АНДРОПОВ

Юрий Владимирович АНДРОПОВ  (1914-1984).

СТАЛИН

КГБ

КПСС

КОМИНТЕРН

ГУЛАГ

СТАХАНОВ

ПАВЛИК МОРОЗОВ

ХРУШЧОВ

БРЕЖНЕВ

АНДРОПОВ

ЧЕРНЕНКО

горбачов

СУСЛОВ

дзерджински

МЕНЖИНСКИ

ЯГОДА

ЕЖОВ

БЕРИЯ

МЕРКУЛОВ

АБАКУМОВ

ИГНАТИЕВ

 На 12 ноември 1982 година Юрий Владимирович Андропов наследява Брежнев начело на Съветския съюз.

Той е роден на 15 юни 1914 година в Ставрополска губерния в семейство на железничар. В онези години  в Русия социалният статус на железничаря е висок. Майка му е учителка по музика. Независимо от това детството му е тежко - баща му умира, когато е на пет години, майка му има нов брак.

Юрий Андропов учи седем години, след което започва да работи - товарач, телеграфист, моряк по Волга. През 1936 година завършва техникум по воден транспорт и постъпва на щатна комсомолска работа, като през 1940 година е избран за първи секретар на на ЦК на Ленинския комсомол на Карело-Финската ССР.

Със започването на войната с Германия (21 юни 1941 година), която в съветската терминология се назовава Великата Отечествена война, Ю.В. Андропов участва в организацията на  партизанското движения в Карелия. (Съветският съюз воюва първо с Финландия).

След освобождаването на Карелия от немците Андропов преминава на партийна работа, като междувременно завършва Петрозаводския университет и Висшата партийна школа на ЦК на КПСС. От 1947 година Андропов е втори секретар на ЦК на КП на Карелия.

От 1951 година  Андропов започва работа в апарата на ЦК КПСС, което подсказва, че е преминал успешно изпитанията от най-мрачните години от управлението на Сталин.  През 1953 година постъпва на работа в Министерството на външните работи. От самото начало е завеждащ 4-ти европейски отдел, който отговаря за отношенията с Полша и Чехословакия. А от 1954 до 1957 година е посланик на СССР в Унгария, където е активната фигура в потушаването на Унгарското въстание (1956).

От 1957 г. става завеждащ отдела в ЦК на КПСС  за отношенията с комунистическите и работнически партии от социалистическите страни. От 1961 година (на ХХІІ конгрес на КПСС) е избран за член на ЦК на КПСС, а от 1962 година е секретар на ЦК на КПСС. От май 1967 година става председател на КГБ (Комитет государственной безопасности) и веднага е избран  за кандидат-член на Политбюро на ЦК на КПСС.

Като ръководител на  KГБ Андропов създава ново управление - за контраразузнавателна работа и борба с идеологическата диверсия. Това управление се занимава с дисидентите. Андропов, според някои публикации, активизира работата на КГБ в използването на психиатричните клиники за политически гонения на критичните към строя и вождовете. По негово време Съветският съюз навлиза в нов етап при използването на космическите спътниците за разузнавателни цели.

В спомените на Филип Бобков, заместник на Андропов, изрично се отрича КГБ да са използвали психиатричните заведения за изолиране на инакомислещи. Той разглежда случая с генерал Григориенко, посочва как затворените в психиатриите уж само по политически причини, попаднали на Запад, отново се озовават в такива заведения[1].

Различно мнение развива Александър Яковлев, член на Политбюро на КПСС, председател на комисията за разследване на политическите престъпления в съветската епоха. Той не само потвърждава ролята на Андропов в "потушаването на народното въстание в Унгария, на "Пражката пролет", но и подчертава неговата активност при изпращането на "другомислещите в психиатрии, лагери, затвори", в прогонването от страната на десетки елитни интелектуалци и  изтъкнати правозащитници. 

От април 1973 година Андропов става член на Политбюро на ЦК на КПСС. А от 12 ноември 1982 година е избран за Генерален секретар на ЦК на КПСС. През юни 1983 става председател  на Върховния съвет на СССР (председател на съветския парламент). На тези постове, той продължава да бъде централна фигура в политиката на репресии. Лично се е ангажирал с преследването на Солженицин, Сахаров и Разтропович[2]. Негово е хрумването Сахаров да бъде изселен от Москва.

Андропов умира на 9 февруари 1984 година.

Като шеф на КГБ Андропов е притежавал пълна информация за драматичното технологично, социално, общокултурно, военно и социално изоставане на Съветския съюз. Изоставане, причинено от диктаторската  власт. Той обаче не прави  никакъв опит за промени във водената политика.

По времето, когато стои начело на Съветския съюз, Андропов поставя под съмнение основополагаща за Съветския комунизъм теза - за това, че вече е изградено "развитото социалистическо общество и е започнал преходът към изграждане на материално-техническата база на комунизма".  В онези години казаното от него беше свежо и впечатляващо.  Създаваше се на официално равнище очакването, че трябва да се назове с нови думи  онова, което е. Старите думи бяха признати за мъртви.

Разбиранията му обаче за необходимите промени в обществено-политическата система са елементарни: да се прегледат кадрите; да се разгроми другомислието; да се води борба с корупцията; да се проведе партийна чистка; да се установи желязна дисциплина и всичко ще бъде наред[3]. Във външната политика разбиранията му са на подобно равнище - информационна война със Запада; Студена война на горещ ръб[4]. Той не разбира, че силовите решения, заплахата с лагер или затвор, не може да премахне корупцията, кражбите и разхищенията[5].

Когато през 1982 година боледуващият Андропов застава начело на Съветския съюз, той не само е възрастен. От 1936 година той е на щатна партийна работа (като комсомолски и партиен функционер), тогава е бил на 22 години, 46 години се движи в изкуствената среда на апарат, който е раздиран от междуличностни битки, и никога неговите представители не застават пред независимо жури. Езикът на апарата, неговите митове, вижданията му за смисъл са приложени и проверени в  битките на три войни - масовите репресии, Втората световна и Студената война.  Милиони безсмислено избити, милиони жертвани в горещата война, милиони безсмислено блокирани умове и енергии в студената.

 Фактически целият живот на Андропов е преминал във византийски окоп.  Човек с окопен нрав и окопен ум. Той няма никаква представа от живота на редовия съветски човек, пък и не само съветския. Животът на обикновения човек не го интересува. Негов пример, образец за подражание са палачи като Ленин, Сталин, Дзерджински. Приписват му - решенията за политически убийства, включително и на българския писател Георги Марков; политически покушения, включително и срещу папата[6].

Говори се, че по негово време е бил обсъждан вариант за въвеждане на военно положение в целия съветски блок, по подобие на Полша, включително и в Съветския съюз. След неговата смърт "следите са заметени": за първите двайсет дни на декември 1984 година  от "сърдечна недостатъчност" умират генерал Хофман (министър на отбраната на ГДР), генерал Олах (министър на отбраната на Унгария), генерал Дзур (министър на отбраната на Чехословакия), маршал Устинов (министър на отбраната на СССР)[7]. Андропов прави опит за "кагебизация на обществото", според израза на Дмитрий Волкогонов.    

Затова, Андропов, макар и безспорно интелигентен (сам си е писал статиите - нещо рядко за съветски ръководител), безспорно информиран (включително и от шпионските спътници), е безспорно неадекватен. Неадекватен  дори от гледна точка на социалното инженерство. Ако в случая, когато (като шеф на КГБ) използва психиатричните клиники за разправа с дисидентите, бихме го преценили като уродлив ум, то в случая, когато (като генерален секретар) нарежда на милицията да затяга трудовата дисциплина, като обикаля по улиците и заведенията в работно време, за да проверява минувачите, пътуващите с метрото, къпещите се в баните, чакащите в бръснарници и козметични салони, както и седналите на кафе защо не са на работа и да прибира "лентяйте", Андропов застава пред нас в цял ръст като стар човек, който е загубил всякаква представа за нормално живеене.

Нещо повече - той застава като човек, нямащ представа за функциите на държавния глава на Велика сила; без идея за Държава в края на ХХ век.