Биографична справка за Румяна

Интервюирани лица

Щафетните гладни стачки

Демонстрации и жертви

Горещото лято на 1989 година

Конференцията в Париж

Голямата екскурзия

Следствено дело № 66 от 1989 г.

Екофорумът

Събранията в кино "Петър Берон"

Първите митинги

Независимите  сдружения след падането на Живков

"Демократично всекидневие"

Марлена Ливиу

Коментарът на Л. Александриева

 

Отворено писмо на Веселин и Светослава Петкови

Веселин Петков: Казвам се Веселин Петков. В момента работя в Института за философски науки при БАН и като хонорован асистент в Софийски Университет, философски факултет.

„Аз живея в преломни за нашето общество години. Както и във всяка друга цивилизована страна, и ние сме изправени пред отговорността да казваме това, което мислим. Но за някои от управляващите, изглежда, е по-безопасно гласността по някои въпроси да си остава само теоретична. Ако това не беше така, как тогава да се обясни смяната на неудобните журналисти, редактори и главни редактори и невъзможността членовете на някои неформални организации да публикуват в български вестници и да се изказват по Българското радио. А в същото време техни критици имаха насърчаван достъп до всякакви трибуни... Особено възмутителна беше кампанията срещу членовете на НДЗПЧ в България. Не бяха подминати и онези известни и уважавани наши интелектуалци, чиято съвест не им позволи да останат безучастни, не рискуващи нищо наблюдатели в момент, когато един човек бе заложил живота си, за да отстоява човешките права. Имайки предвид благородната акция на тези български интелектуалци, човек спонтанно си задава въпроса за съвестта и достойнството на онези, които имаха смелостта да ги критикуват за това, че са използвали чужди радиостанции, а не са се обърнали към нашите средства за масова информация. Човек чете и препрочита тези критики и не вярва на очите си. Това подигравка ли е? Защото въпросните критици отлично знаят, че именно към българските средства за информация първо са се обърнали критикуваните и едва след безотговорното им мълчание са се съгласили да говорят по чуждите радиостанции. Не е твърде странна и удобна тази нелогичност, приемайки нелогичността като по-почтеното обяснение,… но непредубеденият читател отново изпада в недоумение, когато се зачете в написаното от хора, явно само бленуващи за духовни висини. Отправяйки същото странно, нелогично обвинение, те не се свенят да говорят за логика. Не само това. Такива хора, които, изглежда, не изпитват някакви морални задръжки, щом с такава лекота решават кой и на кого е покровител /и то не какъв да е!/, кой какво взема и дава на обществото... Но вместо да си поставят пред себе си тези въпроси, те обвиняват, че са готови да  вземат повече от обществото, отколкото му дават такива наши творци, за които това обвинение е не само несъстоятелно, но и направо абсурдно!... Освен това, известно е, че моралното право да обвинява има само човек, чийто интелект е най-малкото сравним с интелектите на тези, които обвинява. Напоследък доста хора забравят тази азбучна истина. На всеки е ясно, че е лесно да се сипят обвинения, когато е гарантирано, че на обвинения няма да му бъде дадена думата. Тогава с какъв морал са тези смелчаци с бели ризи, които уверено ни натрапват своите истини, бидейки сигурни, че мнения, противни на тяхните, няма да видят бял свят и няма да се разкрие истинската стойност на интелектуалните им възможности?! Напоследък всички, които по някакъв повод са се обаждали на чуждите радиостанции, бяха обявени за клеветници на собствената им Родина. Човек се стъписва, когато разбере, че самозваните съдници са не кои да са, а внезапно завърналите се от “изгнание” в радио "Свободна Европа" в така удобния за управляващите момент “блудни синове”. Същите, на които дълги години им е било плащано да работят за радио "Свободна Европа", а не са се обаждали инцидентно, както това е правено от обвинените българи, които не са имали друг избор просто защото не им е било позволено да използват българските средства за информация... Имайки предвид това, ние не можем да не си поставим въпроса: Кой е дал трибуна на тези хора, току-що стъпили на българска земя, да обвиняват наши сънародници, сред които има и такива личности, с които би се гордяла всяка нация? Но, изглежда, не и българското правителство, щом им се отказва дори достъп до информационните средства. Още няколко въпроса: Защо възможност за публично изказване се предоставя само на завръщащи се в България? Защо такава възможност не получиха и тези, които я напускат, като Едуард Генов, о. Благой Топузлиев и други? Има ли и нашето семейство възможността да съобщи на българския народ причините, които ни принудиха да решим да напуснем България? Разсъждавайки над прочетеното във вестниците през последните месеци, човек лесно стига до смущаващата мисъл, че материали като споменатите по-горе, освен всичко друго, поставят под съмнение морала и достойнството на всеки автор, който предлага статиите си във  вестници, в които сериозно обвинените нямат право да се защитят. Ето защо, за да може всеки, който публикува в българските вестници, да бъде освободен от горното съмнение, което е логически неизбежно при сегашното положение, предлагаме една истинска демократична дискусия в печата, радиото и телевизията по всички вълнуващи обществото ни проблеми. По такъв начин биха отпаднали и съмненията за това, кое в действителност е истинското българско радио. Очевидно е, че отказът от такава дискусия от една страна ще покаже, че някой сериозно се страхува от нея. Паническият страх от законните и мирни неформални организации е повече от показателен. От друга страна, още повече ще задълбочи пропастта между думи и дела.” Трябва да бъде изпратено на 13 април 1989 г, София. Подписано от Веселин Петков и съпругата ми Светослава Петкова.

(3.04.1989 г., ролка № 28)

 

За журналистическото достойнство”, коментар на Веселин Петков

Румяна Узунова: А, само един момент… Включих…

Веселин Петков: „За журналистическото достойнство. През последните две години неформалния обществен живот в България бе богат на събития. Една след друга са появяваха различни независими организации, проведени бяха няколко гладни стачки, а напоследък хиляди турци, живеещи в България, издигнаха законни искания за възстановяване на потъпканите им човешки права. Очевидно е, че такова изобилие е желано от всеки истински журналист. Желано ли е то обаче от българските журналисти? За съжаление, изглежда, много от тях биха предпочели тези събития изобщо да не се бяха случвали. Формално, излезли от десетилетията на дълбоко средновековие, които до такава степен бяха деформирали журналистическото мислене, че напълно безропотно се приемаше невъзможността да се публикува това, което съвестта повелява, те и сега - след обявената от Горбачов перестройка и гласност, изглежда, не могат или не желаят да се освободят от този примиренчески начин на мислене. Малцината, които решиха да следват гласа на съвестта, платиха висока цена за това. Но тяхната жертвоготовност има изключително висока стойност, защото показа, че все още се намират хора с будна съвест, които вече не могат спокойно да наблюдават как ограничеността на отделни ръководители е издигната в ранг на държавен инфантилизъм и как се доразрушават добродетелите на един безспорно талантлив и способен народ. Това раздвижване на свободолюбивите български граждани през последните месеци сериозно обезпокои управляващите. Решени на всяка цена да го смажат, те използваха всякакви средства - от грубото насилие до опитите за разбуждане на определени атавистични чувства у някои не толкова интелигентни наши сънародници. За тези събития българите научаваха, обаче, не от българските журналисти, работещи в България, а от българските журналисти на работа в радиостанции с емисии на български език. Ако се изключат няколкото пасквила, появили се в нашия печат, българските журналисти пазеха пълно мълчание или по-точно, бяха принудени да мълчат. И тъкмо тук стигаме до същността на проблема: Достойно ли е човек да се нарича журналист, от където следва, че трябва както да не премълчава, така и да казва истината и само истината, а в същото време да позволява да бъде заставен да пише само това, което е изгодно за твърде прозрачни цели. Иска ми се да вярвам, че повечето журналисти отлично разбират, че нямат моралното право да мълчат, особено сега, когато все повече българи, у които чувството за достойнство не било окончателно изкоренено, осъзнават, че равнодушното и безопасно мълчание и чувството за чест и достойнство никога не са вървели ръка за ръка. В сегашния момент пред тези журналисти все още стои ясната и жестока алтернатива: запазване на самоуважението и уважението на другите честни хора, но загубване на работата или запазване на работата, но загубване на уважението на стойностните хора, а вероятно и на самоуважението. За тези, за които единствено приемлива е първата възможност, остава моралното удовлетворение, че в сегашна България постепенно изразът на уволнен или на подал си оставката журналист ще става все по-точен синоним на човек с достойнство ... Арвинг, Австрия, 13 юни 1989 година, Веселин Петков.”

(В. Петков е напуснал България по ” взаимно съгласие” с властите преди около месец, 15.06.1989 г., ролка № 8)

Разказ на Светослава Петкова

Р.Узунова: Запознавахме ви, драги слушатели със случая на семейство Петкови. Веселин Петков е специалист по атомна физика, със специализация ядрена физика и от 1986 година е работил по философските въпроси на физиката в Института по физически науки при БАН. От 1984 година е бил хоноруван асистент в катедра Философски науки в Софийския държавен университет. Съпругата му, Светослава Петкова, е детска медицинска сестра. Те двамата заявиха публично причините, поради които искат да напуснат България. Искането им бе удовлетворено и сега те се намират в Арбинк, Австрия. Ето какво разказва Светослава Петкова за отношението към тях по времето, когато те чакаха да им бъде издаден задграничен паспорт.

Светослава Петкова: Унижавани в собствената ни страна, в която законите не са еднакви за всички нейни граждани, ние продължаваме да носим това позорно клеймо на непривилегировани, не „наши хора” и далеч извън нейните граници. След подаденото от нас заявление за освобождаване от гражданство очаквахме една нормална реакция от съответните власти. Имайки предвид и съвсем наскоро подписаните договорености във Виена, съгласно които всеки човек има право да живее където поиска, още повече когато неговата собствена страна не желае да му осигури елементарни условия за работа и живот. Но, за жалост, ние отново се уверихме в сталинисткия начин на мислене на управляващата вихрушка. Започнаха унизителни проучвания от страна на властите по месторабота и местоживеене. Следене, подслушване на телефона, нелепи и недостойни подмятания и подозрения, че сме шпиони на някоя западна страна. Излезе, че на правото да се казва истината българската вихрушка гледа като на шпионска дейност, без оглед на това, че засяга достойнството на честни и почтени българи. Именно в тези дни аз особено силно почувствах крепостническата си зависимост от това правителство, разполагащо със свободата, волята, та дори и с живота ми. Никога преди това не бях изпитвала парещата обида, че съм управлявана от такива посредствени хора, помитащи всичко свято по пътя си само за да запазят своята власт и на първо място облагите от нея. Трябваше да чакаме седмици наред, за да благоволят да ни пуснат. След месец и половина нерви и напрежение ние получихме паспортите, които можехме и да не получим. От тук започна ново ходене по мъките. В банката ни отказаха по закон полагащите ни се петдесет долара под предлог, че просто валута няма. Да, валута няма и за лекарства на българските деца, но за обзавеждане на дворците на управляващите има. Има и за техни други нужди, макар и не от такава първостепенна важност, каквато е например здравеопазването в България. Тези и други факти са ярка илюстрация на човеконенавистната политика на в момента съществуващото правителство. И с какво друго бихме си обяснили поредното диктаторско своеволие и нарушение на международни споразумения, изразено в прекъсване на телефонната връзка на България с радиостанциите, имащи емисии на български език в чужбина. Мисля, че и новият Закон за задгранични паспорти е поредното отбиване на номера и успокояване на духовете на българския народ от страна на самозабравилия се режим. Защото сумата, която се полага на всеки излизащ българин, е направо абсурдна. Петдесет долара на година! Изводът се налага сам. Петдесет долара за обикновения, честен българин, срещу натъпкани пликове с валута за привилегированата каста. И накрая бих искала да се обърна с въпрос към нейните представители: Ще тръгнат ли те да пътуват с петдесет, сто долара зад граница и ако не, защо? Нали всички хора в България са равни пред законите? Арбинк, Австрия, 13 06. 89 година, Светослава Петкова.

(17.06.1989 г., ролка № 88)

Декларация на Веселин Петков

Женски глас: Можете да започвате, Веселин Петков.

Веселин Петков: Изпратили сме писмо до Българската Комунистическа партия и до още няколко вестника. Текстът е следния: „Със заявление от 13 април поискахме да бъдем освободени от българско гражданство и да напуснем България. На 17 април то бе излъчено по радио "Свободна Европа”. От тогава много хора в разговори с нас изразиха опасенията си към нашето решение. Чуха се различни мнения. Повечето ни поздравяваха за смелостта да кажем това, което и други хора мислят. Някои смятат, че бихме могли да протестираме и по друг начин - без да се обръщаме към радиостанции и вестници извън България. Според тях би било по-достойно, ако се бяхме опитали да уредим всичко тук. Намериха се обаче отделни хора, очевидно изхождайки от собствения си морал, които са твърдели, че зад нашето действие, представено от нас като акт на отчаяние и протест, фактически сме криели съвсем непочтени цели като например получаване на жилище или стремеж да се харесаме на някакви чужди покровители. Лесно можем да се досетим за морала на тези хора по това, че те не намериха смелост да кажат мнението си пред нас. Всички, които ни познават, знаят, че живеем почтено и достойно. Ние сме убедени - и никой не би могъл аргументирано да докаже, че решението ни да напуснем България е непочтено. За сега никой не успя да ни подхвърли някакъв изход, алтернатива на получилото се в нашия случай. Унижение и унизително свеждане на глави или напускане на сегашната държава България с ясно посочване на причината за това?! Имайки предвид опитите на някои хора да поставят под съмнение почтеността ни, ние сме готови на всякакви дискусии. Тъй като случаят ни противопостави на едно друго семейство, семейство Главусанови, които ни нарекоха клеветници на собствената си Родина, понеже нашите сънародници говорили по чужди радиостанции, предлагаме телевизионна дискусия на живо с тях. В тази дискусия биха могли да участват всички, които в някаква степен не одобряват решението ни да напуснем България. 20 април, семейство Светослава и Веселин Петкови.

Женски глас: Много Ви благодаря. Искам…

(20.04.1989 г., ролка № 26)

 

 

 

 

Андрей Дюкмеджиев

Али Мустафов Хюсеинов

Александър Каракачанов

Авни Велиев

Богдан Глишев

Биньо Иванов

Брайко Кофарджиев

Борис Спасов

Борис Василев

о. Благой Топузлиев

Блага Димитрова

Диана и Димитър Бояджиеви

о. Димитър Амбарев

„Димитър Иванов”

Димитър Томов

Едуард Генов

Ева Калчева

Григор Божилов Симов

Григор Симов

Георги Кулев

Георги Мишев

Гюлтен Османова

Георги Спасов

Георги Величков

Халил Исинов

Халил Ибишоглу

о. Христофор Събев

о. Иван Бонев

Иванка Жекова

Илия Минев (за него)

Ибриям Рунтов

Йордан Василев

Желю Желев

Копринка Червенкова

Коце Иванов

Красимир Кабакчиев

Камен Каменов

Каймет Юсеинова Салилова

Константин Тренчев

Любомир Собаджиев

Марко Ганчев

Милка Генадиева

Милчо Иванов

Мустафа Юмеров

Мариана Златева

Нури Джелилов

Николай Колев-Босия

Невена Мечкова

Наим Наимов

Неизвестни лица

Петър Бояджиев

Петър Манолов

Петко Симеонов

Петър Слабаков

Пламен Даракчиев

Ремзи Бекиров

Румен Велашки

Румен Воденичаров

Сиво Чапаров

Сабри Искендеров

Сабахат Наимова

Шукри Шерифов

Стефан Чолаков

Стефан Гайтанджиев

Стефан Комитов

Стефан Вълков

Тодор Гагалов

Тончо Жечев

Тодор Тодоров

Цеко Цеков

Цветан Златанов

Веселин Донков

Виола Иванова

Веселин и Светослава Петкови

Волен Сидеров

Валентин Топузлиев

Юсуф Ибрахимов

Янаки Петров

Янко Янков

Към интервютата


Copyright 1998-2012 ® “OMDA” Ltd.  All rights reserved.

Обратно към електронните книги

 

към авторите