![]() |
![]() ![]() |
![]() |
||||||||||
![]() |
|
![]() |
||||||||||
![]() |
![]() |
![]() |
||||||||||
![]() |
![]() |
![]() |
![]() Следствено дело № 66 от 1989 г. Събранията в кино "Петър Берон" Независимите сдружения след падането на Живков Коментарът на Л. Александриева
|
Писмо до българските средства за масова информация на Андрей Дюкмеджиев Мъжки глас, говорител: „През януари и февруари тази година нашият печат поде обширна като никога досега пропагандна кампания по хуманитарни въпроси, като конкретният повод беше дейността на образуваното преди една година у нас НДЗПЧ. Кампанията имаше за цел да убеди нашата общественост, че това Дружество, постоянно цитирано в печата като "някакво си" и "така наречено" представлява всъщност нелегална формация от заговорници и организатори на терористични групи с антиконституционна, антидържавна и антисоциалистическа платформа и следователно, че то няма право на съществуване и обществена подкрепа у нас. Особено място в кампанията заемат три публикации: "Борба за човешки права или злостна дезинформация" от Делчо Делчев Атъпов - препечатка на в. "Труд" от друг областен вестник от 13 януари; "Какво става в България ли?" от Марин Христозов, в. "Работническо дело" от 19 януари и след малко по-голям интервал от време - "Кой и как се бори за правата на човека в България", редакционна статия на "Работническо дело" от 7 февруари. Първите две статии, твърде сходни по стил и тон, са посветени на трима от деятелите на дружеството: Илия Минев от Септември, Димитър Томов от Михайловград и отец Благой Топузлиев от Пловдив. Ето как в статиите са обрисувани портретите на тези хора - според авторите те са: "бандит", "терорист", "криминален престъпник", „рецидивист", "жалка деградирала личност" с "мизерен морален облик", "отявлен легионер с думбазки и експлоататорски произход" и накрая "фашистки гаулайтер, показваш най-дръзко недочупените си рога" /Минев/; "самозванец", "мним художник", "скаран с правните и нормални човешки норми", "отрепка", разпространител на "злостни клевети", "лъжи, съшити с бели конци", "безогледни хули", "невероятни по своя фалш и помпозност изявления", "баламосващ" западни радиостанции, покриващи половин свят /Томов/; "нравствено пропаднал и озлобен човек", разпространител на "патологични политически лъжи, клевети и фалшификации", "днешен Тартюф", "прелъстител", "любовен бракониер", "морално и политически пропаднала личност" /Топузлиев/. Нарочно събрах на едно място този впечатляващ списък от "изразни средства", които Христозов и Атъпов не са пожалили, за да накарат читателя да изпита презрение и отвращение към тези хора. Съвършено ясно личи и по-нататъшното намерение на авторите на двете публикации да внушат същите чувства и по отношение на Дружеството, което тримата деятели представляват, респективно към неговата дейност. Нищо чудно при използване на такова "красноречие" да има и такива читатели, сред които желаният ефект ще бъде постигнат. (…) Мъжки глас, говорител: За "злоупотребата" със свободата е писано и в статията на Христозов, този път по адрес на редица гостоприемно приемани в нашата страна западни журналисти, които вместо да пишат например, образно казано, за нашето розово масло, най-напред се втурвали да търсят бунището в двора ни и да се човъркат в него, а после вдигали вой за това къде били демокрацията и гласността и какво ставало с правата на човека в България. И ето станахме свидетели на точно такава злоупотреба на страниците на „Работническо дело" в редакционната статия "Кой и как се бори за правата на човека в България" - кулминационния момент на предприетата пропагандна кампания. Докато първите две статии трудно могат да служат като мостри за журналистика, която убеждава, третата е написана в по-сдържан тон и има по-сериозни претенции да помогне за осветляването на действителността и конкретния случай. Твърде много са нещата в нея, които карат читателя да се замисли дълбоко. Личи амбициозното намерение на авторите й да поставят окончателно всяко нещо на мястото си и статията да се яви като убедителен финал на цялата кампания. Нещо повече - тя е предназначена да подбуди обществеността към спонтанни и организирани изяви на отношение, които естествено не закъсняха. Статията започва с констатацията, че в редица информации, появили се на Запад, "някои факти от нашата действителност се представят необективно и тенденциозно, като не се казва цялата истина за събития и отделни личности", и по-нататък: "Ето защо се налага да кажем истината, като се позовем на фактите, каквито са в действителност". Какво показва анализът на някои от изнесените факти по отношение на обективността, тенденциите и казването на цялата истина? Например за Минев е най-подробно осветлен произходът му от заможно семейство, като терминът "заможно" е пространно пояснен. А за Генов (Едуард) не е споменато, че е син на професор, бивш заместник-ректор на висше учебно заведение. Не личи ли тук тенденция в подбора на фактите за произхода?
Женски глас, говорител: По-нататък в статията пише, че
Божилов и Генов са напуснали страната в края на миналата
година с редовни паспорти, след като са били уважени молбите
им за пътуване. Това е истина, но цялата истина ли е? Защото
едно от основните права на човека е да напуска страната, в
която живее и за едни хора това право се осъществява без
проблеми, за други след няколко месечни унизителни
"проучвания" и бюрократични протакания, а за трети това право
се е превърнало в мечтана, но недостижима привилегия. А има и
случаи, в които хора биват принудително заставяни да попълнят
необходимите формуляри, на следващия ден молбите им се
уважават и им се връчват паспорти, след което биват насила
качени на влака и изгонени в чужбина. И всичко това става у
нас когато свободата на пътуванията е обичаен ежедневен факт в
целия цивилизован свят и когато някои държави се ориентират
към премахване на държавните си граници! И така, каква е в
случая цялата истина?
Женски глас, говорител: И докато сме единодушно
съгласни с Христозов, че името и качеството на нашето розово
масло са отлично известни, така, че за тях трудно може да се
каже нещо ново, то за състоянието на правата на човека у нас
има какво да се напише. Този проблем не случайно интересува
толкова широка аудитория - нали това е "проблемът на
проблемите", както го охарактеризира Тодор Живков в едно свое
неотдавнашно интервю. "Но кое сметище, било на Изток или на
Запад, не вони?", пита по-нататък Христозов. Неволно на човек
му идват на ум спомени за минали години, когато усилията на
нашата журналистика бяха насочени към словесно състезание със
западната по въпроса кое сметище е по-миризливо и вонящо. Но в
сегашната епоха вместо такъв дуел е много по-целесъобразно
нашата журналистика да даде реален принос за постигането на
това, щото нашето сметище да вони по-малко. Тогава какъв е
например конкретния принос в областта на правата на човека?
Ето, у нас има Комитет за трезвеност, който развива
съдържателна дейност, издава свой вестник, въобще общественото
му присъствие се чувства осезателно. А има и Комитет по
правата на човека начело с К. Теллалов и в статията на
Христозов е споменато за него. С какво той е демонстрирал
присъствието си? Издава ли вестник, или бюлетин, или брошури,
предназначени за масово разпространение, в които да се
обсъждат хуманитарни въпроси? Отпечатан ли е например текстът
за Всеобщата декларация за правата на човека, чиято
40-годишнина цял свят отбеляза тържествено преди два месеца?
Публикуван ли е цялостно Заключителният документ от
споразумението в Хелзинки, или тази част от него, засягащи
човешките права? Или Заключителният документ от наскоро
приключилата Виенска среща с най-новите договорености? Тези
забележителни документи, с които цялото цивилизовано
човечество заслужено се гордее и с които втората половина на
ХХи век ще влезе в историята, не се намират в нито едно
българско печатно издание, предназначено за широката публика.
Следователно Комитетът по правата на човека заедно със
средствата за масова информация са очевидни длъжници на нашето
общество. Недостатъчната гласност по жизнено важни въпроси с
голяма обществена значимост, какъвто е въпросът за правата на
човека, поражда неудовлетворение и недоверие, че те се
третират искрено и сериозно. Какво чудно има тогава, че
неудовлетворение от страна на обществото е породила
инициативата сред отделни хора да образуват независимо
Дружество за защита на правата на човека? Ако едно
правозащитно дружество развива общественополезна дейност,
съобразена със законите на страната, то има същото право на
съществуване и обществено признание, както и всяко дружество
за трезвеност, или за българо-съветска дружба, или примерно
всяко филателно или спортно дружество. Наивно и архаично е да
се счита, че единствено официалният Комитет по правата на
човека има монопол в своята сфера. Трябва да се свикне с
мисълта, че обществените инициативи в хуманитарната област
неизбежно те се разрастват и трябва да се възприемат като нещо
естествено явленията, на които сме свидетели у нас и в други
страни, защото те са напълно в духа на гласността,
демократизацията и новия начин на мислене. Който не желае да
свикне с тази мисъл, той мисли по старому. 19 февруари 1989 година, Андрей Дюкмеджиев, София,” (Със съкращения. 22.02.1989 г., ролка № 106)
|
||||||||
|