| Кръглата маса |
 |
Платформа на СДС |
|
Клубът |
|
Ран и Ът |
|
Публикации |
|
Следствено дело № 66 от 1989 г.
Събранията в кино "Петър Берон"
Независимите сдружения след падането на Живков
Коментарът на Л. Александриева
„Педагогическа поема”, фейлетон от (Волен Сидеров)
Р. Леви: Другарят Т. Живков обича писателите, и с право – те са умни и симпатични. Да се разговаря с тях е удоволствие; имат горещи сърца и хладни ръце, но винаги си остават едни големи деца – нуждаят се от „татко”. Др. Т. Живков ги събира често около себе си – един ще погали, друг ще щипне по бузката, трети ще плесне – така е, не може иначе – възпитание е, тънка работа е. През шейсет и някоя година, др. Т. Живков, като оглеждаше доволен грейналите писателски лица, строени пред него, рече, „В България дисиденти няма”. Тежка топлина се разля в горещите писателски сърца, топлина и умиление. От цялото социалистическо семейство само у нас няма дисиденти. И братята германци, и братята поляци, и братята унгарци, и братята чехи вече бяха направили по някоя беля, та се наложи да си дърпаме ушите. Но братята българи се оказаха най-добри деца – 8 милиона братя, и нито едно дисидентче! Мило е, хубаво е! И на кого е заслугата да имаме такива послушни деца? На „татко”; „татко” знае на кого шамарче да удари, на кого бонбонче да даде... и децата обичат „татко”, винаги го канят в своя морски лагер през лятото и там един през друг му пеят песнички и му рецитират стихчета край лагерния огън; изповядват му своята любов и признателност. Но вярно е казал народът: „От деца и от куче благодарност не чакай.” Другарят Тодор Живков затова и обича народа, че от него все мъдра дума ще чуеш. И народът обича др.Т. Живков, защото често цитира неговите мъдрости. А защо наглежда „татко” така често своите деца – писателчета? Защото дисиденти сред циганите от Факултето няма. /Циганите от Факултето – тука един квартал има, дето живеят цигани, Факултето/ Те се въдят сред тия дечица, дето четат книжки, пък се интересуват от история, пък някои от тях дори мислят. Как да е!... Но доскоро слушаха децата – като един заклеймяваха всеки мръсник и клеветник, изплувал от нездрави води. Имаше един „мръсник и клеветник” от бивш съветски произход на име Солженицин, номер 6513. Като един го заклеймиха послушните, добри деца от писателското Съюзче, без да им трепне окото от продажната Нобелова награда, която му бяха дали враговете с вражеска цел. Как да не им се радваш на такива дечица! Идва ти да ги погалиш по очилатите, оплешивяващи главици! Но вярно е казал народът: „От деца и от бяла врана благодарност на чакай!” Тия, същите дечица, дето така хубаво заклеймяваха, взеха да пишат клевети и мръсотии. Изпращат ги на деца – клеветници в „лошата махала” и те ги четат по „вражески” микрофончета. Не че нещо ще направят, но грозно е, неприятно е. Преди 20 години казахме, че нямаме деца-дисидентчета, сега излиза, че те се криели, та да се заплюят на края на жмичката. На групички нещо се събират, петицийки подписват – „демократичен социализъм” искали. Не питат „татко” си да им обясни, че ”такова нещо нема!” Една махала или е „демо.”, или е „соц.”. Но какво да ги правиш, децата си остават деца, макар и непослушни. Нейсе, запуши го... и по-лоши неща сме виждали.
Волен Сидеров.”
Р. Узунова: Така…
(В. Сидеров, журналист – фотограф, член на „Екогласност” и на Софийската група на НДЗПЧ. Текстът чете студентката Рут Леви, член на НДЗПЧ. 24.08.1989 г., ролка № 148)
Copyright 1998-2012 ® “OMDA” Ltd. All rights reserved.
