| Кръглата маса |
 |
Платформа на СДС |
|
Клубът |
|
Ран и Ът |
|
Публикации |
|
Следствено дело № 66 от 1989 г.
Събранията в кино "Петър Берон"
Независимите сдружения след падането на Живков
Коментарът на Л. Александриева
Отворено писмо на Румен Воденичаров до редакцията на в. „Работническо дело”
Мъжки глас: (на английски) Българска програма, останете с изявлението на Румен Воденичаров. (на български): Едно съобщение: Господин Панов, това е Отвореното писмо на Румен Воденичаров, изпратил го е до редакцията на "Работническо дело" и до знанието на Марин Христозов. Фактически то е лично до Марин Христозов. Той смята, че той е човекът, който е написал редакционната статия. Аз му казах, че ние нямаме, според нашите правила, … не се атакуват лично хора. Сега не знам, както решите. Той каза в края: той не може да бъде сигурен, че Христозов е написал статията и дори да я написал, това не е чак толкова важно. Той каза: той написа първата статия срещу Топузлиев. Сега, ако искате, го използвайте, ако не..., аз лично не държа… дори ви препоръчвам да не се използва цялото, може би някои части. Иначе е лирично, както се харесва напоследък. Благодаря.
Румен Воденичаров: „Драги г-н Христозов, в химията съществува един важен принцип, според който равновесието на една система се придвижва винаги в посока, противна на приложената промяна. Отдавна съм забелязал, че този физически принцип важи и при социализма. Особено при неговата българска мутация. Когато един съботник или манифестация са задължителни, броят на болните се увеличава. Ако искате един филм да има касов успех, направете го за ученици. Ако желаете една книга да се търси, например "Фашизмът" от Жельо Желев, изземете я от книжарниците веднага след пускането й в продажба. Ако искате една радиостанция да има повече слушатели, заглушавайте я. Ако искате едно ново Дружество да стане популярно, охулете го прибързано, брутално и непрофесионално, без да му дадете на разположение една колонка във вестника, да се компрометира само. Още след първата ви публикация, от която разбрах, че известният в миналото отец Корней има достоен заместник в лицето на отец Благой Топузлиев, нещо много познато в нея ме накара да се усъмня в чистотата на намеренията й. Умереният скептицизъм, който изповядвам, ми подсказваше, че в Съветския Съюз бихте могъл да публикувате под псевдонима „Нино Андреев”. Затова се качих на влака и отидох първо в гр. Септември при Илия Минев, а след това и при Петър Манолов и отец Благой в Пловдив. Срещнах се с българи, които бяха препатили от забежките на пролетарската диктатура, но въпреки всички изпитания бяха останали повече българи, отколкото мнозина номенклатурни кадри. В стаята на заслужилия затворник бай Илия Минев витаеше духът на Левски, а край леглото на гладуващия поет бай Петър Манолов миришеше на ацетон. Но брадясалото му отслабнало лице излъчваше сияние и готовност за саможертва в името на нещо значително: свободата на личността, свободата на твореца. После прочетох програмата на НДЗПЧ в България. Оказа се, че тя има малко общо с това, което сте описали като програма във вестника. Така като вас и дяволът обича да чете Евангелието. Най-лесно е да се вземат откъслечни цитати без знанието и без справка с автора. Така за всякакъв случай могат да се намерят цитати от Маркс и Ленин. Така по времето на Сталин бяха оклеветени и окачени на бесилото милиони хора. От цитатите с „признанията” на Трайчо Костов, отправени от следователи с вашата душевност, ставаше ясно, че той е бил завербуван от чуждо разузнаване още преди да скочи от четвъртия етаж на Дирекция на полицията. Когато бях по-млад, аз искрено вярвах, че той е враг и се чудех само на едно: Как е скочил така точно върху жиците под прозореца, че хем да има алиби, хем да остане жив и да продължи да върши пъкленото си дело?. Вашата фактология е предназначена за наивния читател от `50е години. За щастие сега дойдоха други времена. Сега вие сте този, който трябва да бъде съден и глобен 500 лева за разпространяване на порнография, защото идеята да изнесете тези бисери на Петър Манолов, откъснати от всякакъв контекст, е единствено ваша. По същия начин бихте могъл да очерните Шекспир и Гьоте, защото и в техните стихове има доста неприлични думи. Прекият резултат от вашите публикации, е, че аз станах член на Дружеството за защита на правата на човека в България. Станаха и други. Така че членовете вече не са 25 души, както успокоявате читателите. Никой от нас няма намерение да сваля властта. Главната цел е да се помогне за започване на необратими процеси, които да доведат до демократизиране на българското общество. Дългите години на еднопартийна система у нас създадоха у партийната вихрушка илюзията, че нейните интереси са интереси на българския народ. Отъждествяването на партия с народ дава до днес възможност българите, които си позволяват да посочват партийни или правителствени грешки, да бъдат третирани като врагове на народа. Тази сталинска логика е концентрирана в израза "Този човек не е наш". Резултатът от пренебрегването на обективно действащи икономически закони и системно нарушаване на подписаната от НРБ още през 1948 година Всеобща декларация за правата на човека е налице: тотален контрол на Партията върху обществото, икономическа стагнация, безкрайни експерименти, кадрил на номенклатурните кадри, корупция, невероятно разхитителство на народна пара, опасно екологическо замърсяване, нисък за края на ХХи век жизнен стандарт, и което е най-страшното: упадък на обществения морал, апатия и аполитичност у младото поколение, липса на каквато и да е вяра в силата на законите. Новият българин, оформил се при социализма, се задоволява с материални придобивки и има по-високи технически познания, но - както казва акад.Амосов - няма доказателства, че това води до по-висока нравственост. Състоянието е тежко. Възстановяването на много от загубените и забравени национални ценности ще изисква продължително време за самолечение на българската нация. Тъкмо за това Дружеството има програма за действие, която без да е програма на опозиционна партия, цели осъществяването на обратна връзка, на базата на която съществуват сериозни науки за управление, техниката и обществото. Конституцията, законите и международните договори като текстове са достатъчно добри. Въпросът е там, че те не винаги се спазват. Самият факт, че чак сега започвате да говорите за правово общество, е едно доказателство в подкрепа на нашето твърдение, че дълги години българското общество е било недостатъчно демократично. Вслушайте се в анекдотите, които мълниеносно обикалят цялата страна. Защо казват, че руснаците правят перестройка, а българите – переструвка? Защо поднасят мисълта, че със стари танцувачки ново кабаре не се прави? Може ли да се очаква от човек, оформил се като апаратчик по времето на Сталин, влязъл в книгата на Гинес и показал прочутото българско гостоприемство последователно на Хрушчов, Брежнев, Андропов и Черненко, да предложи нещо ново сега - по времето на Втората руска Революция? Във всички други социалистически страни подобни дружества съществуват. Новите договорености от Виена по така нареченото от вас „човешко измерение” задължават правителствата не само да признават, но и да подкрепят дружества за защита на правата на човека. Но тези документи, подписани от министър Петър Младенов, все още не са станали всеобщо достояние. А в същото време в сп. "Огонек" бе отпечатан проекто-устава на историко-просветителското дружество "Мемориал". Една от целите на това ново дружество е формулирана така: „Да съдейства за демократическите промени, на развитието на гражданско и правово съзнание на съгражданите в дух на осъждане на сталинизма.” Как ви се струва? Дори по-остро казано! А вие бързате да поставите табу върху живота и дейността на големия българин Георги Димитров. Напишете тогава възражението си на колегата си Виталий Коротин и той ще ви отговори, че не е възможно човек да работи при предприемчив касапин и през цялото време ръцете му да останат чисти. Г-н Христозов, много са въпросите и белите петна на новата ни история, които живо интересуват българската общественост и особено българската интелигенция. Не се ли посочат персонално виновниците за досегашните грешки, шофьорите ще продължават да си закачат портрета на Сталин, а старите хора ще палят свещи на мястото, където е бил гроба на последния български цар Борис ІІІ в Рилската обител. Време е да разберете, че без покаяние на едно цяло поколение, без радикални промени, без народни референдуми и демократизация на обществото ще продължаваме да се влачим на опашката на европейските народи, отдалечавайки се все повече от европейската демократическа традиция и усамотявайки се заедно може би само с Румъния в мансардата на общия европейски дом.
Румен Воденичаров, старши научен сътрудник, химик, София”
(януари 1989 г., ролка № 105. Бележка: Нина Андреева е автор на публикация в съветската преса, потресла с праволинейния си сталинизъм четящата публика и станала нарицателно име за яростен враг на преустройството.)
Коментар на Румен Воденичаров
Румяна Узунова: Ало, включих машината…
Румен Воденичаров: На телефона е Румен Воденичаров от София. Бих желал да направя един коментар на предаването, което Българската телевизия излъчи на 30и март. Предаването беше озаглавено"Завръщане". „На 30.03. Българската телевизия излъчи първия разговор на Явор Цаков, Ненчо Хранов и Петко Бочуков със завърналите се от Мюнхен радиожурналисти Павел Главусанов и Маруся Столева. Във връзка с този безспорно интересен за всички слушатели на радио "Свободна Европа" разговор, у мене - като умерен скептик и представител на точните науки - се породи отново желанието да повторя, този път на българските телевизионни журналисти, част от последния ми запис, направен ми лично от г-жа Столева само три дни преди отлитането й за „Индия” - т.е. за България. В това си изказване по телефона аз се опитах да илюстрирам с примери един общ принцип: принципът на Льо Шаталие и Браун, според който равновесието в една система се измества винаги в посока, обратна на приложената промяна. Накратко: по мое мнение малко вероятно е, след подобен или подобни разговори - разговори с ограничена гласност, слушателите на радио "Свободна Европа" да намалеят. Диалогът не беше равностоен. Главусанов уверено сипеше нападки по адрес на вчерашните си колеги и американските си шефове, а застаналите срещу него “средно статистически българи” Бочуков, Хранов и Цаков задаваха твърде наивни, направляващи въпроси на новия български милионер. Арсеналът им от изрази по нищо не се различаваше от този, който им бе на въоръжение по времето на студената война. Според тях, изгладнелият журналист на запад лае по-силно, а разликата между "Свободна Европа" и Радио „София” е, че докато в Мюнхен градът е чист, а атмосферата в студиото - мръсна, то в София е точно обратното. Резултатът е, че там 8-часова програма в Българската секция се прави от 40 служители, които обаче не могат да се гледат и предпочитат да прекарват по-голямата част от работното си време в кафенето на радиостанцията. В Радио „София” същата по продължителност програма се излъчва от 400 служители, затова пък по-професионално и без разни водки и вина, защото е редно в Радиото всеки да си мери приказките. С интерес научихме, че г-н Главусанов е участвал в два Конгреса на Лигата за защита на правата на човека със седалище в Рим. Тъй като в момента той не членува в нея, а човешките му права засега - и по-специално свободата му на информация и правото му на интелектуална собственост - системно са били накърнявани от властимащи, ние му предлагаме в бъдеще да се обръща при подобни поводи /а те няма да закъснеят!/ към НДЗПЧ в България. Междувременно бихме могли да приемем от него съвет: Как в демократична България да проведеш не конгрес, а най-обикновено събрание? Защото на обявата за такова събрание се стичат не толкова правозащитници, колкото служители на Държавна сигурност. Някои от които все още предпочитат първо да стрелят, а после да се извиняват. Информация по този повод отдавна сигурно вече е научил от съпругата си!… Колкото за г-жа Маруся Столева, искам да й поднеса личната си благодарност за предоставената ми от нея трибуна в ефира във връзка с гладната стачка на Илия Минев и да я уверя, че ако последния път ми беше казала не “Дочуване”, а “Довиждане”, както и номера на полета, бих я посрещнал лично с букет цветя на Софийското летище. Разбира се, бих искал да напомня на завърналото се в България “блудно” семейство предупреждението, което изказа акад. Амосов, един от победителите на първите свободни избори в Киев: “Временно, за сега, няма доказателства, че по-висок жизнен стандарт води и до по-висока нравственост.” Ало?!…
Р. Узунова: Да, да, чувам…
Р. Воденичаров: Това е коментарът ми по повод на предаването. Смятам, че отразява не само моето мнение, а и мнението на, така смятаме, на - напоследък както се смееме - средно статистическия българин. Защото действително се постигна обратен ефект с това предаване. Не беше направено добре, по-специално от наша страна, от страна на българските журналисти… Ало?!…
Р. Узунова: Да, да, чувам…
(3.04.1989 г., ролка № 31)
Независимо дружество за защита правата на човека в България
А) Един добре документиран опит за събрание
Покана за общо събрание на НДЗПЧ на 12.03. 89, чете Румен Воденичаров
Покана от НДЗПЧ в България: На 12. 03. 1989 година в 13 часа в дома на Мариана Златева (адрес) в град София ще се проведе Общо събрание на НДЗПЧ. Във връзка с това е изпратено уведомително писмо до органите на властта, на основание чл. 54, ал.1 от Конституцията на НРБ в законно установения срок. На обявеното събрание се поканват да присъстват всички членове на НДЗПЧ в установения час и на посочения адрес, както и желаещи да присъстват български и чуждестранни журналисти, притежаващи необходимите акредитации за това. От Актива на НДЗПЧ в България, София, 03. 03. 1989 год.
(6.03.1989 г., ролка № 34)
Уточнение
Женски глас: Съобщението от 6 март 1989 г., направено от Румен Воденичаров, не е съгласувано с Управителното тяло на Независимото дружество по правата на човека в България. На 12 март, 1989 г. от 13.00 ч. ще се състои събрание на Групата само от Софийска област. Това е съобщението.
(7.03.1989 г., ролка № 152)
Разказ на Румен Воденичаров
Румяна Узунова: Румен Воденичаров?
Румен Воденичаров: Да, на телефона. Радвам се да Ви чуя. Бих искал, в качеството на единствения присъствал на обявеното заседание на НДЗПЧ, да ви дам моя коментар по случая.
Р. Узунова: Да, слушам Ви.
Р. Воденичаров: Два месеца молбите на членове на НДЗПЧ не бяха чути от властите в лицето на органите на властта: МВР и Главна прокуратура. Два месеца те използваха твърдостта на непреклонния борец за демокрация и човешки права Илия Минев, за да постигнат неговото физическо унищожаване с гладната стачка, която той провежда. Но когато в съответствие с чл. 54 на Конституцията на НРБ и чл. 20 на Заключителния акт на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа във Виена бе обявено мирното събрание на датата 12 март, цялата гиганска репресивна машина бе приведена в действие само за няколко часа. Разтичаха се призовкари, дежурни коли започнаха да обикалят домовете на членовете на Дружеството, блокираха се телефони, включиха се многопистовите магнетофони, активизираха се районните прокурори. Аз лично бях призован в петък при прокурора Александров в стая 16 на третия етаж на Софийския градски съд. На въпроса ми: за какво ме призовава, след като нито съм свидетел, нито съм обвиняем прокурорът отговори, че като вестител на закона е длъжен да ме предупреди, че съм на път да наруша два члена - доколкото си спомням: 312 и 331 от Наказателния кодекс, според които за действия, целящи отслабване на властта, мога да бъда наказан с лишаване от свобода от три до дванадесет години. “Може ли да разгледам образуваната преписка по мой адрес, № 250 от `89а година?” - попитах го аз. “Не може!” - гласеше краткият отговор. Той написа предупредителен протокол и ми го подаде за подпис. Разделихме се с взаимна неприязън. В действията на прокурора се чувстваше известна гузност. Той много добре съзнаваше, че аз нито съм народен враг, и, даже когато му намекнах, че до една година - според самия Тодор Живков - ще изникнат като гъби след дъжд десетки подобни дружества, които ще търсят правото си на мирни събрания, той ми каза, усмихвайки се: "Нека не бъдем прекалени оптимисти". За мене, а и за другите двама призовани: Ева Калчева и Мариана Златева беше ясно, че тази процедура е част от системното насаждане на тотален страх сред българските граждани. От този момент – петък, до неделя ние или трябваше да се откажем от събранието, или трябваше да живеем с чувството за виновност, че вършим нещо противозаконно. Аз „обещах” на съдията, че няма да променя мнението си, защото не виждам нищо осъдително 10 - 15 граждани да се съберат в един апартамент, та ако ще да си говорят и за човешки права. В събота стана ясно, че членове на Дружеството от окръга: Димитър Томов, Григор Симов, Цветан Златанов и други бяха заставени да не напускат местожителствата си. В неделя сутрин същото се случи и с керамичката Ева Калчева. Събранието се осуетяваше планомерно. Когато в неделя по обяд влязох в уличката (на която е жилището на М. Златева), която е толкова малка, че се простелва с един поглед, на нея цареше делово оживление. 4ма цивилни стояха на ъгала от едната страна, а две коли на Народна милиция, с по четири милиционери - от другата. Аз отидох направо до една от колите и попитах през прозорчето: "Извинете, мене ли чакате?" Те, изглежда, не очакваха толкова откровен въпрос и отвърнаха спонтанно: “Не.” Тогава прекосих улицата и попитах униформените в другата кола: "Извинете, Вие мене ли чакате?" “Не!”- беше и техният отговор. Тогава аз влязох в кооперацията и за голямо учудване на домакинята Мариана Златева, позвъних необезпокояван на вратата й. Наближаваше обявения час 13 часа. Няколко желаещи да попаднат на събранието бяха веднага прихванати още на улицата. Проверката, както се казва, е висша форма на доверие. Колите заминаваха към Следствения отдел, но други веднага заемаха техните места. По едно време отвънка наблюдаваха три коли с надпис „Народна Милиция” и две коли с цивилни полицаи. Висш полицай с черен шлифер и бомбе обхождаше колите и раздаваше заповеди. Казах на Мариана Златева: "Избери си: или ти да откриеш събранието и после да ми дадеш думата, или да направим обратното." Измина цял час. На улицата поутихна. Държавна сигурност и милицията запълниха почивния ден на около 30 здрави и прави свои служители, но не позволиха на 10 члена на Независимото дружество за правата на човека в България да проведат поредното си събрание, при това с такова преиграване и сериозност, като че ли от апартамента на улица (адрес на М. Златева) можеше да се даде сигнал за въоръжено въстание. Напуснах мястото на събранието в 14,30 часа. Навън героите бяха уморени. Половината спяха в различни пози по седалките, проклинайки насън началниците си за безсмисленото висене. Минах край три коли - никаква реакция. Последната беше чак пред Парка на свободата /Борисовата градина/. Сигурен съм, че слушателите в България на това място започват да се подсмихват. Да, наистина смешно е и жалко е да се поддържа и изгражда такъв полицейски апарат, за да се справя със сериозни проблеми от такъв род.
(14.03. 1989 г, ролка № 15)
Неформално съобщение на Румен Воденичаров
(…) Румен Воденичаров: Аз не знам дали Ви се е обаждал някой във връзка с един много скандален случай в София… Засега действително информация от втора ръка имам и мисля, че нямам моралното право да разпространявам такава информация.
М. Столева: Бихте могли да ми го кажете, което не означава, че ще го излъчиме, разбира се. Какво сте чул Вие? Става въпрос за фотографа ли?
Р. Воденичаров: Това, което аз знам и което идва през две до три ръце, от лекарите, които са оперирали това момче… Той е фотограф по специалност и се казва Симон Варсано. Еврейче, който е пишел вечерта лозунг със спрей. По този повод е подгонен, вероятно от някаква патрулна двойка или тройка милиционери, защото всичко... се е приключило... с три куршума в бедрото /или в крака/, не знам точно на кое място. След което е откаран в “Пирогов” - Института за бърза медицинска помощ. Там е опериран без пълна упойка, като през това време не му е дадено да говори нищо, нито да коментира с някой от лекарския екип. В това време - на операцията - или пред вратата на операционната е имало служители на МВР, които не са дали на никой да контактува с него. След което, вече изглежда, че те са си го откарали, тъй като той е задържан и по-нататък се говори, че той е починал. Сега, как е починал, след като операцията е сполучлива, аз не мога да кажа… Така че предстои да се изяснят много неща. Но доколкото зная, досега погребение не се е извършило. Но случаят е много скандален и няма да може да се потуши, защото това вече прехвърля границите на допустимото.
М. Столева: Положително има и свидетели…(…)
(17.03.1989 г., ролка № 13)
Втори разказ на Румен Воденичаров
Румен Воденичаров: Аз с Вас не съм говорил по повод на тази информация, която предадох именно на г-жа Столева: за един много драстичен случай, тук, на нарушаване на човешки права. Става въпрос за стрелбата по едно еврейче, Симон Варсано… 34 годишен фотограф, може би сте чували. Но, за съжаление, родителите му все още са категорични и не искат да се дава широка гласност докато не се види дали няма опасност за живота му…
Румяна Узунова: Все още животът му в опасност ли е?
Р. Воденичаров: Не толкова в опасност, колкото… Той се намира - доста добре охраняван - в болницата на МВР. И никой, с изключение на майка му и баща му, и следователят, не може да проникне до него. Аз лично отидох в Следствения отдел и се опитах да се свържа със следователя на това момче, но ми беше отказано категорично,… като ме попитаха представител на какво, на каква инстанция се явявам. Аз им казах, че съм член на Независимото дружество за защита на правата на човека. Те, разбира се, ми отговориха, че такова Дружество не съществува. Тогава аз ги предупредих, че бих желал да съгласувам информацията, която ще излъча рано или късно по радиостанция “Свободна Европа”, със следователя, за да бъде по-обективна, иначе ще излезе само нашата версия в ефира. И това много ядоса дежурния следовател. Така че се разделихме… така… с недоброжелателни погледи. Той ме предупреди, че вече един път са ни предупредили да не се занимаваме с такива работи… Въпреки, че те не са ни предупреждавали, а ни предупреди прокурора, и то по повод на нашето събрание… нали, а не по повод на този случай. Така че за сега сме в състояние на stand by. Аз имам предвид какво би могло да се направи по тоя случай, защото става много драстичен, но няма как да не уважа желанието на родителите. За последен път говорих с тях в неделя вечерта, защото на 1и април беше рождения ден на това момче…
Р. Узунова: А Вие познавате ли го лично?
Р. Воденичаров: Аз лично не, но го познават много мои познати и приятели - това е Николай Генов на първо място, който е фотограф-професионалист. Момчето е фотограф на "Пирогов", така че грешката на Държавна сигурност е, че са го откарали в "Пирогов" и там веднага всички са го познали. Той е спортист, шампион на плуване по гръб, ватерболист и т.н. Много спортно момче, винаги с колело се движи из София…
Р. Узунова: А какво е искал да напише не се знае?
Р. Воденичаров: Това, за съжаление, аз още не зная, тъй като не съм се срещнал с него. Но написал някакъв лозунг, който властите, при желание, биха могли да тълкуват, че цели отслабване на властта и естествено да му скалъпят едно дело и да го осъдят, както нас ни плашат, че ще ни осъдят, от 3 до 12 години. Но в момента са много гузни за случилото се. Те явно, че искат да направят някаква сделка и предлагат на родителите, ако от едната страна се мълчи, да не се възбужда никакво наказателно преследване срещу него. Така че някакси ние се явяваме трета страна и въпреки, че случаят е прекалено ясен и прекалено драстичен, просто от уважение към майката и към бащата засега, докато не говорим с него…, а чакам всеки момент да го преместят в “Пирогов” и тогава ще можем да говорим. Да задържим малко тази информация... В София дори бяха пуснали слух, че е умряло момчето, а те просто са го изнесли от “Пирогов” и са го преместили в болницата на МВР, където не всеки може да влиза.
Р. Узунова: Да изключа ли машината?
Р. Воденичаров: Да, да…
(3.04.1989 г., ролка № 31)
Разказ на Румен Воденичаров за делото срещу Костадин Иванов
Румен Воденичаров: След присъдите, произнесени в Тервел, Варна и Шумен срещу етнически турци от 22 септември до 26 септември тази година по текста на чл. 273 от НК на НРБ, вчера, 10 октомври, в Окръжния съд на Михайловград се даде ход на ново показно дело №113, което този път цели сплашване не на етническо малцинство, а на самата българска работническа класа. Работникът инвалид Коце Иванов бе обвинен по чл.148 за персонална обида на директора Венцислав Георгиев и по чл. 273 „за разгласяване на неверни твърдения от естество да предизвикат недоверие към властта или смут в обществото”. На делото присъстваха семейството на Коце Иванов - съпругата му и трите му дъщери, членове на НДЗПЧ в България, колеги от акумулаторния завод в Михайловград и журналисти от в. "Септемврийско дело". Подсъдимият пое защитата си сам. Знаейки от предварителното следствие за острия и точен език на подсъдимия, изпълнителната и съдебна власти, в лицето на капитан Горанов от МВР – Михайловград и прокурора Орлин Боянов, направиха всичко възможно гласът на Коце Иванов да не напусне залата, записан на лента. Още с обвинителната си реч прокурорът показа, че обвинител ще бъде подсъдимият. След общи приказки като тези, че е слушал клеветнически радиостанции, имал отрицателно отношение към демократичните процеси в нашата страна, камъчето бе изплюто. Коце Иванов е писал лозунги в момент на кризата с Турция с цел предизвикване на смутове. След това думата бе дадена на обвиняемия Коце Иванов. Случи се нещо, което заслужаваше да се види от всеки българин, който се бори за човешки права. Отказалия се от официална защита подсъдим започна спокойно, много обмислено и убедено да оборва точка по точка обвиненията на прокурора Боянов. Той откри, като начало, две грешки в обвинителния акт: това, че е осъждан през 1985 г., а всъщност е съден за обида на длъжностно лице през 1973 г., следователно за съда той сега е неосъждан, и че бил работил малко по специалността си, след като трудовият стаж като икономист му е 19 години. След това Коце Иванов продължи по същество. На обвиненията, че слуша радиостанциите "Свободна Европа", "ВВС" и "Дойче Веле", които бяха наречени клеветнически, той отговори, че слуша всичко. Слуша и съветската радиостанция "Маяк" и че "Свободна Европа" не е вражеска, а близка до проблемите на българина радиостанция; и това, че е на чужда територия, се дължи на факта, че партийците /той разграничи партийците от комунистите!/ не искали да намерят място на станцията на нашата територия. „Всички грамотни българи слушат тези радиостанции, казва той, и съм сигурен, че и съдийският състав също ги слуша; това е право на всеки човек.” По-нататък Коце Иванов направи страхотна пледоария за независимите сдружения и преследванията, на които са подложени, в нарушение на Хартата за правата на човека. "Известен ми беше чл.273 и знаех какво ме очаква, ако се облече в юридическа форма" - каза той. "Писах лозунгите, подписах декларацията на Любомир Собаджиев, защото исках да съм солидарен с приятелите си: д-р Тренчев, Николай Колев, отец Христофор Събев и другите. Аз не предизвиках смут и недоверие. Те съществуват отдавна. Защото комунизмът се оказва утопия и след 70 години дори и неграмотните хора като тези, които работеха около мен, чувстват интуитивно това". Коце Иванов поясни и смисъла на някои от лозунгите. Например: “С БКП назад”, или “Комунизмът е гола теория, изпаднала в нокдаун”, или “Партийците ограбват българския народ”. Партията, според него, се е самоназначила преди 42 години. Чл. 273 е въведен в НК, за да се пресече всякаква критика и несъгласие с партийните догми. “Чл. 273 - каза Коце Иванов, е зловещо наследство от сталинизма. Той противоречи на чл.19 от Международния пакт за защита на гражданските права, по който България е страна. Той е толкова абсурден при днешната обстановка в Европа, че дори Юлий Бахнев, отговорен секретар на официалния Комитет по правата на човека, е казал: "Чл. 273 е такъв, че човек просто трябва да го е страх да излезе на улицата". По обвинението за персонална обида на директора на Акумулаторния завод Коце Иванов изясни на присъстващите в залата какво представляват каторжните условия за работа в автоклавното отделение, където никой не спазва технологична дисциплина и е обречен на бавна смърт в отровната оловна атмосфера. Той призна, че е нарекъл и двамата директори некадърници, защото те наистина нямат поглед върху технологията и процеса в Акумулаторния завод и нехаят за подобряване на условията на труд на работниците. Той ги е обвинил, че се обогатяват, експлоатирайки и увреждайки здравето на работниците. "Работна сила има, но тя не желае да работи - каза Коце Иванов. Системата е спирачка на производителните сили.” Когато хвърлихме поглед на присъстващите след края на блестящата самозащита и контраобвинение на Коце Иванов, в атмосферата на залата имаше нещо гротестно и гоголевско: зачервеният прокурор беше хвърлил сакото си и беше останал по пуловер; Съдията беше залиняла; от двете й страни стояха като мумифицирани двама съдебни заседатели - мъртви души, сборът на годините на които беше поне 160; от двете срещуположни стени стояха двама подпухнали от ядене и пиене старшини, барабанящи с пръсти и стрелкащи с очи присъстващите на делото. И в пълен контраст на тази картина в стил „съдебно ретро” стоеше Коце Иванов - обвиняемия обвинител, морално извисен, недостижим за дребни апострофи, спокоен, умен, уверен в правотата на своята гражданска позиция. Делото продължи с разпит на свидетелите. Тази част от процеса приличаше по-скоро на шахматен сеанс на девет дъски. Бившите колеги на обвиняемия пристъпяха гузни и не можеха да го обвинят в нищо друго освен в невъздържаност. В гросмайсторски стил, само с един въпрос, Коце Иванов обезоръжаваше свидетеля, благодареше му и изчакваше спокойно следващия. Неговата критика над бившия директор Белов и настоящия Георгиев беше точна и безпощадна. Мисълта му работеше безотказно. Един по един началниците от Акумулаторния завод сядаха на скамейката, зачервени като получили двойка, проклинайки се вътрешно, че са се съгласили да станат прокурорски свидетели. На края беше разпитана съпругата на Коце – Бисерка. От нейните показания стана ясно, че този, който изкарва с тежък труд заплатите на директорите и има 25-годишен стаж, които е 6.5 години в атмосфера на живак и олово, е принуден да живее в една стая с трите си деца и да получава за този труд179 лв. основна заплата. Ето откъде идва социалното недоволство на Коце Иванов. Заключителната реч на прокурора Огнян Боянов беше още по-неубедителна от встъпителната. Той дори сам призна, че “обвиняемият успешно е доказал, че чл. 273 трябва да бъде изхвърлен от НК. Но тъй като подсъдимият казва, че целял да влезе в затвора именно по този член, то трябва да приемем, че той е изпълнил текста му” - каза прокурорът. Заключителната реч на обвиняемия Коце Иванов беше отново достойна и обезоръжаваща съдията и прокурора. Той заяви, че отлично е съзнавал действията си. Не иска да се оправдава и винаги е отговарял за постъпките си. Фактът, че бившия директор, който е злоупотребил с 4000000 лева, е на свобода, е доказателство, че в НРБ има втори НК, по който се съдят членове на БКП, висши ръководители като Найден Белов. "Аз не бях арестуван в кръчмата, а на работното си място" - каза Коце Иванов. Присъдата срещу мен ще бъде присъда срещу независимите сдружения, но тя ще е присъда и срещу Хартата за правата на човека. По-точно, срещу чл.19 от Международния пакт за граждански права, който гласи: “Никой не може да бъде обезпокояван за убежденията си." Вие трябва да разберете, че не живеем във времето на Сталин и Вишински, а във време, когато потокът от информация не може да се спре и нарушенията на правата на човека не могат да се прикрият. Аз не съм кокошкар и искам статут на политически затворник. Моето място не е във Врачанския затвор, където бях държан до делото. В този концлагер са събрани най-големите отрепки на човешкия род - 710 души. Не ще позволя никой да ме обижда. Може да ме осъдите, че наричам нещата със собствените им имена, но ефектът от присъдата ще бъде равен на нула. Моята вина е вина де юре, но де факто аз съм невинен." Коце Иванов накрая цитира председателя на КГБ Крючков, който отговорно заявява на страниците на сп. "Ново време", че да се изразява към съветската власт положително или отрицателно отношение е въпрос на лично убеждение и Законът в бъдеще няма да го забранява. Съдът се оттегли като отбор, който беше загубил на свой терен. В кулоарите хората гадаеха дали ще има или няма да има присъда изобщо. Но те забравяха, че у нас съдът не е независима инстанция и процесът е показен. След половин час присъдата беше обявена: една година лишаване от свобода по чл.273 и десет месеца лишаване от свобода по чл. 148 на НК на НРБ. В залата настана гробно мълчание. Мълчание, което показваше пропастта, отделяща властите от народа. Съдът все още се надяваше да пречупи коравия правозащитник, който съзнателно отиваше в затвора, за да покаже на цяла Европа абсурдността на българското правораздаване. Неговата последна дума беше: "Няма да обжалвам присъдата. Отведете ме. Белезниците, които ще сложите на ръцете ми, ще бъдат златните гривни на моята съвест и на моето гражданско достойнство". Така завърши поредното нарушаване на правата на човека в България. Властите демонстрираха как всеки, който надигне глас за промени отдолу, ще бъде осъден с помощта на съществуващия НК. Те не можаха да отхвърлят убедително факта, че българското законодателство е в противоречие с международните документи за правата на човека, подписани от нашата страна, и че българската социалистическа система е остатък от тъмния период на сталинизма и исторически абсурд. НДЗПЧ в България в близките дни ще излезе със специална декларация по случая на Костадин Борисов Иванов в Михайловград. 11.10.89 година, Румен Воденичаров, София.
Женски глас: Добре…
(12.10.1989., ролка № 19)
Разкази на Румен Воденичаров
На 44ия ден от стачката
Румяна Узунова: На телефона Румяна Узунова. Ало, кой се обажда?
Румен Воденичаров: Обажда се Румен Воденичаров. Химик съм, старши научен сътрудник. Член съм на НДЗПЧ в България.
Госпожа Узунова, Илия Минев, председател на НДЗПЧ в България, бавно умира, показвайки на българите пред цяла Европа, че живеят в недемократична и неправова държава. Той беше отправил две молби-протести, съответно до МВР и до Главна прокуратура на НРБ в края на м. декември 1988 г. Последваха събитията от 11 януари, след които, на 16 януари 1989 г. Илия Минев обяви гладна стачка до смърт, солидаризирайки се с поета Петър Манолов и с искане да получи от МВР писмен отговор на заявените протести. Органите на властта, нарушавайки подписаните от България Договорености за човешките права във Виена, 44 дни след обявяване на гладната стачка не смятат, че са длъжни да отговарят писмено, тъй като съзнават, че това ще бъде морална победа за Илия Минев. Полк. Атанасов, оторизиран висш служител от МВР, заяви днес, 1 март, че отговор на молбите на Илия Минев като на председател на Дружеството за защита на правата на човека няма да се напише. Главна прокуратура също вече цяла седмица бави отговора на двете молби на Илия Минев. Комитетът на правата на човека с председател Константин Теллалов вече цяла седмица обещава да изпрати човек от Пловдив, отстоящ само на един час път от гр. Септември, който да изясни случая. По такъв начин органите на властта в България, от които зависи живота на Илия Минев, го обричат на смърт. Обричат го на смърт съвсем съзнателно, надявайки се, че с физическото му унищожаване ще прекъсне дейността си и НДЗПЧ в България. Много хора са умирали неразбрани и оклеветени, но истината за тях рано или късно е възкръсвала. Ян Палах също изчезна преди повече от 20 години, но неговото име сега е знаме на връстниците му в Чехословакия. Искрата, която бай Илия Минев запали в тоталитарна България, няма да угасне. Процесите на демократизация ще бъдат необратими. Последните думи, които днес по телефона бай Илия Минев ми каза, са следните: "Готов съм да умра. Горд съм, че смъртта ми ще обезсмърти идеята за свободата, която е най-ценният дар за човека".
(1.03.1989 г., ролка № 34)
На 46ия ден от стачката
Румяна Узунова: Румен Воденичаров? Какво ново знаете за ...
Румен Воденичаров: Да, на телефона. Искам да Ви прочета една информация във връзка с гладната стачка, която провежда Илия Минев.
Р. Узунова: Да, слушам Ви и записвам.
Р. Воденичаров: Днес, 3 март, 48 дни след подписването му във Виена, Българска телеграфна агенция най-после публикува в своето издание “По света” Заключителния документ на Виенската среща. Каква двуличност на Министерство на вътрешните работи и Главна прокуратура, които 46 ден след подаване на апелацията от Илия Минев, председател на НДЗПЧ по повод на нарушаването на личната му свобода, без да е следствен и по повод на отказа на властите да регистрират НДЗПЧ в България, не смятат изобщо да отговарят нито писмено, нито устно! Нещо повече, представителят на Министерство на вътрешните работи полк. Атанасов и следователят от Главно следствено управление полк. Георгиев най-цинично заявиха, че подобно Дружество никога няма да бъде регистрирано у нас. Те дори не се замислиха за момент, че регистриране на дружество е единствено от компетенцията на съда.
46и ден Илия Минев е в гладна стачка. Неговите сили, въпреки силния му дух, са изчерпани. Той умира, но нито за момент не му минава мисълта да я прекрати. Вчера, 2и март, той заяви на поета Петър Манолов и мен, че не желае неговият внук да живее като затворник в собствената си страна! Удивителна сила излъчва този малък и преживял неимоверни страдания и незаслужени клевети човек. „Човек може да се вози на “Мерцедес” и да бъде облечен във фрак, и пак да си остане роб; но може да бъде и в потури, и въпреки това да се чувства свободен!” - каза той. „Аз не искам нищо повече от моето право да получа отговор - и то писмен отговор на протестите си - от МВР и Главна прокуратура. Аз не мога да се съглася да живея под домашен арест в страна, която се гордее, че първа е ратифицирала Всеобщата декларация за правата на човека.” Повтарям на всички сънародници, с огромно възмущение: органите на властта, от които зависи живота на Илия Минев, го обричат на смърт. Обричат го на смърт съвсем съзнателно, надявайки се, че с физическото му унищожаване и ще прекъсне дейността си и НДЗПЧ в България. Много хора са умирали неразбрани и оклеветени, но истината за тях рано или късно е възкръсвала. Искрата, която бай Илия Минев запали в тоталитарна България, няма да угасне. Процесите на демократизация ще бъдат необратими, независимо от всички напразни усилия на еднопартийния режим. В противен случай, в следващия век място за България на континента Европа - люлката на съвременните демократични общества - няма да има.
(3.03.1989 г., ролка № 10)
Румяна Узунова: Ало, Румен Воденичаров? Румяна Узунова Ви безпокои. Страхувам се, че доста дълго време продължи гладната стачка на Илия Минев, председателя на Независимото дружество за защита на човешките права. Кой ден е днес вече от гладната му стачка?
Румен Воденичаров: Да, на телефона… По мои пресмятания, днес е 46 ден. Гладната стачка на Илия Минев започна на 15 или 16 януари, не мога да Ви кажа точно, предполагам - на 15и януари.
Р. Узунова: Мисля, че 3 дни след като започна .....
Р. Воденичаров: … в подкрепа на гладната стачка на Петър Манолов и след изричното заявление от негова страна, при това писмено подадено, че той ще води гладната стачка до смърт, ако на него не му бъде отговорено на писмените протести, които беше заявил в края на декември миналата година.
Р. Узунова: Един момент… Доста хора бяха останали с убеждението, че неговата гладна стачка ще завърши заедно със завършването на гладната стачка на Петър Манолов. Доста дни минаха оттогава...
Р. Воденичаров: Да, има нещо такова. Ние самите предполагахме, че три дни след като прекрати гладната стачка Петър Манолов, Илия Минев също ще прекъсне своята гладна стачка, изравнявайки се по този начин с него…
Румяна Узунова: Но той не я прекрати!…
Румен Воденичаров: Оказа се, че има той свои допълнителни искания, които са основателни…
Румяна Узунова: Бихте ли казали какви са точно?
Румен Воденичаров: Исканията в протестите му, които са заявени на 19и и на 27и декември до Главна прокуратура и до МВР, касаят ограничаването на правото му за придвижване в страната, малтретирането му от органите на вътрешните работи, разтурването на всички събрания на Независимото дружество до този момент. И по този начин - невъзможност да се изработи точна и ясна Програма, Устав и да бъде регистрирано Дружеството. Така че, в съответствие с Виенските договорености, той би трябвало да получи отговор на тези си протести в разстояние на един месец. Става въпрос именно за писмен отговор.
Р. Узунова: Той ги е пратил по напълно каналния, напълно законния път?
Р. Воденичаров: Да. Неговите протести са заявени и обратните разписки са в него.
Р. Узунова: До кои институции е пратил той?
Р. Воденичаров: До Главна прокуратура и до МВР.
Р. Узунова: И оттогава насам никакъв отговор?
Р. Воденичаров: Оттогава насам няма никакъв отговор.
Р. Узунова: Проверявал ли е някой как стои въпросът?
Р. Воденичаров: Аз лично съм проверявал. Написах едно писмо в три екземпляра до Министъра на вътрешните работи, до Главния прокурор и до Константин Теллалов. Връчих ги лично и може би всеки ден проверявах докъде са стигнали нещата. Отговаряше ми се по типичния бюрократичен начин: „Другарю, работи се Вашето писмо, ще получите отговор.”... Отговор получих единствено от Константин Теллалов, Председателя на официалното Дружество по правата на човека. В който отговор той ми съобщаваше лаконично, че единствено компетентен за решаване на въпроса е Районният съд, в който се намира седалището на Дружеството. В смисъл, Районният съд на Пазарджик. „Ако молбата Ви не бъде удовлетворена, отнесете се към Окръжния съд.” Но нищо друго не се третираше. Самият той обеща веднага да изпрати човек от тяхния Комитет, който трябваше да отиде от Пловдив до Септември, за да провери на място действително ли има опасност за живота му и има ли нужда от медицинска помощ, и изобщо какво е положението с него. Но този човек така и не отиде. Аз ясно му казах онзи ден, че той и пеша да беше тръгнал, за 4 дни щеше да стигне до Септември. Разстоянието между Септември и Пловдив е 50 километра.
Р. Узунова: А съдът в Септември? Отговорил ли е, не е ли отговорил?
Р. Воденичаров: Не. Пазарджишкият съд не е отговорил, той е намерил някакви съвсем дребни различия: нещо в подписите, които са представени… и на тази база смята, че документите са нередовни.
Р. Узунова: Защо официалният печат твърди, че Илия Минев е самозван председател на Дружеството? Има ли някакви основания за…
Р. Воденичаров: Официалният печат твърди, че Илия Минев е самозван дотолкова, доколкото Дружеството все още не е получило своята официална регистрация. А в същото време официалният печат не казва, че това Дружество е известно зад пределите на България, че то е много добре известно на Международната лига за защита на правата на човека със седалище в Париж… И целият този отзвук, който беше всъщност една много голяма международна солидарност във връзка с двете гладни стачки - неговата и на Петър Манолов – показва, че това Дружество има право на живот. То съществува де факто, независимо от това дали някой го е регистрирал на територията на България или не.
Р. Узунова: А как стои правната страна на въпроса?
Р. Воденичаров: Правната страна на въпроса стои така: просто трябва да се подаде още един път цялата документация. Това се опитваме и да направим, но когато аз обяснявах онзи ден на полк. Атанасов, че ние трябва да се съберем, за да може тази Програма…
Р. Узунова: …А те ви пречат, така ли?
Р. Воденичаров: … да не излиза фашистка програма и да разберат, че ние имаме съвсем умерени и законни искания, които не противоречат на Конституцията на НРБ, те казват: „Ами добре де, тогава тръгнете от човек на човек и си изяснете различията.” Тогава аз отговорих на полк. Атанасов: „Добре де, аз сега ще ставам апостол ли? Ще пътешествам из България ли? Или ще направим другото, по-лесното: с ваше разрешение да съберем тези хора на ново учредително събрание тук, в София, да кажем” ...
Р. Узунова: А той не дава разрешение да се направи такова нещо, така ли?
Р. Воденичаров: Той не дава разрешение, въпреки че ние сме уведомили сега един квартален отговорник и имаме намерение на 12и март да направиме такова събрание. Но аз знам какво ще се получи… Същото се получи преди няколко дни с Димитър Томов и още един член на Дружеството…
Р. Узунова: Какво по-точно стана?
Р. Воденичаров: От Мездра просто те бяха заставени да подпишат, че два дни няма да се появяват в София и останаха, така да се каже, в домашен арест. Нямаха право да напускат местата, т.е. селищата, в които живеят. Което е абсолютно нарушение отново на всички принципи, подписани във Виена, тъй като те не са следствени в момента и нямат право да бъдат ограничавани за придвижване вътре в страната…
Р. Узунова: Ще Ви върна към един въпрос: Има ли нещо вярно във всичко това, което печатът пишеше за фашистко минало на Илия Минев и така нататък?
Р. Воденичаров: Вижте какво, познавам Илия Минев от около един месец. Говорил съм надълго и нашироко за миналото му. Историята му е такава: той е следвал в Франция, действително е бил за времето си син на заможно семейство…, следва във Франция, завършва инженерна химия. След това се връща, взима участие в Отечествената война, но в същото време той не крие, че е бил член на Легиона...
Р. Узунова: Кой легион: френския или българския?
Р. Воденичаров: Българския. Не крие, че е правил изявление, че македонците са българи, а не са отделна националност. А на времето, точно когато се издигаше девиза за балканска федерация, знаете, това се преследваше. Така че неговата присъда се е отежнила и от това обстоятелство, което днеска изглежда малко невероятно. По-нататък: има чисто политическа присъда `46а година, която се излежава, както казва той, “кантар топуз” - 19 години от 20 възможни! След това му лепват още една присъда, пак политическа… Така че всичките тези измислици за това, че е спекулант, че е внасял контрабанда хартия, пък изнасял розово масло, всичко това са трикове, които са ни много добре известни, тъй като нашата журналистика има вече 50 годишна практика във фабрикуването на такива неща.
Р. Узунова: Мислите ли, че се цели някакво разединяване на членовете на Дружеството?
Р. Воденичаров: Цели се по такъв начин да изкарат всичките основатели на Дружеството за деградирали типове, легионери, фашисти, опозиционери, привърженици на насилствени действия, а в същото време новите членове - да кажем, такива като нас, такива като мене – неосъждани, да бъдат помолени да стоят леко настрана и ако искат, дори да образуват едно ново дружество, но без основателите.
Р. Узунова: Защо е това толкова силно враждебно отношение към основателите, според Вас?
Р. Воденичаров: Не знам. Те плащат някакъв данък просто на стария образ на врага. Това се видя и в речта на Тодор Живков. Той все още говори, че имало още живи представители на старите класи, които, видите ли, търсят отново привилегиите си. Което е пълен абсурд. Аз обясних на всички високопоставени органи на властта, с които се срещнах тази седмица, че ще им предложа сам транспорт до Септември, за да видят в какво охолство живее Илия Минев. В една къща, която по нашите критерии е вече една стара и почти рухнала къща. Той, поради това, че е излежавал присъди, няма пенсия и единствено с пенсията на жена си, която е 90 лева, живеят двама души. Така че това е неговото настояще.
Р. Узунова: А мислите ли, че ако образувате – по-младия състав - едно независимо Дружество със същите цели, ще Ви посрещнат по-благоприятно?
Р. Воденичаров: Те все още смятат, че Програмата, която е заявена, е програма, която иска сваляне на властта. Въпреки, че ние навсякъде започваме с това, че Дружеството не преследва политически цели, а преследва единствено процеси, които да доведат до необратимо демократизиране на българското общество. Така че нищо чудно, ако представиме една Програма, ако назреят така нещата, че да не може да не се регистрира Дружеството, ако има международна подкрепа… да може да се организира друго Дружество с подобна програма... Ние не желаеме това. Защото за сега ние нямаме основание, нямаме причини да се срамуваме от основателите на Дружеството или пък да ги пренебрегваме като такива.
Р. Узунова: Как виждате разрешението на нещата? Много се страхувам за Илия Минев?
Р. Воденичаров: Аз също се страхувам и искреното ми желание е органите на властта да вземат всичко това предвид и трезво да оценят, че всъщност те ще навредят на каузата на България, защото след три месеца нашите представители трябва да седнат на масата за нови преговори в Париж и там те трябва да седнат с вдигната глава, а не с наведена глава.
Р. Узунова: Нека да резюмираме с две думи: какво точно иска Илия Минев? Какви са исканията му?
Р. Воденичаров: Единствено едно листче, на което да има отговор две или едно изречения дори, с подпис на някакъв служител - може да не е най-висшия служител на МВР. Просто той като гражданин иска отговор на своя писмен протест - и то писмен отговор.
Р. Узунова: Отговор в какъв смисъл - писмо препоръчано?
Р. Воденичаров: Той не държи да бъде положителен отговора.
Р. Узунова: А той иска само отговор?
Р. Воденичаров: Като гражданин той иска единствено отговор, а те отказват да му дадат такъв под предлог, че се е подписал като председател на Дружеството и дори извъртат и дават предложения да напише наново всичките тези протести, но вече като гражданина Илия Минев, а не като председател на Дружеството…, което е тъпо.
Р. Узунова: Как може такъв бюрократизъм, след като има опасност за един човешки живот?
Р. Воденичаров: За съжаление, животът на отделния човек все още не е толкова ценен в нашата страна. Отделният човек винаги се е разглеждал като винт в общата машина, а това, че един от ръждясалите винтове като Илия Минев ще изпадне от машината, не тревожи никого…
Р. Узунова: Дано нашият разговор да помогне за вземането на едно благоприятно решение, дано още утре научим, че има благоприятен отговор и че е прекъсната гладната стачка! Дано…
Р. Воденичаров: И аз казвам дано. Ще мога да Ви дам по-подробни сведения в понеделник, когато смятам с лекар, ако все още има надежда, да отидеме да вземеме проби за биохимичен анализ, за да видиме в какво състояние е действително Илия Минев.
Р. Узунова: Впрочем, кога за последен път сте го видяли?
Р. Воденичаров: На 2и март следобед.
Р. Узунова: И как беше? Как изглеждаше той?
Р. Воденичаров: Той изглежда много отпаднал, вече е на легло, но все още мозъкът му работи безупречно и няма намерение да се предава. Изказа мисли, които аз снощи вмъкнах в заявлението, което вие излъчихте… Така че все още има живот в него, но физически сили няма изобщо.
Р. Узунова: Да, благодаря Ви. Дочуване.
Р. Воденичаров: Дочуване.
(4.03.1989 г., ролка № 11)
На 51ия ден стачката
Румяна Узунова: Румен Воденичаров? Румяна Узунова се обажда. Бих искала да знам знаете ли нещо ново за състоянието на Илия Минев?
Румен Воденичаров: За сега мога да ви кажа следното: Днес е 50ия ден или 51ия ден на гладната стачка на Илия Минев, председател на НДЗПЧ в България, в очакване на официален отговор от властите на заявените от него протести. Властите, в лицето на Главна прокуратура и МВР, мълчат. Илия Минев е изчерпал всичките си физически сили, но снощи, 5и март, заяви в телефонен разговор с мен, че е решен да умре, но да отстоява докрай човешките си права. Той отново каза: "Аз не искам нищо повече от моето право да получа отговор, и то писмен отговор, на протестите си, от МВР. Аз не мога да се съглася да живея под домашен арест в страна, която се гордее, че първа е ратифицирала Всеобщата декларация за правата на човека." Тази стачка е един тъжен рекорд, който може да завърши като рекорда на Христо Проданов с изкачването на Еверест. Разликата е, че единият умря в борбата с природата, а другият е на път да умре, обречен от бездушието на хората, за чиито права е надигнал слабия си глас. Това е по повод сегашното положение на Илия Минев.
Аз сега го търсих по телефона, но не можах да се свържа с него. Разчитам по-късно да се свържа и евентуално да отида до Септември още тази вечер.
Р. Узунова: Извинете, че пак ще Ви върна към въпроса за Илия Минев. Кога ще отиде лекар да го види, казахте?
Р. Воденичаров: Снощи говорихме с д-р Константин Тренчев. И аз очаквам той да ми се обади и заедно да отидем при него.
Р. Узунова: Той не е ходил, така ли?
Р. Воденичаров: Той не е ходил, но имаме уговорка заедно с него да отидем. Това ще стане или тази вечер, или утре сутринта.
Р. Узунова: Защото тази цифра - 51 дни - звучи просто невероятно за човешките възможности...
Р. Воденичаров: Това е невероятно. Аз, разбира се, се консултирах с други лекари. Те казват, че обикновено краят настъпва към 60ия ден при много силни организми. В случая всичко е подплатено с една много силна воля и изключителен характер... Разбира се, има рекорди, които траят и по-дълго, но...
Р. Узунова: Отговор все още никакъв?
Р. Воденичаров: Отговор никакъв няма. Поне до снощи, 5и март, отговор няма…
(6.03. 1989 г., ролка № 34)
На 53ия ден от стачката
Румяна Узунова: Ало, Румен Воденичаров? Румяна Узунова на телефона. Вие сте се срещали…, можахте ли да се срещнете с Илия Минев?
Румен Воденичаров: Да. Да, последната ми среща беше днес, 7и март сутринта с него.
Р. Узунова: Да, Вие отидохте в Септември да го видите?
Р. Воденичаров: Да, отидох с влака до Септември и поговорихме около час и половина - два с него. Бих могъл да ви кажа впечатленията си от последната ни среща .
Р. Узунова: Да, разбира се, слушам ви.
Р. Воденичаров: „Днес е 53ия ден на гладната стачка на Илия Минев. 53и ден българските органи на властта в лицето на Главна прокуратура и на МВР, нарушавайки законността и пренебрегвайки подписаните от България Виенски договорености, чакат физическата смърт на Илия Минев, председател на НДЗПЧ в България; 53 ден Илия Минев провежда с пълно себеотрицание своята гладна стачка, очаквайки отговор на протестите си до МВР и Главна прокуратура, като показва на какво е способен човек, който има собствени убеждения и собствена религия и вяра, че те са прави. Все още няма опровержение, че органите на властта по нареждане може би на най- високо място осъждат съзнателно Илия Минев на гладна смърт. Днес, 7и март сутринта, посетих за последен път заслужилия затворник Илия Минев. От 10 дни той е на легло, изчерпал всичките си физически сили, обречен и убедил се с целия си горчив житейски опит, че пророкът в собственната си страна не е пророк. И наистина, не е ли парадокс, че човекът, на който приписват антисемитизъм и тероризъм, има зад гърба си две политически присъди: едната от 1946 година след завръщането му от фронта като ротен командир, той е осъден за конспирация, но поради липса на доказателства прокурорът оттегля обвинението спрямо него; оттегля го за конспирация, но му иска смъртна присъда заради дръзкостта на Илия Минев да критикува измисления от корифея Йосиф Сталин „Четвърти закон от диалектиката”. Така че 20 годишната му присъда е, както се казва, за идеологическа диверсия и от тези 20 години той излежава в различни затвори 19. Това, че за органите на МВР той е идеолог, а не терорист, може да стане ясно на всеки, ако го посети в къщата му и види, че до леглото му се вижда дебелата книга на Стоян Заимов “Миналото” със следното посвещение: „По случай 70 годишнината ви пожелаваме много здраве и щастие и да отговорите на доброто отношение на органите на Държавна сигурност с преустройство във вашето идеологическо мислене.” В нито един от многобройните обиски в дома му не е намерено оръжие. От другата страна на леглото има голям портрет - 70 на 50 см. - на Апостола. „За свободно посвещение”, пак от Държавна сигурност - Пазарджик. В дребния и изтощен човек напират много мисли - той не тежи повече от 40 килограма, но намира сили да ми каже: „Историята на ХХ век не е отбелязала досега случай, в който сериозен идеолог да предпочете оръжието вместо словото, тероризмът - вместо законните средства за постигане на демокрация. Единственото оръжие за идеолога в която и страна да живее, е словото, душевността, желанието да допринесе нещо добро на обществото и волята да го постигне. Терорът е несъвместим с това.” През 1975 г. е осъден за втори път, този път по чл. 108 във връзка с чл. 113 от Наказателния кодекс: „За критика на социализма в Съветския съюз”, което в днешния контекст би звучало: за критика на режима на Брежнев. Така активът му става 25 години затвор и 8 години административно наказание „изселване” - или 1860 дни карцер в това време и от които 280 дни, а вече и с новата гладна стачка - 333 дни гладна стачка. Всичко това придружено с бой, насилие и незачитане на човешкото му достойнство. Мисля, че от горните цифри може да стане ясно на всеки българин защо Илия Минев не питае добри чувства и защо не одобрява сталинов казармен модел на социализма. Мисля, че в пресата се подмятат изрази като този, че не бил осъден на по-дълъг срок поради хуманни съображения, което е всъщност много плитка измислица. Аз трябва да поясня: хуманността на властите проличава и от факта, че той, идеологичният противник, след изтърпяване на присъдите си е оставен без нито един лев пенсия, въпреки че е участник в т. нар. Велика отечествена война като ротен командир и въпреки че през 1975 година комисия от добросъвестни лекари му отпуска 75 лева пенсия по болест. Илия Минев страда от сърце, язва и диабет. Тази пенсия след втората му присъда е отнета. Сега на всички нас ни остава да чакаме кое ще надделее: дали смъртта, която е твърде близко, но която като бумеранг ще удари по и без това слабия престиж на България като правова държава, или ще надделее благоразумието на властите, които не може да не си дават сметка, че от 1 до 12 юни им предстоят трудни 12 дни в Париж на следващото Съвещание за сътрудничество в Европа, на което ще им бъдат задавани въпроси по т. нар. „Човешко измерение”, вкл. и за отделни случаи за ограничаване на човешките права. От своя страна аз бих добавил само, че власт и държава, която е разтревожена от един човек с мощи на светец, не може да бъде здрава, нито вечна; тя разчита засега само на култивирания ред и на 45 години страх - страх от горе на долу по цялата пирамида на българското общество; „Тоталният страх е най-голямото изобретение на сталинизма”, каза бай Илия Минев днес. „Народът може да бъде временно заблуден, но не и излъган!” Истината за Илия Минев и за много други затворници с политически присъди след 9 септември ще възкръсне заедно с попълването на белите петна в нашата нова история, които все още са табу за средствата за масова информация. И тогава българския народ ще отсъди сам. Румен Воденичаров. София.”
(7.03.1989 г., ролка № 38)
(…) Румен Воденичаров: Току-що се свързах по телефона с Илия Минев от гр. Септември. Той каза следното: Днес, 6 март, неговата съпруга, силно обезпокоена за влошаващото му се състояние, е извикала лекари от гр. Септември. Те са извършили преглед и резултатите от този преглед са изпратени до Главна прокуратура. В същото време две жени от София, негови роднини, днес са отишли в Главна прокуратура, за да потърсят отговора, който тя бави вече повече от 10 дни. Началникът на следствения отдел при Главна прокуратура, Теню Платиканов, ги приел крайно нелюбезно и, след като те са му казали, че по такъв начин го обричат на смърт, той е викнал: ”Да мре!” И ги изпъдил. С това той е показал, че малко се различава от други българи, които след прочитането на клеветите в статията на в. „Работническо дело” искаха дори смъртна присъда за поета Петър Манолов. По-нататък жените са имали неприятности в самия гр. Септември, където били задържани, обиждани и обискирани в Районното управление на МВР. Илия Минев е изпратил днес, 6 март, още една Молба до Началник отдел Кръстев в ЦК на БКП, която завършва с въпроса, „Вие, г-н Кръстев, приемате ли да сте съучастник в убийство?”. Той счита, че органите на властта, от които зависи животът му, го обричат на смърт. И че нареждането и разрешението за тези действия, за това преднамерено и бавно убийство е дошло от най-високо място! Румен Воденичаров, София
(7.03.1989 г., ролка № 152)
Обръщение към Министъра на вътрешните работи
Р. Воденичаров: След излизането от събранието (у Мариана Златева на 12.03.) аз се запътих към Септември. Колкото неочаквано за мене беше излизането ми безпрепятствено от събранието, толкова още по-неочаквана беше срещата ми с Илия Минев в неделя вечерта. Аз бях последния, който го е видял. Вчера чух коментариите на семейството – жената, която се казваше Виола… Горд съм, че има такива българи, това са най-обикновени хора, които така искрено изказаха възмущението си, че по-добре не би могло да се каже. Това, което искам да направя сега, е да Ви прочета едно последно Обръщение, което съм написал от името на активистите на Дружеството в София - пак до Министъра на вътрешните работи, до Главния прокурор на НРБ и до Председателя на Комисията по правата на човека Константин Теллалов…
Р. Узунова: Във връзка с Илия Минев?
Р. Воденичаров: Във връзка с Илия Минев и с критичното положение, в което той е изпаднал, тъй като човекът изгасва. Утре е 60ия ден, т.е. два месеца гладна стачка, при това регистрирана на два пъти от лекари: Единият път той бе прегледан от д-р Константин Тренчев и сега, в четвъртък, е прегледан от цяла лекарска комисия от Пазарджик, водена от началник Отдел “Социални грижи” от Областния комитет, които, предполагам, че също са се убедили, че това е истинска и пълна гладна стачка, а не както сигурно служителите на МВР се опитват да я представят - едва ли не частична.
Р. Узунова: А някакъв протокол направили ли са официалните лекари?
Р. Воденичаров: Предполагам, че са направили, както и миналия път беше направен такъв протокол, но къде водят следите от този протокол, аз не мога да кажа. Веднага след излизането от вратата на двора на Илия Минев бях посрещнат с дежурната кола, която не можа да си прости, че ме е пропуснала до него. Представяш ли си, те вадят на умряло куче нож! Не стига, че човекът изгасва, но и на един от най-светлите народни празници, Поклади, когато хората се събират, за да се прощават, те не пускат никой да припари до Илия Минев – да не би от там да се даде сигнал за някаква конспирация или кой знае за какво... Наистина с мен се държаха много учтиво - просто ме изпроводиха до гарата, за което съм им благодарен и ме качиха в западна посока.
Сега бих искал да Ви прочета последното Обръщение към Министъра на вътрешните работи на членове на НДЗПЧ. (…)
(13.03.1989 г., ролка № 15)
Изявление по повод края на стачката
Румен Воденичаров: Искам да направя едно изявление във връзка със завършването на гладната стачка на Илия Минев…. На 15и март тази година всички, които следяха борбата на нерви между председателя на НДЗПЧ в България Илия Минев и властта отдъхват с облекчение. Разумът и у двете страни надделя.
Глас на четец: По-нататък в разговора с редакторката Маруся Столева Румен Воденичаров изтъква некоректното отношение на властите към председателя на Независимото дружество Илия Минев.
Румен Воденичаров: За победа още е рано да се говори, защото колкото е трудно да се провежда гладна стачка, толкова рискове се крият в излизането от нея, когато всяка клетка на изстрадалото тяло крещи за енергия. Саможертвата, към която беше тръгнал Илия Минев, зарадва стотици, а може би хиляди българи, които, без да се познават до този момент, се почувстваха обединени от обща мисъл и обща идея: Да се въздейства на властите и да се спаси живота на Илия Минев.(…) Акцията, подета от вестниците “Отечествен фронт” и “Работническо дело” и нарушаването на Виенските договорености от съдебните и изпълнителните власти у нас постигнаха именно обратния ефект: мнозина честни българи, чието гражданско чувство тлееше под дебел пласт недоверие, апатия, лъжа и двуличие, започнаха да мислят и да се убеждават, че са ощетени по въпросите на основните си човешки права. Дружеството нараства лавинообразно. Хората носят молби за приемане. Искат да дадат пари и да подпомогнат лечението на гладувалия Илия Минев. Други се обаждат по телефона, но страхът им надделява и анонимно изказват поддръжката и възхищението си. Предстои България да измине още дълъг път, за да стане правова държава. Регистрирането на НДЗПЧ не може да се отлага до безкрайност. Програмата и Уставът ще претърпят промени, изрично ще влязат текстовете, че се цели не власт, а демократизация на обществото. Творческата енергия на гражданите на България може да се отприщи само ако се почувстват свободни стопани в страна, която свято пази и зачита идеята за правата на човека, формулирана във Всеобщата декларация за права на човека от 1948 година и в страна, в която управлява законът, а не най-близкия началник.
Женски глас: ... Вие имал ли сте възможност да говорите с Илия Минев или…
Р. Воденичаров: Да. Вчера на обед се обаждах у тях и си обещахме да се видиме в неделя към обед, тъй като дотогава съм възпрепятстван… Гласът му звучеше вече бодро и е почнал да се възстановява. Но, разбира се, това е един много бавен и много опасен процес, както казах...
Женски глас: Разбира се. А той бил ли е преглеждан от лекари?
Р. Воденичаров: Не мога да Ви кажа след прекратяването на гладната стачка дали е преглеждан, но положително тези дни ще бъде прегледан. Ако не от лекари на местната поликлиника, то от лекарите - членове на Дружеството. Във всички случаи мисля, че това трябва да се направи, защото той трябва да спазва сега диета, специални витамини и т. н.
Женски глас: Да се надяваме, че ще се възстанови бързо.
(17.03.1989 г., ролка № 13)
Copyright 1998-2012 ® “OMDA” Ltd. All rights reserved.
