1990 | 1991 | 1992 | 1993 | 1995

Вместо своята истина за разцеплението на СДС Петко Симеонов ни предостави откъси от непубликуваната си книга, както и непубликувани до сега документи, които редакцията ще огласи по-късно.

 1. ЕДИНСТВОТО, КАТО ... РАЗЦЕПЛЕНИЕ

Не искаме власт

Така твърдеше съвсем искрено новата българска опозиция, когато седна на Кръглата маса. До този момент онези, които се противопоставяха на тоталитарната система, намираха нравствен смисъл в това. Министерски кресла, депутатски мандати, кметства, това беше вън от кръга на мисленето на бледото ни дисидентство.

Преминаването от позициите на нравственост на позициите на политиката (дали това е напредък или отстъпление, е друг въпрос) беше трудно и мъчително и продължаваше и след изборите, когато Йордан Василев направи първата си оставка от Народното събрание. Свърши романтиката - каза той. Да, вярно беше, започваше политиката.

Представителите на старата опозиция, онази, останалата от периода след Девети септември, се опитваха да се държат като политици още от първите заседания на Координационния съвет. Правеха го, доколкото им позволяваха възрастта, силите и способностите. Дертлиев се открояваше, бай Милан правеше неочаквани предложения и с партизанска страст ги отстояваше. Те двамата и техните хора добре знаеха какво е партия и как трябва да се защитава тя.

Кандидатите за народни представители във Великото народно събрание се определяха на серия от тежки заседания на Координационния съвет. Николапетковистите бяха трудно удържими. Борис Кюркчиев, д-р Дертлиев и моята скромна особа сновяхме между "Раковски" 134 и площад "Славейков", където заседаваше ръководството на зелените земеделци. По едно време някои от тях казаха - осемдесет на сто от всичките кандидати са наши, иначе напускаме СДС. Сами реагираха. Завикаха - шейсет, шейсет... В залата им беше задушно, в дворчето пред нея възрастни мъже пушеха на групи. На площад "Славейков" ни спираха симпатизанти - какво става? Беше се разчуло из София, че аз гоня николапетковистите. Желев и Берон бяха на обиколка в чужбина, председателствувах Координационния съвет. Идваха при мен делегации - на николапетковисти, на симпатизанти на СДС. Проявяваха интерес от посолствата.

Обсъждахме многомандатните листи една по една, място по място. Хасковска листа. Водач? Бай Милан вадеше листчета от джоба. Четеше името. Навеждаше се над братята Неврокопски: "Круме, кой беше тоя?"

Соломон Паси пишеше протокола. Такава работа трябваше само от еврейче да се върши. Седеше с боси крака върху ниската масичка пред себе си, в скутът му - тефтерът. Написваше се листът и се даваше да се носи на петия етаж. Там свещенодействаше СТефан Гайтанджиев, който оправяше документите за регистрацията на кандидатите.

Първо възникна съмнение в Соломон Паси, чене записва правилно каквото решаваме. Решенията се вземаха с консенсус. Не си спомням нещо с мнозинство да сме приели, но щом като бай Милан на няколко пъти тръгваше да напуска СДС, то явно е, че сме гласували. "Прочети какво си написал!" - чуваше се глас и да ме прости Крум Неврокопски, че за втори път го споменавам, но неговият глас кънти в ушите ми.

Мони почваше да чете. Прочиташе някакво име. Следваше вик: "Това не е вярно. Никога не сме давали съгласието си за него." ПРоцедурата започваше отначало.

Значи, възникна съмнение, че Мони преправя нещо при писането. Започнаха и други да си записват заедно с него, а очите му още по-еврейски засвяткаха. Усети Мони, че партийните водачи не винаги си познават хората, и питаше наивно: "Второто му име как е?" Слаб беше този въпрос и можеше да се подмине, но се случваше малкото име да не се знае или само то да се знае. Особени препирни предизвикваше Мони, като питаше за възраст, семейно положение, професия, специалност и други подобни. "Защо ти е това?" (Извинявай, Круме!") "За документите е нужно" - Мони гледаше наивно. "На теб ти казват, че човекът е бил двайсет години по лагери и затвори..." "А какво му е образованието?" - не спираше Мони. Крум не издържа и с вик: "Провокато-о-ор", се спусна към него.

Николапетковистите казаха, че ще останат в СДС, но при квота четиридесет процента от местата. Това било най-голямата им отстъпка. Казах им, че ще направя всичко възможно да задоволя искането, но квоти Координационният съвет не може да приеме. Такова беше решението. В крайна сметка малко над 20 на сто от местата се оказаха техни. Пуснаха по организациите си приказка: аз съм виновен, бил съм предател. Обаждам се по телефона в дома на един от лидерите им. Жена му разбра кой се обажда и се разсърди: "Не ви ли е срам да го търсите след всичко, което направихте за БЗНС "Никола Петков"! Тресна телефона. Беше май 1990.

Следващото подозрение в подправяне на взетите решения се насочи към Стефан Гайтанджиев.

Заседанията за определяне на листите бяха нон-стоп по двадесет, тридесет часа. Прекъсване за няколко часа и после пак. Едни не си ходеха, лягаха, където завърнат. Други се сменяха. Някои спяха по време на заседанието. Не беше чудно при тази обстановка да има различия в записите на решенията. Четеше Мони, листът се даваше, заминаваше за подготовка на документите, после се връщаше да се види какво заминава за избирателния район и някой възразяваше - не беше точно така. Значи Стефан Гайтанджиев прави машинации.

Подобни обвинения във връзка с листите и по всякакви поводи преди и след изборите се сипеха върху работещите в апарата на СДС и в ЦИК.

Истории от кухнята, с лирични отстъпления

Всеки от работещите в ЦИК си имаше строго определено задължение, но това не пречеше на няколко души да бъдат с най-добро желание на всяко гърне мерудия. Лично аз съм приел техника в единствен случай, която по волята на дарителя беше предадена на една от организациите в СДС. Във всички останали случаи пристигалата техника се приемаше и съхраняваше от назначените за тази цел лица. Съхраняваше се от тях до произнасянето на определената от Координационният съвет комисия къде и при кого да отиде.

След 10 юни, когато окончателно се разбра, че победата ще се забави, всички работещи в ЦИК бяхме потиснати. Но бях шокиран, когато научих, че група сътрудници въпреки решението на Националния координационен съвет да признаем изборите са излезли с точно обратното становище!

Срещнах се с някои от подписалите тази декларация. Наред с другите въпроси ги питах: защо за писали "Щаб", когато ние винаги сме били "Клуб", защо след като са се подписали само няколко души, са писали, че е от името на всички? Отговорът беше човешки разбираем - били се напили от мъка и пияни я писали. "Не сме били пияни. Бяхме само завъртели главите" - това беше най-слабият израз на тогавашното им състояние. След като имаше решение на Координационния съвет за признаване на изборите и след като те бяха разпространили своята декларация, на мен не ми оставаше нищо друго, освен да я опровергая. Тогава намерих за нетактично да споменавам, че са били на "две чаши вино". Съобщението излезе в "Демокрация".

Pro domo sua

Дали съм бил "партийна номенклатура" или "полковник" и "сталинист", сега няма да пиша. Публично присъствам в обществото от края на шейсетте години - така че изявите ми са широко известни. Що се отнася до тайните ми работи, то искам да припомня на любопитните, че министър на полицията е господин Йордан Соколов, председател на Народното събрание е господин Стефан Савов, председател на Министерският съвет е господин Филип Димитров, председател на Комисията за национална сигурност е господин Йордан Василев. Всеки от тези господа по силата на служебното си положение би могъл да надникне в сведенията за мен, съхраняващи се в тайните служби, и да се увери, че не съм вече полковник. След като "продадох изборите през 1990 година на БСП, аз бях произведен в генерал-лейтенант". Обидно ми е да продължават и червени, и тъмносини по вестници, листовки и други средства за масово обективно информиране да ме наричат "полковник". Призовавам споменатите господа, установили истината, да я пошушнат на титаните на мисълта и делото от тъмносиньоото крило на българската демокрация. Генерал съм все пак. И съм си го заслужил.

Още когато стана студентската стачка след 10 юни, се разнесе слухът, че съм криел протестите ни за нарушенията по време на кампанията. Студентите създадоха специална комисия, която отиде в Народното събрание, в деловодството на ЦИК, и там откри, че всичко си е наред. Ако не ме лъже паметта, председател на комисията беше господин Кирчев. Но всички документи са в наличност и сега и се намират на мястото си. Разбира се, да се отиде до архивът на СДС, да се прегледа документацията на Агенцията за чуждестранна помощ и тогава да се пише и говори, е твърде банално, това е студентска работа, то изобщо не подхожда на хора, които са най-истинските опозиционери, най-чистите антикомунисти и за които политиката, както е известно, е продължение на литературата с други средства.

Ние!

На заседанията на Националния координационен съвет, когато се обсъждаха листите на кандидатите за народни представители, за пръв път въпросът за партиите в СДС застана с цялата си категоричност. Няма я голямата синя мечта, родила се няколко месеца след основаването на коалицията. Няма го общия стремеж към демокрацията. Има партии. Нашата партия. Ние.

Най-упорити бяха николапетковистите. Страданията и чувството, че за правдата и справедливостта са страдали, ги правеха уверени в себе си. Беше дошъл техният час. Историята доказваше, че животът им е бил величаво смислен. Те искаха своето.

Поразяваше партизанската пристрастеност на зелените. Дертлиев находчиво ги нарече "земеделци с висше образование". Тогава социалдемократите бяха относително спокойни. Но вече вървеше думата, че те и земеделците са "гръбнакът" на СДС. Всяка от партиите прояви хъс, когато трябваше да включи в списъците по-личните си хора. Елка беше горда и обичаше да търси потвърждение в мен: "Нали, ние бяхме най-разумните. Нашата партия се държи най-добре, нали?"

Кошмарът от нощите на изборните листи стъписаха необвързаните с "големите" партии хора. Не се утвърждаваха листи, разпределяше се власт. Възникваше въпросът: "Как ще се преборим с БСП, с тая партизанщина?" Въпрос, основателен и свързан все още с дисидентския период, с въпроса за нравствеността. Доброто трябва да победи злото.

Партизаните имаха друга логика: то ще победи, ще победи, но колко места в Народното събрание ще има нашата партия?

Още в края на ноември 1989 партизанщината започна да се проявява в типична за след тоталитарния период форма. Хората търсеха политическа независимост. Нямаше я дисидентската йерархия. Няколкото неформални групи не можеха да послужат за основа на сериозна политическа структура. От Южния парк всеки божи ден долитаха вести за нови и нови формирования. В провинцията също кипеше. Започнаха да кандидатствуват група след група да влязат в СДС. Отклонявахме исканията им. Бяхме решили до края на Кръглата маса да не приемаме нови членове. Сетне се озовахме непосредствено пред избори. Постоянно съпротива срещу приемането на нови членове имаше от страна на социалдемократи и николапетковисти.

Канен съм на няколко пъти да стана член на различни партии. Предлагано ми е да създам партии - на два пъти предложенията бяха сериозни. Изслушвал съм ги и съм повтарял едно и също - да минат изборите и ще говорим. Сега хващайте се да работим за СДС. Хората работеха.

До есента на 1990  не съм предприемал опити да създавам партия. Плановете за партия съм правил сетне и това беше свързано с клубовете за демокрация, когато бяхме подгонени, че искаме да превърнем СДС в синя партия. Трябваше да оцелеем. Говорил съм по този въпрос многократно на събрания и конференции. Това намери за моя вина Ани Серафимова на страниците на в. "Демокрация". Борил съм се бил за партизация на клубовете за демокрация. Пък то си е вярно и не чувствам вина. Да живее Партия Либерали!

2. ОТ ПОЗИЦИИТЕ НА МОРАЛА ВЪРХУ ПОЗИЦИИТЕ НА ПОЛИТИКАТА

в. "Свободен народ", 30 януари - 5 февруари 1992 г.

 А нашата партия къде е?

В СДС господстваше представата за коалиция като нещо временно. На 15 март 1990 г. в София се завърнаха от обиколки из страната група чужди политически наблюдатели. Една от техните констатации беше, че в провинцията въпреки общия седесарски ентусиазъм хората подчертават партийната си обвързаност. "Загрижени сме - подчертаха наблюдателите, - че в провинцията не са политически единни." До средата на март нещата като че ли наистина бяха такива. Първата вълна от привърженици на СДС - от края на 1989-а до началото на 1990 -а бяха хора партийни. През март СДС вече имаше ново значение. Той се превърна в организационното олицетворение на стремежа към демокрация.

Колкото повече наближаваха изборите, толкова повече се усилваше тенденцията СДС да се разглежда като нещо цялостно, като символ на една идея, като организация на общото движение на България по пътя на демокрацията.

В самото СДС отдавна, отдавна, още от първите дни на основаването на коалицията заработиха центростремителни сили. Зад лозунга за единството наред с разумните хора стояха предимно "малките" партии. СДС за тях беше формулата на присъствието и оцеляването. "Големите" партии - БСДП и БЗНС "Никола Петков", се отнасяха подозрително към клубовете на обединената опозиция. Общите структури на СДС елиминирали партиите. След изборите на 10 юни започна разгром на клубовете. Отиваха партизаните в някое селище, вземаха ключовете от помещенията и разгонваха хората. Нямало такова животно - клуб на СДС. Имало партии. Щом искат да са в СДС, да влязат в партия. Ето нашата партия. Беше актуализиран статутът на СДС. Направи се всичко, за да бъдат смазани структурите, които изнесоха предизборната кампания. Казвах, че това е престъпление и трябва да призная, че не бяха много онези членове на Координационния съвет, които ме подкрепиха.

Срещах се с хора от клубовете на СДС. Единствено можех морално да ги поощрявам. Смятах, за това има свидетели и документи, и продължавам да смятам, че СДС на основата на политическото движение към демокрация спокойно може да стане "синя" партия. Но синята партия е едно, а клубовете на СДС са друго. Те са офето на седесето. От синята партия има нужда България. Общ политически неуспех ще бъде, ако тя не бъде образувана. Синята партия обаче не може да претендира да бъде всички партии. Не може да замени коалицията СДС.

След изборите, през есента на 1990, БСДП направи опит да овладее отвътре структурите на СДС, като главният удар беше насочен срещу клубовете за демокрация. Те се плашеха от перспективата на синята партия. Започна завладяването на апарата на Националния координационен съвет и парламентарния съюз на СДС. Появиха се серия публикации, основаващи се върху рейтинга на различни партии, останалите са фантоми. Това естествено предизвика желанието за обединено противопоставяне.

Така че разцеплението в СДС беше заложено в обективния процес - прехода на дисидентска организация от позициите на морала върху позицията на политиката. На пръв поглед като че ли продължение на нравствената дисидентска позиция беше да кажеш: да бъдем единни до пълната победа над комунизма. Като че ли е голяма партизанщина и предателство да кажеш - а нашата партия къде е?

Двата подхода

Още в първите дни на СДС възникнаха два подхода към политическата ситуация, които по-нататък търпяха развитие. Съвсем условно ще ги нарека - еволюционен и революционен, еволюционисти и революционери. Само за удобство няма да ги поставям в кавички, но те са кавичкосвани.

Еволюционистите искаха подредба и плановост на дейността, сдържан и уравновесен език в изказванията, съгласуваност на становищата, обмислени, мирни и ефекти масови акции. Революционерите бяха за импровизацията, пиперлиите изрази и за действия, които не се затрудняваха със сметки дали ще дойдат "танковете" и какво ще стане. Първите се дистанцираха от "улицата", вторите искаха да бъдат нейните герои. Трудно ми е да посоча типични представители на двете групи, защото в едни случаи господинът беше еволюционист, а в други - революционер. Все пак Желев беше обвиняван, че е бавен и сдържан, а на Сашо Йорданов му се казваше да говори по-малко.

В началото еволюционистите се стремяха да бъдат прагматици, докато революционерите искаха да са начело. За изборите например. Николапетковистите държаха да бъдат през есента на 1990, за да имаме време за подготовката, а другата група - партийно неиндетифицирани, настояваше за бързи избори, защото така сме щели да държим инициативата. Еволюционистите търсеха ефикасността, интересуваха се от реалния напредък по пътя на демокрацията. Може нещо да стане по-бавно, но ще бъде сигурно, че е станало. Революционерите държаха ръката си върху пулса на масовите настроения и се стремяха с действия и слово да ги изразяват. Може нещо да не е както трябва, но хората ще кажат: "Браво!" Всяка от двете позиции със всеки изминат ден все повече се оформяше като цялостна система от възгледи. И докато в началото някой можеше да бъде ту еволюционист, ту революционер, към края на 1990 г. ситото на събитията така ни беше претръскало и прегрупирало, че се започна истинското разделение. Задействаха се няколко причини.

Първата, макар и не най-важната, е свързана с д-р Дертлиев, който искаше да продължи градежа на Социалдемократическата партия с летящия старт от предизборната кампания за Велико народно събрание. Той беше неуморен в обиколките из страната. Превъзходен оратор, с отлично чувство за аудитория, импровизатор, артистичен, интелигентен и с приятен външен вид - д-р Дертлиев печелеше почитатели без затруднения. На 14 декември 1989 г. митингът скандираше "Желю президент", а половин година по-късно, по време на студентската стачка, шейсет и пета аудитория скандираше "Дертлиев президент". Постепенно мнението на д-р Дертлиев стана централно в заседанията на Координационния съвет. Какво ще каже той? повечето търсеха неговото одобрение. На първите заседания на Парламентарния съюз доктор Дертлиев беше неформалният лидер, така че съвсем естествено беше предложен за президент от СДС. Никой не е правил сметки зад гърба му.

Страхът от Кайзера

Докторът, когото някои социалдемократи наричаха Кайзера, плашеше със своята настъпателност и социалдемократическа пристрастеност. При гласуванията за президент против него открито застанаха зелените, някои николапетковисти. Ясно заявиха своите резерви и радикалдемократическата троица - Елка, Мишо и Сашо. Вторият удар върху д-р Дертлиев дойде, когато неговата кандидатура не мина за председател на Координационния съвет на мястото на Желю Желев. Отново възраженията бяха същите - "партизанин". Д-р Дертлиев от това не помръкна, макар че не му беше безразлично. Той се хвърли с още по-голям  устрем да гради своята партия и да се стреми да вземе колкото може повече от наследството на СДС.

Николапетковистите и социалдемократите през лятото и есента на 1990 допуснаха жестока грешка. Сметнаха, че с изборите е приключен животът на СДС. Или поне искаха да е приключен. За   тях това беше временна коалиция. Преди изборите в СДС гостуваха парламентаристи от ЕО. От СДС моя милост водеше  срещата. Отговорих на един от въпросите, че СДС е трайно явление в българския политически живот. После чух остри думи. Трайни сме ние, старите партии, а не СДС!

Така, че въпросът за наследството на СДС някои сметнаха за открит. Вън от СДС останалите партии не представляваха нищо. Ако имаха някаква национална структура, тя беше съмнителна. Случваше се да възникнат първични организации на тази или онази партия, защото някой искаше да стане член на местния координационен съвет и ако създадената от него организация го сваляше, той спокойно се захващаше със следващата партия. Още го нямаше, няма го и днес, многообразието на трайни политически интереси. Малките партии не можеха да се отлепят от СДС. Въпрос за наследството не съществуваше.

От друга страна, различието в политическите подходи доби нова острота. Ще отбележа само речта на Стоян Ганев, когато се обсъждаха досиетата. Изказваха се засегнатите един по един. Сред тях имаше и такива, които беше по-добре да си мълчат. Но говореха ли хората от "Никола Петков", на всички беше ясно за какво е ставало дума по лагери и затвори. Когато един човек е бил пребиван, да се иска от него сметка, че е подписвал документ за сътрудничество със своите палачи, е срамно. В парламентарната група на БСП не смееха да помръднат, да не би да ги забележат. Тази калпава история завършваше с морална победа на СДС. И уж всичко приключи, дигна ръка наш Стоян и като застана на трибуната, че като ги зачеса едни, а ония от групата на БСП се размърдаха, започнаха войствено да пъчат гърди, тръгнаха напред на сюрия и те искат думата. Вместо сами пред съвестта им да ги оставим, Стоян ги изкара с него да се борят.

По същото време се заредиха митинг подир митинг. Консултативният съвет на СДС в София проявяваше завидна активност. Там бяха взели връх хора, с които бях наполовина съгласен. Те искаха единство на СДС и даже регистрираха партия "СДС" (съгласен), но си представяха, че най-голям успех ще се постигне, ако се започне с митинги всеки понеделник и съответните им други действия (несъгласен). Отказах да ходя на митингите, но знаех какво става. речите и скандиранията бяха на равнището - "Долу БКП" и "Червени боклуци".

Веднъж отидох с наивната амбиция да държа "позитивна" реч и, така да се каже, да подтикна към политическа конструктивност. Още като започна митингът разбрах, че "вече сме си чужди" и всякакви опити за смяна на посоката ще бъдат безполезни. ВСе пак, воден от желанието да проверя дали освен "агитката" има и други хора, започнах да чета. Не ме слушаха. Само от две-три места по краищата се обаждаха окуражително. Прекъснах речта си наполовина с фразата: "Щом искате избори през юни, през юни да бъдат!" Можех да злорадствувам, защото д-р Дертлиев го освиркаха. Той дойде по-късно и се опита да "обърне" митинга. Дюдюканията и обидните скандирания го заглушиха. Сашо Йорданов му помогна да се измъкне.

Агитката посрещна с окуражителен рев Сашо. Още с първите си изречения той съобщи, че му се повдига или нещо подобно, защото един час е разговарял с Нора Ананиева. Митингът ликуваше. А когато преиначи и каза "Льильов", ликуването нямаше граници.

Този език беше езикът на комунистическите листовки, Вагенщайн (зала I на НДК) и "Дума" преди изборите на 10 юни. Бяха ни наричали хлебарки, ястреби, фашисти, сталинисти, гробари, ненормални и прочие. Нищо от епитетите не икономисаха и по мой адрес.

Понятно е човек да си изтърве нервите при политическите схватки, но да издигне истерията в политиката, е грозно и перспективно. На едно от следващите заседания на Координационния съвет го казах. Няма да успеем да спечелим изборите, твърдях аз, ако не издигнем лозунги, под които да обединим нацията. Не трябва да ругаем, трябва да окуражаваме. Стилът в политиката дава непосредствени политически резултати. Бяхме решили да не искаме оставката на Луканов, а да го оставим сам да се срути. Но изтърва един приятел думата оставка от парламентарната трибуна, друг я повтори, трети я извика на митинг и отиде, та се не видя цялата ни, уж обмислена стратегия.

3. КРАСИВО Е ДА СЕ ЯЗДИ ТИГЪР, НО...

в. "Свободен народ", 6-12 февруари 1992 г.

 Политическо ожесточение

На публичните събрания на СДС през зимата на 1990 и първите месеци на 1991 все по-ясно вземаше връх политическото ожесточение. Апаратът на СДС искаше да слуша строго определени пароли: незабавни избори, долу БКП, червени боклуци и т.н. Това са стадо побеснели бизони - говореха през лятото тридесет и деветте. - Лудост е да тичаме срещу тях! Питах ги - да не би да е по-умно да се тича пред тях? Един чужд наблюдател, който следи обстановката у нас, констатира: много е красиво да се язди тигър, но е неприятно слизането.

Стадото бизони навлизаше в СДС на вълни, на вълни, и се формира главно от хора, които бяха изтървали първото структуриране на съюза. Неслучайно един известен мъж патетично казваше: "Горд съм, че не съм от основателите на СДС!" Те трябваше да се гордеят, а основателите трябваше да се срамуват, защото... операция "Клин"..., "перестройчици"..., "вечерята с Луканов"... Роди се новата митология на "най-истинската опозиция", на "генетичните антикомунисти". Колкото по-настрана от ръководството на СДС, от Великото народно събрание, от Министерския съвет, от общинските управи беше господинът или неговата организация, толкова по-голям революционер беше той. Такова заключение следва от множеството документи, избълвани в ония месеци. Не намирам нищо лошо в това, защото заключението е противоречиво. В крайна сметка, ако няма борба за власт, няма да има политически напредък. Поне така ни учеше марксизмът-ленинизмът.

Навлезлите нови хора искаха своето място в опозицията. От тази гледна точка много интересно би било проследяването на развитието на АСП - от възникването на АСО, през самостоятелното участие в изборите 1990, до оглавяването на крайно дясна групировка в СДС. Не може да бъде пренебрегната и прелюбопитната еволюция на АСО - Форума на свободните демократи на Иван Калчев със забележителния вестник "Нов ден". Те също се обявяват за крайна десница. "До нас стена!" - провиква се прочутият антикомунист Лилян Ганчев. Другата група от хора беше тръгнала от обратните позиции - съдени от Народния съд и техните потомци. Те по обясними причини не бяха бързали публично да се ангажират с нововъзникващата опозиция (и тук има изключения). Събраха се на едно място хора от двата края на българския политически живот. Събраха се и вкупом викнаха: "Избори до дупка!" Великото народно събрание даваше основание за такъв лозунг.

Проследяването на фактологията на самото разцепление на СДС е нещо, което изисква самостоятелна обемиста публикация. Написаното от Лили Минчева, Лили Цекова, Камелия и... е вярно, но е съвсем невинно. Като прескачам отделните случаи, и няколкото други линии на развитие, ще отбележа, че революционерите започнаха да формират различни групировки независимо от структурите на СДС още от края на 1990. Голяма активност проявиха синдикални мъже, които намираха интелектуална подкрепа от "новата" крайна десница. Но може да се пренебрегне и ролята на традиционната крайна десница...

Партия под името "Движение"

Планът е вече по-широко споделен. СДС ще се превърне в партия под името "движение", партиите ще бъдат ликвидирани и "изметени" от СДС, на неудобните ще "бъдат отразяни главите". За тази цел ще бъде "гушнат" и в. "Демокрация". СДС ще има двама председатели и те поименно са уточнени. Разпределени са водещите длъжности в бъдещия "ЦК". Тогава се пристъпва към излизането на тридесет и деветте от парламента. Не всички от тридесет и деветте знаят за какво става дума. Някои са безкористно възмутени от ВНС и грубото погазване на политическото споразумение от 3 януари... На 19 май на така наречената "Национална конференция" картите бяха свалени на масата. Вечерта след конференцията истинските опозиционери отидоха да полеят успеха си. Една политическа дама отказа да отиде с тях с думите: "С луд човек аз партия няма да правя!" Не я запитах кого има предвид.

Останалите, някои от които знаехме за зреещите събития, се събрахме на "Раковски" 134, на шестия етаж, където заседава Координационния съвет. Там беше обсъдено положението и за да се изпреварят вестниците и завършващите се по провинцията делегати на конференцията; за да няма смут в коалицията от приетите решения, се направи следното съобщение за печата:

"Националното съвещание на СДС, състояло се на 19 май 1991 г. и свикано като консултативно, при откриването му неправомерно беше обявено за "Национална конференция". Очевидно по предварителен сценарий присъстващият като гост д-р К. Тренчев произнесе обстойна политическа реч, в която предложи СДС да загуби своя коалиционен характер и на негово място да бъде учредена нова политическа организация - "Общонародно движение за демокрация". Това бе опит представителите на общинските координационни съвети да бъдат подведени и изманипулирани. По същество беше лансирано изграждането на нова партия на базата на членския състав на сегашните партии и организации - членки на СДС, партия, която няма нищо общо с организационните структури на съюза. Делегатите отклониха предложението, но все пак приеха решение, според което Националната конференция се обявява за "върховен изразител на политическата воля на съюза", чиито решения "са задължителни за всички партии, организации и движения, както и за структурите, включени в СДС". По този начин Националното съвещание си присвои права, които не са предвидени в статута на СДС и са извън мандата на делегатите. А опитите за диктат над суверенни партии и тонът, особено спрямо наши депутати, напомнят стила на времето, което желаем да забравим.

Водени от желанието за запазване на единството на СДС, ние декларираме своята готовност да бъде подписано ново вътрешно политическо споразумение"...

... Без капка гордост ще призная, че аз и представителите на клубовете за демокрация бяхме изгонени от СДС с физически средства. Всеки път, когато вземахме думата, истинската опозиция започваше да ръкопляска, да тропа с крака и да вика. Трябваше да се види тази картинка, за да се разбере непомръкващото ми удоволствие при всеки спомен за нея.

Слизането от тигъра

Седят приведени на ниски фотьойли в Координационния съвет. Някой от нас взема думата. Те веднага изправят гръбнаци и с първите думи на изказващия се започват да пляскат с ръце и едновременно да тропат с крака. Тази поза не е особено устойчива и те грациозно като неваляшки се поклащат. От гърлата им се изтръгва призивен зов към поколенията, а очите им заблестяват от исторически оптимизъм. Желанието да ги помилваш е неудържимо. Тази сцена се представя от най-истинските опозиционери, бащите на демокрацията, най-големите дипломати, парламентаристите от класа, литератори, оратори, водачи, герои. Само бъдещият министър-председател гледа тихо и скромно, в очакване...

... Преди изборите на 13 октомври революционерите, като използваха вестник "Демокрация" и другите гушнати издания, като впрегнаха апарата на СДС, започнаха бясна кампания не срещу БСП, а срещу тези мръсни съглашения от СДС-център и СДС-либерали, срещу тия комунисти, тия сталинисти, продажници, ченгета... И понеже казах ченгета, та се сетих... Но... да се върнем на думата. Излятата помия съвсем не беше безцелно плисната. Като краен резултат се получи нещо съвършено простичко - единствената реална политическа алтернатива на СДС до този момент е БСП, а СДС е принуден да бъде в умъртвяваща хватка на коалиция с ДПС. Кой ли има интерес от това?... Не ще и съмнение. Никой! То е напълно случаен резултат от невинните и честни действия на най-истинската опозиция.

Справедливостта изисква да се каже, че при развитието на събитията настъпваха значителни промени в становището на част от 39-те и хората около тях. Нещо, което може да се проследи даже от публикациите на в-к "Демокрация"... Стигна се до положението след изборите на 13 октомври, когато революционерите, въпреки желязната парламентарна група, все по-малко се срамуват от лозунгите на еволюционистите. Дали пък това не е естествено? Нали вече са на власт? Слизането от тигъра може изобщо да не се състои. Нормалният тигър, както е в нормална държава, ще каже: "Мяу"...

4. ЗА КУХНЕНСКАТА ДЕМОКРАЦИЯ

в. "Свободен народ", 22.02.1992 г.

 Разцеплението в СДС от лятото на 1991 г. може да има няколко взаимно допълващи се обяснения. Тук ще се спра на едно от тях, свързано с факта, че в СДС се включиха четири потока.

ПЪРВИЯТ ПОТОК беше старата опозиция, смазана от комунистическата партия  годините след девети септември. Нейни представители бяха николапетковистите и социалдемократите. Тяхната отечественофронтовска боя си личеше. Те подкрепяха диалога с БКП.

При обсъждането на общоидейни въпроси на СДС те настояваха за ограничение върху размера на владяната земя, за защита на интересите на наемните работници. В по-късно време (лятото на 1991 г.), старите отечественофронтовци, най-вече в лицето на д-р Дертлиев, открито се обърнаха към електората на комунистическата партия. Това беше естествено за социалдемократите.

ВТОРИЯТ ПОТОК от старата опозиция се състоеше от десница, която не беше свързана с Отечествения фронт. Тук бяха предимно пострадалите от действията на Народния съд - бивши едри собственици, държавни служители от администрацията преди 9 септември, лица, обвързани с монархията, бивши членове на фашистки и профашистки организации. С изключение на Илия Минев, чиято гражданска смелост и чувство за отговорност са общоизвестни, останалите стояха настрана. Това продължи до късната пролет на 1990 г., когато чрез Българския демократичен форум те потърсиха контакти със СДС. От началото за съгласувани действия, а след изборите - с ясното искане да станат членове на СДС

Имах няколко срещи с техни представители. Бях се запознал с документите им. Знаех житейската съдба на мнозина от тях. Бившите легионери (не всички бяха легионери) бяха извървели през последните десетилетия тежък път. Нелепо, макар и разбираемо, е твърдението на някои, че те никога не са били фашисти. Важно беше друго. ВСЕКИ ЧОВЕК ИМА ПРАВОТО НА ПРОМЯНА. Тези хора въз основа на собствения си опит, придобит в хода на историческия процес, защитаваха ценностите на демокрацията. Нормално е да бъдат членове на СДС. Абсурдно ми звучат обвиненията на комунисти, че бившите легионери се преструват, че са станали демократи. Защо комунистът да може да стане демократ, а фашистът да не може?

Когато обсъждахме в Координационния съвет членството на бившите легионери, най-твърдо се противопоставяха социалдемократите и репресираните. Николапетковистите заемаха двойствена позиция. Демократическата партия беше "за", Дертлиев открито ги наричаше фашисти, а "фашистите" в мълчание чакаха края на дискусията. СТрастите от двете страни бяха нещо, за което бях слушал и чел, пък и виждал в белезите от полицейските тояги върху гърбината на баща ми. Възраждаше се борбата от четиридесетте години между фашисти и антифашисти.

А моята скромна милост, струва ми се,  заедно с повечето от МОЕТО ПОКОЛЕНИЕ бяхме отгледали разбирането си за демокрация в многогодишни спорове с приятели в  задимени кафенета, в кухни, където се пускаше чешмата да тече и транзисторът да свири, за да не могат да ни подслушват, в безкрайни разходки из паркове и планини. Нашето разбиране за демокрацията беше истинският, неопровержимият резултат на социалистическото строителство. Не вярвам в съществуването на пионерската организация, на комсомола, на компартията, на бригадите, на социалистическото съревнование, на манифестациите. Всичко това никога не го е имало.

Безспорно съществуваше само едно: мечтата ни  за свободно, демократично и справедливо общество. Ние се деляхме на успели и неуспели. На бедни и богати. На включени в системата на властта и на изолирани (или - самоизолирани). Но явно и скрито мразещи системата. На подмазващи се и конфронтиращи се с властниците. На смели и на страхливи. Деляхме се на хора с вратовръзки. Всякак се деляхме. Но на една основа бяхме единни: обществото трябва да бъде свободно, демократично и справедливо. Нашата представа за демокрация, свобода и справедливост беше родена от непосредствения ни живот. Ние си имахме собствен проблем, започнал  края на Втората световна война, която си беше решила своя проблем: фашизъм или антифашизъм? Ние участвахме в студената трета световна война, където се решаваше новият исторически въпрос: демокрация или комунизъм. бяхме на страната на демокрацията.

Дискусията  да се приемат ли бившите легионери в СДС, или да не се приемат беше дискусия от друга епоха. Но желанието (инстинктивното желание) и стремежът (стратегически обмислен) да бъде натикан демократичният процес в България в рамката на Втората световна война, беше неслучаен. Действаше първо идеологическият и пропаганден НАТИСК НА КОМУНИСТИЧЕСКАТА ПАРТИЯ, която се чувстваше удобно и сигурно в стария калъп: фашисти-антифашисти. Месеци наред те обработваха общественото съзнание, че на син╝ото знаме най-приляга пречупеният кръст, че седесарите са насилници, хулигани, углавни престъпници, че СДС иска гражданска война.

Втората причина идеше от самото СДС. Там имаше сили, чийто интереси в този пункт съвпадаха със стремежите на БСП - днешният ден да се представя като продължение на девети септември. Значителната и, както показаха събитията, сериозната част от опозицията дойде от дисидентски и дисидентствуващи групи. Разбира се "дисидентството" с българска окраска и  ако някой настоява, нека знае, че съм съгласен, че било бледо, неизразително, спорадично, твърде конформистко и с прочие негативни характеристики. Но го имаше и за тая работа се искаше ум и сърце.

И В ДИСИДЕНТСТВОТО ИМАШЕ ДВА ПОТОКА. Първият и по-значимият се породи като опозиция в рамките на социализма и дори като вътрешнопартийна за компартията опозиция. Това бяха ОКЕЗР (Обществен комитет за екологична защита на Русе). Клубът за подкрепа на гласността и преустройството в България, "Екогласност". Идейна основа на тези групировки беше създадената в епохата на студената война представа за демокрация, свобода и справедливост.\

Вторият поток въпреки условностите се зароди вън от политическата парадига на социализма. Тук бяха Независимото дружество за защита правата на човека, Христофор-Събевото дружество и "Подкрепа". Идейната база на тези групи също беше родената от от студената война представа за демокрация, свобода и справедливост. Социалната им база обаче беше свързана с първата част на решената задача "фашизъм - антифашизъм".

В СДС, съставено от стара и нова опозиция, няма защо да се заблуждаваме, основната тежест имаха онези, които на практика тръгнаха от опозиция в рамките на социализма. Различен е въпросът както те са искали. Системата друго не позволяваше. Почти всички перспективни, експертно подготвени хора, идеха от компартията. Такива бяха правилата на играта и те няма къде другаде да са били подготвени. В България не съществуваха научните и други експертни институции на църквата, както в Полша. Само късопаметен може да се хване на въдицата на "безпартийните" експерти. Инстинкти безпартийният не се допускаше там, а ако се промъкнеше - изхвърчаше. Отглеждаха се "безпартийните комунисти" или "честни" другари, които бяха "осъзнали" и "изкупили" своите и на родителите си "грешки" ...

За мнозина самото СДС беше като опозиционната част на БКП. В първите заседания на Кръглата маса т страна на СДС седеше Чавдар Кюранов. Стоян Ганев мисля, че до средата на април продължи да работи като преподавател в школата на Държавна сигурност в Симеоново. Снежана Ботушарова по това време още събираше партиен членски внос като партиен секретар. Моя милост напусна БКП на 31 декември 1989. Ако почне да се прави списък на всички партийни членове и на комсомолските  активисти, които заемаха възлово място в СДС, би се получило нещо твърде впечатляващо. До средата на януари, ако не и до края, в Националния координационен съвет господстваше обръщението "другарю". Главният борец ца "господина" беше Константин Тренчев.  Той аристократично потрисаше в неразбиране. как е възможно в ръководното тяло на СДС да има обръщение "другарю"!!!  В края на януари, началото на февруари в Националния координационен съвет се състоя дискусия: могат ли членове на БКП да представят СДС? Реши се, че не. До средата на март в организациите на СДС, които допускаха ДВОЙНО ЧЛЕНСТВО навс╝къде по структурите (доколкото ги имаше), се срещаха членове на БКП. АСП участва самостоятелно в изборите на 10 юни и един от основните й пропагандни знаци беше човече, което е вдигнало двете си ръце. С едната прави знак V на СДС, с другата показва палеца на БСП. Един вид - мостовете съществуват, ние сме мост ...

Някъде около средата на март обаче доби ясно очертание основната обединителна идея на СДС: в СДС  всички, които са против! Това беше и инструкцията, която давахме на нашите координатори. Но "против" какво и "за какво"?

Очевидно стана, че КУХНЕНСКАТА НИ ПРЕДСТАВА ЗА ДЕМОКРАЦИЯ не стига. Красиво сме ги говорели. Красиво сме лъгали, докато са прелитали ракетите над главите ни, докато са пукали атомните бомби по дипломатическите маси. Третата световна война вече беше свършила и ние, излезли прашни от руините, се оказахме без план в главата. Като нямахме план за бъдещето, имахме спомени от миналото.

Първо: николапетковистите и социалдемократите решиха да реставрират политическия ландшафт на България от времето след девети септември. Те били значими политически сили. Трябвало да бъдат и сега. За тях несправедливостите на комунизма бяха започнали при разгрома на отечественофронтовската опозиция. Най-хубава била отечественофронтовската демокрация. Това беше април - октомври 90 . През късната есен на 90-а се разбра, че този модел няма да играе.

Тогава започна да кристализира следващата идея - да се реставрира България от времето преди девети септември. Офето стана мръсна дума, както и бекатепо. Ако николапетковистите открито заявяваха в НКС, че признават девети, то следващата група реставратори, открито твърдяха, че не го признават. Те са били най-богатите в България - трябва п пак да бъдат; те са били на върха в политическата й иерархия - трябва пак да бъдат; те са били царедворци - трябва пак да са. Като бебета господата били повивани с дантели. Следователно ДАНТЕЛЕНАТА ДЕМОКРАЦИЯ била най-добра. Всичко лошо у нас започвало от девети септември, а не от деветнайсети май, както скланяха да отпращат назад, в миналото, началото на лошотията старите отечественофронтовци.

Идеята за ВТОРАТА РЕСТАВРАЦИЯ започна да се оформя в началото на 1991 г., намери персонализация в групата на тридесет и деветте, сетне разцепи СДС и започна непосредствената си реализация с дейността на обикновеното Народно събрание. В момента следваме идеята на дантелената демокрация, която по всичко изглежда  ще цъфне с грозноватите си дупки още през тази година.

Сега започваме отново да осъзнаваме нравствената и политическата стойност на нашата кухненска демокрация. Ясно е, че трябва. Ясно е, че сме длъжни. Ще стъпим върху чувствата и идеите, родени в трудните години на диктата, за да изградим образа на днешна, европейска България. България от утрешния ден е продължение на България от последните десетилетия. Тя не е продължение на България от 8 септември 1994 г. или от 23 септември 1947, или от 19 май 1934. Тези години - от 1944 до 1989 г. - жестоки, лоши и добри, ги е имало. Тези години родиха своя плод и трябва да го спастрим.

В кухните седяхме рамо до рамо и шепнехме, ние, всякаквите българи - градски и селски чеда, родени в планини и полета, от работнически, занаятчийски, земеделски и буржоазен произход, с наследства и без наследства, от семейства на активни борци и от семейства на репресирани, атеисти и религиозни. Седяхме умувахме за бъдеща България. Основната идея беше проста: никой никому пръст да не размахва! Защото може да не сме били достойни, но достойни трябва да станем.

Всички хора са равни пред закона. Всеки човек, независимо от неговите убеждения и партийна принадлежност, щом като не е нарушавал закона, има равно право с всички останали да участва в политическия и стопанския живот. За разделението на законодателна, изпълнителна и съдебна власт. За свободата на словото и печата.  За неприкосновена частна собственост. За многопартийна система. За свободни избори. За защита на националните граници. За суверенна държава. За държавна гаранция за хляба на на всеки човек. В България не може да се допуска да има измъчващи се от глад хора ... Впрочем има ли българин, който да не е изкарал курсове по кухненска демокрация?

А какво да правим с отечественофронтовската демокрация? Каква да правим д дантелената демокрация? Ще кажем с думите на Исуса: да оставим мъртвите да погребат своите мъртъвци

----------------------

БЕЛЕЖКА НА РЕДАКЦИЯТА:

Уважаваме мнението, но не споделяме схващането на г-н Петко Симеонов за "отечественофронтовската принадлежност" на БСДП и БЗНС "Никола Петков". За нас тези две партии са свързани с понятието "обединена опозиция", успяла да въведе 101 депутати в парламента, за разлика от "извънотечественофронтовската" опозиция, която остана извън парламента. Дейността на опозицията през 40-те години е широко известна на нашата общественост. Известни са и трагичните жертви, дадени в името на демокрацията от тази опозиция.

А комунистите не намираха особена разлика между парламентарната и извънпарламентарната опозиция - и лагерите, и затворите бяха едни и същи за тях.

Затова редакцията е отворена за различни мнения и погледи към близки и далечни събития, но си запазва правото на собствена позиция. И дори когато не са съгласни с нас, ние ще сме за свободата ДА БЪДЕМ РАЗЛИЧНИ.