Историята в личен разказ

Пенка Дамянова: Спомени за разни места и години

СИЗИФ И СМЪРТТА

В началото на шейсетте години на миналия век във вестник “Народна култура” излезе непристойна, груба, арогантна статия срещу спектакъла на Бургаския театър “Сизиф и смъртта” – пиеса на френския писател Робер Мерл, постановка на режисьора Леон Даниел. Името на автора на статията не помня.

Не бях гледала спектакъла. Работех по онова време в отдел “Наука, образование и изкуство” при Централния комитет на Българската комунистическа партия като сътрудник по въпросите на театъра.

От заместник-главния редактор на в. “Народна култура” Крум Василев узнах как се е появила статията. Дошла от Бургас – редакторите на вестника не я харесали и не я публикували, но им се обадил по телефона министърът на културата Начо Папазов, да пита какво става с изпратената от Бургас статия. На него пък се бил обадил първият секретар на Бургаския окръжен комитет на партията Стайко Неделчев.

Редакторите изтълкували обаждането на министъра като намек, че статията трябва да бъде публикувана, и я пуснали. Крум Василев ми съобщи още, че са получили и друга – положителна статия за същия спектакъл, от журналиста Меламед, и ще публикуват и нея. Освен това възнамеряват да организират публично обсъждане на спектакъла. Статията на Меламед действително беше поместена във вестника. Излезе и съобщение на редакцията за насроченото в Бургас публично обсъждане на спектакъла “Сизиф и смъртта”.

Викна ме по друг въпрос секретарят на ЦК на БКП Митко Григоров. Използвах отиването си при него, да му съобщя за предстоящото в Бургас обсъждане. Казах му, че и аз ще отида. Митко Григоров отсъди строго: “Няма да отиваш, няма да ангажираш ЦК.”

Обясних, че трябва да видя спектакъла и да чуя какво ще кажат за него обикновените зрители и театралните специалисти, че ще пътувам отделно с влак, а не с автобуса, с който ще пътуват хората от редакцията на вестника, и че няма да се изказвам на обсъждането. Митко Григоров повтори забраната.

Е, щом не бива да ходя в Бургас, му казах, ще замина за Кърджали. Оттам искат да правят музикален театър, да видя какви са условията за такъв театър.

След като се завърнах от Кърджали, извиках при мене Крум Василев, който беше ръководил обсъждането в Бургас, да ми разкаже как е минало. Крум започна с това, че го е срам, задето са допуснали във вестника отрицателна статия за толкова добро представление. Каза ми, че било много хубаво изказването на писателя Георги Джагаров, че повечето от хората изразили възхищението си от спектакъла, но имало и такива, които се изказали против пиесата и постановката, и проличало, че са предварително организирани.

Възнамерявах да кажа на Митко Григоров, че Крум Василев може пряко да го информира за обсъждането, но ме извика завеждащият отдел “Наука, образование и изкуство” Рубен Аврамов и ядосан ме попита: “Кой прати Джагаров в Бургас? Кой организира другите театри да отиват на обсъждането в Бургас? И секретарят на ЦК (т.е. Митко Григоров) пита къде е бил сътрудника на ЦК (т.е. Пенка Дамянова)?” Отговорих, че Джагаров най-точно би могъл да каже кой го е пратил или поканил в Бургас, че не съм организирала никого да ходи на обсъждането, но когато на път за Кърджали съм се отбила в Димитровград, съм видяла пълния с хора автобус на театъра да потегля за Бургас и партийният секретар на театъра Христо Руков ми е обяснил, че свободните от репетиции и представления артисти и служители на театъра отиват на публичното обсъждане на спектакъла на Бургаския театър “Сизиф и смъртта”. А що се отнася до това къде съм била аз, другарят Григоров е трябвало да попита мене направо, за да му припомня, че той лично ми забрани да отивам на обсъждането и аз му казах, че ще замина за Кърджали и ще се отбия и в Димитровград.

Поетът Георги Джагаров по това време правеше първите си крачки в драматургията. Още не беше станал любимец на Тодор Живков. Митко Григоров мразеше Джагаров, смяташе го за ревизионист, преследваше и пламенния театрален критик Гочо Гочев, защото Гочо се беше изказал, че за България не е страшен ревизионизмът, а догматизмът.

Един петъчен ден Митко Григоров ме викна и нареди да се обадя по телефона на директора на Бургаския театър да организира за следващия ден, събота, следобедно представление на “Сизиф и смъртта”. Той – Митко Григоров, и министърът на културата Начо Папазов ще отидат да го видят. Зная, че трудно могат да се съберат зрители за толкова кратко време, но се обадих на Вили Цанков. Той пое задачата и ми каза: “Ела и ти да помагаш.”

Успях да убедя съпруга ми Добри Жотев да ме закара с колата в Бургас, да гледаме постановката на Леон Даниел. Пристигнахме навреме. Не се чуваше шум, но салонът беше пълен. Зрителите притаени очакваха пристигането на височайшите гости. Но тях ги нямаше.

Свързахме се по телефона със секретарката на Митко Григоров. Тя ни съобщи, че той и Начо Папазов са заминали за Плевен и Митко казал, че друг път ще отидат в Бургас. Поразена бях: Митко Григоров, секретар на ЦК на БКП, поръчва специално театрално представление, за да го гледа, и вместо да отиде да го види, заминава за друго място!

Представлението започна и постепенно ме увлече. Искаше ми се в зрителната зала да е и писателят Робер Мерл – да види каква оригинална постановка е направил на пиесата му режисьорът Леон Даниел в един български театър. Спектакълът омагьоса Добри. Никое друго театрално представление дотогава не беше го развълнувало толкова дълбоко. Постановката на Леон раздвижи у него творчески импулси в областта на драматургията. След няколко години на сцената на Сатиричния театър се появи пиесата му “Обличането на Венера”, поставена от Леон Даниел.

Предадох на Митко Григоров впечатленията си от представлението на “Сизиф и смъртта” – и пиесата, и постановката са много интересни, като цяло спектакълът е прекрасен, а той ми отвърна: “Окръжният комитет на партията е на друго мнение. Ще отида да видя.” В Бургас бях разговаряла само с един партиен работник, не от окръжния комитет, а инструктор на градския комитет – Белчо Белчев. И той като мене харесваше спектакъла.

След тежка операция и кратък престой в болница се върнах отново на работа. Усетих някакво странно отношение към мене. В отдела имаше нов сътрудник – Атанас Лашев. След известно време на стълбището в Партийния дом срещнах Спас Андонов, заместник-завеждащ финансово-домакинския отдел на ЦК на БКП. Той ме попита: “Къде си сега на работа?” “Тук, в отдела”, отговорих. “Значи си се върнала?” “Да, върнах се. Бях известно време в болница.” “Не това”, ми рече Спас. “Беше излязло решение на Секретариата на ЦК, че те освобождават и назначават на твое място Атанас Лашев. Юрисконсултът се колебаеше дали да подпише решението, защото в него не се посочваше защо те освобождават и къде отиваш на работа.”

 При Стоянка Кирова, служителка в отдела, която съхраняваше документите, намерих копие от решението на Секретариата. Датата на решението съвпадаше с датата на операцията ми в болницата. Имах основание да съдя Секретариата на ЦК на БКП за незаконно решение и грубо нарушение на кодекса на труда. Но кой съд би дал ход на такова дело?! И ако заведа дело, значи искам да остана на работа в отдела, а аз не искам!

Един ден отидох в Министерството на културата при Ангел Будев, завеждащ-управление “Театри”. Попитах го къде най-далеч от София има вакантно място за драматург на театър. “В Толбухин (Добрич)”, ми каза той. Помолих го да се обади в Толбухин и да пита директора на театъра Борис Тафков и окръжния комитет на партията дали са съгласни да бъда назначена за драматург на Толбухинския театър. “Но нали си в ЦК?”, учуди се Будев. “Напуснах. Искам по-творческа работа”, му обясних. Последва положителен отговор и от Тафков, и от окръжния комитет. С Тафков се познавахме. Бях гледала негови постановки и във Варна, където по-рано беше режисьор, и в Толбухин. Постановки на другия режисьор – Флоресков, не бях гледала. Само веднъж случайно бяхме пътували заедно от Варна до София. Бях останала с впечатление, че е умен и начетен театрал.

В навечерието на заминаването ми за Толбухин ме извика Венелин Коцев, новият секретар по пропаганда и агитация на ЦК на БКП. Той беше по-млад от Митко Григоров, отношението му към мене беше различно от Митковото. “Другарят Тодор Живков казва, че е станало някакво недоразумение с освобождаването ти. Няма да заминаваш за Толбухин, оставаш на работа тук в отдела”, ми съобщи Венко.

“Не мога да не отида”, му казах. “Обещала съм.” “Добре, иди само за един месец, но не като драматург, а като сътрудник на ЦК на БКП.”

Не свърших особена работа в Толбухин. Театърът беше в ремонт, нямах квартира. Като се върнах в София, ме извика Милко Балев – началник на кабинета на Тодор Живков. Каза ми, че в Юнеско в Париж има вакантно място за България, да отида в Министерството на външните работи и да подам документи за това място. Обясних на Милко, че не съм подходяща, не зная чужд език. Познанията ми по френски са съвсем ограничени. Свободно чета руски език, но официални изказвания на руски не бих могла да правя. “Като отидеш в Париж, ще научиш добре френски”, заключи Милко.

Съобразих, че от Юнеско бих могла да бъда полезна за българския театър. Да опозная съвременната световна драматургия и да информирам за нея Министерството на културата и българските театри. Да уредя гостуване в България на значими театрални спектакли от различни европейски страни и гостуване на най-добрите български театрални постановки в чужбина. Да организирам гостувания в чужбина на талантливи български режисьори и артисти, както и други полезни неща. Взех формулярите, попълних ги и ги върнах във Външното министерство.

Мина време. Милко Балев ме извика отново и попита какво става с назначаването ми в Юнеско. Казах, че нямам отговор. В мое присъствие той се обади по телефона на Иван Башев, министър на външните работи. И чувам Башев да казва: “Аз възразявам, аз възразявам.” Направих знак на Милко да не настоява. Башев вероятно имаше по-подходящ от мене кандидат.

Разбрах, че изпращат в Юнеско като официален представител на България Любомир Драмалиев. Родителите на Любчо, учители по професия,  бяха изтъкнати участници в антифашистката борба. С майка му бяхме заедно в концлагер “Св. Никола”. Любомир Драмалиев беше млад човек с много приятна външност (наверно знае английски и френски език, си казах) и бях доволна от избора. Не знаех само, че Любчо е женен за сестрата на Башев.

Междувременно изникна друга възможност. Боян Дановски, вече директор на Сатиричния театър, ме покани да стана драматург на театъра. За избора на репертоар Дановски нямаше нужда от драматург. Той беше театрален творец с най-висока култура в тази област. Но от съвместната ни работа в Младежкия театър знаеше, че мога да намирам автори на хубави пиеси и търпеливо да изслушвам отделни кряскащи недоволни артисти и да ги укротявам. Неочаквано при мене дойде близко познатата ми журналистка Жана Авишай и ми каза, че М. Балканска научила, че Дановски иска да ме назначи на нейното място, и я помолила да говори с мене, да се откажа. И аз се отказах.

Още преди да подам документи за Юнеско, секретарят по пропаганда и агитация на Варненския градски комитет на партията ми беше предложил място като директор на Варненския театър. Отговорих му – ще помисля.

След доста колебания се съгласих да стана директор на Варненския драматичен театър “Стоян Бъчваров”.

“Като отиваш във Варна”, рече ми актрисата Изолда Тодорова, “запита ли ги дали са ти осигурили добра квартира?” “Не съм питала”, й отговорих. А при назначаването на предишния директор Николай Савов и жена му, талантливата режисьорка Николина Гюрова, специално бях обърнала внимание на партийния комитет да осигурят за семейството добра квартира.

Не знаех също така, че преди моето отиване Митко Григоров е казал на варненските партийни деятели: “Ако очаквате Пенка Дамянова да ви оправи театъра, няма да го оправи.” Това научих по-късно във Варна от проф. Здравка Кемилева, ректор на Варненския медицински институт, с която се познавахме от Софийския и Плевенския затвор. Това й казал секретарят на Окръжния комитет Тодор Стойчев.

Така оспорваният по партийна линия, но иначе прекрасен спектакъл на “Сизиф и смъртта” предизвика непредвидена промяна в живота ми.

1998-2021 ® OMDA Ltd. Всички права запазени