Разговор на Румяна Узунова с Йордан Василев за българския национален характер /1989/

Кръглата маса

Платформа на СДС

Клубът

Ран и Ът

Публикации

Биографична справка за Румяна

Интервюирани лица

Щафетните гладни стачки

Демонстрации и жертви

Горещото лято на 1989 година

Конференцията в Париж

Голямата екскурзия

Следствено дело № 66 от 1989 г.

Екофорумът

Събранията в кино "Петър Берон"

Първите митинги

Независимите сдружения след падането на Живков

"Демократично всекидневие"

Марлена Ливиу

Коментарът на Л. Александриева

За българския национален характер (Йордан Василев)

Й. Василев: Тази реакция във случая със Вацлав Хавел на част от българската интелигенция всъщност е съвсем естествена реакция. Това е азбуката на хуманизма - винаги трябва да бъдеш на страната на страдащия, на слабия, на този, които е поставен в положение на безпомощност. Това се вижда от изказванията и от действията на народите почти във всички страни - тъй че това, което една група български интелектуалци са направили не е нито извънредно, нито случайно. Интересното в случая за мен е друго: от доста време вече светът се вълнува от този случай; защо толкова късно се яви, прозвуча гласът на тази група, внушителна група български интелигенти? Това е по-интересното и в случая ми се струва, че това е израз на особеност на националния характер. Веднага се налага съпоставка с това, което стана в България преди един месец, дори по-скоро - в „случая” с Петър Манолов. Реакцията на всички волни или неволни участници в тази драма, която за щастие не се превърна в трагедия, говори за една общност на психическите реакции - всички реагираха с изчакване, с бавност, с търпение, като се почне със самия Петър Манолов, който всъщност не прояви никаква такава екстремна реакция на предишни неприятности, а чак когато беше поставен в положение на неизбежната самоотбрана ли, как да го кажем, безизходица ли, прибягна до последното му останало, т.е. гладната стачка, след дълго търпеливо изчакване. Това е едната страна. След това – реакцията на неутралната страна, тъй да се каже, на българската интелигенция: след дълго търпеливо изчакване, всякакви опити за диалог, за изказване на мнения, пожелания, нали, чак когато се дойде до опасност за живота на този човек, българската интелигенция или по-точно една част от нея /но мисля, че достатъчно представителна част/ прибегна до решително реагиране. И третата част - висшата администрация точно по същия начин реагира. Нека видим нещата с психологическа яснота - имаше също елемента на търпеливо изчакване, нали, на някакви други опити за действия, но когато дойде решителният момент, и в този случай реакцията беше същата и точна - върнаха му се документите, за които преди това нямаше никакви, привидно никакви желания да се удовлетвори това негово искане… и се върнаха. И всичките групи на българското общество, като се има предвид, че една личност също е група, също е личност за себе си, реагираха по един и същи начин. Ето и сега: гласът на българските интелигенти, на тази група, спрямо „случая” с Вацлав Хавел, идва със сравнително голямо забавяне спрямо световното реагиране, искане, настояване, но идва с една много настойчива и много представителна спонтанност, т.е. с една тежест, която така, ако ми е позволено да сравня, е доста по-решителна от изявления на хора и групи от други страни, защото за една малка страна, каквато е България, 102 души /между които има личности, които имат гласове на хиляди; няма нужда да ги споменавам тези личности, достатъчно е само да спомена тези като безкрайно популярния Радой Ралин!/ показва, че зад всеки социален жест един народ проявява основните свои качества. Всъщност това беше за мен интересното, това ми породи размисъл и рекох да ти го кажа, но то всъщност не е само отражение на момента, вероятно е и предсказание за бъдещи развития.

Р. Узунова: Искаш да кажеш, че е характерна национална черта да се поизчака, да се поогледат нещата, да се разсъди трезво?

Й. Василев: Точно, точно, точно.

Р. Узунова: И тогава да се премине към решения?

Й. Василев: Да, и тогава да се премине към решения - странични пътища, пътеки и когато вече се тръгва - се тръгва; но когато се тръгне, пък има една решимост, която е несравнима. Ето едно сравнение с поляците - те са импулсивни, бързи, реагират веднага, остро и някои път и недообмислено - и ефектът е сведен до една минималност. Защото сравни една улична демонстрация: излизат 100 души, те правят, вдигат шум - но в една улична демонстрация който и да бъде участникът, тя изразява точно толкова души, колкото участват в нея. Ако са сто, значи са сто и нищо повече. Докато един социален жест, както да речеме, имам предвид, понеже става дума за това писмо на част от българските интелектуалци, това е един социален жест с един огромен резонанс, щом като участват големи личности в него. Отново казвам, че няма нужда да ги изреждам …

Р. Узунова: И в „Харта 77” участват големи личности…

Й. Василев: Именно. Но сравняваме го с излизане на демонстрация, която изглежда нещо много. Според мене, социалният ефект от нея е минимален. Това са различни неща. Сравняваш, да речеме, една група полски студенти, останали младежи, които реагират много импулсивно, това е в характера на поляците, нали…

Р. Узунова: В поведението на „Солидарност” не виждам тази импулсивност…

Й. Василев: Не, аз говоря за улични демонстрации, за младежка реакция. Нали там са вече и по-умъдрели хора, които имат социален опит и намират по-точни реакции... И това, че сега тези разговори на Кръглата маса дават вече резултат говори, че и зад двете страни стоят мъдри хора. Това е. Но аз все пак си мисля… Доста често в Полша стачки, демонстрации изразяват един национален характер, една бурна реакция, която не толкова държи на резултата, колкото – да употребя тази отвратителна дума – изява…: да се направи нещо, без оглед на социалния ефект.

Р. Узунова: Ти пропускаш обстоятелството, че в България, макар за това да не се пише в печата, стачките всъщност не са били една и две…

Й. Василев: Да, обаче нямат такава … и аз не съм чувал, да си призная… Щом дори не се е чуло, и аз не съм чувал, значи те не са социален фактор, иначе се чува. Ти знаеш, в нашата страна всичко се чува, нали?! Което значи - казано семиотически - нещо, нали?

Р. Узунова: Да…

Й. Василев: Ето сега ми идва един пример от историята, за действията на българина, защото…, затова се връщам назад - атаката на Одрин. Там стои обявената за непревземаема крепост и т.н., и срещу това една млада армия и един малък народ, който няма някаква историческа опитност - нито армията му, нито офицерите му, да не говорим за войниците, че ги смятат за прости хора. Тръгват на атака българите, отсреща ги коси от една прекрасно укрепена крепост – перфектно, под немско ръководство укрепена - коси ги смъртоносен огън. Вървят бавно /специално е описано в шопския фолклор/, плачат, мрат, който може да се движи, не се връща назад. Така е, изглежда… бавно, бавно, но назад крачка – не!

Р. Узунова: Тя, и механиката на Априлското въстание комай е такава?!

Й. Василев: Там е малко по-друго, ми се струва. Там има други фактори, по-…, по-… по полския характер импулсивни, но във всеки случай подготовката му е същото. Едно масово убеждение, действие цялостно, обхващащо цял кръг, този район, разбира се, в който се подготвя въстанието – Средногорския, нали… и т. н. Но май много удължихме тази приказка и да ти кажа, тя не е интересна тема… Двама литератори, единият далече, другият се поти…

Р. Узунова: Мен мисълта ми беше за Априлското въстание, че като се стигне до твърдото убеждение, че пътят, че стъпките са напред, няма значение дали в трапа ще отидат те…

Й. Василев: Да, нали, решителност, тя вече е дошла и няма… За това са и тия изяви… Няма, няма връщане назад…

(Й. Василев, литературовед, член на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството. Повод за разговора е подписката, организирана от Клуба за подкрепа на гласността и преустройството в защита на осъдения за пореден път на затвор чехословашки драматург Вацлав Хавел, 2.03.1989 г., ролка 185)