Биографична справка за Румяна

Интервюирани лица

Щафетните гладни стачки

Демонстрации и жертви

Горещото лято на 1989 година

Конференцията в Париж

Голямата екскурзия

Следствено дело № 66 от 1989 г.

Екофорумът

Събранията в кино "Петър Берон"

Първите митинги

Независимите  сдружения след падането на Живков

"Демократично всекидневие"

Марлена Ливиу

Коментарът на Л. Александриева

 

 

За литературата и живота (Тончо Жечев)

Водещият на заседанието: Има думата Тончо Жечев. Да се готви Васил Колевски.

Тончо Жечев:

Другари, днес е трудно да се намерят вярните думи. Нашият най-нов социален и духовен опит още не намерил своя език.(Оживление в залата) Трудно е, казвам, да се намерят верни думи. Може да се завижда…

Така, като слушах доклада, си мислех, че може да се завижда на колегите, които бързо и леко приспособяват цялата стара лексика и патетика към новите реалности у нас и в света. Днес особено силно се чувства тайнствения подземен живот на словото; презареждането на старите думи с нови сокове и значения; бързото изпразване от съдържание на красиви иначе слова и още по-бързото наливане с оловно-тежък смисъл на други. Започва някаква нова мистерия в живота на словото.

Ако използваме метафората на знаменития роман на  Артем Веселой, то очевидно ще е „живота на словото след Русия в кръв умита”. Нещо подобно, изглежда, преди нас е преживял Юрий Олеша, щом е казал: „когато Хофман напише "Влезе дявола" - това е реализъм, когато Караваев напише "Иван влезе в колхоза" - това е вече фантастика.” (Оживление) Презареждането на старите думи,  речникът на новото политическо и поетическо мислене мощно си пробиват път.

Ето сега от Дантевския свят на прехода между средновековието и новите времена изплува съвсем на място думата „чистилище” и нищо така не отразява обществената необходимост.

От самото начало на преустройството съм бил и си оставам убеден, че без покаяние ще е трудно да се направи крачка в правилна посока. Сега образът на чистилището идва като заместител на по-дълбоко залегналото в християнското съзнание понятие, но трябва да се съгласим, че изразява същото. И чистилище, и покаяние само свидетелстват за крайната недостатъчност на рационалистическия речник на социалистическото просвещение за сегашни времена.

Още тука искам да кажа колко невероятно трудно ще ни бъде особено на нас и у нас, в България. Щото въпреки хилядолетното минало след кръщението, християнската култура и традиция у нас не се вкорениха дълбоко. Останаха колебливи; зад външното ритуално християнство преобладават същите неудържими и диви езичници. У нас християнството се смесва и сякаш се изчерпва с черквата и с попщината. За нас моралните максими не отиват много по-далеч от „Око за око, зъб за зъб!”. Най-много можем да разберем старозаветните „Не убивай, не кради!”. 40-45 поколения след покръстването няма нищо по-непонятно, смята се едва ли не за връх на глупостта високата и недостижима проповед "Обичайте и враговете си!".

Ако обикнете ония, които и вас обичат, не правите ли същото, каквото правят митарите и езичниците? Ако на преустройството се гледа наистина сериозно, като на мирна революция направлявана от горе, ние ще забележим, че сме в ембрионален стадий. Всичко едва сега се подквасва.

В тоя едва набелязан порив към опомняне за света, в който живеем, ние не можем да не се обърнем към великата руска литература. Класическа и вечна. Към нейния страшен страдалчески опит. В това не е имало и няма нищо неестествено. Там ние много рано, още в първото и второто южно-славянско старобългарско влияние сме вложили капитал дори. Ние имаме дял в цялото духовно наследство на славянството. И това е добра база за приобщаване към общочовешката култура.

Ето и сега: погледнете само какво нещо е новата проза, новата естетика на Варлаам Шаламов? Тук откриваме най-грандиозния образ, който се е раждал в нашия век - на станалото и ставащото със словото и с творците на словото през века. Представата за тях е обърната в новото съзнание от страшния опит.

Творецът вече не е като тракийския певец Орфей, който се спуска в ада. Сега той е владетелят на подземното царство Плутон, по някаква игра на случайността измъкнал се от ада, за да разкаже за него. Писателят тука е участник в драмата на живота, а не съчинител. Написаното от него е документ за душата, за живота, за смъртта, за новата Голгота. Самите думи са строги, аскетични, придобиват ново битие. Открива се нова епоха за живота им. Епохата на ранното /…/ съчинителство, на голата потресна истина. Невъзможно е вече да се мине покрай всичко това - каквото и да ни разправят, както и да ни разправят.

Сега и у нас може да се чуят гласове: защо да се ровим в тъмните ъгли на миналото, в сенчестите страни на съвременността? Нека съберем мъжество, да не се поддаваме на сладките гласове на тия Сирени, които пак обещават измамни блаженства в едно бъдеще без минало. Тези гласове идват най-вече от хора, които не познават най-висшето човешко блаженство от древни времена до днес: блаженството да търсиш, да обладаваш истината. Казвам всичко това, защото дори и днес, сега, някои със същата лекота, с която обслужваха устройството, искат да обслужат и преустройството, не търсят истината, а интереса. Те вече лансират нови заблуди.

Един от тях например скоро писа /човек, който доскоро ни мъмреше например и донасяше за нас, че сме чели онези руски мислители, чиято сила и пророчество се разкрива едва днес - вече дава новия лъжлив тон!/, наскоро той писа в един наш вестник, цитирам: че Сталин "най-напред и най-жестоко се разправи със старата ленинска гвардия в партията - с професионалните революционери, с носителите на партийната интелигентност”. По голяма лъжа няма как да се съчини, но изглежда тя е необходима някому. Тя може да обърка хронологията и на много процеси у нас.

Исторически, фактологически е съвършено ясно, че най-напред и най-жестоко Сталин се справи, разединявайки ленинската гвардия и разчитайки на нейната недалновидност, с руското селячество, с една особено силна прослойка от старата руска интелигенция, със селската кооперация, със зараждащото се ново стопанско самочувствие у бившите крепостни, с традиционната руска мисъл и култура. На тях преви най-напред гръбнака и едва тогава успя - като утвърди тоталитаризма и командно-административната система, жертва на която станаха някогашните революционери и партийната интелигенция. Такава е истината. До какво заслепение понякога можем да стигнем, не само даже като отделни хора, но и като общество ако щете, като съюзи и така нататък!

Как можем да се увлечем от историческия порой, че забравяме и елементарни правила на човешката етика. Каква карикатура например на класово-партийния подход става, ако той не почива на истинската етика, на общочовешката етика, можем да видим от публикацията на Александър Йорданов в "Отечество": писмото на Владимир Василев до Вълко Червенков. Пред хора, които бяха изхвърлили Иван Вазов, Захари Стоянов, Йордан Йовков, пред хора, които съвсем пък наскоро тогава бяха разгромили Пенчо Славейков, Петко Тодоров, половината Яворов, индивидуализма, кръга „Мисъл”... старият критик трябваше да се кае, да посипва главата си с пепел, че е казал някой наистина предвзети, родени в неправ гняв думи за Христо Смирненски. И трябва да ви кажа, че и досега той не се е, въпреки покаянието си, не се е „оправдал” пред нас. Негова книга така и не е излязла до днес!

Кризата, която общественото съзнание преживява сега, може да има разни изходи. Възможни са и диаметрално противоположни изходи. Може да се окаже начало и на оздравителен процес, а може и да доведе до нови задънени улици. Всичко зависи от това кога, до колко и как ще подходим към нея.

Мисля, че след като преживяхме най-големия разгул на екстремизма и антихуманизма, след като знаем фашизма, сталинизма, Китайската културна революция, Пол-Потовщината, собственото подкопаване на основите на традиционната народна култура и нравственост, вече е време да се опомним. Необходимостта от глобален компромис, за да оживее човечеството, компромис, който довежда до масата за разговори сили като Щатите и СССР, ще наложи много по-малки компромиси, колкото и негероично да изглежда това.  Без това ще настъпи антихристовото царство.

Всичко зависи сега от възможностите да се разисква, да се преговаря, от упоритото търсене на допирни точки, дори и за противоположни сили. Става ясно, че в съвременния свят опитът да се затворят всички врати води до експлозивно разтваряне на всички прозорци. Опитът да се запушат на едно място нечии уста - до нежелателно прибягване към чужди „централи” и така нататък. Всичко това обаче са звена от една и съща верига възли, от една и съща връв, на която сме нанизани всички...

Още на заседанието на Управителния съвет се обсъждаше промяната в „Литературен фронт”. Аз изразих опасение, че това ще доведе до спадане на дискусионния дух, на критическия патос на гражданските вълнения, изразени във вестника през по-миналата година. Не е било необходимо да съм пророк, за да позная. Въпросът далеч не е персонален, но не стана ли всичко това причина за някои от трудностите, възникнали след това?

Нямаше ли по-естествено да се преодолеят те, ако "Лит. фронт", "Народна култура", други издания по-широко дискутираха нашите проблеми и трудности. Не е ли достатъчно ясно, че времето на безалтернативното мислене окончателно е минало или по-точно, би трябвало да е минало?!

Едва ли ще може да се съхрани идеологическия комфорт, с който мнозина вече свикнаха. Търсенето на най-верни пътища за страната трябва да е дело на всички мислещи хора в нея, а не привилегия за някаква група!...

 Две изречения за новия Устав. Още на заседанието на Управителния съвет се обадихме, и аз се обадих, че там става дума…, че чиновнически казионно е написано, особено уводната част на Устава,… който предизвика и дискусии тука. Самият председател на комисията Слав Христов Караславов отсъстваше от заседанието, но така или иначе проектът ни бе представен абсолютно независимо от изказванията в Управителния съвет, и ни бе представен такъв, какъвто го получихме и ние тогава. И затова, според мене, беше атакуван толкова. Ако беше се поработило, нямаше да стане това. Според мене в Устава обаче най-голямата му слабост е, че не са ясно определени задълженията на Съюза на българските писатели към неговите членове за защита на писателя от клевети и преследвания. Трябва да се предвиди създаването на комисии, обсъждания в секции на случаи, когато писателят постави въпрос, че срещу него или неговия труд има посегателство.

Време е да се намерят уставни гаранции срещу това Съюзът на писателите да се присъединява към гонители на самите писатели. Дори на мене ми се струва, че проектът е толкова суров, че може би трябва да отложим приемането му и обсъждането му на едно от общосъюзните събрания след това. (Ръкопляскания)

Имам едно предложение.

Предлагам на конгреса да избере комисия, която да разгледа спорните случаи със спрени ръкописи. От ръкописите, ако почнете даже от случая на Симеон Радев, които стоят толкова много и някои от тях стоят в издателства с десетилетия, до книги като тая на Давид Овадия, за която много пъти сте чували на събрание, както историята на литературата ни на Светлозар Игов, ръкописите, за които тука ни говори Георги Мишев. (Ръкопляскания)

Към тази комисия могат да са, и би трябвало между двата конгреса да се обръщат всички, които имат спрени книги по идеологически причини…

Уважаеми колеги, напоследък много и по различен начин се говори за новата историческа роля на интелигенцията, сред която писателите заемат не последно място. Това е добре. Очевидно…, очевидни са настъпилите радикални изменения в съвременния свят.

Чакат ни велики…

(Тук записът свършва; Т. Жечев, литературен критик и публицист; Вероятно откъс от запис от Шестия конгрес на Съюза на българските писатели, 10 март 1989 г., ролка № 83)

 

Андрей Дюкмеджиев

Али Мустафов Хюсеинов

Александър Каракачанов

Авни Велиев

Богдан Глишев

Биньо Иванов

Брайко Кофарджиев

Борис Спасов

Борис Василев

о. Благой Топузлиев

Блага Димитрова

Диана и Димитър Бояджиеви

о. Димитър Амбарев

„Димитър Иванов”

Димитър Томов

Едуард Генов

Ева Калчева

Григор Божилов Симов

Григор Симов

Георги Кулев

Георги Мишев

Гюлтен Османова

Георги Спасов

Георги Величков

Халил Исинов

Халил Ибишоглу

о. Христофор Събев

о. Иван Бонев

Иванка Жекова

Илия Минев (за него)

Ибриям Рунтов

Йордан Василев

Желю Желев

Копринка Червенкова

Коце Иванов

Красимир Кабакчиев

Камен Каменов

Каймет Юсеинова Салилова

Константин Тренчев

Любомир Собаджиев

Марко Ганчев

Милка Генадиева

Милчо Иванов

Мустафа Юмеров

Мариана Златева

Нури Джелилов

Николай Колев-Босия

Невена Мечкова

Наим Наимов

Неизвестни лица

Петър Бояджиев

Петър Манолов

Петко Симеонов

Петър Слабаков

Пламен Даракчиев

Ремзи Бекиров

Румен Велашки

Румен Воденичаров

Сиво Чапаров

Сабри Искендеров

Сабахат Наимова

Шукри Шерифов

Стефан Чолаков

Стефан Гайтанджиев

Стефан Комитов

Стефан Вълков

Тодор Гагалов

Тончо Жечев

Тодор Тодоров

Цеко Цеков

Цветан Златанов

Веселин Донков

Виола Иванова

Веселин и Светослава Петкови

Волен Сидеров

Валентин Топузлиев

Юсуф Ибрахимов

Янаки Петров

Янко Янков

Към интервютата


Copyright 1998-2012 ® “OMDA” Ltd.  All rights reserved.

Обратно към електронните книги

 

към авторите