Статия на Григор Симов за българското село /прочетена от румен Воденичаров/, 1989

Кръглата маса

Платформа на СДС

Клубът

Ран и Ът

Публикации

Биографична справка за Румяна

Интервюирани лица

Щафетните гладни стачки

Демонстрации и жертви

Горещото лято на 1989 година

Конференцията в Париж

Голямата екскурзия

Следствено дело № 66 от 1989 г.

Екофорумът

Събранията в кино "Петър Берон"

Първите митинги

Независимите сдружения след падането на Живков

"Демократично всекидневие"

Марлена Ливиу

Коментарът на Л. Александриева

За състоянието на българското село (Григор Симов)

Румен Воденичаров: Искам да представя на Вашето внимание статията на Григор Симов за българското село.

“Тоталитарната система, наложена в България няколко години след 9 септември 1944 г., непрекъснато ни поднася доказателства, че по природа е античовешка, антинародна, антинационална. Преди всичко обаче тя е антиселска. Селяните у нас, също както селяните в Съветския съюз, бяха откъснати от земята, която притежаваха. Неописуеми са физическите страдания и психическите травми, причинени при т. нар. „колективизация”, която бе всъщност една безпричинна, насилствена конфискация на земята и имуществото на българските селяни. Единствената искрица на надежда след този погром над огромното мнозинство на българския народ беше неугасващата вяра на селяните, че това закрепостяване не е възможно да продължава вечно, че това е някаква необяснима грешка и за това следва рано или късно безумието да бъде поправено. Безумието още не е поправено. Но резултатите от варварския експеримент надминаха предсказанията и на най-черните песимисти. Мнозинството от довчерашните грижовни и компетентни стопани на земя, добитък, инвентар, наследявани от поколения и умножавани с денонощен труд, препълниха градовете като черноработници в грандоманските заводи - гробници на човешко здраве. Десетки години вече тези заводи работят на загуба; десетки години димът от техните комини трови безмилостно природата. За построяването им покрай тях се унищожиха милиони декари най-плодородна земя. Стотици хиляди нивички в планинските и полупланински райони, обработвани от хилядолетия, напълно запустяха и са вече негодни за земеделие. Запустяха кошари и обори. Като следствие от този процес обедняха и рафтовете за хранителните стоки в магазините. Оставени без имот и поминък, без перспектива, селяните масово напуснаха селата; а тези, които останаха, неусетно и методично бяха превърнати в крепостни селяни. „Всички хора се раждат равни”- се казва в Хартата на правата на човека, но за българските псевдоаристократи, управляващи не по закон, а с укази и разпоредби, даже подписаната от тях Харта явно не струва нищо. С наредбите за жителството, за бюрата по „Труд и работна сила”, за забраната да се назначават в градовете лица, заети в селското стопанство в България се утвърди не реален социализъм, а по-скоро реален феодализъм. На българския селянин е отнета почти всякаква възможност да се засели или дори само да работи извън своята община - в някои от близките градове. Тази забрана важи и за гражданите на по-малки градове, които биха искали да живеят и работят в по-голям град. Най-непристъпна за всички стоящи по-долу от столичани във феодалната йерархия е столицата София. Единствено за жителите на главния град не е в сила феодалното право. Те са свободни - и това е разбираемо - да се заселват в почти всяко населено място на страната. Да, такова е, резюмирано в няколко изречения, нерадостното положение на нашия селянин и на нашето село.

А какво бяха селяните и селото за България?! Селото - това бе България, селяните - това бяха българите. До преди половин век България беше селска страна. Корените на нашия народ, на нашата национална култура беше в селото. Но какво остана от тази култура? Местните народни наречия и диалекти, с които бе толкова богата България, започнаха да изчезват. За разлика от съседни нам земи народните ни песни са почти мъртви, след колективизацията престанаха да се развиват и обновяват. По Българското радио от десетилетия се излъчват едни и същи народни песни. Повтарят се по такъв начин, като че ли се цели наистина да втръснат на младежта и един ден хората да въздъхнат с облекчение, ако тяхното изпълнение се прекрати. Българите са изтръгнати от своя корен. Те са отчуждени не по своя воля от земята, на която живеят, и от самия източник на живота - природата. Изтръгнати са и корените на българската нация и пред очите ни тя вехне. Вехне духовно - более физически. Все повече хора осъзнават тревожното състояние и съдбоносните негативни процеси, но не е лесно да се потърсят и предложат решения, тъй като у нас все още се потиска всякаква градивна дискусия. Защото за такава дискусия нещата трябва предварително да се назоват с истинските им имена. Така, както вече става в Полша, Унгария и Съветския съюз. Българската социална и национална политика от дълги години е освен против интересите на етническите малцинства, против интересите и на самата българска нация. Тя е пагубна за България. У нас властва безправието. Най-безправният гражданин е българския селянин. Алтернативата е една: чрез гражданска активност, свобода на съвестта и равенство пред закона към създаване на правова държава.

Григор Симов, с. Парамун, Трънско, селянин, работник, политзатворник.”

(статията е прочетена на 01.11.1989 г. от Румен Воденичаров като част от бр. 1 на Информационен бюлетин на НДЗП; Р. Воденичаров, химик, работи в НИХФИ, член на ръководството на НДЗПЧ; ролка № 21)