …добре… понеже...
(вероятно 7.03.1989 г., ролка № 38)
Разговор с нов член на НДЗПЧ
Д. Томов: Румяна, още една изненада имам за вас,…
Р. Узунова: Да?…
Д. Томов: При мен е най-новият член на Дружеството, но по моя молба аз няма да му спомена името, не искам и вие да настоявате за неговото име, но ще ви дам да разговаряте с него по каквито пожелаете проблеми…
Р. Узунова: Добре.
Д. Томов: Той е в течение на много неща. Искам неговото мнение да вземете по въпросите, както вие прецените… Не го питайте за името, аз съм му измислил псевдоним, Новият, може да се обръщате така към него…
Новият: Добър ден. Много ми е приятно да ви чуя.
Р. Узунова: И така, вие сте най-новият член на Дружеството за защита правата на човека в България. И кое ви накара точно в тези моменти, когато има такива атаки срещу Дружеството, да се запишете в него?
Новият: Първото нещо, което ме накара да взема преко отношение по този въпрос е моето силно изразено чувство на симпатия към Дружеството както като цяло, така и към отделни негови членове. Имам предвид случаят, за който стана преди малко разговор. Ние тука сме заедно с него от доста време насам и е интересно, че нашите мнения и идеологически възгледи по въпроси решителни за нашето развитие като общество /ако изобщо може да се говори за такова развитие поне на този етап!/. И понеже това нещо много ме притесни, тормози ме непрекъснато и затова реших … засега само че бих искал да остане така. Не че се крия от нещо, друго е, той тука я знае каква е причината. Това е временно явление, но аз… това, което сега положение в момента, ще го компенсирам най-активно, така че няма да се загуби нищо. Независимо от всичко.
Р. Узунова: Как мислите, че сега стоят нещата в отношенията между Дружеството и властите, които не са много добре настроени към него?
Новият: Как да ви кажа, г-жа Узунова?! Нещата са много деликатни. Те на пръв поглед са почти решени. Това мълчание, това е мълчание в кавички, това е едно затишие пред буря. Аз очаквам…
Р. Узунова: За мълчание малко трудно може да се говори след всичките статии в печата…
Новият: То мълчанието е в кавички. То тия статии в печата имат съвсем друга основа. Ние говориме тука относно преките действия срещу членовете на Дружеството. Разбирате ли? Това е затишие пред буря. Аз не че съм песимист, но понеже знам другарите какво представляват – аз 5 петилетки ги наблюдавам, г-жо Узунова, и за ви кажа, имам …, вие всичко ще разберете, само че малко по-късно, сега не е необходимо да коментирам неща, които не бива да се казват от интерес за сигурност. Специална причина, не от чувство за страх. Аз не се страхувам от тях изобщо. Но се очаква, поне по моя преценка така, като наблюдавам нещата, се очаква едно развихряне на нещата с цел като видят, че средствата за масова информация не могат да спечелят авторитета, който отдавна са загубили, и ще се опитат отново да минат на репресивната основа и ще сгрешат – за кой ли пореден път ще бъде това! Така че ние трябва тука да се стягаме за нов отпор, твърде решителен, както вървят нещата!
Р. Узунова: А не мислите ли, че просто разумът е надделял и са стигнали до становището, че гласност трябва да има, преустройство трябва да има, и също така и различни независими сдружения? Това го пишеше и в партийните документи!
Новият: Правилно. За разум правилно поставяте въпроса. Но този разум е едностранчив. От тяхна страна той е в заспало състояние този разум. И те не желаят да го събуждат, и то умишлено. Което си е за тяхна сметка. В края на краищата и Лех Валенса беше чуждо тяло, Г-н Никой, докато ги принуди по най-категоричния начин да седнат на Кръглата маса. Ние сега засега сме, г-жо Узунова, още на Четвъртитата маса. Трябва да мине този период, докато минеме на Кръглата – това сигурно ще се изрази в разстояние на години и ще ни струва много морални нерви, много късане на нерви, така да се каже, много упорит труд и отстояване на позиции, които просто ще са отстояни от нас в продължение на години напред. Но ние сме упорити, и това го казвам от името на тук присъстващите в момента, защото по упоритост не отстъпвам почти на никой. Така че имам да губя само един чифт работни ръце. А това за мене е много важно. Нямам недвижими имоти, нямам спестовни книжки, нямам леки коли, нямам вили – партийни или частни, каквито и да били, нямам просто нищо в буквалния смисъл на думата…
(февруари 1989 г., ролка № 270)
Съобщение от Разградско
Р. Узунова: Румяна Узунова на телефона от Радио “Свободна Европа”, да, чувам Ви. Не ме ли чувате?
Мъжки глас: Ало! Чувам, чувам.
Р. Узунова: Говорете!
Мъжки глас: Аз съм 27 годишен мъж. Обаждам се от България. Имам едно детенце на 3 годишна възраст. Искам обрязване на детето. Към кои органи да се обърнем, към лекарите ли? Отиваме при лекарите: „Ние, викат, нямаме право”. Щото през всяка седмица докторът минава по домовете, … „Свали, нали, панталоните, да проверим дали е обрязано”, нали. Много лошо положението.
Р. Узунова: Не ви разбрах, кой проверява дали децата са обрязани или не?
Мъжки глас: Фелдшерите, фелдшерите по селата.
Р. Узунова: В училище ли?
Мъжки глас: Не, не по училище. Детето още не отива на училище. Минават, по домовете минават.
Р. Узунова: И проверяват?
Мъжки глас: Всеки понеделник минават - като на визитация, и пишат. Има едно момченце сега, направи обрязване, ще отиде за година сигурно.
Р. Узунова: Да, да. Минават по домовете ви и проверяват дали децата са обрязани, така ли? Всеки понеделник?
Мъжки глас: Да, всеки понеделник.
Р. Узунова: Вие от къде се обаждате?
Мъжки глас: От България.
Р. Узунова: Град, село? Искате ли да кажете?
Мъжки глас: Разградска област.
Р. Узунова: Кое село? Ако искате - кажете, ако искате - не. Ако искате, кажете си името?
Мъжки глас: Тука съм на телефонна централа, от една телефонна централа се обаждам.
(24.02.1989 г., ролка № 213)
Съобщение от Дулово
Румяна Узунова: Ало, бихте ли казали няколко думи все пак ?
Женски глас: Поздравявам радио “Свободна Европа” - целия колектив за това, че винаги са с нас. С техните си предавания са близко до нас.
Обаждам се от името на НДЗПЧ в България и по-точно от името на Дружеството от Разградска област с център град Дулово. Вече двадесет дни надвисна страх над членовете, подложени на репресии от страна на властите. В продължение на една седмица в общинското управление на МВР в град Дулово бяха повикани пълномощникът Ружди /?/ Юсеинов и секретаря Наим Наимов. Те бяха заплашени, че ще бъдат съдени по чл. 108, чл. 109, чл. 273 и 321 от Наказателния кодекс. Отнеха им документите за правоуправление. Уж техните автомобили не са в изправно състояние. Извършен бе обиск в дома им без разрешението на прокурор. Бяха иззети документи на организацията. Наложиха им превантивна мярка “неотклонение”, като всяка сутрин се явяват в общинското управление на град Дулово за подпис. Подслушван и прекъснат бе телефонът на Наимов. Всички тези мерки бяха взети срещу тях, за да се откажат от дейността си. Членове на Дружеството са водени с коли на Държавна сигурност в Управлението, за да подписват декларации за отказване от Дружеството. Заплашват ги с уволнение от работа. Отнемат им документите за правоуправление, нанасят побой. Накърняват и унижават човешкото им достойнство. Нима това е начина, методът, с който ще убиват духа на човека, ще убиват истината, желанието на човека да иска това, което му се полага в името на човека. И нека да се разделим с девиза на Дружеството: “Робът се бори за свобода, а свободния - за съвършенство.“ Ало! Чувате ли ме? Благодаря Ви много.
Р. Узунова: Един момент, моля. Вие казвате, че подобни мерки се взимат през последната седмица.
Женски глас: Вече двадесет дни.
Р. Узунова: Има ли някакъв конкретен повод?
Женски глас: Ами аз се обаждам от името на двамата: пълномощника и секретаря на Разградска област.
Р. Узунова: Какъв е поводът? Има ли някакъв конкретен повод? И какво смятате да предприемете?
Женски глас: За сега… какво да предприемем?! Имат превантивна мярка за неотклонение двамата. Не ги пускат да излязат на вън от сутринта в седем до вечерта в осем часа. Ами това е, което имах да кажа, от името на организацията. Аз бях упълномощена да кажа това, което те ми наредиха. И това е.
Р. Узунова: Добре. Благодаря Ви.
(24.04.1989 г., ролка № 6)
Румяна Узунова: Записвам, един момент, готово… Слушам ви.
Мъжки глас: Ало, по повод предаването за Илия Минев и реакцията на инстанциите, от които зависи неговия живот или смъртта му. Ако хората, които очакват, че неговият живот ще се окаже край на Движението за човешки права в България, много се лъжат. Тъй като животът ми е бил свързан с политическия живот още от годините, когато „другарите” използваха дори и по-лоши методи за увековечаване и утвърждаване на своята власт /времето до `55а - `56а година/… Ние бяхме тогава пред наистина незаконни домогвания, последиците от които донесоха в живота ми такива неща, които сега на моменти ги изживяваме, и които се оказват, че ние сме били прави на времето. Да. Майка ми тогава е била права!... Когато ни разследваха – аз съм бил в група такава, нали, в Държавна сигурност един полковник между другото ми каза: „Къде си тръгнал против нас? Ние тая власт сме я вземали с кръв и с кръв ще я дадем. И никой няма да пуснем да дойде на власт. Само с кръвта си ще разрешим да я вземат… Геройство ли, казва, ще проявявате? Нас фашистите, казва, ни направиха герои, бе.” Аз останах учуден от тая работа, обаче той продължи: „Бият те, издържиш – герой, умреш от бой - пак герой, застрелят те - пак герой; Те ни направиха герои - ние никакви герои не бехме! Значи вие много-много не се пишете герои!”… Това беше много интересно за мене, понеже годините беха такива, и по-трудно го асимилирах… Сега добре разбирам, че за времето си той може би е казал нещо верно… При това положение те са забравили, че всичко това води до геройство: насилието. Ако не искат да го правят герой, нека удовлетворят неговото искане, за да си остане обикновен, ако ли не - ще го направят още по-голям герой те.
Р. Узунова: Да, разбирам.
Мъжки глас: Страната ни, Румяна, е осеяна с паметници на герои. И колко още не са направени? Няма ли да дойде време да се срамуваме от това, че сме посягали на живота на хора, които са мислили и работили само за доброто на народа ни?! Колко интелигенция, колко трудови ресурси сме унищожили, колко крила, които са искали да възвисят страната ни, са били отрязани?! Заради убеждения. Животът ни се превръща в трагедия само заради едни убеждения!… Нашият народ е малък и е бил винаги буден, и е знаел откъде иде злото му, и е знаел доброто му откъде иде. Много години са минали в очакване… Дано сме живи, но много остана…Но чувствам, че вълната, която се появява на хоризонта, иде от Виена, дано огрее човечеството и да го спаси! Това, което в моя живот най-много ми е приятно да го изживея: вечен мир и спокойствие.
Р. Узунова: Дано, дано.
Мъжки глас: Дано да има вечен мир и спокойствие, но трудно, Румяна, ще го постигнем, много трудно… И не знам какво да кажа по-нататък…
Р. Узунова: Добре, аз ще изключа сега машината и ще взема телефона да си кажем една дума...
(вероятно началото на март, ролка № 38)
„сведения” за Илия Минев
Р. Узунова: Ето, всичко е наред… Добре!
Мъжки глас: Сега, ... аз не разбрах той кога е бил във Франция. Той е бил до 1941 – 42 г. там, … когато се е завърнал вече от Франция. Но аз си го спомням - понеже ви казах, бяхме съселяни там, - в този период, няколко пъти, когато идваше ... и Вие знаете, униформата правеше впечатление, той беше много словоохотлив и, добър, така, речовит, … даже имаше име – всички го наричаха Личо Чучолижин, нали знаете, някои хора ги наричат с галените имена – но него така, с това име.
Р. Узунова: Личо Чучоличин?
Мъжки глас: Личо Чучолижин. Така го наричаха тогава, в Сараньово (сега гр. Септември). Така. След 9 септември… Айде, преди 9 септември неговите прояви в региона бяха много активни като легионер - върху който момент аз се спирах, и мойто внимание, и как да кажа, мойта реакция… 1946 година той е осъден от Народния съд за контрареволюционни легионерски прояви.
Р. Узунова: Е, какви по-точно?
Мъжки глас: Ами, Вие знаете, една реакционна организация в дадена страна какви прояви по-точно… - контрареволюционни!
Р. Узунова: Аз лично не знам…
Мъжки глас: 1944 г., казват “революцията в България”. След това всяка организация, насочена против нея, е значи “контрареволюционна”.
Р.Узунова: Това не ми звучи много убедително... Извинете, че Ви…
Мъжки глас: Аз не Ви убеждавам – това са факти, които, нали така, аз не съм сътворил.
Р. Узунова: Да, да, да…
Мъжки глас: Той излиза от затвора 1962 г. – виждате, един период... В София отива 1969 г. 1971 г. отново попада в немилост. 1974 г. отново съден – ето виждате ли, лежал даже в Старозагорския затвор - за изготвяне на клеветнически материали за даване на…, вероятно на съобщения на Запад...
Р. Узунова: Това и по вестниците го писаха даже...
Мъжки глас: Вижте сега, аз тия данни, допълнително, не ги знаех. Когато съм бил на село, понеже се разделихме… и не знаейки много подробности... Аз съжалявам сега, понеже...
Р. Узунова: Да, разбира се. Не, Вие лично какво знаете за него, от Ваши лични впечатления, Ваши лични срещи? Да?
Мъжки глас: Вижте сега, аз Ви казвам туй, понеже Вие казахте, че и сега не сте готова по онова, за което трябваше днеска да ми кажете...
Р. Узунова: Ами те, вестниците, излязоха… Аз слушах интервюто, което е взел от него… За съжаление, той е в изолация, аз не мога да вляза във връзка – телефонна - с него, за да мога да го питам…, с Илия Минев: не мога да го питам какво, що, как е! Прочетох отново, нали, вече дешифрирано, интервюто, което е дал на френския журналист; прочетох сериозно и вестниците. И, за съжаление, не мога да вляза във връзка с него да го питам - със самия Минев.
Мъжки глас: Със самия Минев?
Р. Узунова: Със самия Минев, да. Даже не съм сигурна дали…
Мъжки глас: Кое Ви спира да влезете във връзка?
Р. Узунова: Няма телефон. Изключен му е телефонът.
Мъжки глас: А, той няма телефон... Може ли да… Той самия може да отиде, да Ви избира отнякъде...
Р. Узунова: Аз дори не знам в какво състояние е този човек, защото са противоречиви сведенията, които имам. По някои от сведенията, които имаме, той продължава гладната стачка…
Мъжки глас: Аз искам да Ви кажа, че сега събота и неделя бях там. И се срещнах със съграждани ли, съселяни ли, които са ходили в дома му; и разговарях – понеже нашият разговор предшестваше това... И, както виждате, аз се поинтересувах от реалността! Той не провежда никаква гладна стачка! - според тези хора, които са посещавали дома му. Хората, които чуват тия неща отстрани и са свидетели на истината, също казват, “Ей, дявол да го вземе!”. Разбирате ли? Моят въпрос, онзи ден като Ви се обадих, беше именно по тия противоречия, които се явяват между лъжливите свидетели и информацията, която им се поднася. Та, аз даже, ако искате, нали - това Ви го давам като съвсем прясна информация - че той е в добро здравословно състояние и не провежда гладна стачка. Но остава друго, което аз Ви моля да имате предвид – човекът е жаден за слава! Ей с такова впечатление оставам. Той иска за него да се говори, за него да се пише; той…, може би това е от миналото, и аз като че ли го разбирам, …неговото желание да бъде тъй – той толкова време е дал, човекът, в затвора е бил... Заставайки на неговата платформа, човек ще го оправдае. И се вижда една реална последователност на неговото желание! Но той е в добро здравословно състояние; само че малко се говори за него. Там се изпада в някакво противоречие; те са беседвали, там, хората с него. Аз съжалявам, че не можах да отида лично да го видя. Но тези, които са го виждали и дават информацията,… е достатъчно, което трябва човек да знае за него. Пък, освен… тука, аз имам достъп, дето се казва, по-голям отколкото Вас – да подбера малко материали и да Ви изпратя в един плик? Да имате, дет се казва…
Р. Узунова: Разбира се, в края на краищата, ние сме далеч. Колкото и да е… Аз не мога лично да отида и да го видя; въпреки че бих отишла, бих видяла, защото разбирам Вашите чувства. Разберете, на мене ми се иска истината да излезе, защото има огромни бели петна...
Мъжки глас: Точно затуй се обаждам и аз - иначе какво ...
Р. Узунова: Да спра ли машината?...
(недатирано, но вероятно в началото на февруари 1989 г., ролка № 317)
Copyright 1998-2012 ® “OMDA” Ltd. All rights reserved.
