Откъс от разговор с Диана и Димитър Бояджиеви, художници от Пловдив /1989/

Кръглата маса

Платформа на СДС

Клубът

Ран и Ът

Публикации

Биографична справка за Румяна

Интервюирани лица

Щафетните гладни стачки

Демонстрации и жертви

Горещото лято на 1989 година

Конференцията в Париж

Голямата екскурзия

Следствено дело № 66 от 1989 г.

Екофорумът

Събранията в кино "Петър Берон"

Първите митинги

Независимите сдружения след падането на Живков

"Демократично всекидневие"

Марлена Ливиу

Коментарът на Л. Александриева

За „младите художници” (Диана и Димитър Бояджиеви)

(…) А. Манолова: Можете ли една секунда да почакате?! Искам да проверя дали се чува… една секунда, да видя дали е всичко както трябва… Да. Слушам ви.

Д. Бояджиев: Ало, добър ден. Аз съм Димитър Бояджиев. Членувам и в профсъюза „Подкрепа”, и съответно в Независимото дружество за защита на човешките права в България. Искам да кажа няколко изречения. Може, нали? Добре. Ние двамата със съпругата ми сме художници. Завършили сме – аз -1986а, а съпругата ми 1982 г. във Великотърновския университет, специалност „Изобразително изкуство”. Правихме миналото лято изложба, чисто абстрактна изложба, тука, в нашата зала в Пловдив. Искам да споделя с Вас някои мисли.

Много е трудно на художника в България, решил да не прави компромиси със себе си, и с изкуството, и въобще. В един момент той става неудобен и ненужен. Отсъствието му се запълва от други негови колеги, склонни към един или друг компромис, понякога труден, понякога – не, и устремени към стъпалата на йерархията(?). Поради липсата на комерчески пазар, културната конюнктура в България се намира в едно особено и незавидно положение, при което едва ли не единствен меценат е Партията или т. нар. „Комисия за духовно развитие”. Останалите галерии и други учреждения, които се опитват да играят меценатска роля, фактически финансово са зависими пак от партийния орган. Липсата на максимално обективен критерий в тази област на изкуството, а така също и дефицитът на високо-професионални художествени критици, които в нормални условия биха поели ролята на меценати, допълнително утежняват съдбата на неконвенционалния автор - „художник”. Културната политика, водена от Партията и правителството се явява майка за едни и мащеха за други поради некомпетентността и незаинтересоваността на някои от хората, които я провеждат. Крайно време е да се премахне монополът на идеологията върху изкуството, остарялата форма на организиране, журиране, провеждане и финансиране на разни национални, регионални, тематични и други художествени прояви, които поради известни причини не допринасят нито за развитието на изкуството, нито за задълбочаване на контакта му с публиката. Не безизвестни са и прословутите плащания на закупени картини, скулптури и други произведения на изкуството, които се проточват с години поради липса на средства, а в същото време значими творби се търкалят вече по прашните складове и помещения. Липсата на подходящи изложбени зали и средства, а от друга страна наличието на дива бюрокрация, чорбаджийщина, връзкарство, византийско отношение и демагогия от страна на издигнатите в йерархията колеги–примадони, както и провеждането на прословутата им политика на принципа „Разделяй и владей”, още повече усложнява и утежнява и без това нездравата обстановка. Нещата в основата си са доста прости: Отделяне на „зърното от плявата”, възвръщане на хубавото ни, толерантно отношение към истинските творби, и удостояването им с нужното уважение, признание и реализация съответно. А иначе на теория и практика свобода има - става дума за творческа свобода. Твори каквото си искаш, както си искаш, участвай в общи изложби, прави самостоятелни изложби, но дойде ли моментът за реализирането на дадена творческа продукция, положението става комплицирано. Няма ли авторът „връзки” със силните на деня, вратите и касите се затварят пред него и той се вижда принуден да свие знамената и да си прибере творбите „на депо”. Иска ми се да спомена и за затруднените контакти с чуждестранни галерии и меценати, мениджъри и други, което едва ли се отразява много благоприятно на творците. И накрая, нека не забравяме, че изкуството се нуждае от богата и зряла публика.

Това е, според мене. Да, исках да кажа, така малко се извинявам, че така издекламирах, едва ли не, но... (…)

А. Манолова: А сега, бих искала да Ви попитам, мога ли да излъча някои от Вашите думи ....

Диана Бояджиева: Да, всичко може да излъчите… Имам една такава молба – на този телефон да не се звъни. Аз ще осигуря, евентуално, връзка с Вас. Дочуване, приятен ден.

(Откъс от разговор с Диана и Димитър Бояджиеви, художници от Пловдив, членове на НДЗПЧ и съучредители на „Подкрепа”; февруари 1989 г., ролка № 142)