| Кръглата маса |
 |
Платформа на СДС |
|
Клубът |
|
Ран и Ът |
|
Публикации |
|
Следствено дело № 66 от 1989 г.
Събранията в кино "Петър Берон"
Независимите сдружения след падането на Живков
Коментарът на Л. Александриева
Разсъждения за 3 март 1989 (Петко Симеонов)
Петко Симеонов: Нашето национално освобождение беше възможно благодарение на подкрепата на световното обществено мнение. Вярно е, че Русия интервенира военно, но тя можа да започне тази война, защото в целия цивилизован свят симпатиите бяха на българска страна. Българите бяха признати, че са част от света. Това, според мен, е една голяма поука. На 3 март е естествено всеки българин да си спомни с благодарност за велика Русия. С Русия ни свързват вековни връзки. От великия си брат получихме национално освобождение, Търновската конституция, освобождението от фашизма. Вярно е, че от там дойде командно-административния модел на социализма, но лично аз се успокоявам, че наред със сталинизма, сега оттам духа и вятърът на преустройството. Трети март е ден на освободителя, лично за мен. А и се чувствам длъжен да кажа за отношението ми към Съветския съюз. Не е ли странно, че ние не се разграничихме от Съветския съюз по времето на Сталин, когато днес е ясно, а тогава мнозина са знаели, че той е кървав диктатор, пред когото даже Хитлер бледнее. Не се разграничихме от Съветския съюз по времето на Хрушчов и като инфантили манифестирахме с царевични кочани, а квадратно-гнездовата сеитба беше алфата и омегата на земеделието. Не се разграничихме от Съветския съюз и по времето на Брежнев и Черненко, когато само слепоглухонемите не виждаха, че това са корумпирани старци, които себе си трудно управляват. И чак сега – днес! - установихме, че нашето преустройство имало някои особености. Най-интелигентният от съветските водачи - Михаил Горбачов - се оказа най-малко достоен за подражание. В стари времена копирахме от Съветския съюз цвета на перденцата по болниците, петобалната училищна система, виолетовото мастило, униформата на войниците и формата, цвета и курса на парите си, клонестата пшеница и пр., и пр. Но това беше по времето на Сталин, Хрушчов, Брежнев и срамът Черненко. Днес в Съветския съюз има хиляди неформални организации - в България всяка неформална организация се посреща на нож. Ние сме си имали и някои национални особености, твърдят някои другари. Но това го твърдят същите тези, които копираха до сега всичко от Съветския съюз! Днес в Съветския съюз излизат десетки и стотици печатни издания, в които съществува гласност на дело – аз лично съм абониран за 21 съветски издания и мога да видя какво печатат там. Сам се убеждавам. Следя съветската телевизия и също виждам какво излиза по нея. У нас няма нито едно едничко издание, което да си позволява да поставя неудобни въпроси на сервилно скования апарат. Ако се появи, то главният му редактор бързо изчезва. Продължава да се крие миналото. Аз не съм историк, но онова, което зная, ме кара да съдя, че не само убийството на Трайчо Костов украсява репресиите по времето на култа към личността. Бих искал да зная например повече за Никола Петков и защо той е убит. Бих искал да прочета или чуя в българските средства за масова информация повече за кооперирането на земята, особено в планинските и полупланинските райони, които бяха обезлюдени, а заедно с това беше стимулиран семейния акорд в отглеждането на тютюна в някои райони, което доведе до изострянето на етно-демографските проблеми. Много са въпросите, по които мълчим. Продължава да се крие и настоящето – жизненото равнище, състоянието на природната среда. Много от данните, свързани с околната среда, са секретни. Доходите например на висшия апарат, какви са неговите привилегии, са пълно табу и пр., и пр. Би трябвало до утре да говорим за нещата, за които мълчим или с най-общи фрази и двусмислени изрази се опитваме да поразчовъркаме в печата. Не мога да си кривя душата, че в двусмислиците, зад които истините се крият още по-добре, постигнахме голям напредък. Днес в Съветския съюз се свикват хиляди спонтанни митинги, манифестации, събрания, събират се подписки и пр. - подобно нещо у нас е невъзможно. Ние, които копирахме цвета на перденцата от съветските болници, днес сме разбрали, че имаме собствен път, че имаме национални особености. Оказа се, че нечии интереси са по-важни за българо-съветската дружба, са по-ценни от вековните ни връзки с Русия. 3и март, лично мен, ме подсеща и за една друга дата. През 1993 г. ще се навършат 600 години от падането на България под турско робство. Това също е поучителна годишнина. На Балканите, където са нагъчкани какви ли не народности, оцеляването и защитата на националните интереси винаги е било проблем. Нашата история ни учи, че нито с военна сила, нито със самоизолация, нито с икономическо развитие можем да отстояваме себе си - ние сме малка страна - и да бъдем достатъчно силни. Нашата сила е само една - тази, която ни донесе и освобождението преди 111 години: да имаме симпатиите на световното обществено мнение. Но симпатиите на света могат да бъдат спечелени ако успеем да създадем привлекателно общество, а не като днешното. Привлекателното общество означава да реализираме на дело правата на човека, за което сме поели и съответни международни задължения, да разгърнем истинска демокрация, така както официално я прокламираме, а не да се опитваме да създаваме нашенски си доморасляци, изпълнени с лицемерие и репресии. Но аз се питам, как ще създадем привлекателно общество, когато се страхуваме да се учим даже от Съветския съюз в привлекателните неща. Изведнъж се сетихме за своята самобитност - и то в лошите неща. Трети март ни учи точно обратното: Ние сме част от света. Благодарение на единството си с този свят сме свободни. Благодарение на това единство можем да бъдем и самобитни.
(П. Симеонов, социолог, член на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството, 02.03.1989 г., ролка № 170)
За ценностите (Петко Симеонов)
Р. Узунова: Петко Симеонов, прочетох вашия роман „Две стъпала до покрива” и според мен вашият авторски метод, осъществен в романа ви „Две стъпала до покрива” би могъл да бъде определен като, така да се каже, философски реализъм. И, разбира се, всяко определение с претенции за точност страда именно от претенциите си. Но, убедена съм, книгата ви в никакъв случай не може да бъде причислена към т. нар. научна фантастика, и още, че в нея са силни както реалистичното, така и философското начало. Какво е вашето становище по този въпрос?
Петко Симеонов: Първо, аз ви благодаря за вниманието към моята книга и използвам случая, че това е първото интервю, което давам по повод на нея. (…) Аз не съм специалист по методологическите проблеми на литературознанието и не мога да се произнеса уверено дали моят роман е философски реализъм или нещо друго. Като лаик на мен ми звучи достоверно вашето твърдение, но вашият въпрос засяга основното ми разбиране за литературата. (…) Литературното произведение трябва да бъде „идейно” – но не в смисъл да илюстрира идея, да доказва предпоставена теза. То трябва да бъде художествено изследване на социалната действителност, да дава ново идейно знание за нея – говоря за романа, и в този смисъл литературното произведение трябва да е неделимо от идейния контекст на обществото, в което е създадено. (…) Затова социалистическият реализъм и знаменитите постановки за т. нар. положителен герой са меко казано недоразумения, които не доведоха до създаването на нито едно художествено произведение. (…) Когато пишех своя роман, аз съм изследвал – подчертавам тази дума „изследвал” – своя обект на изобразяване, като съм използвал специфичните средства на художествената проза. В своето изследване съм стигнал до определени идеи. Ако бях седнал да пиша социологическа книга и използвах методите на социологията в изследването на обекта, сигурен съм, че щях да стигна до същите идеи. Според мен не може да се дели науката за идеите, която вие във вашия въпрос наричате най-общо философия, и литературата. В този смисъл смятам за естествено философското и реалистичното начало в своя роман. (…) В момента разбиранията ми са малко по-меки и по-широки. (…) Сега мисля, че най-важното е литературата да доставя удоволствие – интелектуално, особено когато е откривателска; емоционално. (…) Така, както хората са всякакви, така и произведенията трябва да бъдат всякакви. Многообразието е задължително, за да съществува нормална интелектуална атмосфера в обществото.
Р. Узунова: Всъщност, главният герой на вашият роман претърпява две духовни метаморфози – той тръгва от стъпалото на романтичната си неуравновесеност, на мечтателно-сумбурното състояние на духа. След това – това са мои наблюдения, разбира се – прави стъпка нагоре /или по-точно надолу/ към равнината на неизбежните компромиси, които съпътстват живота – и неговия, и на колегите му. И след това вече се изкачва на стъпалото на осъзнатата съпротива срещу опитите да бъде манипулиран, на осъзнатата решимост да бъде такъв, какъвто е, да не се приспособява към конюнктури и обстоятелства. Та стигнах до въпроса си: закономерен ли е този път на развитие или е случаен?
П. Симеонов: Развитието на главния герой Димитър Божков е развитието на идеята. Идеята има диалектическо развитие: теза, антитеза и синтеза. Това е първата, втората и третата част. Аз стигнах до началните идеи на романа – просто съм принуден да дам тези пояснения – някъде около `70а година, тъкмо когато със силата на танковете спряхме Пражката пролет в Чехословакия и влязохме в хубавия, „зрял” застой. За хората от моето поколение събитията в Чехословакия през `68а година бяха истинска драма. За мен и моите приятели това беше всеобщ потрес, рухване на надежди. (…) В моята представа командно-административната система, чийто творец е Йосиф Сталин, преживя два етапа: първият етап беше собствено сталинисткия, когато господстваха диктатурата, бедността и илюзиите. Вторият етап започваше от края на `60е години, когато разцъфтя неосталинизма, с неговите три опори: диктатура, бедност и лицемерие. Паузата, дадена от Хрушчов тогава не я броях, защото всичко за мен беше толкова мрачно, че изобщо не виждах надежда. Аз така и построих романа си: първата част – това е сталинизмът в неговата открита форма, когато наивниците се лъжеха, че с индустриализацията ще стане чудо. Тук господства моят герой Листото, който заради лудата си вяра в машините е готов да убие героя. Във втория етап – етапа на Брежнев – вече няма наивници, важното беше да „си напълним гушата”, а обществото „кучета го яли”. Това е олицетворено във втората част на романа, където героят Шефа провъзгласява принципа „Ти – на мене, аз – на тебе!” и казва: „Да оставим света, да видим себе си.” Третата част е синтеза – аз търся изход от създалото се положение. Изходът за моя герой са общочовешките ценности. Трябва да се има предвид, че макар и да не съм бил на Запад, имах добра информация за развитието на западните страни, Япония и отчасти Южна Корея. Давал съм си ясна сметка, че изоставането ни е драматично, че не рискуваме само социализма – рискуваме собствения си народ, обричаме го на ново изоставане. Но каква е опората на човека, на отделния индивид? Това е бил въпросът ми в блатото, в което бяхме затънали преди преустройството. Това ме вълнуваше и моят отговор беше еднозначен: общочовешките ценности. За мен беше съществено да видя, че общочовешките ценности са опора не само когато човекът е в дъното на тунела, но когато – както е сега – пред него има някаква светлина. (…)
Р. Узунова: Символът на огледалото, г-н Петко Симеонов, е поставен на преден план във вашия роман "Две стъпала до покрива". Единият от героите – Листото – е рупор на идеята за механичното мултиплициране на ценностите. Другият, главният герой всъщност, Димитър Божков, макар и трудно, макар и мъчително стига до житейската философия за неповторимостта на ценностите. Кой е верният и кой е изкривеният огледален образ?
П. Симеонов: Огледалото за мен има едно такова двойствено натоварване, смислово натоварване почти през цялата книга - то символизира машината. Съществуваше у нас илюзията, че у нас машината и индустриализацията ще спасят човека. Спомняте си, това го има във Вапцаров - "Ще строим завод, завод на живота”, „Романтиката е сега в машините” и прочие. Това го има и в Пеньо Пенев; то е свързано с преклонението пред физическия труд, спомняте си песента "Всичко плод е на ръката". А тук мога да посоча безброй примери, където тракторът беше символ на напредъка в селското стопанство, фабричният комин - символ на прогреса. „Машините ще спасят човека!” - това беше лозунг, към който ние се стремяхме, някаква фикс-идея. Затова беше и особеният акцент върху тежкото машиностроене - създадеме ли индустрия, значи всичко е наред. Огледалото - по своята същност то просто репродуцира образ, то е една проста машина, то символизира тази илюзия и тя е директно изявена от единия герой – Листото. Той прогласява, че на нас не са ни нужни поети, нужни са ни инженери. Накрая на романа значението на огледалото се променя - то вече символизира човешкото самосъзнание, това е в декларативния финал, където Димитър Божков казва, че е намерил истинското огледало - но това вече не е машината, а самосъзнанието на човека. Човек трябва да се опре на съзнанието за себе си, а съдържанието на съзнанието на нормалния човек са общочовешките ценности. Това е, според мен, истинската опора за напредъка на обществото. Индустриализацията пред тази опора нищо не струва. Ние говорим днес за научно-техническа революция. Научно-техническата революция няма да спаси света, нито пък социализма. Светът може да бъде спасен само от сили, които се намират вътре в човека - това особено важи за нашето общество. Ние не се нуждаем толкова от компютри, колкото от развитие на гражданското самосъзнание, от чувството за отговорност пред народа и историята, това ни е нужно. Машините и компютрите така или иначе са мъртво желязо; активни и будни хора ни трябват на всички равнища в социалната йерархия. Тук няма изключения. Хора с развито самосъзнание. И аз имам нескромната мисъл, че с моя роман участвам в борбата за такива хора, без които преустроена, демократична, плуралистична България е невъзможна. Като социолог зная, че точно тук, в равнището на гражданското самосъзнание е основния проблем, пред който сме изправени. Например обичайна практика е хората да не знаят интересите си, да не ги разбират, да не се замислят върху тях, да стоят безразлични, когато ги лъжат, с апатия да се отнасят към явната измама. Други разбират какво трябва да се направи, съзнават и собствените си, и обществените интереси, но те често се чувстват изолирани и самотни. Имал съм нескромната мисъл да кажа на тези самотни хора: „Не сте сами. Борете се както можете за демокрация, за свободата, братството, равенството пред законите, борете се. И нищо няма да спечелите освен чиста съвест, ако това ви интересува, разбира се.” Искал съм да подтикна човека да се опре на себе си, да захвърли напразните илюзии, да не вярва на корумпирания апаратчик, преди всичко своята преценка да цени. Много ми е трудно да кажа всичко, което години наред съм ковал, според скромните си сили. Въобразявам си, че съм го написал. А за тези слушатели, които не са чели книгата и нямат време или намерение да я четат, бих само повторил: „Вярвайте предимно на себе си и на собствените си преценки. Движете се преди всичко от тях. Колкото и да е голям някой началник, той е по-малък от вас във вселената на вашия живот. Така ще бъдете по-полезни не само на себе си, но и на самия началник, ако той ви интересува, и на обществото.” България се нуждае от такива хора.
Р. Узунова: С какво се идентифицирате вие в този роман: със символите, с героите, с идеите?
П. Симеонов: Да. Аз не се идентифицирам с нито един от героите на своя роман. Аз съм в еднаква степен и Димитър Божков и Листото, и Петя, и Ана, и танцьорката, и Шефа, и даже и фурнаджията, чието име героя забравя. Заедно с това аз не съм нито един от тях. Не мога да пиша обаче за човек, когото не обичам. За мен писането е като молитва: коленича пред многоуважаемия читател и му казвам: „Прости героите ми, всемогъщи читателю, прости ги - и те са смъртни хора като теб.” Що се касае до идеите, аз изцяло се идентифицирам с тях. Идеите в романа - това са моите мисли. Смятам, че общочовешките ценности - като се започне от Десетте божи заповеди и се свърши с идеите за свободата, равенството и братството са създали моята душа така, както са създали душите на мойте съотечественици. И аз съм длъжен да им служа, на тези ценности, според скромните си сили. (…)
Р. Узунова: „Социални фактори в дейността на научния работник” - такава беше, до колкото си спомням, темата на изследването, правено в колектива, чийто член е главният герой на вашия роман "Две стъпала до покрива". Кои са, според вас, социалните фактори, оказващи негативно влияние върху дейността на научния работник - и в романовата действителност, и в реалната?
П. Симеонов: Проблемът за социалните фактори в дейността на научния работник, на българския научен работник в днешния ден е огромен и аз мога само да го маркирам. Просто това е самостоятелна огромна тема. Накратко ще кажа, че научният работник, заедно с останалите творчески работници се намира от десетилетия насам в проблемна ситуация. Ще отбележа поне седем проблема: 1. битови. България е малка и бедна страна. Заедно с това до сега господстваха егалитаристки идеи, съществува едно общо пренебрежение към интелигенцията. На фона на бедност и простотия, научните работници се намират, както и повечето български граждани, в тежко битово състояние. Те непрекъснато са притиснати да решават проблемите на насъщния - жилища, обличане, изхранване. Това засяга повечето от научните работници. Малцина са тези, които са си надвили на хала. Втория проблем пред научния работник - това са материалните средства за изследване, за научно изследване. Този проблем особено остро стои в природните науки, където страдат от липса на елементарни неща за експериментална дейност - липса на химикали, на уреди, на каквото човек може да си помисли, това го няма. И това трябва да се планира години напред, и това трябва да се намери, трябва да се чака и т. н. Третият проблем - това е изолацията от света. Първото, на което се посяга при валутни проблеми на страната, е орязването на вноса на научна западна литература, а западните страни са водещите в съвременната наука, командировките и специализациите са крайно недостатъчни, направо мизерни. На Запад почти нямаме аспиранти и студенти, а според мен трябва да имаме и средношколци, и то не единици, не да се измерват с единици - това трябва да бъдат стотици млади хора, стотици и хиляди. Четвъртият проблем - съществува бюрократична опека. Ето един пример… Върху научната дейност, научно- изследователската дейност, един пример: множество предложения от големи фондации изобщо не стигат до научните институти; създаден е цял бюрократичен филтър, през който минава предложението на някоя фондация и това предложение може изобщо да не отиде до институтите и обикновено не отива. Създават се какви ли не пречки за кандидатстването за стипендии, а това кандидатстване е открито. Петият проблем - има голямо неразбиране в системата на социалното управление, особено тук е важно висшето социално управление за природата на интелектуалния и в частност на научния труд. За да се подготви един учен са нужни години на пълна неограничавана свобода на интелектуалните търсения, години, едно десетилетие може би, за съжаление. Не можем да се похвалим с подобно нещо. Шестият проблем - ние сме малка страна и много лесно възникват монополни центрове в отделни науки, монополни катедри, монополни списания, монополисти - научни работници и пр. Седмият проблем е липсата на научни традиции: повечето институти и вузове са създадени през последните десетилетия и то в условията на сравнителна изолация. И нашите научни институти страдат от провинциализъм. Не говоря, разбира се, за всички, но много от институтите страдат от този проблем. Това са, според мен, проблемите и то набързо и тезисно казани, проблемите на научния работник днес у нас.
Р. Узунова: И един последен въпрос, Петко Симеонов. Накрая бих искала да ви попитам за вашите творчески и научни планове, за бъдещия ви път в писателството и в науката?
П. Симеонов: Така. Планове много - важното е да има живот, здраве и борба за демокрация. Ако спре процесът на преустройството, аз буквално не зная какво ще стане. Оптимистичното е, че западните страни се развиват много добре и ние, ако не искаме да се окажем отново на опашката, ще трябва да дадеме простор на личната инициатива във всички сфери на живота, което на практика означава демокрация. Оптимистичното е, че нямаме алтернатива. Мога да говоря за своите планове - само в смисъл на това, което е готово, но не е видяло бял свят. Написал съм един роман, друг, нов, нали, завършил съм го. Останало е да се препише на пишеща машина. И се надявам, че ще види бял свят, той е далеч по-реалистичен от "Две стъпала до покрива" и изцяло защитава идеите на преустройството и демокрацията…
Р. Узунова: Заглавието му?
П. Симеонов: Работното му заглавие е "Страх и пиянство в Тутовица"
Р. Узунова: Звучи интересно…
П. Симеонов: Работя и други работи, но те не са завършени. Като социолог, освен вече тези предадените, това, което съм предал за печат - статии няколко, съм написал една студия от 80 страници със заглавие "Социологически интерпретации на командно административната система”, която днес никой няма да публикува. В неофициален порядък я четоха компетентни хора и казаха, че трябва да почака. Така че тя лежи и чака по-добри времена в чекмеджето. Работя върху темата за политическата система на социализма и получих вече разрешение, да, получи се в института разрешение /това онзи ден пристигна/ за двумесечна специализация в Съветския съюз. Българските средства за масова информация вече избягват да канят членовете на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството, така че имам достатъчно време за работа. Сега, аз съм ви много благодарен за интереса към моята книга.
Р. Узунова: Аз съм ви благодарна. За мен беше истинско удоволствие не само да я прочета, но и да разговарям с вас.
(Откъси от разговор по повод романа на П. Симеонов „Две стъпала до покрива”, 4.03.1989 г., ролка № 186)
Откъс от интервю с Петко Симеонов
(…) Петко Симеонов: Освен това, ако ми позволите да кажа нещо,...
Р. Узунова: Разбира се, разбира се.
Петко Симеонов: ....което е свързано с...мястото и реакцията, която имаше във връзка с намесата на Вашата радиостанция…. Сега, аз съм член на Партията и мога да разговарям с Вас като член на Партията.
Р. Узунова: Разбира се.
П. Симеонов: Във...., аз смятам, че са минали онези времена, когато хората, с които не си съгласен, трябва да ги заглушаваш, трябва да вадиш пищов или да правиш бомби и танкове. Хората, с които не си съгласен и с които имаш някакви противоречия, са хора, с които имаш късмета, така да се каже, заедно да бъдеш на тази земя и с тях трябва да се разговаря, да се поддържа един нормален човешки диалог. Няма нищо, според мен, осъдително в това, че Вашата радиостанция пое защита на Клуба, който защитава официалната партийна линия, трябваше да го сторят нашите… да го стори Радио „София”, трябваше да го направи българската телевизия, а на мен, доколкото ми е известно, има една възбрана да се говори за Клуба и членовете на Клуба да се появяват в средствата за масова информация.
Р. Узунова: Да…
П. Симеонов: Изведнъж се оказа, че да защитя по начин, по който аз намирам за уместен, по начин, който аз намирам за важен, за съществен; да защитя официалната политика на Партията, към която принадлежа, аз трябва да се обръщам към една ..., в случая, аз не се обръщам, Вие ме включвате, аз да използвам една радиостанция, с чийто общо взето идейни позиции аз не съм съгласен.
Р. Узунова: Да, Ваше право е.
П. Симеонов: Нали, всеки от нас си има някакво мнение, някакъв възглед върху света, върху обществото и...
Р. Узунова: Ако нямаше сблъскване на различни идеи, на различни възгледи, прогрес нямаше да има.
П. Симеонов: Разбира се…Аз не очаквам да спорите… Ако имате някакви други въпроси...
(П. Симеонов, социолог, член на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството,
22.02.1989 г., ролка № 183)
Copyright 1998-2012 ® “OMDA” Ltd. All rights reserved.
