6

Откъс от книгата на Петко Симеонов "Голямата промяна" (1996, 2005)

6. КРЪПКА ЗА КРЪГЛАТА МАСА

Идеята за Кръгла маса, като имахме предвид процесите в Полша, Чехословакия, Унгария и ГДР, идеше от само себе си. Още когато се провеждаха консултациите за създаване на СДС, ставаше дума за предстоящо участие в Кръгла маса. Нещо повече – това участие беше един от мотивите за създаване на коалицията. БКП е силна, ние от неформалните сдружения и възстановяващите се партии също трябва да сме силни. Бяхме разбунтували се, а не озлобени. Искахме промяна на системата, а не страдания на противниците. Ще преговаряме!

От първите заседания на НКС мнозинството настояваше веднага да сядаме на Кръглата маса. Поддържах различно мнение и се налагаше непрекъснато да го повтарям: за да седнем, трябва да имаме готовност. Вън от общите формулировки, свързани с демократичното устройство на страната, не можехме да говорим конкретно. Програмите на старите партии се нуждаеха от сериозно осъвременяване, неформалните движения бяха в плен на най-общи демократични принципи. За да бъдем равностойни на нашите опоненти, трябваше да имаме експерти, да обсъждаме и вземаме решения на основата на солидна и систематизирана информация. Противниците на такова виждане го отхвърляха с възмущение. Могли сме веднага да вземем властта. Всеки изхождаше от жизнения си и професионален опит. Бях научен работник, знаех, че в дискусия по обществен въпрос може да се влезе със значителна информация и ясни разбирания, иначе щеше да се получи махленска кавга. По-късно, когато трябваше да се подготвят документите, на практика се видя, че без специалисти не може.

В началото разглеждахме СДС не като коалиция, претендираща за властта, а като политическа сила, която ще съдейства за изграждане на демократично общество. Това беше в традицията на неформалните сдружения. Важна беше не властта, а демокрацията, т.е. не политиката, а моралът. На първата консултативна среща за започване на Кръглата маса, проведена на 3 януари, Желю каза думи, които бяха обсъждани и приети от НКС: „Ние не желаем и не се стремим да вземем властта. Целта на нашия съюз като демократична опозиция е демократизацията на България, демонтажът на тоталитарната система и превръщането на страната в една действително демократична държава.“

В позицията ни имаше абсурдно противоречие. Тази моралност, която отричаше поради провинциалистка скромност властта, загърбваше самата себе си. Демокрацията, както сами признавахме, не е наготово взет държавен и обществен механизъм („демонтажът на системата“). Не искахме да осъзнаем обаче, че преходът към демокрацията изисква власт, която да го извърши. И срещу властта не може да се стои с учителска показалка, за да ù се казва кое е добро и кое лошо. Единственото е да се претендира за нейните отговорности с всички произтичащи последствия – разясняване на целта пред обществото, програма за нейното постигане, кадри, които могат да я реализират, организационни структури – политически и експертни. Това беше драма за СДС, защото „чистото“ желание за промяна няма граници – то не е градивно и отваря вратите за всичко и всички – републиканци и монархисти (република – монархия), комунисти-идеалисти и фашисти, космополити и националисти, революционери и еволюционисти... Да не говорим за различните „фили“ и „фоби“. Но Голямата промяна не беше реализация на логически непротиворечива теория, тя беше бунт на всекидневното съзнание в изпълнението на историческа необходимост.

Основните вълнения на Координационния съвет – от възникването на СДС до първите заседания на Кръглата маса – бяха съсредоточени върху проблем, който ни се струваше най-важен: да се създадат такива обществено-политически условия в страната, които да не позволяват на нито една личност, партия или политическа сила в бъдеще да има монопол върху властта или да установи диктатура. Бяхме единодушни. Едно, че все още се страхувахме от БКП, и друго, изказванията на някои членове на Координационния съвет ни караха да настръхваме – не дай си боже тия да заместят бекапето в системата на властта. Идеализмът в целите на СДС от първите дни беше свързан и с взаимното ни недоверие, но взаимността раждаше единодушие, което може би стои в основата на демокрацията. Ти се страхуваш от мен, аз се страхувам от теб, двамата се боим от третия, четвъртия, петия и тъй нататък, затова дай на никого да не позволяваме да взема надмощие, и по този начин взаимният ни страх довежда до доброволен отказ от намерението за надмощие при общоприети правила за взаимоотношенията ни.

Това, което издигахме като принцип за обществото, с още по-голяма сила важеше за вътрешните отношения в СДС. Една организация – един глас! Да не се изразява никакво становище, ако не е прието от Координационния съвет. Но се беше получило така, че ние, от Клуба за гласност и демокрация, заехме възлови места. Желю беше председател, Йордан Василев – главен редактор на „Демокрация“, Димитър Луджев отговаряше за експертните и контактните групи, Георги Спасов беше активният говорител на СДС, моя милост стана председател на Централния избирателен клуб, директор на вестника и в началото на май – заместник-председател на СДС. Това предизвикваше ревност, но в първите дни Клубовете имаха повече общоприемливи хора. А от друга страна, за партиите СДС беше коалиция, за някои твърде временна, за да хвърлят кадри и сили в нейните общи структури. Те намираха смисъл да градят своите партии, а седесето сега го има, утре го няма.

През януари 1995 година журналисти питаха Дертлиев за Желев от онова време. Той им отговори – Желев беше подходящ за председател на Координационния съвет, защото беше общопризнат дисидент, държеше се уравновесено и не представляваше ПАРТИЯ. Членовете на Клубовете не бяха от ПАРТИЯ. На тях можеше да се позволи да се занимават с общокоалиционна работа. Идващите нови хора в СДС веднага бяха атакувани от партийните лидери – запишете се при нас! Запишете се при нас – предлагаха партийните лидери и на заелите възловите места в коалицията.

Западните журналисти редовно питаха – докога смятате, че ще съществува СДС? Интервютата се вземаха на тесновати места, така че имаше неволна откритост на провежданите разговори. Отговорите на партийните лидери обикновено фиксираха края на нашата коалиция с изборите. Моя милост винаги казваше – СДС е трайно явление в българския политически живот. Желю с тихата си хитроватост пропускаше покрай ушите си такива въпроси. Как конкретно СДС ще оцелее – това не зная, перчех се със своята прозорливост аз, но запомнете ми думата, СДС ще пребъде.

Партиите така се бяха втурнали в собствените си проблеми, че за дълго предимно ние от Клубовете и „Екогласност“ отделяхме хора и средства за общите структури. Това ме доведе до една претърпяла голяма еволюция заблуда. Може би в края на 1990 година при обсъждания в ръководсвото на Клубовете за бъдещето на нашата Федерация, защищавах идеята – ние сме в СДС, казваме, че сме федерация, другите членове на СДС са партии, няма начин – ще дойде ден, партиите ще трябва да се отделят от СДС, иначе защо са партии, ние си оставаме в СДС, имаме важните места в коалицията, защо да правим партия? Заедно с другите „малки“ ще станем СДС. Заговорих за „синя партия“. „Синя партия“, но редом с останалите партии. И през ум не ми е минавало, че „синята партия“ трябва да погълне всички коалиционни партньори. Коя от по-дребните организации ще се присъедини към „синята партия“, трябваше да стане по техен избор. Тогава започнах да агитирам за партизацията на Клубовете за демокрация и заработих в тази посока – преходът е либерален, нужен е политически субект на прехода, да станем либерална партия, която ще бъде ядрото на бъдещата „синя партия“. Възраженията вътре във Федерацията бяха яростни. „Не искаме да ставаме партийци! Ако сме искали, да сме отишли другаде.“ Особено се отличаваше Академичният клуб и някои от членовете на Софийския клуб. Идеята за „синя партия“ беше подета и от други, но се получи абсурд – с аргументи, валидни за необходимостта от обща електорална структура на коалицията, се громеше самата коалиция.

Друга доминанта в първите заседания на Координационния съвет беше самоосъзнаването, че сме политическа опозиция на БКП. В двете твърдения, че не искаме власт, а заедно с това сме политическа опозиция, имаше дълбоко противоречие, но това не ни правеше впечатление. От днешна гледна точка може да е странно, но в условията, когато член първи от Конституцията беше в сила, когато цялата власт беше в ръцете на БКП, заявлението, че сме политическа опозиция, а не радетели на прогласеното от БКП преустройство, т.е. организация, която си сътрудничи с нея, изискваше не само осъзнаване на историческата катастрофа на комунизма, нещо, което мисля, че беше ясно, но и значителна доза кураж. Гласно изразеното и споделено становище, че сме политическа опозиция, ни действаше като допинг. То вдъхваше смелост и на милиони хора.

Така, когато седнахме на Кръглата маса, ние, от една страна, се държахме като дисиденти (не искаме власт), от друга страна, бяхме политици (ние сме опозиция).

Добре разбирахме, че Кръглата маса ще ни легитимира. Самият факт, че седим срещу БКП, ни даваше признанието, че сме противостояща й политическа сила. Затова бяхме решително против постоянните опити на БКП да превърне Кръглата маса от двустранна в многостранна, като включи и различни казионни организации. Фрапантен беше случаят с ДКМС, който, воден от Росен Карадимов, се опита едва ли не насила да седне на Кръглата маса. На 16 януари те ни заплашиха със стачки и какви ли не страхотии.[1] Поради същата причина държахме делегациите на двете страни да бъдат с постоянен състав. Опасявахме се, че като се завърти Кръглата маса, БКП ще постави срещу нас третостепенни функционери, с което щяхме да бъдем принизени. Разбирахме още, че нашите преговори сами по себе си ще бъдат безсмислени, ако не са широко отразявани по националните медии. Необходимо е народът да слуша и вижда, да се „политизира“, както се изразявахме. Всъщност ни интересуваше агитацията.

Още когато се съгласихме в Координационния съвет, че Кръглата маса има две страни: БКП и срещу нея СДС, решение, продиктувано от съзнанието за слабостта на отделните коалиционни партньори, ние заложихме възможността за партизиране на СДС. Формулата, която предложихме, за постигане на консенсус на Кръглата маса – че щом са съгласни двамата председатели на двете делегации, независимо от различията вътре в делегациите – водеше до елиминиране на многопартийността в СДС и практически урони престижа на оранжевото БЗНС като самостоятелна политическа сила. А това, наред с действието на други фактори, вероятно доведе до ниските изборни резултати на земеделците в последвалите свободни избори. Подчертавам, че в решението на Координационния съвет нямаше заден умисъл – нашите организации бяха твърде слаби, за да формират самостоятелно мнение по обсъжданите въпроси, а оранжевите не можеха да се отърсят от вината за съучастието си с БКП в изграждането и възпроизводството на тоталитарната система. И тъй като заседанията на Кръглата маса добиха широка гласност, в общественото съзнание залегна убеждението, че срещу комунистите и комунизма е СДС като нещо цяло. Така беше заложен и генът на червено-синьото разделение на обществото. Срещу БКП не са десетина партии, а седесето. Който е вън от седесето, е от другата страна – при бекапето.

Няколко месеца поред в медиите се налагаше тази формула и това бяха съдбоносните месеци от началото на 1990 година, когато възникваше представата за демокрация, за антикомунизъм, за плурализъм.[2]

Твърде несмело в първите заседания на Координационния съвет беше поставен въпросът да не разговаряме с БКП, а с правителството. Не си спомням кой постави въпроса, но трябва да е бил някой от тогавашните членове на Координационния съвет. Правя тази глупава уговорка, защото месеци, пък и години, по-късно се появиха хора, които ни критикуваха, че не сме седнали срещу правителството, но по онова време никакви ги нямаше. Решихме, че трябва да разговаряме с БКП не само защото действаше член първи от конституцията, а и защото фактическото положение беше такова – в ЦК на БКП се решаваха всички въпроси. Тъй като преговорите бяха политически, правителството винаги можеше да заяви, че дискутираните въпроси са от компетентността на Народното събрание или на партийното им ръководство, и да ни разиграва. Това, разбира се, не попречи на делегацията на БКП, когато поставяхме проблема за нашите вестници, за достъпа до телевизията и радиото, да ни препраща при правителството и да твърди, че те не могат да се ангажират.

Далеч по-късно съм чувал да ни обвиняват, че като сме седнали на Кръглата маса да преговаряме с БКП, ние сме ги легитимирали като политическа сила, способна да участва в един демократичен процес. Такова обвинение не е съобразено с политическите реалности на 1989 и началото на 1990 година. Освен това то изхожда от предпоставката, че в ръководството на БКП са пълни глупаци. Дори да бяхме избрали варианта – преговори с правителството, а не с БКП, то БКП и оранжевото БЗНС най-малкото пак щяха да се озоват от другата страна на масата. Дори съществуваше опасността БКП да „департизира“ правителството и да седне на масата като опозиционна нему сила, която също като СДС се стреми към демокрация. Ако при такава ситуация напуснехме Кръглата маса като антикомунистическа опозиция, тутакси щяха да се появят други организации – от ЕРА-3 до ОКЗНИ и партията на сърдечноболните. СДС просто нямаше да го има, защото, освен Координационния съвет, други структури нямахме. На излизане от първото заседание на Кръглата маса, било е или на 3-и, или на 16 януари, пред задния вход на Народното събрание ни чакаха група наши привърженици. „Какво става?“ – беше най-общият им въпрос. Чух Тренчев да казва: „Създавайте структури!“. От тогавашния Национален координационен съвет той беше измежду малцината, които схващаха за какво става дума.

Освен това повечето от членовете на НКС бяха непознати не само на широката публика. Вярно е, че можехме да изкараме хора на улицата, но тогава и БКП можеше да изведе не по-малко хора, а ако им позволяхме да застанат като опозиция на „департизираното“ правителство и то представени и от новопоявяващите се фракции в БКП, водени от личности, известни на обществеността с дисидентстващото си поведение и десетилетното си свободомислие, процесите можеха да тръгнат в съвсем различни посоки.[3]

Други въпроси, които ангажираха вниманието на Координационния съвет, бяха – вестник, сграда и достъпът на СДС до електронните медии.[4] „Вестникът“ беше обща идея, всички си давахме сметка за ролята му в политическия живот. Не само за нас. Излезеше ли един неказионен вестник, при държавния монопол върху хартията, това отваряше вратите за свободата на писаното слово. Нямаше логика властите да дадат разрешение на СДС да издава вестник, а да забранят на останалите. Когато през април 1990 видях на будката в градинката пред Народния театър изложен вестник „168 часа“, казах на шофьора си Диан: „Номерът стана.“ (Виж Приложение 34.)

Веднага след падането на Живков от Управителния съвет на Клуба за гласност и демокрация бяхме изпращали писма до властите, с които искахме разрешение за собствено издание. Струва ми се, че проектозаглавието му беше „Гласност“ (според публикуван спомен на Продев – „Свобода“). Постъпки за възобновяване на „Свободен народ“ бяха правили и от БСДП.

При предварителното договаряне за Кръглата маса на 3 януари, се бяхме разбрали до 16 януари – началото на редовните заседания – да имаме сграда, разрешение и хартия за вестник. По онова време без решение на властта не можеше да се издава вестник (беше противозаконно), а при държавния монопол върху вноса и търговията с хартия, беше и технически невъзможно. Дните вървяха, а разрешение не идваше. Писахме писмо. Не последва отговор. В НКС решихме – ако на 16 януари делегацията на БКП не ни връчи исканото разрешение, напускаме Кръглата маса.

На 16-и нищо не беше направено нито за вестника, нито за сградата, нито за радиото и телевизията. Демонстративно напуснахме зала „Запад“ на Народното събрание, където вървяха преговорите. Бутайки се един друг, се отправихме към зала „Изток“, за да решим какво да правим. Настигна ме Гиньо Ганев°: „Хубаво, но се върнете в знак на добра воля.“. Тогава имах наивната представа, че нашето гръмко излизане е било пълна изненада за делегацията на БКП. В края на 1991-ва разбрах, че Държавна сигурност и ръководството на БКП са били напълно и редовно информирани за заседанията на Координационния съвет. Нещо, което подозирахме, но нищо особено не можехме да направим. Добре, че често импровизирахме, така че изненадвахме както противниците си, така и себе си. А това, че ще напуснем заседанието на Кръглата маса поради забатачването на нашите искания за сграда и печатно издание, делегацията на БКП е знаела, и сега, като чета протоколите на Кръглата маса, откривам, че тя е реагирала с очевидна готовност на нашето „гръмко излизане“.

* * *

Когато падна Живков, когато на публичната сцена излязоха множество организации, когато основахме СДС, когато седнахме на Кръглата маса, когато Източна Европа се тресеше, мнозинството от членовете на БКП и част от нейното ръководство не проумяваха какво става. Те бяха в плен на някаква представа за „демократичен социализъм“ – после го издигнаха и като предизборен лозунг.

Имаше обаче ръководители на БКП, които схващаха. Те докрай експлоатираха преобладаващото неразбиране, подкрепяха го в предизборната кампания и зад неговата маска оказваха упорита съпротива на промените, като междувременно правеха бизнес и си уреждаха положението. Използваха властническите си позиции за създаване на фирми, за укриване на партийни и мръсни пари, за прикриване на закононарушения и прочесване на архивите. В някои случаи, станали известни и на публиката, това беше централно организирано действие (например инструктажът на Димитър Йончев относно партийния архив).

Въпросът за отстъплението на БКП от властта – дали е било организирано, или е станало стихийно – е от изключително значение за разбирането на Голямата промяна.

Рухването на комунистическата система през 1989 и 1990 година е резултат на обективен процес – провалът на марксистките прогнози, които лишаваха от легитимност комунистическото управление, и драматичното технологично изоставане на командните икономики, което пък лишаваше комунистическите партии от възможност за маневриране. Политическото решение за настъпването на събитията и границите на тези събития вероятно са резултат от договаряне по световни проблеми между СССР и САЩ.

Безспорно е, че при съществуването на Съветския съюз и КПСС, БКП е свалила Живков, седнала е на Кръглата маса и е започнала диалог с политическа опозиция за провеждане на свободни избори, само по указание (по-вероятно) или съгласие на Кремъл. Така че в най-общ план отстъплението на БКП от властта е било организирано.[5]

Но въпросите, които вълнуват общественото мнение и са свързани със съдържанието на Голямата промяна, са други:

- Откога ръководството на БКП е наясно, че комунизмът ще рухне?

- Кога започва организацията на отстъплението?

- Колко души от ръководството са участвали в тази организация?

- В какво се е състояла тя ?

- Какви са били нейните цели?[6]

Съзнанието, че системата се нуждае от промени, беше повсеместно. За развитие на такова съзнание съдействаха:

1. Общи за световния комунизъм явления:

- Неадаптивността на социалистическото общество към променящия се свят.

- Пълното сриване на марксистките прогнози.

2. Два големи провала в рамките на България:

- Неуспехът на Тодор Живков в опита му да изгради модерна индустрия, без да се съобразява с качеството на работната сила, мащаба на държавата, с факта, че суровините са чужди, а пазарът само на Изток.[7]

- Напънът на Людмила Живкова (на практика с цената на живота си) да превърне България в световно културно средище.

3. Серия от проблеми:

- нарастването на външния дълг;

- стесняването на потреблението;

- промяната на икономическите отношения със СССР в неблагоприятна за България посока;

- демографска криза;

- екологична криза;

- ценностна криза.

4. Събития с неблагоприятни за статуквото последствия:

- “възродителният процес”;

- преустройството в Съветския съюз;

- спирането на заглушаването на западните радиостанции.

5. Организираното политическо несъгласие със системата:

- турски националистически и/или терористични организации;

- български правозащитни организации;

- екологични движения;

- синдикална формация;

- общополитически организации;

- начало на възстановяване на старите партии.

За въздействието на изброените фактори върху българското общество най-пълна информация са имали управляващите.

В една лекция в 65-а аудитория на Софийския университет Уилям Колби – бившият шеф на ЦРУ, казва, че по тяхна информация през 1981 година висшите ръководства на бившите социалистически страни са търсили пътища за либерализиране на системата. Тодор Живков в книгата си „Срещу някои лъжи“ (1993) пише, че през 80-те години вече не е имал никакви илюзии, а след 1986-а задачата му е била да измъкне България от орбитата на Москва, за да върви не към „преустройство“, а към „смяна“ на системата. По косвени данни (следил съм политическия живот, имах познати колегисоциолози, които работеха в ЦК на БКП) мога да съдя, че по отношение на Съветския съюз Живков казва истината. Ще посоча само един от многото примери. В онези години, на откриването на една изложба, се видях с Г. Г., който работеше в кабинета на Живков. Заговорихме за политика. Бяхме единодушни по оценката си за инвазията в Чехословакия. Като приключихме въпроса, Г. каза – „Сега важното е да се откъснем от Съветския съюз!“ „Ще успеете ли?“ – запитах. „Ще бъде трудно, но ще го направим“ – отвърна той. Никой, заемащ неговото служебно положение, не би си позволил да изразява, макар и в частен разговор, лично мнение по такава тема. Още повече, че нашите откровени и доброжелателни отношения никога не са имали изповеден характер. (Могат да се посочат и примери, свързани с промени в икономическите връзки между България и Съветския съюз.) Но след 33-годишно управление Живков нямаше морален кредит да прави каквито и да са резки завои, както във вътрешната, така и във външната политика.

Бих разделил висшата номенклатура в отношението й към променящия се свят в края на осемдесетте години на няколко групи, защитаващи съответно:

- смяна на системата под ръководството на БКП в явен или прикрит конфликт с горбачовисткото преустройство;

- смяна на системата под ръководството на БКП в синхрон с Москва;

- преустройство на социализма, като се рационализира моделът на Горбачов;

- връщане към „истинските“ идеали на комунизма и отстраняване на Живков.

Това бяха реално противоборстващи вътрешнопартийни общности, всяка от които е имала свои планове за бъдещето и е действала организирано в структурите на властта (малко вероятно) или индивидуално (включително – организирано, вън от структурите на властта) в съгласие с тези планове. По косвени показатели мога да съдя, че първата и втората общност (ще ги нарека „разбиращите“) са започнали подготовката за рухването на комунизма не по-късно от 1985 година.

В този контекст особено място заема “възродителният процес”.[8] Тодор Живков, както можахме окончателно да се убедим, след като слезе от властта, не е нито глупак, нито наивник, нито авантюрист. Смея да твърдя, че в рамките на системата, той беше патриот и държавник. Упорито повтаряните му предложения за сближаване и по-плътно интегриране между България и СССР или съвпадаха по време с вътрешнополитически боричкания, или се следваха от искания за България – заеми, привилегии в специализацята на отделни производства, суровини, пазари. Сред онези, които са имали контакти с Живков – българи и чужденци, няма нито един, който да се отнася с пренебрежение към него. Той беше мразен, от него се бояха, изпитваха кучешка преданост, уважаваха го...

Тодор Живков не е могъл да не знае, че “възродителният процес” в публично обявените му цели ще завърши с провал. При очаквания крах на комунистическата система (нито за миг да не забравяме, че той е разполагал с информацията на едно от най-добрите в онези години разузнавания – българското) Живков е предвиждал повече неща, отколкото му се признават. Какви са били крайните му намерения, свързани с “възродителния процес”, за нас ще остане тайна. Но обективният резултат от този процес, сега, няколко години след като Живков не е на власт, са:

- В свободното общество започнаха да доминират най-организираните общности. Развитието от началото на 80-те години на националистични турски организации, прибягващи до терористични атентати, предшестваше Възродителния процес. [9] Чрез терора на тоталитарната държава спрямо етническите турци Живков направи изпреварващ ход – лиши тези групи от водачите им (чрез екстрадиция) и сплаши етническата им среда. Благодарение на “възродителния процес” на 10 ноември 1989 в България нямаше терористични националистически организации. Всеки сам може да прецени сега какви биха били последствията, ако те съществуваха или имаха почва да възникнат.

- Развитието на частната собственост се оказа в силна зависимост от чуждестранни инвестиции. Да си припомним, че нетрадиционно лесно Живков отвори границите за Голямата екскурзия от лятото на 1989 година. Изселническата вълна беше стимулирана от властите, като стимулите се подаваха с най-силни импулси към професионалните групи, които най-лесно се приспособяват към пазарни условия. Другите професии бяха фон. Всички от Голямата екскурзия, които можеха да се приспособят към условията на пазара: междуличностна конкуренция и антагонизъм, останаха в Турция. Срещу нахлуването на турски капитали и икономическо завладяване на страната от една безспорно развита пазарна икономика като турската беше създадена кадрова бариера. Силно намаля броят на етническите турци, в които можеха да се влагат капитали. Изнесените „червени пари“ оставаха без конкуренция при обратното си връщане в България.

- При демографските прогнози за развитие на етническите българи, прогнози, които се правят през последните десетилетия, Голямата екскурзия създаде трайна нагласа за изселване на етническите турци, чийто естествен прираст създаваше дисбаланс на населението в редица смесени региони.

- Грубото потъпкване на правата на човека предизвика най-будната част от българската интелигенция. Наред с екологията, другият център, обединяващ неформалите, бяха правата на турците. Така зараждащата се българска опозиция отрече в началото си примитивния национализъм и направи възможно избягването на босненския вариант.

- След 10 ноември обществото започна своето разслоение на политически противопоставящи се групи. С “възродителния процес” Живков беше създал в смесените райони враг на българското население на етническа основа, което отклоняваше вниманието му от комунистическата партия. А това по естествен начин създаде условията за възникването на турската партия – ДПС. Една от причините СДС да загуби изборите на 10 юни 1990 година бяха ниските изборни резултати от тези региони.

- Беше дадена възможност на БКП след свалянето на Живков да отрече неговата политика по отношение на българските турци и по този начин да сложи положителен щрих към портрета си пред международната общественост.

- След „възродителния процес“, предизвикал остра реакция по света, всяка турска организация беше по принцип лишена от възможността да води екстремистка националистическа политика. Всяка проява на турски екстремизъм би оправдала „възродителния процес“ и би дала международно основание за прилагането на нови форми на държавен тероризъм към това население.

Казвам, че това са обективни резултати[10] от „възродителния процес“, а не цели, преследвани и съзнателно постигнати от Живков. Многозначително е обаче, че Тодор Живков като подсъдим прие само една вина – за възродителния процес“. Той и само той носел отговорност. Историята щяла да се произнесе. Отказа да даде каквито и да са обяснения.

Зад фасадата на „възродителния процес“, който привличаше вниманието на българското и световното обществено мнение, под ръководството на Тодор Живков действаше непрекъснато променяният Закон за собствеността на гражданите. На 5 юни 1987 година беше прието Постановление 35 на Минитерския съвет за колективната и личната трудова дейност на гражданите за допълнително производство на стоки и услуги; следваха серия от наредби, които регламентираха частната инициатива, в началото на 1989 излезе Указ 56. През 1989 година в обществото се развиваха: хиляди частни фирми (близо двайсет хиляди в края на годината), арендата, съвместните дейности между държавни и частни предприятия, разпродажбите на държавна собственост. Можем без особени рискове да предполагаме какви хора са получавали най-добрите възможности за развитие в зараждащия се частен сектор. (Нямам информация за движението на капиталите, влизащи и излизащи от страната.)

Отстъплението на БКП от тоталитарната власт в икономиката започна далеч преди 10 ноември. Без съмнение това е бил организиран и обмислен процес, независимо как самият Живков го е възприемал. Частната собственост е органично несъвместима с комунизма.

Като обективен резултат на този процес, възникналите вече частници не виждаха в СДС „своята“ политическа сила. Неформалите, както и СДС, се оказваха движения на интелектуалния бунт срещу тоталитарната система. Те бяха без реална икономическа опора[11] в обществото и затова по-късно беше лесно СДС да се свърже с реституционния капитал.

Дни след падането на Живков започнатият от него процес се развихри. Беше позволено създаването на фирми с имущество на обществени организации. Клоновете на БНБ започнаха да се превръщат в търговски банки. Възникваха стотици фирми в чужбина с държавно българско участие. Втората група от „разбиращите“ още повече отдалечиха СДС от съсловието на нововъзникващите частници.

Отстъплението на БКП от средата на 80-те години имаше и партийно-политически цели, но при тогавашното възприемане на образа на Живков, това беше демагогия. Например към Народното събрание беше създадена комисия, оглавявана от него, за промяна на конституцията. Обещаваше се да се махне член първи (за ръководната роля на БКП). Никой не вярваше. А и след десетилетно властване, каквито и поправки да се приемеха, те щяха да останат на книга, тъй като изпълнителите оставаха същите, значи оставаше и системата на техните взаимоотношения. Но по времето на Живков, допускам, са започнали (дали той е дал указанието?) опитите да се внедряват хора, свързани с Държавна сигурност, в неформалните организации. Тези опити силно се активизират в дните, предшестващи свалянето на Живков и последвалите месеци.

За ръководството на БКП Кръглата маса е била желана част от големия сценарий. Процесът ще бъде мирен, БКП ще демонстрира пред България и света желанието си за демокрация. Тогава важното е било кой ще стои срещу нея, от другата страна на Кръглата маса.

Вярно е, че разкапването на системата беше пълно, но управляващите са били не само безпомощни, а и загрижени тя да рухне при най-благоприятен за тях политически вариант. Какво обаче са разбирали под „благоприятен вариант“, не зная. Може да се предположи, че неформалните организации, чиито лидери не бяха екстрадирани, са били възприемани като удобни. Но пък бяха екстрадирани (с изключение на Петър Манолов) национално неизвестни личности с минимално обществено влияние.[12] Друго мое предположение е, че е извършвана умишлена „героизация“ на отделни хора. Иначе не мога да си обясня защо е трябвало да затварят Христофор Събев (виж Приложение 16) или Николай Колев-Босия°. Но как биха могли да затворят Желю Желев, Блага Димитрова, Петър Слабаков или Христо Радевски? Дали са работили обмислено и на високо експертно равнище – политологическо и медицинско, или са действали объркано – по линията на най-малкото съпротивление, не мога да преценя. А за това, че Клубът за гласност и демокрация не им е влизал в сметката, съдя косвено – веднага след 10 ноември възстановиха партийното членство на изключените от БКП[13] членове на Клуба, положиха невероятен за 1989 година натиск да не влизаме в СДС.

Съществува обективна тенденция при разпадането на тотално централизираните общества: началното „всичко е на държавата“ веднага задейства механизма „държавното се разпределя между индивидите, представляващи държавата“. Това го има във Византия, така се разпада и Османската империя. „Деформациите на социализма“ бяха резултат от действието на този механизъм. Номенклатурата системно се превръщаше в „червена буржоазия“. Кражбата от държавната собственост и превръщането й в частна не засягаше толкова магазинери и склададжии, колкото партийни, държавни и стопански ръководители. Достатъчно е да се засече тяхното имуществено положение на 10 ноември и да се сравни с имущественото положение на „редовия труженик“, за да се получи количествено измерение на неравенството. Нямаше икономически по-заинтересована общност (общност! – не става дума за отделни личности) от рухването на комунизма от номенклатурната класа. Реформата щеше да узакони превръщането на административно властните им позиции в частна собственост и щеше да позволи в същата посока да се задействат управленската им квалификация и стопанските им контакти. За тази възможност специална лекция изнесе професор Георги Петров пред Управителния съвет на Клуба през пролетта на 1989, а аз писах на същата тема статия, която излезе в самиздатското издание на Георги Спасов през есента на същата година.[14] Тя беше препечатана в списание „Пламък“ след падането на Живков.

Страхът на номенклатурата беше от политическа репресия. Но политическата репресия беше възможна само ако наново се пуснеше механизмът „държавното се разпределя между индивидите, представляващи държавата“ при други представители на държавата. Само след две години „комунизмът“ и „антикомунизмът“ щяха да се превърнат в борба между двете претенции – „червени“ или „сини“ да бъдат представителите на държавата, които ще си поделят държавната собственост.

* * *

На Кръглата маса всичко трябваше да се постига с упорита борба. БКП, сетне БСП, отстъпваше позиции само след бой или когато това й носеше изгода. (Ако не приемем като доброволно отстъпление отказа им от ръководната роля на партията по член първи на тогавашната конституция и стремежа БКП да заиграе в условията на демокрация.)

В края на ноември и началото на декември от БКП бяха безкрайно изненадани, че сме против „социалистическия избор“. Като че ли в средата на декември разбраха, че не става дума за „преустройство“. Сетне всяка отстъпка (за вестник, сграда, клубни помещения или, с други думи, свобода на словото и организациите) се правеше след наш уличен натиск. Кръглата маса често беше мястото, където трябваше да оформим постигнатото от Улицата.

И в официалните дискусии на Кръглата маса, и при неофициални контакти съм се опитвал да убедя представителите на БСП (какъв наивник!), че с комунизма е приключено, че е в интерес както на България, така и на собствената им партия да се оттеглят. Да си намерят формулата. Казвах им го директно. Спомням си, веднъж след заседание на Кръглата маса обяснявам това на Филип Боков, наоколо имаше и други от СДС, а той се засмя и каза: „Ами ние това и правим. Оттегляме се. Но вземе думата Крум Неврокопски, и целият ни план пропада. Веднага пет хиляди души решават да гласуват за нас. Какво да правим?“

Беше истина, че мнозина от представителите на СДС се изказваха неподготвени. Не познаваха системата за управление, състоянието на обществото, нормативната уредба. Често се импровизираше или пък някой вземаше думата и започваше да говори, където го стяга чепикът. Въведохме ред – думата се взема чрез Желю. Но Желю не беше в състояние да следи едновременно дискусията и да чете получаваните бележки. С ролята на секретар се зае Деян Кюранов, след неговото напускане тя се изпълняваше от Ивайло Трифонов, Георги Аврамов, който се вреше навсякъде, Вяра Николова и други.

На първите заседания на Кръглата маса от БКП се опитаха две неща: да ни натрапят дискусия по икономическата реформа и да ни равнопоставят на казионните си организации. Значи – СДС е наравно с ОФ, с Българските професионални съюзи, с ДКМС, с Научно-техническите съюзи, със Съюза на българските жени и прочие. И с двете неща се преборихме. Кръглата маса има „две страни“: ние – СДС, сиреч опозицията, и те – управляващите. Но БКП се измъкна – Кръглата маса има две страни, но и две „квоти“. От квотата на БКП седнаха: Съюзът на българските жени, КНСБ, различни „родолюбиви организации“, Отечественият фронт, Гиньо Ганев, Благовест Сендов, Любен Кулишев; от квотата на СДС – ДПС, Комитетът за национално помирение. По съгласие на „двете страни“ Патриаршията и Мюфтийството бяха наблюдатели.[15]

В НКС констатирахме, че предложението да разискваме „икономическата проблематика“ е уловка. БКП иска да избяга, да омекоти или замотае политическите въпроси. Решихме и отстояхме – по икономическата реформа можем да дискутираме само след като сме разисквали и взели решения по политическата. Сега преценявам, че икономическите проблеми не са били само уловка на Луканов. Те са били не по-малко важни от политическите.[16] Но в НКС нямаше икономисти, а дошлите по-късно експерти не разполагаха с необходимата им информация, за да преценяват, нямаха и управленски опит. В НКС бяхме некомпетентни и непрозорливи, за да отсъдим правилно икономическите аспекти на рформата. Един от най-неразбиращите бях аз.

* * *

За наши докладчици по различните въпроси, по реда на дискусиите, бяха определени:

1. Многопартийната политическа система – моя милост.

2. Отделяне на партиите от държавата. Деидеологизация – Петър Берон.

3. Разделянето на законодателната, изпълнителната и съдебната власти – Янко Янков.

4. Националният въпрос – Румен Воденичаров.

5. Частични избори. Нов избирателен закон – Петър Дертлиев.

Преди да напиша своя доклад, се консултирах с мнозина, изчетох документите на неформалите. Имах нарочна среща с Мони Паси, Любомир Иванов и Филип Димитров. В мазето на Института по социология четиримата обсъдихме структурата на моя доклад и основните идеи, които залегнаха в него. После прочетох доклада пред НКС и той беше приет. По подобен начин действаха и другите докладчици, които в зависимост от навиците и самочувствието си или имаха написани текстове, или предлагаха на Координационния съвет устно изложени тезиси. Импровизирани изказвания с противоположна тежест правеха николапетковистите и д-р Дертлиев. Д-р Дертлиев беше най-добрият ни оратор.

Отзвукът от Кръглата маса беше изключителен. Тогава БКП направи опит да я принизи, като започна да изпреварва с дискутираните въпроси в комисиите на Народното събрание. За това съдействаше и една подробност. Веднага след 10 ноември властта поиска от Клуба за гласност и демокрация хора, които да участват при обсъждането на законопроекта за митингите, шествията, стачките и прочие. Мисля, че предложихме Чавдар Кюранов и Бернар Мунтян. Така неформалите имаха присъствие в Законодателната комисия още преди Кръглата маса. На заседанието на 23 януари професор Мръчков° просто информира Кръглата маса за работата на Конституционната комисия, а се бяхме разбрали предложените поправки в конституцията да бъдат обсъдени на Кръглата маса. Това наложи да настояваме двата законопроекта (за митингите и сдруженията на гражданите, за поправките в конституцията) да не се внасят за обсъждане в Народното събрание, преди да са разгледани на Кръглата маса. Противно на тази логика,` Любомир Павлов направи предложение представители на СДС да участват и в Конституционната комисия на Народното събрание. Кашата идваше от забавянето на работата по Статута на Кръглата маса. Той беше приет, когато Кръглата маса спускаше кепенците.

Не ще и съмнение, че Народното събрание, независимо от историческия момент, имаше повече интелектуални и организационни мощности от Кръглата маса. От Законодателната комисия на 16 февруари ни беше изпратен Законопроект за изменение и допълнение на Конституцията, на 26 февруари – Проектозакон за изборите, на 27 февруари – Проектозакон за политическите партии. Вярно е, че тези проекти бяха съобразени със становища на СДС, но те бяха изготвени в Народното събрание и нямаше начин да бъдат подготвени другаде. В България броят на експертите е първото количествено ограничение на възможностите на всяка политическа сила.

По най-острия въпрос – разформироването на ППО по месторабота – БКП се измъкваше чрез Народното събрание. На 7 февруари Георги Пирински каза: ако има закон, който да забранява съществуването на партийни организации по месторабота, то ние веднага ще спазим закона.

Освен чрез Народното събрание, БКП заобикаляше Кръглата маса и чрез изпълнителната власт – за реформите на Атанас Семерджиев в МВР по същество научихме на 6 февруари, когато той дойде на Кръглата маса. Ние – НКС на СДС, не говоря за отделни хора, нямахме идея какво прави Семерджиев. Меморандумът на правителството до ЕИО беше изпратен, без да знаем, а после беше поискано от Кръглата маса да го одобри. Цялата най-важна икономическа информация не беше известна на нашите специалисти и ние бяхме в неведение по действията на изпълнителната власт. Нашите експерти отхвърлиха стабилизационната програма на правителството, но това не означаваше нищо.

Независимо от митове и статути, Кръглата маса в България по отношение на властта имаше консултативен характер, нейната сила беше във вътрешното и международното обществено мнение. Консултираните и одобрени от нея становища, законопроекти и прочие бяха разглеждани като демократично приети съобразно съществуващите условия. Те губеха тоталитарния си характер. Кръглата маса съдейства в решаваща степен за изграждане образа на опозицията. Нейното място в общественото съзнание беше толкова значимо, че когато на 27 март Сендов каза (пак бяхме в зациклена фаза): „Не мога да допусна, че Народното събрание ще приеме закон, без той да е минал оттук“, не само, че никой не се учуди, Желев полунашега предложи Народното събрание да си отложи заседанието.

Предварителното заседание на Кръглата маса от 3 януари и първата й сесия от 16 януари се проведоха в сградата на Народното събрание, сетне се прехвърлихме в Зала 6 на НДК. В почивките, докато бяхме в Народното събрание, ползвахме за обсъждане зала „Изток“ или мазето на Института по социология, което беше наблизо. В НДК имахме стая, където можехме да дискутираме прави. Дискусиите бяха абсурдни – едновременно говорене, надвикване, крясъци с призиви за тишина. Настъпваше относително затишие, когато се гласуваше и се определяха темите, становищата и хората, които трябваше да ги изразят. За изказвания обикновено се определяха лицата, които внасяха предложението за обсъждане. Преди да излезем от стаята, отново преповтаряхме сценария – първо ще вземе думата този, после е този и така нататък. Ще им кажем това, ако те ни отговорят еди-какво си, ние казваме така и така, ако ни кажат друго, тогава позицията ни е такава. „Възражения?“ – питаше Желев. Стигнехме ли до съгласие, излизахме. Всеки си сядаше на мястото, сценарият беше известен, но напиращите да вземат думата бяха неудържими. По време на едно пълно с наши неразбории заседание написах на Желю бележка – „Драги, с мен дотук!“. В този момент бях твърдо решил повече да не се появявам. След заседанието, докато ставахме и си прибирахме нещата, Желю ме запита: „Какви са тия работи?“ Обясних му, а той – „Моля те, не ме оставяй“. И ме гледаше като човек, който сам се чуди да остане ли, или да се маха. Може и погрешно да е било впечатлението ми. Засмях се. Карай, рекох си, ще остана още малко.

* * *

Поради възникнали спорни въпроси между двете страни на Кръглата маса, а и заради необходимостта обсъжданите общи документи да се внасят в предварително съгласуван вариант, беше създадена Контактната група. Съгласихме се неин председател да бъде Гиньо Ганев, който ръководеше и секретариата. На 23 януари за участници в нея от наша страна бяха определени: Петко Симеонов, Христо Пеев, Димитър Луджев, Деян Кюранов, Константин Тренчев, Тони Радков. В тази група сетне настъпиха значителни промени. Отначало трябваше аз да отговарям за нея, но другите ми задължения ме поставяха в абсурдна ситуация. Един от аргументите ми защо предлагам Димитър Луджев за член на делегацията на Клуба за гласност и демокрация на Кръглата маса, беше този – трябват хора, които да са квалифицирани и да могат да пишат документи. След няколко заседания на Контактната група предложих на Координационния съвет от наша страна за нея да отговаря Димитър Луджев. Така и стана.

В началото тя не се казваше „контактна група“ – през март й излезе името, отначало беше „работна група“, неразграничена от „секретариата на Кръглата маса“. Получи се следната схема в дейността на Кръглата маса: пленарно заседание – контактна група – работни експертни групи – контактна група – ръководства на СДС, БКП, БЗНС – контактна група – секретариат (организиране на пленарното заседание) – пленарно заседание. Контактната група зае възлово място в преговорите между СДС и БКП. Възникна конфликт между нашите представители в Контактната група и Координационния съвет. Случваше се в НКС да не се знае какво точно е договорено. Този конфликт се пренесе заедно с Контактната група във Великото народно събрание и ненапразно беше пункт за атака на трийсет и деветте.

Заседаваше Контактната група над Зала 6 в така наречения „правителствен отсек“ на НДК. Начело на дългата маса седеше Гиньо Ганев и ръководеше дискусиите по маниер, известен на публиката от Великото народно събрание. Сред нашите представители беше и богословът Тони Радков, тогава от организацията на Христофор Събев. Обсъжда се някакъв текст, който няма нищо общо с църквата. Тони вдига ръка, Гиньо му дава думата. Тони казва: „Предлагам да се включи: разформирова се Комитетът по вероизповеданията, Калиник има пистолет, а митрополитът Х е педераст“. Гиньо кротко казва: „Добре, Тони, ще го имаме предвид.“ Дискусията продължава. Минават се няколко минути, Тони вдига ръка. Дават му думата. Той повтаря: „Предлагам да се включи: разформирова се Комитетът по вероизповеданията, Калиник има пистолет, а митрополитът Х е педераст“. Сценката се потретва, после пак и пак. Тони отново е вдигнал ръка, Гиньо демократично му дава думата. Преди той да си отвори устата, и от СДС, и от БСП, и от БЗНС, и от другите организации декламираме: „Да се разформирова Комитетът по вероизповеданията, Калиник има пистолет, а митрополитът Х е педераст“. Смеем се, Тони не се засяга, а казва – точно така!

На едно от следващите заседания Тони донесе ръкописна бележка:

Гарантирам, че оръжието на Негово Високопреосвещенство Световрачански митрополит Калиник ще бъде иззето.

Подполк. к. ю. н. Ников

Следваше нечетлив подпис. (Ников беше сътрудник на вътрешния министър генерал Семерджиев.) Тони беше доволен. Ние пак се хилехме. Сега зная, че не е трябвало да се смеем, а да чуем Тони Радков. Той не казваше само тези няколко думи. Говореше за тревожното състояние на Българската православна църква, за необходимостта от бързи и радикални действия. В началото на 1990 година Тони Радков беше човекът, който формулираше най-точно проблемите на църквата.

Кръглата маса беше вън от законовата уредба на тогавашното общество, но по-ефективна и градивна институция от 10 ноември досега май не сме имали. Ако бяхме чули тогава Тони Радков, нямаше да се стигне до творчеството на разколниците. Наистина Тони не можеше да се изтръгне от всекидневието на клириците и да постави проблема на принципен и достъпен за миряните език, но тук виждам и своята лична вина, и вината на СДС, и вината на Кръглата маса. Можехме и трябваше да постигнем съгласие по реформата в църквата.[17] Но за да бъда обективен, следва да отбележа, че атеистите и от двете страни на масата бяха мнозинство. Проблемите на църквата им бяха далечни и чужди.

Тласък в организацията на нашата делегация даде формирането на Секретариат на Кръглата маса.[18] За секретариата от СДС отговаряше Стефан Гайтанджиев. Секретариатът се грижеше за какво ли не – като се започне от пропуските и се свърши с координацията по телефоните.

Работата на Кръглата маса показа нуждата от експерти. Отначало от Клубовете представихме Димитър Луджев като експерт. Емил Кошлуков (виж Приложение 5) доведе Стоян Ганев[19] като експерт на студентската организация. Мисля, че Стоян Ганев доведе Снежана Ботушарова° и Виржиния Велчева, а от „Подкрепа“ за експерти бяха представени братята Благоеви. Това за юристите. За икономистите – професор Георги Петров дойде по линия на Клубовете, Венци Димитров, по мнение на друг, се е отзовал на публикувана покана, а по неговите думи, се е присъединил към свои колеги, които тъкмели програмата на СДС, Иван Пушкаров беше представен от БСДП и той подаде ръка на Иван Костов. Огнян Пишев беше доведен от Луджев. През март Луджев зае възлово място – той контролираше контактите с БКП и БЗНС, пред НКС беше формален и неформален лидер на свързаните със СДС експерти. От тази позиция изигра важна роля във формирането на президентската институция след избора на Желев.

Контактната група, Експертите и Секретариатът оказаха влияние върху делегацията ни. Неразбориите в нея спряха да имат съдбовен характер, започвахме да приличаме на организация.

Особено активни на Кръглата маса бяха радикалдемократите: Елка Константинова, Михаил Неделчев и Александър Йорданов. Преди да започне да излиза вестник „Демокрация“, Александър Йорданов, както казах вече, издаде вестник „Кръгла маса“. С неговото издаване Сашо направи заявка за главен редактор на „Демокрация“. Неговият вестник беше своеобразно продължение на трите броя на бюлетина, издаден от нашата част на Секретариата – нулев, първи и втори брой. Въпреки че бяхме в добри отношения, диалогът между групата на Клубовете (Желев, Луджев, Ивайло Трифонов, моя милост) и тройката на радикалдемократите, не беше на равнището на съгласувани действия. Възприемахме речовитостта на Сашо като прекалено фриволна, позициите на Мишо като твърде остри, а изказванията на Елка като прекомерно емоционални. С днешна дата преценявам, че ако двете крила на сегашните либерали бяха постигнали единодействие на Кръглата маса, възможно е СДС да е имал друга съдба!? Една утопична преценка, защото към днешна дата изброените по-горе са членове на пет различни организации.

* * *

Обективните резултати от Кръглата маса бяха:

- Създаде се прецедент в новата българска история: в критичен момент чрез официален форум, макар и нерегламентиран от закона и Конституцията, да се намират мирни изходи.

- Рязко се ускори процесът на промените в тоталитарната система, които създаваха необходимите предпоставки за започване на прехода от тоталитаризъм към демокрация.

- Създадоха се условията за провеждането на свободни избори.

- Бяха демитологизирани елементи и знаци на тоталитарната система: комунизъм, социалистическа революция, комунистическа партия, ръководна роля на партията, първична партийна организация, партийни комитети, ЦК на БКП, номенклатура, Ленин, Георги Димитров, сърп и чук, петолъчка... Това беше сринато пред очите и ушите на народа. Демитологизацията отнемаше ирационалното влияние на компартията върху умовете на хората.

- Получи гражданственост позицията за несоциалистическия път в развитието на страната.

- СДС се превърна в основна политическа сила. Беше утвърден политическият плурализъм.

- Взеха се решения с трайни последствия: създаване на опозиционен печат (свобода на печата), разформироване на партийните организации по месторабота, създаване на институцията председател (президент) на републиката, избори за Велико народно събрание, което да приеме нова конституция. Решението за ВНС затвори пътя, за лошо или добро, за възстановяване на монархията чрез Търновската конституция.

- За обществеността участниците в Кръглата маса придобиха качеството „политици“. (Друг е въпросът дали беше основателно това признание.) Политическият елит на страната стана многоцветен.

- Положиха се основи за изграждане на двуполюсен модел на политическата система. БКП беше призната за траен политически субект в българското бъдеще, макар че и без Кръглата маса БКП щеше да получи такова признание.

[1] Илюзията, че ДКМС се е провалил, лесно се отхвърля, като се направи сметка колко от днешните членове (1995) на ВС на БСП са били на комсомолска работа през 1990. ДКМС наистина се оказа резерв на БКП. Щатните работници на ДКМС намериха добра реализация в сферата на бизнеса (приватизацията) и държавната администрация. Стачките и гражданските вълнения са последната им грижа.

[2] От гледна точка на днешния ден, преценявам, че нежеланието на БКП през 1989-90 година да се саморазпусне, нещо което се случи другаде в бившия социалистически лагер, щеше да породи двуполюсно разделение на обществото, независимо от структурата на Кръглата маса. БКП/БСП беше упражнявала еднопартийна власт (1944-1989); при рухването на комунизма (1989) имаше поведението на монолитна политическа сила; в страната вече съществуваше политическа свобода. При тази ситуация - нищо по-естествено от консолидиране на всички, които бяха вън от нейните редове или имаха друго виждане за съдбата й. Така че двуполюсният модел беше предопределен от политиката на БКП/БСП. През периода 1989-1997 тя търсеше такова разделение – то беше условието за нейното оцеляване и осигуряваше политическите възможности за превръщането на червената буржоазия в истинска буржоазия. Без двуполюсния модел висшата номенклатура никога нямаше да успее да заграби държавната собственост в този мащаб.

[3] Така съм виждал нещата през 1995-96 година, но от днешна гледна точка, когато имуществената класа, класата на богатите, в общи линии е вече формирана и е видно, че повечето от хората в нея пряко произлизат от комунистическата номенклатура, от гледна точка на социално-класовото разслоение в днешна капиталистическа България, присъствието или отсъствието на СДС в политическия живот на страната е малозначимо събитие. Те (червените барони) постигнаха каквото искаха. Превърнаха властта си в комунистическа България в богатство (не казвам капитал) в капиталистическа България. Те щяха да го направят, с по-голям или по-малък успех, независимо от политическата структура. Пробивът на Иван Костов, който успя да вмъкне в редиците на присвоителите на държавната собственост и част от сините върхове, е непростим от гледна точка на бароните и ми се струва, че те трудно ще му го простят.

[4] По това време (края на 1989 и първата половина на 1990) Интернет не съществува. Още ги няма мобилните телефони. Факсовете са редки апарати. Фотокопирни машини има само в някои държавни учреждения и до края на 1989 те са под контрола на Държавна сигурност, след което се контролират от съответните служители. Компютри (почти всички бройки са Правец 8 и Правец 16) с принтери (иглени) има тук-таме. Още се използват забравените вече циклостилили. (Текстът се написва на пишеща машина върху специална хартия, която се прикачва към омастиляван барабан. С едно копие на специалната хартия можеха да се отпечатат около сто четливи бройки.). Циклостилните апарати и техните консумативи (мастило и специална хартия) бяха под контрола на Държавна сигурност и можеха да бъдат само държавна собственост.

Основно средство за размножаване на писмени материали беше механичната пишеща машина. На нея можеха да се отпечатват (в зависимост от хартията) до три, пет или десет четливи копия, след което текстът се преписваше отново. Документите на неформалните организации бяха предимно на пишеща машина. В края на 1989 започнаха да се използват и фотокопирни машини.

Няма частни радиостанции и телевизии. Работят само Радио София (програма “Хоризонт“, програма “Христо Ботев“) и местните радиостанции в Стара Загора, Пловдив, Варна, Благоевград. Излъчват се двете програми (Първа и Втора) на Българската национална телевизия. Спътниковите антени са забранени. Неформалните организации използваха Радио Свободна Европа, Би Би Си, Дойче Веле.

Излизаха седем национално разпространявани всекидневника с норма за обема – от четири до осем страници на формат А1. Това са „Работническо дело“ (издание на ЦК на БКП), „Народна младеж“ (издание на ЦК на ДКМС), „Земеделско знаме“ (издание на БЗНС), „Отечествен фронт“ (издание на Отечествения фронт), “Труд“ (издание на Българските професионални съюзи), „Народна армия“ (издание на Министерство на отбраната), „Вечерни новини“ (вечерно софийско издание на Градския комитет на БКП). Излизат два национални седмичника – „Поглед“ (издание на Съюза на журналистите) и „Антени“ (издаван от Министерството на вътрешните работи). Актуални вътрешнополитически проблеми от време на време се разглеждат и в специализирания периодичен печат. Бих подчертал общественото влияние на вестниците „Народна култура“ (главен редактор Стефан Продев) и „Литературен фронт“ (с главен редактор Марко Ганчев).

Всички печатници са държавни. Отпечатваните материали са под контрола на Държавна сигурност.

[5] По повод на периодичните спекулации в печата за ролята на тайните служби в Голямата промяна, ще отбележа, че би било наивно да се смята, че при тези мащабни политически и социални процеси тайните служби (наши и чужди) ще стоят със скръстени ръце, а хората, които ги контролират, няма да използват техните възможности за постигане на своите цели (корпоративни и лични). Но пък би било параноично да се допуска, че тайните служби (наши и чужди) биха могли да направляват съдържанието на процесите. България стана капиталистическа страна поради действието на обективни фактори, които действаха независимо от волята на институции и личности.

[6] Бих могъл да разширя въпросите си, така че да се очертае проблема: доколко процесите на преразпределение на държавната собственост са били контролирани от ръководството на бившата комунистическа партия. Интересът ми е чисто изследователски и би могъл да се формулира така – доколко и как под действието на икономически механизми, доколко и как под действието на политически механизми, командното стопанство в България премина (преминава) към пазарно. В този израз споделям разбирането, че икономическите механизми са само пазарни, т.е. свързани са с интерес за придобиване и/или увеличаване на капитала, което се постига с предлагане (на стока или услуга) в свободна конкуренция на свободен пазар. Политическите механизми са целесъобразни и се конструират и задвижват от политическа воля (ръководител, ръководен екип на „партия“) чрез политическа сила (“партия“ – в смисъл на политическа част от политическото цяло на обществото). Политическите механизми се легитимират, като се проявяват като държавна власт.

Държавната собственост беше капиталова собственост (пари – стока – пари прим). Разпределението й чрез икономически механизми запазваше нейния капиталов характер. Тя продължаваше да работи в новите условия. Икономическите механизми можеха да превърнат някои хора в богати (получаваха в голям обем предишните отчисления за държавата-собственик), без това да довежда до обедняване (в сравнение с предишния период) на населението.

Разпределението на държавната собственост чрез политически механизми я превръщаше с пренебрежими изключения от капитал - в богатство. Някои хора ставаха много богати, като присвояваха пари, разпродаваха наличности, ноу-хау, машини, пазари... Работещите в тези разграбени държавни фирми ставаха или изцяло, или частично безработни. Обедняването на огромната част от населението дойде от декапитализацията на страната в резултат на политическите механизми в разпределението на държавната собственост.

Скромното ми мнение е, че политическата власт (създаването и пускането в действие на политическите механизми) в страната от 1990 до 1996 без прекъсване принадлежеше на бившата комунистическа партия. Правителството на Филип Димитров оглави един изцяло чужд на СДС държавен апарат.

[7] Историците ще се занимават с Тодор Живков. Тук ще допълня, че той имаше невероятен инстинкт за опасност и оттам - за оцеляване. Луканов (и в присъствието на Петър Младенов) казваше – „инстинкт на глиган“. Но образците му на мислене, и за добро, и за лошо, бяха селски. Той управляваше без никакво чувство за ролята на инфраструктурата в развитието на стопанството; по негово време в страната беше построена само една сграда, която вероятно ще остане в бъдещия свят – НДК, и то благодарение на дъщеря му; не беше издигнат нито един паметник извън контекста на комунизма. При честването на 1300 годишнината на българската държава, поради натиска на Москва (да нямало „национализъм”), паметникът на Аспарух вместо в София беше издигнат в Добрич; масовото жилищно строителство (панелното), което е проектирано и изпълнявано през седемдесетте-осемдесетте години на миналия век, беше на най-ниското равнище на жилищно строителство за онова време; изолацията на страната от развития Запад беше съзнателна политика и то не само поради съветския натиск; притискането на дребните собственици беше систематично и пак не Москва беше виновна; ограничаването на личната собственост имаше абсурден характер (имаше норма – максималното жилище не можеше да бъде повече от 120 квадратни метра, разбира се, с изключение на размера на техните жилища) и пр., и пр.

[8] Днес (2004 година) “възродителният процес” и българските турци изглеждат по друг начин, но до средата на деветдесетте години на миналия век, когато натовската и европейската перспектива на България бяха мечтания без реално геополитическо покритие, Турция беше само агресивен съсед, който ни беше дал урока с Кипър.

[9]През август1984 година България беше стресната от серия атентати, които след 11 август 2001 година излизат от контекста на Студената война, макар че времево бяха епизоди от тази война. Атентатите и съществуването на мюсюлмански терористични организации бяха причината за Възродителния процес, така че цивилизациите се бяха “сблъскали” преди да се срути Стената.

[10] “обективни” към 1996 г.

[11] Не само, че нямахме „реална икономическа опора“. Ценностите, които се изповядваха сред част от неформалите и някой основни фигури на СДС, често бяха в грубо противоречие с характера на икономическите промени. В началото на 1991 година ние, от тогавашното ръководство на СДС, направихме опит да заобиколим господството на БСП в икономиката и оттам - в процесите на формиране на предприемаческо съсловие в България със съдействието на Европейската общност, САЩ и Япония. От там България получи огромни количества продукти за масово потребление във формата на помощ. Условията на помощите бяха – тяхното раздаване да се контролира от СДС и, второто - да се отпускат като безлихвен кредит на всеки, който е започнал частен бизнес. Тази форма на кредитиране срещна яростна съпротива, подета от среди на СДС. Кредитирането се атакуваше от чисто комунистически позиции: с тези продукти на кредит някои хора правели частен бизнес. Атаката продължи с години, в нея взеха участие Народното събрание, министри, прокуратура, следствие, медии, политици от всякакви партии, изтъкнати журналисти. Вършело се, или извършено било, нещо осъдително. Публикуваха се стотици заглавия в печатните издания, изговориха се хиляди думи в десетки часове електронно-медийно време. Аз, като заместник-председател на СДС и като директор на Агенцията за чуждестранна помощ, ръководех тази първа мащабна акция на СДС по стимулиране на частния бизнес.

[12] В края на осемдесетте години един от основните мотиви за шумно противопоставяне на системата беше „осигуряване на благоприятни условия за емиграция на Запад“. Затова повечето от експулсираните не се върнаха в България след 10 ноември. Личните ми наблюдения са, че мотивът за членство в неформална организация с цел да се потърси „политическо убежище” на Запад се задълбочи след тази дата. Идваха, записваха се и веднага напускаха страната. В България нямало политическа свобода... С много уговорки ще кажа, че за края на 1989 и началото на 1990 това беше вярно.

[13] Възстановяването на партийното членство на изключените е решаващ аргумент за това, че членовете на Клуба не са „изпратени“ (от тайните служби, разбира се, както се внушаваше от неясни среди) в антикомунистическата опозиция.

[14] Списание “Промяна”, бр. 1, 1989 г.

[15] Католиците отказаха – политиката не ги интересувала.

[16] Това е така, защото самата икономика беше част от политиката. Такива бяха и изразите „икономическа политика“, “политическа икономия”...

[17] Дори само с формулата „политиците да не се месят в работата на Църквата“.

[18] СЕКРЕТАРИАТ НА ДЕЛЕГАЦИЯТА НА КРЪГЛАТА МАСА

Там работеха хората от общите служби на СДС, които възникнаха по-късно. Най-много работа свършиха Стефан Гайтанджиев и Христо Маджаров.

1. Боряна Семерджиева, „Екогласност“, пишеше на машина при нужда, изпълняваше техническа секретарска работа. Не е работила в Общите служби на СДС. След приключване на Кръглата маса премина като платен технически секретар в „Екогласност“. Освен нея в секретариата на Кръглата маса бяха: Вяра Николова, Волен Сидеров, Александър Йорданов - отговаряше за бюлетина на Кръглата маса, издаде един брой на вестник „Кръгла маса“ - първият опозиционен вестник в България след 10 ноември. На различни етапи в секретариата участваха: 2. Цветан Пенчев - най-действеният експерт, „Екогласност“. 3. Красимир Кънев - експерт, „Екогласност“. 4. Александър Панов, от РДП, за връзки с журналистите, скара се с ръководството на РДП и напусна. - Стоян Ганев, експерт, доведен от Емил Кошлуков. 5. Симеон Благоев, експерт на „Подкрепа“. 6. Иван Благоев, експерт на „Подкрепа“. - Снежана Ботушарова, експерт, препоръчана от Стоян Ганев. Била идвала при Стефан Гайтанджиев и преди това да предлага услугите си, но ако можело да бъде тайно, защото щели да я видят, а е партиен секретар и не е удобно. - Виржиния Велчева, експерт, препоръчана от Стоян Ганев, с подобно на Снежана поведение пред Стефан Гайтанджиев. - Венцеслав Димитров, експерт (според Гайтанджиев забелязан от него в телевизионно предаване), Валентин Вацев. Още при първото си присъствие Венцеслав Димитров взе думата. След изказването му Тренчев вдига скандал на Стефан Гайтанджиев, че е довел „този самозванец“.

Правото ни да имаме секретариат се използваше от любопитни и настоятелни хора, които желаеха да присъстват - да вземат интервю, да снимат, да послушат: Светослава Стаева°, Сърница Карамихова (снаха на Елка Константинова, издател на известното „Петък вечер“), Еми Барух, Едвин Сугарев, Вероника Николова, Николай Генов, Магда Георгиева, Иво Хаджимишев, Леа Коен. Постоянно в стаята на СДС беше Асен Агов, но как е влизал, за нас не е известно, тъй като в нашите списъци го нямаше. По всяка вероятност е ползвал друга секретарска квота.

Шеф на Секретариата на Кръглата маса беше Гиньо Ганев (ръководител и на Контактната група), негови заместници бяха от СДС - Стефан Гайтанджиев, от БКП - Красимир Стоянов. Много полезна за Секретариата беше Румяна Миятева от Отечествения съюз. След това беше секретарка на Луджев - като вицепремиер, после в Центъра за нова политика.

[19] Появата на Стоян Ганев беше свързана с особен епизод . След като беше присъствал на няколко заседания на координационния съвет и вече го брояхме за "наш", изведнъж по време на едно заседание някой стана и го обвини, че е преподавател в школата на МВР в симеоново. Настъпи смут. Вярно ли е? Той се изправи и потвърди - Вярно е. Поставихме му условие да избере - или там, или при нас. Стоян се подвоуми. Не можел веднага да отговори, щял да си помисли, и напусна заседанието. Появи се след няколко дни като човек, взел решение.