| Кръглата маса |
 |
Платформа
на СДС
|
|
Клубът |
|
Ран и Ът |
|
|
|
Следствено дело № 66 от 1989 г.
Събранията в кино "Петър Берон"
Независимите сдружения след падането на Живков
Коментарът на Л. Александриева
Писмо на Георги Величков и Евгения Иванова, писатели, членове на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството до редакцията на в-к „Поглед” и до Румяна Узунова
Р. Узунова: Проба… Така, слушам, Гошо.
Георги Величков: „До редакцията на в. "Поглед"- София, до Румяна Узунова, радио "Свободна Европа" – Мюнхен. Винаги сме смятали, че мястото на писателя е при неговия народ, че гласът му звучи най-силно тук, в родината му. Това е нашата принципна позиция, от която не се отказваме и сега. Това обаче не означава, че когато и да било, пред когото и да било, сме отправяли по адрес на българските гласове, звучащи от чужбина наглите нападки, които ни приписва някой си Паскал Андонов в своя пасквил „За свободата и за Европа”, бр. 6 от 6 февруари 1989 година, в. "Поглед". Никога не сме се стремели към положителни и умни „интензии” нито от Румяна Узунова, нито от други критици. Никога не сме се интересували от личния живот на Румяна Узунова. Намеците, които си позволява споменатият Паскал Андонов, напомнят отдавна отминало време и отдавна отречен морал. Има още нещо. На 3 ноември 1988 год. беше създаден Дискусионният клуб за подкрепа на гласността и преустройството в България. На следващия ден Програмната декларация на Клуба беше разнесена по всички средства за масова информация в София, но тя и до днес не се е появила никъде. Вече повече от три месеца нашата протегната към държавата и Партията ръка виси в празно пространство. Вместо това членовете на Клуба срещат неразбиране, враждебност, обиди, конкретни репресивни мерки. През този период единствените, които дадоха гласност на нашата Програма за гласност, бяха чуждите радиостанции, между които и „Свободна Европа”. Същото се получи и в случая с поета Петър Манолов. Едва напоследък нашия печат взема отношение към поета Манолов, отношение, което едва ли е най-точното, и по-важното – едва ли е напълно законосъобразно. 8 февруари 89 г., София, Евгения Иванова, Георги Величков.”
Р. Узунова: Върнаха ли архива на … Дружеството,… на
Комитета,… на Дискусионния Клуб?
Г. Величков: На Клуба ли? Не. Въпреки, че сме подали
две молби до Главната прокуратура и до Комисията към Народното
събрание, все още отговор нямаме.
Р. Узунова: Да, Гошо, благодаря ти много. Сега аз ще изслушам. …
(около 10 февруари 1989 г., ролка № 92)
Интервю с Георги Величков
Р. Узунова: Георги Величков? Румяна Узунова е на телефона, от радио „Свободна Европа”. Георги, ти си писател по призвание, но си юрист по образование. И затова с тебе бих искала да обсъдим юридическата страна на някои проблеми. Прочетох доклада на Тодор Живков пред избрани представители от българската художествено-творческата интелигенция и там ми направи впечатление следната постановка: че формалната страна на въпроса била, че в духа на Конституцията и законите на страната такива сдружения - имат се предвид, разбира се, независимите сдружения, каквото е и Дискусионният клуб - не могат да се създават, ако те не са регистрирани по съответния начин. А още във вашия учредителен документ се казваше, че вие не искате да се регистрирате. Каква е правната страна на въпроса?
Георги Величков: Ами, аз наистина съм юрист. Искам да направя уговорката в началото, че не се занимавам с правото от доста време и може би това, което ще кажа, няма да бъде съвсем точно. Но и поради този въпрос, който вече от три месеца ни тормози, тази регистрация на Клуба, аз прерових отново законите на България и мога да кажа, че в момента в нашето законодателство няма нито един закон, който да изисква регистриране на такова сдружение като нашето. Ние сме декларирали още в нашата Декларация: ние сме дискусионен клуб, който няма нужда от никакви такива регистрации, за да съществува. Ние желаем да помагаме на едно преустройството в България и затова тази регистрация, за която отново се напомня и в доклада на др. Т. Живков, просто не е задължителна, разбираш ли?!
Р. Узунова: Да. Как си обясняваш тогава това враждебно отношение към вас, към Дискусионния клуб? И как си обясняваш конфискацията на архивите, на материалите на Дискусионния клуб – те комай още не са върнати?!
Г. Величков: Не са върнати. Ами виж: на 3 ноември 1988 г. в аулата на Софийския университет осемдесетина наивни романтици създадохме Дискусионния клуб с надеждата, вярата и радостта, че можем да помогнем нещо на България. И се надявахме, че тази наша проява веднага ще бъде приета и ще ни бъде помогнато да направим нещо. 3 месеца срещу нас има само враждебност, само недоверие, само гонение: наши колеги ги изключиха от Партията, наши колеги ги мъмриха, наши колеги ги уволняват. И за тези три месеца фактически нашият Клуб не можа да развие никаква дейност. Аз мисля, че нашият Клуб въпреки всичко изигра своята роля. Естествено не той, а отношението към него показа, че в България не само че няма преустройство, ами и няма желание за истинско преустройство; че красивите думи са само красиви думи. Когато се стигна до действия, тогава всичко става мъртвило и остава само на книга. Тъй че в този смисъл нашият Клуб изигра все пак някаква роля и макар че аз по принцип съм песимист, все още се надявам, че ще се намерят умни хора, които могат да разберат нашите най-добри желания и намерения, които все още могат да ни подадат ръка и да започнем да работим за едно преустройството в България. Но тези мои надежди, тези мои… някаква вяра, все повече намаляват. И искам да кажа, че последната реч на другаря Тодор Живков с нищо не ме кара да вярвам, че нещата ще се подобрят…
Р. Узунова: А как тълкуваш думите на Любомир Левчев, че „е настъпило време разделно и че който иска, да си отива”?
Г. Величков: Ами виж какво, Любомир Левчев е и поет. Не съм се замислял върху тези думи досега. Това е сигурно някаква метафора, която лично на мен… сега просто не мога да я обясня, разбираш ли?!
Р. Узунова: Да, добре. Разбира се. Как преценяваш сегашната и тази, бъдещата дейност, в близко бъдеще на Клуба при сегашните условия, и след последната среща на високо равнище, така да се каже, с представители на българската интелигенция? И как преценяваш избора на хората, които да участват в тази среща?
Г. Величков: В сегашния момент Клубът не действа, защото просто няма възможност да осъществява своята главна задача. А главната задача на Клуба, както знаете, е да се събираме на дискусионни срещи, да обсъждаме наболели въпроси от нашия обществен и политически живот. Това не значи, че ние не правим постъпки да започнем тази дейност, но засега нямаме отговор от където и да е. Отправяли сме писма до много… до Университета, до Съюза на българските писатели, до различни места да ни се даде салон, осигурили сме лектор за първата среща, но отникъде нямаме никакъв отговор по въпроса. Единствено, пак повтарям, единствено ми е надеждата, че ще надделее разума, че ще разберат нашите добри намерения, че ще поемат протегнатата ни ръка и ще се оправи по някакъв начин въпросът. След като ние имаме за задача единствено да разискваме проблемите на нашето преустройство и по този начин да го подкрепяме и да го продължаваме. Последната среща, за съжаление, ме кара да мисля, че това време още не е настъпило и не знам кога ще настъпи просто. Докладът на др. Тодор Живков беше пълен с много приятни и с много хубави думи, явно е писан от умен човек, но те не ми казваха нищо ново – поне за нашия Клуб да бъде нещо успокоително и подтикващо.
Р. Узунова: А интересът към Дискусионния клуб от страна на интелектуалците увеличава ли се или постихва?
Г. Величков: Интересът на интелектуалците към нашия Клуб расте, все повече и повече хора се присъединяват към него, доста молби са се натрупали. Някои хора, които са подали своите молби, още не можем да ги приемем. Но все повече и повече хора разбират целите и законността на нашия Клуб и се стремят към него, защото разбират че това е единствения път към някаква демократизация на България. Защото и в доклада на Тодор Живков се говореше за диалог, а диалогът става между две страни… Засега диалог няма. На нас не се позволява да говорим. Говорят само официалните представители…
Р. Узунова: На мен ми направи впечатление, че съставът, които присъства на срещата, е така да се каже, началнически състав?
Г. Величков: Ами, както винаги. Винаги е било така и сега си е така.
Р. Узунова: А не на един по-широк кръг, да се чуят повече мнения, по-различни неща?
Г. Величков: Така си е било винаги. Просто това е една практика, която също трябва да се изживее и според мене, тя все пак ще се изживее така или иначе.
Р. Узунова: Крайно време е Халифът-щърк да тръгне сред народа и да чуе какво той говори? Нали мотото беше: „Повече сред народа, по-близо до народа!”? В случая вие сте народа, вие, интелигенцията е народа, част от него?
Г. Величков: Аз не съм обладан от мисълта, че и ние сме народа, разбира се. Но просто да речем, ние сме хора, които могат да кажат едно друго мнение и да влязат в един положителен, в един убедителен диалог. А това като начало също не е малко!
Р. Узунова: Да, благодаря много за отзивчивостта да водим този разговор.
Г. Величков: И аз ти благодаря. Искам за последното да ти кажа, и това за мене е, така да се каже, също важно. Давам това интервю с единствената и истинската мисъл, че отново искам да помогна, че отново искам да се обърна към хората, които тук не ме слушат, просто към които тук не мога да се обърна, разбираш ли?! Не ми е приятно, че говоря чрез Вас към България; искам да разговарям с България по друг начин - лице в лице, но нямам как и затова говоря така…
Р. Узунова: Разбирам напълно. И тази част от интервюто в никой случай няма да бъде пропусната…
Г. Величков: Моля те да го излъчиш така, както говорих.
Р. Узунова: Разбира се, Георги.
Г. Величков: Не се отричам от нито една дума, която съм казал и ще поддържам тази линия поне докато съм жив и здрав.
Р. Узунова: Да, разбирам ви напълно. Само ще изслушам интервюто - страх ме е, че на някои места страшно много пукаше. Ще ми разрешиш ли, ако някъде съвсем не се чува - аз твоя глас, разбира се, ще пусна, но ако някъде съвсем не се чува, да прекъсна и да разкажа… не, не да разкажа, а да цитирам дословно какво е…, за да се чуе гласът ти? Вярваш ми, че в никой случай не бих злоупотребила, нали?!
Г. Величков: Разбира се.
Р. Узунова: Добре, добре, Гошо, довиждане, всичко хубаво!
Г. Величков: Всичко хубаво!
Р. Узунова: На Евгения много поздрави и на всички приятели!
Г. Величков: Благодаря , благодаря!
Р. Узунова: Дочуване, дочуване.
(Г. Величков, писател, член на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството, 23.02.1989 г., ролка № 269)
Copyright 1998-2012 ® “OMDA” Ltd. All rights reserved.
