| Кръглата маса |
 |
Платформа
на СДС
|
|
Клубът |
|
Ран и Ът |
|
|
|
Следствено дело № 66 от 1989 г.
Събранията в кино "Петър Берон"
Независимите сдружения след падането на Живков
Коментарът на Л. Александриева
Писмо – разказ на Георги Кулев от Варна, политически затворник от Старозагорския затвор
(писмото чете племенницата на Г. Кулев, Мария)
Румяна Узунова: Добър ден! Георги Кулев? Георги Кулев на телефона?
Георги Кулев: Добър ден, Да.
Румяна Узунова: Искате да продиктувате писмо в защита на Петър Манолов и Илия Минев? Записвам.
Георги Кулев: Да.
Женски глас (Мария…): Пише ви един дисидент и член на НДЗПЧ в България: Георги Анастасов Кулев от гр. Варна. Роден съм на 16 юни 1937 година в с. Българево, окръг Толбухински. Вече няколко пъти правя опити да се свържа с Вас по телефона на моята съседка. Тъй като не разполагам със собствен домашен телефон, досега моите опити бяха неуспешни, защото съседката ми е на доста напреднала възраст и след като разбрала, че се обаждате от радио “Свободна Европа”, тя се изплашила. Сигурен съм, че това няма да Ви учуди много, тъй като Вие добре знаете как постъпват органите на ДС с тези, които желаят или се опитват да се свържат с вас. Но това ще разкажа по-долу в моето писмо. Румяна, ние във Варна досега нямахме възможността да слушаме вашите предавания. Слава богу, настъпи един момент, когато заглушаванията на радио “Свободна Европа” престанаха и ние вече във Варна можем спокойно да слушаме вашите предавания и да чуваме твоя глас. Започвам моето писмо така, защото в твое лице аз вярвам да намеря един много добър приятел, с когото да си търся /.../изам, тъй като ДС от 19 години не са престанали да се занимават с мен само за това, че не мисля като тях. Какво всъщност правят те? С мен постъпват така: От 1979 г. някъде до 1985 г. разнасяха моята снимка из целия град – по предприятия, училища, по военни поделения, по агиттабла из града и под тази снимка имаше следния надпис: ”На шпионите пътят им е кратък”. Не се спряха само до тук. След като разбраха, че моята съпруга и дъщеря ми са свързани със /…/еца (Стареца?), и започнаха друго. Създават изкуствено интрига между мен и моите близки, и моите приятели, които все още не са членове на Независимото дружество или това може да се нарече така – затваряне на врати. Така с всеки ден органите на ДС затварят по една врата пред мен. Тези прийоми са много добре познати. След като човек вече няма на коя врата да почука, той изпада в отчаяние и може да стигне и до крайности. Но ти не ме разбирай, че съм изпаднал в такова състояние, защото за мен има още много отворени врати, в това число и вашата. Румяна, аз за себе си ще ти разкажа много малко, за да добиеш представа кой съм, какъв съм и защо именно се обръщам към теб. В интервютата, които слушам по радио “Свободна Европа”, направени от българи - другояче мислещи, членове на Независимото дружество, Дискусионния клуб и други граждани от България, които не могат да се примиряват с това, което става в нашата страна. Почувствах по гласа ти как с дни наред с тия хора изпитваш същите чувства и мъки и страдаш като тях. Изглежда, че съм завършил психология или пък ти правя комплименти. Но се помъчи да разбереш, че искрено ти казвам какво чувствам в твоя глас. Румяна, през 1970 г. Софийският окръжен съд ме осъди заедно с още 10 души по силата на чл.104, ал. 1 да изтърпя наказание “лишаване от свобода” за 12 години. А този член какво гласи ти вече знаеш. Ще ти цитирам един откъс от преписа на моята присъда: ”събирал и предавал сведения, представляващи държавна и военна тайна на чужда държава”. Обърни внимание на думите “чужда държава”. Добре известно е на всеки, че само на животните не им казват защо ги водят в кланицата. В преписа на моята присъда също не посочват на коя държава съм събирал и предавал сведения. Това е много лесно за разбиране, защото в нашата страна такива фарсове лесно се монтират към другояче мислещите. Това е правото на силния на деня. Имам предвид управляващата в момента партийна бюрокрация и органите на ДС. Не искам подробно да се спирам на престоя си в софийското КДС, следствен в “смъртно отделение” на Софийския затвор, за което много дълго може да се разказва, но ако ти пожелаеш, мога да разкажа и за него. Останалата част от моята присъда изтърпях в Старозагорския затвор. След като се установих вече там, започнаха мъките и страданията. От първия ден още като минах през затворническата управа, където ме заплашиха, че ако не направя някакъв компромис със своите разбирания, ще ми бъде много трудно да изтърпя тия 12 години. Аз без много да се замислям, приех лошото и до ден днешен не съжалявам за това. По-добре мъртъв, отколкото играчка в ръцете на органите на КДС! Бях поставен в килия с усилен строг режим и до ден днешен помня имената и лицата на тия 12 мъже. А 13-ят бях аз. Управата на затвора от първия до последния ден упражняваше силен натиск върху всеки политически затворник, само и само да пречупят неговия характер и воля. Затворът не е само затвор, а една школа за мъжество. Който устои на цялата инквизиция, пред която и Светата инквизиция бледнее, само той може да завърши тази школа за чест. Работих известно време като мебелен бояджия, но както ви казах вече, затворническата управа не се примиряваше с това, че не приемам и мъничко от тяхната комунистическа идеология и затова бях свален в салона за неработещи, където се запознах с моите приятели о. Благой Топузлиев, Едуард Генов, Петър Бояджиев, Димитър Пенчев, Васил Узунов, Атанас Костанджиев, Любен Стойков и много други мислещи като мен. От сърце искам да им благодаря за това, че ми помогнаха да устоя на всякакви страдания, лишения и мъки и да остана верен на своите идейни принципи, тъй като аз бях най-младият затворник между тях. Това отделение е наказателно. Там са поставени на режим, както ние го наричахме помежду си, “режим на унищожаване”. Веселият смях на Едуард Генов, остроумните приказки на о. Благой Топузанов ми даваха сила и увереност, че няма да успеят да ни унищожат с този режим, а още повече много от нас, които бяха по лагери, много повече години на този режим, оцеляха до ден днешен. /…/ Илия Минев /…/ , Едуард Генов, който вече е в изгнание. Досега бях откровен с Вас и ще бъда откровен до края на своето писмо. Илия Минев не го познавам много добре, Петър Манолов – за него много малко мога да говоря. Искам да ви спра вниманието на Едуард Генов, когото много добре познавам от Старозагорския затвор, макар че той няма нужда от защита от моя страна заради това, че е далеч от родината. Не мога така лесно да приема нападките, които се отправят към него. Няма да ви го описвам, а направо ще ви кажа какъв човек е той. Но, първо, в статията на в. „Работническо дело”, която е писана неизвестно от кого, е допусната една грешка. А именно грешката е там, че този, който е писал статията, не е седнал да мисли малко или да се информира от някого кой е Едуард Генов, какъв е и на какво е способен. Точно тук е противоречието: Едуард Генов е задържан от органите на Народната милиция през 1968 г. заради това, че е разпространявал позиви против нахлуването на войските от Варшавския договор в Чехословакия; позиви, които в момента на задържането му от ДС бяха открити в джоба му. А в статията на в. „Работническо дело” го описват като терорист, който е организирал и създавал терористична група за насилствено сваляне на властта в България. Трябва ли да се говори още по този въпрос? Ако органите на КДС бяха намерили в джоба на Едуард Генов не позиви, а един малокалибрен пистолет, то днешната статия във в. „Работническо дело” щеше да го обкичи с пистолети и бомби. За съжаление, това не им се отдаде. Защото той никога не е боравел с оръжие, а с бяла бюлетина. Дотук терористичните наклонности на Едуард отпадат. А за това, че в момента на престоя му в Старозагорския затвор е организирал бягство от затвора, какво ненормално виждате в това? Една английска поговорка казва: „И най-лошата свобода е по-хубава и от най-хубавия затвор.” Нима ще открия и някаква тайна, като посоча един пример: Министърът на отбраната в България в момента Добри Джуров, който е осъждан три пъти на смърт, и трите пъти успял да избяга от затвора; нали и той се е стремял към тази лоша свобода от хубавия затвор. Затова бяха деянията на Едуард Генов. А аз искам да насоча вашето внимание към неговото сърце, като ви посоча един пример: В Наказателното отделение на Старозагорския затвор Едуард Генов бе намерил едно току-що излюпено врабченце. Той го прибра при себе си в килията и започна да го храни с храната, с която разполагаше. Това врабченце растеше от ден на ден и се привърза към него, и не слизаше от рамото му, защото не можеше да хвърчи. Един ден един от надзирателите забеляза, че той полага грижи за това врабченце и тогава го спря до входната решетка на затвора и му каза: „Едуард, остави това врабче навън!” Той му каза: „Добре де, какво ви пречи това врабченце?” Надзирателят хвана врабчето и го блъсна в стената на затвора. Едуард Генов не отговори нищо на надзирателя, а заплака и седмици наред той плачеше за това птиче. И ако в момента той е забравил за тази случка и се намери някой, който да му напомни за това, то аз съм сигурен, че той отново ще заплаче. И питам аз автора на тази статия във в. „Работническо дело” от 7.02.1989 г.: как може да нарича този човек терорист и убиец? Ето, драги приятели, тук изниква въпроса: кои са истинските терористи - тези, които се мъчат да създадат от току-що излюпени същества нещо, да ги накарат да хвърчат, или тези, които ги убиват преди да са хвръкнали?!
Румяна, преди да завърша своето писмо, искам да ме извиниш за това, че доста време мина, докато се свържа с теб, а то се дължи само на това, че нямам домашен телефон; а на вашите автомати, които дават възможността от две минути не е възможно да се прочете цялото ми писмо. Опитите ми да се свържа с теб бяха много, до дано този път Господ помогне и да се осъществи това. И още един път искам да ме извиниш, че не мога лично да ти предам писмото, защото боледувам от грип и съм хремав. Затова предоставям тази работа да свърши моята племенница Мария. И те моля да предадеш на Международното дружество за защита правата на човека с център Франкфурт на Майн, че в град Варна, на улица (адрес) има един член на НДЗПЧ от България, който няма братя и сестри, родителите му отдавна са починали, жена му и дъщеря му не се интересуват от него само затова, че е другояче мислещ. Благодаря ти за всичко и дочуване. Бог да ви пази! С уважение, Георги Кулев.
(Случайна музика от стар запис)
Р. Узунова: Ало, защо женски глас чете писмото?
Г. Кулев: Защото - накрая аз там казвам… Виж какво, Румяна, болен съм, боледувам от грип. Затова.
Р. Узунова: Да.
Г. Кулев: Затова предоставих това на моята племенница…
Р. Узунова: Да, това на касета ли беше записано?
Г. Кулев: Моля?
Р. Узунова: Това на касета ли беше записано?
Г. Кулев: На касета, да.
Р. Узунова: Сега там е работата, че в този момент, в който…
(17.06.1989 г., ролка № 256)
Георги Кулев разказва за о. Благой Топузлиев
На 2 юли 1971 г. вестник ”Антени” излезе с една статия, написана от някакъв си Марин Христозов във връзка със задържането на от. Благой Топузлиев. Много години минаха от тогава и не помня много неща, защото статията беше доста голяма, но съм запомнил само едно – „той вече нямаше тази дълга коса, която покриваше раменете му и черната гъста брада, и когато го видели в залата остриган и обръснат, някой от присъстващите извикал: “Боже, колко грозен е бил!” Искам да се спра на о. Благой не защото другите не заслужават това, а защото той е свещеник и как се отнасяше с него управата на затвора. Какво знам и с какво съм запомнил отец Благой? Той беше подлаган на още по-тежък режим. Той престоя няколко години в смъртното отделение на Старозагорския затвор и до ден днешен не мога да си обясня как този божи човек не загуби ума си. Когато го качваха при нас, за да си почине малко след тази инквизиция, той винаги се смееше и казваше: ”Не бива да им се сърдим, те не узнават какво вършат. Даже един ден си спомням, надзирателите му нанесоха побой в коридора на отделението. Всички бяхме заключени и нямахме възможност да му помогнем с нещо и в 18.30 ч. вечерта, когато отварят всички килии за да ползваме тоалет и си налеем прясна вода за през нощта, един от моите колеги му казва: “Отче, тебе те набиха хубавичко. Я кажи сега как би отмъстил за тяхната постъпка.” Той се засмя и отговори: ”Аз и сега мога да ги прегърна така както брат брата прегръща.” Ние се учудихме на думите му. И сега не мога да си дам отговор на въпроса: откъде има тази сила този човек и повярвайте ми, това което мисля за него, е, че той не е роден само да раздава добро на хората, а може би е пратен от бога с тази мисия. (…)
(Недатирано, ролка № 172)
Copyright 1998-2012 ® “OMDA” Ltd. All rights reserved.
