Пенка Дамянова: Спомени за разни места и години
Пенка Дамянова е родена на 11 октомври
1919 година в с. Колибето (днес Черни Осъм), Троянско.
Майка й Цонка Иванчева Балевска е най-голямата от четири дъщери в
семейството на дребен търговец на цървули и шивачка-модистка от Ловеч.
Завършила педагогическия отдел на Първа софийска девическа гимназия, Цонка
Балевска става първоначална учителка в Колибето. Бащата Петко Дамянов Платников
е от Черни Осъм. След завършване на Педагогическата
гимназия в Казанлък, започва работа като учител в родното си село. Участвувал
е в Балканската и Първата световна война.
Двамата й родители са сред основоположниците на социалистическата
организация, създадена в селото в началото на 1919 година.
Пенка тръгва на училище в
родното си село, а прогимназиалните класове (1929-1932) завършва в средищното
училище до Троянския манастир. Освен заниманията с уроците, през тези години тя
чете от книгите в домашната библиотека на родителите си, участва в
училищно-читалищния театър, помага в селската работа.
През есента на 1932 г. е
записана за ученичка в Първа софийска девическа гимназия, която завършва с
много добър успех през 1937 г.
През лятото на 1935 г.
умира майка й. Тежката загуба засилва отдавнашното желание на Пенка да стане
лекар, но житейските обстоятелства осуетяват осъществяването му. По настояване
на баща си през 1937 г. записва романска филология. Завършва семестриално през
1941 г.
Още през късната есен на
1937 г. Пенка Дамянова се включва в студентското движение и става член на
БОНСС. Работи с Искра Панова, Стоян Едрев, Лиляна Димитрова, Златка Стефанова
(Черноколева), Мара Енева и др. Участва във всички бонсови акции във връзка с
национални и революционни годишнини. Взема участие и в две стачки – през 1937 и
1940 г.
През 1938 г. постъпва в
РМС, а през 1939 г. става член на Работническата партия (к). Като член на
Районния комитет на РМС отговаря за работата в Долни Лозенец, където работи
заедно със Стоян Кунин – Тарзан, Мирослав Славейков – Зайо, Мирчо Драганов.
Ремсовата им дейност е разнообразна – политическа и научна агитация и
пропаганда, екскурзии, сбирки, доклади, литературно-художествени рецитации и
музикални програми, чествания на празници с увеселения и игри, спортни
състезания, подпомагане на стачки, първомайски акции, разпространяване на
позиви, писане на лозунги.
Арестувана е няколко пъти
– два пъти през 1939 г., през 1940 г., на 3 юли 1941 г., в края на февруари
1944.
След нападението на
Германия срещу Съветския съюз, при първата голяма хайка на полицията за
предварителни арести на известни партийни и младежки функционери (2 срещу 3 юли
1941 г.) тя е задържана и с група жени изпратена
в лагера „Св.
Никола” над Асеновград, където са въдворени още много други, сред които
Искра Панова, Катя Аврамова, Донка Ташева, Надя Василева, Цола Драгойчева и др.
Там престоява до бягството си на 23 март 1943 г.
Следват месеци на живот в
нелегалност. Въпреки желанието си да отиде в партизански отряд, трябва да
остане в София и като секретар на Подуенския
районен комитет на РМС (с нелегалното име Таня) да
работи за възстановяването на организацията след един голям провал, гибелта на
предишния секретар и ареста на активистите. Тук работи с Калинка Вескова, Стоян
Трайков, Панайот Хлебаров, Лиляна Милошева.
По щастлива случайност не
загива в тежката бомбардировка над столицата на 10 януари 1944 г. В момент,
когато най-после се готви за преминаване в Трънския партизански отряд, е
заловена от полицията заедно със Станко Тодоров, при засада в една нелегална
квартира. Повече от месец, до 30 март 1944 г., е държана и инквизирана в
Дирекция на полицията, а след това – подведена под съдебна отговорност от
Софийския военно полеви съд и изпратена в
Софийския затвор. На 2 май 1944 г.
заедно с цяла група затворнички е преместена в Плевенския затвор. Оттам е
освободена от плевенчани, заедно с останалите политически затворници, на 7
септември 1944 г.
Непосредствено след 9 септември 1944 й
възлагат работата на секретар на Подуенския районен комитет на РМС, където с
нея работят още Живко Николов, Олга Дряновска, Надка Михова и Стефан Йотов.
Работата запълва целите й дни и вечери, макар че заплата не получава.
Организират се нови, вече легални ремсови дружества, както и комитети на
Отечествения фронт. Вместо да я изпратят на фронта, както тя желае, наскоро
след това я прехвърлят за секретар на Лозенския районен комитет на РМС, където
трябва да формира новия районен комитет.
През ноември 1944 година получава друга
задача – да бъде политически
отговорник на българската комисия в акцията за спасяване на бедстващите
югославски деца. Заминава за Нишки бани, където се събират всички деца,
предвидени за изпращане в България. Тук в много тежки, все още военновременни
условия, със съдействието на Червения кръст в София, организира цялостното
снабдяване и работата на центъра, вкл. дейността на лекарите (български и
югославски) и помощния персонал. Основна за нея е грижата за децата по време на
престоя им в центъра и лечението на болните от трихофития. Изпращането на
югославски деца за България е преустановено, когато броят им достига 14 000.
От 10 юни 1945 г. до 1 август 1948 е
последователно инструктор към културно-просветния отдел на ЦК на РМС и завеждащ
сектор “Агитация” към Главния щаб на Националната младежка бригада, а от
1 август 1948 до 15 май 1950 – заместник-директор и директор на Централната
младежка школа “Г. Димитров”.
Междувременно следва
задочно руска филология (1946-1949), но прекъсва поради семейни задължения.
Вече се е омъжила за поета Добри Жотев и през
1948 г. се ражда дъщеря им Майя.
След напускането на Централната школа на
ДСНМ, в периода 15 май 1950 – 30 септември 1952 г. работи като инструктор към
ЦК на БКП и политически помощник на Енчо Стайков (секретар по пропаганда и
агитация на ЦК на БКП).
На 16 септември 1952 г. й е възложено да
поеме ръководството
на Театъра за младежта в София. Като директор на театъра й се налага да
урежда битови проблеми, да се грижи за попълване на артистичния състав и
техническия персонал, да осигурява репертоара с български пиеси, да решава
сложни междуличностни взаимоотношения, да защитава лични съдби. Напускането й е
предизвикано от непредвидени събития: преди лятната ваканция през 1957 г.
артистите се надигат в профсъюзен протест срещу възможни уволнения; в
конфликтната ситуация главният режисьор Боян Дановски бива огорчен и обявява,
че напуска. В знак на солидарност с него Пенка Дамянова също подава молба да
бъде освободена. В Младежкия театър е от 30 септември 1952 до 31 август 1957 г.
Отново постъпва на работа като
инструктор в отдел “Наука, образование и изкуство” на ЦК на БКП (1.09.1957). На
31 март 1963 г. е освободена от длъжността с негласна формулировка “за неверна
информация и създаване на десен уклон в българската драматургия”.
През първите месеци на 1963 година
приема да отиде на работа
като директор на Варненския драматичен театър “Ст. Бъчваров”. Назначена е
на 1 април същата година. Там влага много усилия за създаване на по-добри
условия за творческа работа на артистите и режисьорите (Любен Гройс, Станчо
Станчев, Цветан Цветков), за осигуряване на интересен репертоар. Напуска по
собствено желание, тъй като смята, че вече не е достатъчно полезна за театъра и
друг директор може да стори повече за художественото равнище на театъра. Според
нея това е режисьорът Станчо Станчев. Освободена е на 31 август 1965.
В София не й предлагат друга работа.
Решава да се пенсионира. По същото време се развежда със съпруга си по негово
искане.
През последвалите години се отдава на
обществена дейност, а по-късно – на грижи за внучките си. Изказва активна
позиция по важни обществено-политически събития, вкл. във времената на
политическа промяна.
През 2003 г. се заема да запише
спомените си за различни периоди от своя живот (“Край
розовия параклис”, “Нелегална”, "Близо
до Лзъвовия мост", “В Софийския и
Плевенския затвор”, “За една
изчезнала снимка”, “Милкана”, “Всяка
есенна вечер”, “Сизиф и
смъртта”, “Мъка по
цветовете”). Завършва работата си по тях месец преди своята 90-годишнина.
Починала на 30 юли 2010 г.
1998-2019 ® OMDA Ltd. Всички права запазени
