| Кръглата маса |
 |
Платформа на СДС |
|
Клубът |
|
Ран и Ът |
|
Публикации |
|
Следствено дело № 66 от 1989 г.
Събранията в кино "Петър Берон"
Независимите сдружения след падането на Живков
Коментарът на Л. Александриева
За поведението на медиите въобще (Веселин Донков)
Р. Узунова: Ало, Веселин Донков? Румяна Узунова се обажда, от радио „Свободна Европа”. Вие доскоро работихте във в. „Учителско дело”. Бихте ли най-напред казали няколко думи за него, как провежда политиката на преустройството, какво мислите за този вестник?
В. Донков: Ами, аз ще се пошегувам с думите на сегашният министър на това, смесеното министерство на наука, култура, образование, който бе казал за нашия вестник, че той е бил от последните що-годе опозиционни вестници.
Р. Узунова: Опозиционен чак не, но съм срещала доста хубави материали в него.
В. Донков: Да, разбира се. При нас са доста условни нещата, защото такава е самата ситуация. Но аз определено считам, че нашият вестник все пак намери в рамките на условията половинчата гласност, има сили наистина да намери и по-широка аудитория, и главно сред българската интелигенция, пък там ни е и мястото.
Р. Узунова: В кой отдел бяхте Вие?
В. Донков: Работех в отдел “Идеология и политика”.
Р. Узунова: И там ли преустройството се чувстваше?
В. Донков: Мисля, че и там се чувстваше. Дори с това, че за последните 1-2 години вестникът промени облика си. В смисъл, че се потърсиха повече такива материали, в които под формата на идеологическа тематика ние прокарвахме, дадохме възможност за една деидеологизация, т.е. в духа на времето. Разбира се, пак повтарям, в съвсем допустимите форми, които… Не сме били герои.
Р. Узунова: Но все пак, Веселин Донков, Вие вече не сте в този вестник, който е бил в посоката на преустройството малко или много.
В. Донков: Аз бих казал, че за нашите възможности, той добре усеща посоката на преустройството.
Р. Узунова: А защо Вие не сте вече в него?
В. Донков: Може би защото прекалено много на мен самия ми се искаше да са по-бързи темповете на това преустройство.
Р. Узунова: Който бърза много, излиза от вестника, така ли?
В. Донков: Ами така се получи и аз не обвинявам изцяло вестника за това. По-скоро обвинявам цялата обществена ситуация. Може би ако се обобщи, е следното: Аз претендирах в тази редакция, която, наистина, признавам си и сега обичам, претендирах за малко повече гласност в самата редакция. И претендирах да не правиме подбор за кого да дадем, на какъв проблем да дадем гласност, а какъв да потиснем, защото не били добри условията. А аз си мисля, че обществените условия са такива, каквито са и трябва да ги отразяваме, ако сме наистина обективен вестник. И тука възникнаха, в процеса на годините възникна едно недоверие. Аз казвам, че не само недоверие към мен, но и аз имам недоверие и към ръководители, и към свои колеги. Ако трябва за колегите да кажа две думи – болшинството от тях са талантливи, но самата обществена ситуация не им позволява разгръщане на творческите сили.
Единият пример е с давност две години, да `87 г., това е 150-летието на нашия национален кумир Васил Левски. Аз бях натоварен да подготвя цял брой за Апостола на свободата. Старах се, доколкото можех. По това време в страната вървеше в апокриф една статия на Желю Желев. Разбирате за какво става дума?! Много ми допадна тази статия и аз поканих Желю Желев да напише за нас, не същата, а просто друга статия ...
Р. Узунова: А защо не същата?
В. Донков: Не, тя беше станала вече известна и не отговаряше на замисъла на самия брой. Статията, която Желю Желев ми написа, беше посветена на личностите на Левски и Ботев. Една чудесна успоредица беше направил той.
Р. Узунова: И какво стана по-нататък?
В. Донков: Статията, на равнище отдел премина чудесно и едва в последния момент, когато трябваше наистина да премине всички бариери, някой се сети от висшето началство и каза – “Ама как, това Желю Желев!”.
Р. Узунова: Авторът на “Фашизма”.
В. Донков: Да, “онзи ли, дето...?!” Викам: “Да, докторът на философските науки, същият, Желю Желев”. “Тя, статията”, казва, “е хубава, ама името, името”.
Р. Узунова: Името не е хубаво?!
В. Донков: И въобще, Румяна Узунова, у нас проблемът с името е много сложен. И личното, и професионалното, и човешко въобще име, трудничко е с него... Та статията не беше приета и тогава се оказа, че аз бях изградил една концепция за един брой върху една статия, по идеите от нея и изведнъж това, което трябваше да водя, отпадна. А по-куриозното беше, че когато се обсъждаше на дежурната, там, (на) петъчната „ летучка”, нямаше никой от ръководството.
Но искам сега да разкажа за втория случай, втория пример за възникването на това недоверие, които дълбоко разкриват причините.
Р. Узунова: Да, слушам Ви.
В. Донков: В редакцията имахме един „случай”, наречен Станчо Бочев. Този случай се разви горе-долу така: На един човек, завършил философия, в продължение на 7, 8, 9 години дори му се отказва работа, правото на работа по специалността - от местните власти в Пордим, там, в Плевенски окръг. В крайна сметка той стига до работа и като честен човек се вглежда в живота на едно училище и вижда корупция, да не кажа думата проституция, но просто безнравствени прояви на учителите спрямо своите възпитанички. И човекът надава глас. За това нещо бе уволнен дисциплинарно, наша колежка го защити, но го защити по следния начин: “Станчо Бочев каза истината за едно училище”, но каква беше истината за това училище, не каза. И той остана без работа, дисциплинарно уволнен, след това с мое съдействие /разбира се, с разрешението на ръководството на вестника/ той бе назначен на работа, тъй като аз съм философ по образование и малко на колегиална основа получи работа. И се получи същото: отново пропуски, от негова страна пък - вече бяхме навлезли в „периода на преустройството”… И после се хвана за това, че у нас може да стане истинско преустройство и си каза: “Ето, сега е моментът за честните хора да живеят достойно”. Но го уволниха, и го уволниха заради материал, който беше написан от наш колега, абсолютно неверен, фактически неверен материал - материалът излезе на 27 април миналата, `88 година и на 9 май уволниха този човек – Станчо Бочев. Уволниха го дисциплинарно. Сега не знам, вече не знам, може би някаква работа са му намерили, след хиляди борби и перипетии, но този човек вече 8-9 години на практика не може да упражнява професията си.
Р. Узунова: И Вие го защитихте, така ли?
В. Донков: Аз го защитавах през цялото време, дори ме упрекваха, че го защитавам прекалено много. Но има една тънкост, Румяна, тънкостта е в това, че този Станчо Бочев има бащино, родилно петно, бащин грях. Баща му не е искал да става, представете си, текезесар! И заради това му е било отказвано да следва философия, че е трябвало да работи, да се крие, да си взема просто… друга биография да си изважда, за да завърши и след това дори да упражнява работата си. Когато се връща в родния си край той вече не може да я упражнява, щото там го знаят, знаят, че баща му е считал, че ТКЗСто няма да стигне до добър край, нещо, което се потвърждава в практиката сега, между впрочем. И той заради това не можеше да упражнява естественото си право на работа, на труд. Това е основното, и точно това е големият ми упрек към нашето ръководство. Ние сме защитавали много учители, това е вярно, с много талантливи публикации, но имаше подбор. Там, където имаше нещо в човека по политическа линия, ние на тези хора никога не давахме възможност да бъдат защитени. Станчо Бочев написа десетки опровержения към нашия вестник, заедно със свои колеги… и тези опровержения се оставяха настрани. И ето, тук аз държа едно мое писмо до учителите Лалов, Ангелов, Гатев и Бочев /този за когото говоря в момента/ - тук аз дори твърдя, че „тези, които действат с отречени от времето, но неизкоренени в практиката сталински методи не са само в Славяново и Плевен, те са навсякъде” - и в редакцията, разбира се. Имам предвид конкретно съавтора на статията “Пътуване към едно преустройство” Борислав Василев. Ето, дори по повод на това миналата година също щеше да се стигне до гласуване на недоверие към мен, заради тези сталински методи, но те съществуват, реално съществуват и ако не са точно за редакцията, има хора, които от редакцията упражняват тези сталински методи. Аз считам, че те не са само по своя воля действали.
Р. Узунова: Вие партиен член ли сте?
В. Донков: Не, аз не съм партиен член и изминах една дълга еволюция. Имаше време, в което считах, че е просто гордост да бъдеш партиен член. Да Ви припомня - философско образование, социология като специалност, десетина години преподавател по философия и научен комунизъм във висше учебно заведение, така че дори работех и бях в Системата, възпитавах младите поколения в дух на комунизъм, без да бъда партиен член и го считах това за нормално. Но еволюцията дойде просто закономерно. И мога да ви спомена как дойде. Бях `80а-`81а година в Съветския съюз по времето, когато в Полша ставаха онези велики събития, които най-после дават плодове, и тогава просто разбрах, че Съветският съюз се намира в един невероятен икономически, политически, духовен - бих нарекъл - не застой, леност някаква. Друг е въпросът, че е имало сили, които дремат отдолу. Тогава за самия себе си аз си направих една преоценка. И тази ми преоценка пролича в отношението ми към студентите, в самата ми работа с тях и се стигна до момент, в който трябваше,… да, така се получи, че и от бившата ми последна служба във ВМИ “Ленин” като преподавател по научен комунизъм аз си тръгнах,… да, без да ми се гласуват такива недоверия, но си тръгнах с точно тази, за себе си, убеденост, че там вече нямам място, че ние не вършиме възпитание, ние правим обратното: затормозяваме естественото развитие на тези млади хора напред, тяхното проглеждане бих го нарекъл.
Р. Узунова: А какви бяха настроенията в редакцията на “Учителско дело”, Веселин Донков, във връзка с т.нар. турски въпрос?
В. Донков: Аз излязох от редакцията точно когато се развихряха страстите, но мога да Ви кажа едно: … отново се връщам към този брой за Левски. Там имаше един голям разговор с представители на училища, които носят името на Апостола на свободата. И си спомням, когато се приемаше в ръководството на вестника каква да бъде концепцията за броя, един наш колега предложи да бъдат поканени колкото се може повече хора представители от тези училища, които са от райони с ислямизирано, или турско население - думата не е толкова съществена,… и те дойдоха наистина. И тогава се разбра, че те дойдоха с една болка - точно тези, от тези училища. А от другите училища от страната дойдоха подготвени за един традиционен отчет, да се похвалим, хайде и тоя път, хайде и тоя път да кажем колко сме такива и такива. И тогава се получи един своеобразен сблъсък между недомлъвката, недоизказаността на учителите, работещи в тези трудни райони и учителите, които искаха за сетен път просто да направим парад на това, което можем, без да се огледаме за реалността на фактите. Та, съдейки от това, мисля си, че нашият вестник имаше една такава своеобразна заслуга. Ако го разгърнете от `85а година насам, във вестника почти няма публикации по „Възродителния процес”. Едва напоследък под натиск, проявиха такива политически ...
Р. Узунова: Това мислите, че е мълчалива съпротива?
В. Донков: Да, да, своеобразно нещо такова се получи. Но, Румяна, разбирайте го и така, съпротива да, своеобразна, но това е съпротивата на страхуващия се човек. Това не е толкова осъзнатото: да не обсъдим, да не закачаме този проблем, а колкото дай да не бързаме, за да не сбъркаме. Така аз бих го оценил. И въобще конформистки са настроени голяма част от колегите в редакцията, но казвам талантливи са, много от тях са талантливи. (…)
(В. Донков, бивш философ и бивш журналист, член на „Екогласност” и вече на „Подкрепа”, 26.08.1989 г., ролка № 115)
Откъс от интервю с Веселин Донков
(…) Р. Узунова: Да се върнем към вашата гладна стачка.
В. Донков: По-същественото може би, че тази гладна стачка всъщност е едно съдбоносно за мен решение, защото аз дори и да изразявам протест, то е протест чисто човешки срещу несправедливото ми отстраняване от работа и бездушното отношение към съдбата ми, но аз, на практика, се присъединявам към тези наши правозащиници, които в момента се намират, са незаконно задържани, намират се под следствие и в скоро време се очаква самия обвинителен акт, да не изброявам имената е излишно, просто се знае кои са. Но, по-важното е, че аз вече за себе си твърдо реших да се присъединя и наистина дори със самия разговор сега, се присъединявам към Независимият Профсъюз „Подкрепа” с пълното съзнание, че тук е бъдещето на България.
Р. Узунова: В независимите сдружения или специално в Независимия профсъюз „Подкрепа”?
В. Донков: Аз считам, че е щастие наличието… Но то е обективна реалност и потребност - просто не можеше да ги няма тези независими, неформални сдружения, но аз залагам своята чест, своята съвест, своето чувство за бъдеще на независимия профсъюз „Подкрепа”.
Р. Узунова: Вярвате в целите, в задачите му?
В. Донков: Да, там е цялата работа, че в началото, когато се запознах с целите и задачите му, доколкото той се беше обявил само за едва ли не интелигентски, такъв … независим… профсъюз, малко насмешливо погледнах на тях, защото считам, че без онази масова подкрепа на работниците няма да се получи някакъв реален социален протест, от който да се получат и добри резултати..
Р. Узунова: Имайки предвид може би на “Солидарност” примера?
В. Донков: Точно това ми е... Ние си имаме това щастие, че вече имаме пред нас примера на “Солидарност”. И българската дума “подкрепа” не е нищо друго, това е солидарност. Точно в този смисъл аз си мисля, че около „Подкрепа” в бъдеще трябва и да се прави онова единение на неформалните движения. Може би не трябва, не съм упълномощен да го правя в разговор, колкото откровен да съм, но считам, че това единение предстои и то ще бъде малко или много под егидата на този независим профсъюз „Подкрепа”. Тука искам да си позволя един… малко проява на черен хумор, като зная как са настроени някои хора, днешни властници към независимия профсъюз „Подкрепа” конкретно и ми се струва, че им се иска да натикат „Подкрепа” под крепа. Разбирате ли, креп. Но не, не, аз съм убеден, че „Подкрепа” ще получи подкрепа в цялата страна.
Р. Узунова: А с какво си обяснявате, Веселин Донков, това толкова негативно отношение на властите - и репресивните, и всички други - към независимите сдружения? С какво им бодат очите?
В. Донков: Ние имаме, като свободна независима държава едно стотина - сто и десет години…, става въпрос за освобождението от Турско робство. До 9 септември `44 г. има периоди, през които страната изживява много демократичен парламентарен живот, има години, това знаете и вие, когато този парламентарен живот е замирал. След `44 г. у нас фактически няма парламентарен живот. Имаме Народно събрание, но аз когато чуя Народно събрание, Народен съд, знаете ли, припомням си една руска такава „блатная” песничка, в която се казва “при чем же тут народний суд, в суда я был - народа там не видел”. Та в този смисъл цялото ни общество не е научено на елементарен плурализъм, т.е на елементарна толерантност между отделните политически сили и то на абсолютно всички нива.
Р. Узунова: Загубена е традиция...
В. Донков: Да, то се е превърнало…, дори не е традиция, то се е превърнало в един механизъм, който така се върти, така се върти, че не позволява почти нищо около него. И аз не бих считал, че в тия 45 години, които изминават от победата на 9 септември, нека да го приемем наистина за победа, наистина победа, че нови политически сили са дошли на обществения живот – да го приемем, че е така. Но през тези 4 десетилетия главното е било утвърждаване на тоталитарно-репресивната форма на управление, на сталински, брежневски, хайде да не намесваме Хрушчов тука, брежневски методи на управление, които у нас в момента нямат никакво намерение да си отиват, поне от определената част, от утвърдилата се партийно-държавна бюрокрация. Въпреки че отдолу вече кипи…, а когато отдолу закипи, става неудържимо. Но аз искам тука нещо много съществено да споделя пред вас, на практика пред всички и пред онези, които са ми съмишленици, - тъй като аз се оказах основател, съосновател - извинявайте, съосновател на Комитета за спасение на Русе. След това, сега от тази година съм активист от сдружението „Екогласност”, съвсем от…, аз от 23и съм си подал заявление за членство в „Подкрепа”…, - искам да кажа няколко думи към тези, с които съм работил и тези, с които в бъдеще ще работя. На нас ни трябва освен масовизация на тези неформални движения, но истинска масовизация, стигане до обикновения човек, а не затваряне в определени такива кръгчета. Клуб за преустройство и гласност, чудесно си го имаме, „Екогласност” – чудесно, че го имаме, но „Подкрепа”, Клуб за правата на човека, всичко това са просто няколко такива шепи будни български интелектуалци, но те не могат да решат проблема. И затова аз искам да си изразя веруюто – нашето бъдеще се състои, от една страна, в единението и второ, в колкото се може по-скорошната масовизация на нашите организации. Без това нещо ние сме обречени, ако не на гибел, то поне на едно декоративно съществуване.
Р. Узунова: Но това е един исторически процес, винаги има апостоли, има и тези, които ги следват...
В. Донков: Да, има такова нещо. Имам един великолепен пример. Отново се връщаме към Левски. Той ни е показал нещо, което днес може би трябва да направят апостолите на неформалните организации. Да, може би, точно по този начин трябва да тръгнеме, ако искаме да постигнем реален авторитет в нашето общество. И още нещо, ...
Р. Узунова: Веселин Донков, и заптиетата са много, освен апостолите...
В. Донков: Да, много са, много са, но представете си и това нещо, че сред самите заптиета, сред самите политически сили, които днес не желаят, не желаят да ни признаят, че ние съществуваме и ако ни признават ни репресират, но сред тях също има честни хора. Ние в никакъв случай не можем да си позволим да си присвоим правото, само за себе си правото да бъдем честни - честни хора има на всяка крачка. Ето още един пример. Днес, 26 август, пред Народното събрание трябваше да се съберем активистите на профсъюз „Подкрепа” и под формата на една сказка за 200 годишнината на Френската революция и правата на човека в тази връзка, ние искахме да покажем, че съществуваме, да покажем нашата концепция, нашата платформа, нашата програма, не да се конфронтираме. Обратното. Да покажем, че и ние съществуваме и предлагаме търсенето на обществен консенсус, на споразумение с днешните политически сили. Но на нас ни беше отказано това. И въпреки всичко, важното е, че искахме да го направим под егидата на Казионния комитет за защита правата на човека /на Константин Теллалов/. Като казвам за него, аз имам предвид следното нещо: не познавам всичките, но познавам лично Велко Вълканов, на този човек аз мога да му вярвам всякак. Той е честен човек. Той работи за един казионен Комитет, но ние нямаме никакво право да не търсим честните хора навсякъде. А тях ги има. Просто трябва наистина да се научим на малко по-голяма търпимост, както от страна на днешните власти, така и от наша страна. И още, да ви дам един пример. На последното заседание на „Екогласност” се прие да не се търсят никакви контакти с т.нар обществено-политически комитети в страната. Да, вярно, те са изкуствена форма, но сред тях също има честни хора, също има хора, които са склонни, но които още кураж ни им стига, дали още опит не им стига, но рано или късно трябва да бъдат привличани, ако не за буквално наши активисти, то поне като хора, които да разбират, че ние точно като тях желаем доброто на тази страна. Желаем консенсус, споразумение с тях. Без това отиваме към една трагедия в родината. Ако трябва в малко по-голяма подробност, как аз виждам, казвам лично мнение, че профсъюз „Подкрепа” може и трябва да се превърне в една реална сила в страната, то е като под егидата на профсъюз „Подкрепа” се създават на принципа на федеративността независим съюз на журналистите, независим съюз на електротехниците, независим съюз на артистите, независим съюз на научните работници, на учителите, а от независими, наред със съществуващите днес, и именно във взаимодействието между официалните - да ги наречем казионни - и нашите ще се научим и ние на демокрация, и те на демокрация, на взаимно уважение. Така виждам демократическия и профсъюзен плурализъм. И в тоя смисъл „Подкрепа” би могла да бъда тази…
Р. Узунова: Наистина подкрепа.
В. Донков: По човешки съм влюбен вече в идеите на това движение при положение, че тя наистина тръгне да създава такива институции, които да търсят общественото споразумение с всички останали. И именно в това, бих го нарекъл не конфронтиране, а обратното - стремежа да покажеш по-доброто разбиране на ситуацията, правилния път за развитие на обществото, в това можем взаимно да се учим с тези сили, които съществуват у нас. Поне аз съм привърженик на такава форма на обществен живот.
Р. Узунова: Благодаря Ви, Веселин Донков.
В. Донков: Ами и аз Ви благодаря. Дано да е за хубаво.
(В. Донков, философ, бивш журналист във в.” Учителско дело”, член на „Екогласност”, 26.08.1989 г., ролка № 115)
Copyright 1998-2012 ® “OMDA” Ltd. All rights reserved.
