Интервю по радио "Свободна Европа" на Румен Велашки - За състоянието на религиозния живот в България, 22.09.1989

Кръглата маса

Платформа на СДС

Клубът

Ран и Ът

Публикации

Биографична справка за Румяна

Интервюирани лица

Щафетните гладни стачки

Демонстрации и жертви

Горещото лято на 1989 година

Конференцията в Париж

Голямата екскурзия

Следствено дело № 66 от 1989 г.

Екофорумът

Събранията в кино "Петър Берон"

Първите митинги

Независимите сдружения след падането на Живков

"Демократично всекидневие"

Марлена Ливиу

Коментарът на Л. Александриева

За състоянието на религиозния живот в България (Румен Велашки)

Румен Велашки: „О, Боже! Дай ми спокойствието да приема онова, което не може да бъде променено, смелостта да променям онова, което може да бъде променено, и мъдростта да знам разликата.”

Братя и сестри, стародавна е патриотичната църковна традиция в България. Историческата памет на народа ни свързва миналото с настоящето. Това е народосъхранителната сила на единство чрез църквата. Народното съзнание засилва привързаността към църквата, към бащи и деди. Чрез това съзнание народът ни живее с миналото си, пребъдва в общение с онова, което е било велико, свещено, строително. В духа на преустройството и новото политическо мислене, които днес заливат света, расте и християнският ентусиазъм. Защото демокрацията, лишена от християнската си етична основа, губи своята същина и се превръща в инструмент на други принципи и цели. Християнството не е овчедушие, както мнозина се опитват да го представят. Християните за първи път в историята на човечеството въстанаха с мъченически подвизи в защита на свободата на съвестта и на изповeданията. Християнската проповед за първи път провъзгласи пълно равенство на всички на хора пред Бога независимо от тяхната народност, пол, класа. Гратик - министър по времето на императорите Александър ІІІ и Николай ІІ, като анализирал причините за революцията, избухнала към края на Руско-Японската война, пише: „Тя, православната църква, е преобразена в мъртва институция, в бюрократично учреждение. Религиозният култ не се дава Богу, а на земни богове.” Колко са актуални неговите думи сега! В момента родната ни православна Църква преживява период на най-жалкото си съществувание във вековната си история. Много храмове са обявени за паметници на културата, но тенденцията е и Българската православна църква да се превърне в паметник на културата. Днес нашите манастири са в окаяно състояние. Някои от тях са почти обезлюдени, други - покрити с праха на забвението. При сегашното обедняване на църквата, при пресушаването на всичките й жизнени сили за творческа и спасителна работа, как може тази църква да бъде носител на вяра?! Не случайно мнозина православни, разочаровани от сегашното състояние на нещата в родната ни църква, преминаха в различни инославни изповедания. При създалото се положение не бихме могли в никакъв случай да заемем ролята, която ни е отредила историята. За сегашното състояние на нещата не без вина е и сегашната църковна управа, която не винаги на време, с живост и сила е поддържала божието строителство сред повереното й достояние. Време е да се пробудят за живот и дейност дремещите църковни сили, да се запалят изгасналите светилници и тогава народът ни ще се възроди за нов живот. Свети апостол Павел ни съветва: „Вие сте скъпо купени. Не ставайте роби на човеци! Вземете щита на вярата, с който ще може обезсили всички нажежени стрели на лукавия!” Българската православна църква е институцията, която има най-големи заслуги пред българския народ. Християнството е било живата спойка на народността ни. То е оформило и възродило нацията ни. Християнската религия е религията на нашия народ и всеки българин, който милее за вяра и род, не може да остане безразличен към сегашната църковна действителност. Възприемайки мекушава линия по проблемите на църквата и вярващите, официалното ръководство на Българската православна църква пренебрегва и изпразва от съдържание възвишените идеи на християнството и Божието строителство. Ръководството изпълнява преди всичко церемониален характер, служи за показност пред света. „Никой, като запали светило, не го захлупва под съд, нито го туря под одър, а го турят на светилник, за да виждат светлината ония, които влизат.” Мнозина висши клирици развиха дейност, която на практика отслаби църквата в България, защото бяха обикнали повече човешката слава, отколкото Божията слава. Господ Исус Христос поръчва на своите апостоли: „Ето, давам ви власт да настъпвате на змии, скорпиони и на всяка вражеска сила, и нищо няма да ви повреди”. Ясни са Господните думи: „Който не е с мене, е против мене!”. С многото стъпки, който направи, официалният Синод разстрои напълно църковния живот. Всичко това е отстъпление пред Бога и пред вярата. Духовните училища са почти празни. Материалната база е в окаяно състояние. Духовната семинария „Св. Иван Рилски” в с.Черепиш прилича по-скоро на епархийска семинария, отколкото на семинария от национален мащаб. Голяма част от църковните служители, работещи под ведомството на БПЦ, заемат по няколко щатни длъжности, а в същото време мнозина богослови са на улицата безработни или са принудени да работят ниско квалифицирана работа, предимно в строителството. Заплатите на цивилните църковни служители са едни от най-ниските в България. Истината е, че Българската православна църква не милее за кадрите си и не осигурява работа за мнозина от питомците си. Но за сметка на това митрополитите, епископите и високопоставените бюрократи от номенклатурата щедро раздават благодеяния на свои роднини, близки и приятели в църковното ведомство. Голяма част от служителите в Светия Синод и митрополитите в църковните институции - музеи нямат богословско образование. Нещо повече - те дори са атеисти! Факт е, че държавата не признава висшето богословско образование и научните степени на преподавателите в Духовната академия. Получава се един парадокс: когато един богослов се намира в сграда под ведомството на Църквата има висше образование, а когато се разхожда по улицата или се намира в държавно учреждение, вече няма висше образование. Не е ли това една дискриминация? Не е ли това унижение за човешката личност? Не звучи ли абсурдно всичко това? За нас остава утехата, че народът дълбоко тачи и цени богословското образование. От казаното до тук става ясно, че да учиш богословие в България трябва много смелост. А колко е трудно един богослов да остане почтен и да не направи компромис със съвестта си?! Чрез своята късогледа и бюрократична политика по отношение на кадрите си официалният Синод съдейства косвено много богослови да бъдат манипулирани от различни държавни органи. Високопоставени наши духовници обичат да повтарят и преповтарят по симпозиуми, конференции и юбилейни тържества крилатите думи на епископ Иларион Макариополски: „Там, където народът, там и ние!”. Сега, когато българският народ и всички вярващи желаят преустройство във всички области на живота, официалният Синод на БПЦ има възможност на дело да докаже, че там, където е народът, там ще бъде и църквата. Защото лицемерната декларативност не е вече нужна на никого. Наистина крайно време е Синодът да разбере, че е настъпило ново време по форма, съдържание и дух - време за дела. Настана време разделно и за Българската православна църква, време за нейното истинско възраждане и обновление. В ръцете на християнина има два меча: един духовен и един светски. За това ние не можем да останем безразлични към промените, които настъпват в света. Християнството е най-хуманната революция и само духовно чисти хора могат да бъдат нейни знаменосци. Хора, достойни да служат на Христовата правда. Могат ли сега нашите духовни йерарси да кажат с чиста съвест Христовите думи: „Аз съм добрият пастир и познавам мойте си и мойте ме познават”?! Българската православна църква трябва да заеме своето достойно място в съвременното развитие. Защото тя е хранилище на свещени народни изяви. В нея са дълбоките извори на българското национално съзнание и на най-чистите и свежи пориви на народностно служение. Амин.”

(22.09.1989 г., ролка № 29)