Павлик Морозов

Павлик е нарочен, че е невръстен участник в борбата с кулаците в периода на колективизацията на селското стопанство. Казваше се, че бил председател на пионерския отряд в родното си село. Като съвестен пионер бил предал баща си на ГПУ, защото е "враг" и "кулак". Негови роднини, които също са "врагове" и "кулаци", били разбрали, че ги е издал, и го били убили на 3 септември 1932 година.

Две години след убийството му, по нареждане на Сталин е превърнат в герой.

Написана е песен в негова чест от Михалков. За него пише Исак Бабел, а Сергей Айзенщайн създава филм, който не е видял бял свят, защото не бил достатъчно идеологически убедителен. Издават се книги.

Животът и подвигът му се изучаваха от децата. На негово име се кръщаваха улици, училища, пионерски отряди и лагери и пр.

В родното му село е имало къща-музей. Там са се извършвали пионерски чествания и ритуали. Водели са се на поклонение хиляди деца от Съветския съюз.

По време на Горбачовата перестройка в съветския печат (напр. сп. “Огоньок”) се появиха публикации, които отричаха отцепредателството на Павлик Морозов. Бяха правени разследвания, които показват, че Павлик Морозов не е бил пионер и не е предал баща си. През 90-те години бяха открити документи, че убийството му е извършено от двама агенти на КГБ. Но дали това е така, а не е пропаганда в обратна посока, е трудно да се прецени.

От това, което е изнесено по случая, най-вероятният извод е, че по-скоро става дума за криминално престъпление,използвано за политически цели...

През 50-те години Павлик Морозов беше от героие на българската образователна система, а до самото рухване неговата актуалнаст не беше отречена.

Митологизираният му образ утвърждаваше, че 1. комунистическият идеал е над всичко; 2. доносничеството пред властите е добродетел.

Чрез пропагандното обобщение драмата на убийството (взаимодействието на крайното Зло) се разиграва на сцената във всяко населено място, във всяко семейство. Публиката е зададена - децата. От публиката се очаква онова, което се очаква от всяка публика. Да поощри изпълнението на онези играчи в драмата, с които се идентифицира или им симпатизира.

В ролята на убиеца (персонализираното Зло) е политическият Враг, който изпълнява и ролята на Бащата (олицетворението на Закрилника в психиката на детето), а жертвата е изпълняващият ролята на детето.

Публиката (детето) е въвлечено в драматичен конфликт - то се идентифицира с жертвата на бащата-враг, който би трябвало да бъде закрилник. На освободеното място на закрилника застава политическата Власт. В този конфликт и заместване протича психичното съзряване и социализиране на няколко генерации по времето на тоталитаризма.

Така се въздействаше разрушително върху фундаменталната за личността връзка - дете-родител за сметка на връзката индивид-власт. Обезценяваше се структура, характерна за нормалната психика, което продължаваше години наред в синхрон с възпитанието в дух на колективизъм. Поощряваха се качества, които препятстваха развитието на общо съгласие на базата на индивиудални програми за живот. Уязвяваше се мотивацията за индивидуална и групова активност. Последствията от това щяха да проличат след рухването на комунизма.

Връзката на детето с родителите (отделно - майка и баща), при положение че живее заедно с тях и расте под техните грижи, формира такъв тип психични структури, че всеки опит за тяхното подценяване отприщва процеси на деперсонализация.