Пенка Дамянова, Спомени за разни места и години

16 септември 1952-ра. Бях в навечерието на 33-ата си година. Работех като политически помощник на Енчо Стайков, секретар по пропаганда и агитация на ЦК на БКП. Получавах 140 лв. заплата. Имах още двама колеги: Асен Чаръкчиев (по-късно побългарил фамилията си на Кожаров), по-възрастен от мене, и Васил Баев, по-млад.

Енчо Стайков беше на почивка в Унгария и временно го заместваше Тодор Живков, организационен секретар на ЦК на БКП. Наредихме се с папки в ръце да докладваме по изпълнението на възложените ни задачи. Тодор Живков се обърна към мен: “Дай тази папка на Асен или на Васил, а ти отиваш в Младежкия театър.” “За какво да отивам в Младежкия театър?”, питам. “Назначена си за директор на Младежкия театър.” "Ама как така, никой не ме е питал. Обичам да гледам театър, но понятие нямам как се ръководи театър, артистите ще ме подхлъзнат, няма да се справя.” “Другарят Вълко Червенков каза, че ще се справиш.”

На такава резолюция не можеше да се възразява, само си помислих: откъде накъде Вълко Червенков смята, че ще се справя, когато никога не съм работила непосредствено с него и не ме познава.

Вървях към Народния театър за младежта и вече мислех – какво е най-необходимо сега? Заесени, ще дойдат студове. Трябва в театъра да има добро отопление, та режисьорите и артистите да работят спокойно, да не студуват и да не прогоним публиката от студ.

В директорския кабинет заварих директора Стефан Караламбов, известен артист и режисьор. Преди да дойде в Младежкия театър, е бил директор на Бургаския. По негово време Бургаският театър се беше прочул със спектакъла на пиесата “Еснафи” от Максим Горки.

Поздравих и много притеснена обясних, че никой не ме е питал за назначаването ми, че ако ме бяха питали, щях да откажа, защото нямам представа как се ръководи театър, макар много да обичам театралното изкуство, а и нямам театрално образование.

Другарят Караламбов (тогава казвахме така – “другар”, а не “господин”) ме успокои: “Не се притеснявайте, ще свикнете.” Каза ми, че през изтеклия сезон имали репертоарни неудачи, че публиката се е отттеглила от театъра, че са били отменяни представления по липса на зрители.

Споделих, че съм знаела, че за директор е бил предложен Леон (презимето съм забравила) от ДСНМ. Караламбов обясни: “Това момче идва при мене, но после ми казаха, че са назначили вас.” Назначили са вече и режисьорите: Желчо Мандаджиев, Гертруда Луканова и Цветана Стоянова. Представи ми административния персонал: администратора Георгиев, секретарката Миндова и машинописката Джераси. Допълни, че Джераси прави и протоколите на художествения съвет.

След като те излязоха, Ст. Караламбов ми довери, че никой от тях не е член на партията, че той ги е заварил в театъра, а мъжът на Миндова е в затвора по политически причини. Посъветва ме – настоявайте да бъде назначен по-скоро заместник-директор, за да се отървете от техническата работа. Сбогувахме се и той си тръгна.

Помолих администратора да извика огняря. “Той си е на село”, осведоми ме администраторът. Настоях: “Извикайте го да дойде.” Огнярят дойде. Питам го има ли достатъчно въглища за отоплението на театъра през зимата. Има, твърди той. Искам да видя, му казвам. Заведе ме в мазето. Мазето е препълнено с въглища. Успокоих се за отоплението.

В театъра беше дошла актрисата Кети Славова. Запознахме се. Тя ме заведе да видя репетиционната и гримьорните и ми разказа историята с нейното и на други актриси “уволнение”. Преди Стефан Караламбов директор на театъра е бил Георги Костов, уволнен за някои непристойни негови прояви.

Наред с това обаче от Комитета за изкуство и култура решили да бъдат уволнени и група актриси. Специална комисия определила кои да бъдат освободени с оглед намаляване на женския състав на театъра. Тя била сред уволнените. Заедно с Дуня Тагарова и Цвета Боянова, също уволнени, решили да отидат в Евксиноград, където по това време бил на почивка Вълко Червенков, и пред него да протестират за уволнението.

Качили се на самолет. Един от спътниците им се сторил подозрителен, като че ли искал да се скрие от тях, и те сметнали, че е човек на държавна сигурност. Във Варна той бил отседнал в същия хотел, където и те, и те започнали да го следят. Оказало се, че не бил от държавна сигурност, а бил отишъл тайно във Варна при любовницата си.

Започнали да обмислят как да се представят пред Вълко Червенков, дали в семпъл работнически вид, или да бъдат елегантни и красиви. Решили да бъдат елегантни и красиви. Отишли на фризьор, облекли се изискано, гримирали се умело и отишли в Евксиноград в определения им час за среща с Вълко Червенков. Той ги изслушал и пред тях се обадил по телефона на Рубен Леви, председателя на Комитета за изкуство и култура, уволнението да бъде отменено. Така Вълко Червенков решаваше понякога еднолично някои въпроси.

Междувременно дойдоха и режисьорите: Желчо Мандаджиев, назначен за главен режисьор, Гертруда Луканова и Цветана Стоянова. Желчо Мандаджиев ме уведоми, че за назначаване в театъра са предложени група актьори, завършили Висшето театрално училище в София.

И тримата режисьори имаха висше специално образование, но нямаха още режисьорски опит, не бяха защитили и дипломни постановки. Известен режисьорски опит имаше само Лиляна Тодорова, назначена от по-рано в театъра и вече поставила една пиеса.

За своя дипломна постановка главният режисьор беше взел класическата пиеса “Буря” от А. Островски. Определена беше и дипломната постановка на Гертруда Луканова – “Младостта на бащите” от Борис Горбатов.

Цветана Стоянова предложи да постави като дипломна работа актуалната тогава пиеса “Полковник Фостър се признава за виновен” от френския писател Роже Вайян, с тема от Корейската война, която още продължаваше. Без никакви възражения всички приехме предложението й. Тя поиска за изпълнение на централната роля, полковник Фостър, да бъде поканен широкоизвестния и талантлив актьор от Народния театър Владимир Трендафилов. И този въпрос бе разрешен безпроблемно – Владимир Трендафилов прие да играе ролята на полковник Фостър. Цветана Стоянова поиска също за сценограф на постановката да бъде поканен художника на операта Асен Попов. И той прие.

Набелязаният репертоар беше интересен, но имаше съществена слабост – в него липсваха български пиеси. В театъра беше започнала работа гостуващата режисьорка Веселина Стефанова. Тя беше сключила договор с предишното ръководство за постановка на две пиеси за деца и юноши, но и тези пиеси не бяха български. Театърът имаше контрактация[1] с писателя Орлин Василев за написване на пиеса. Той пишеше пиесата, но още не беше завършил работата си по нея. Марко Марчевски ни съобщи, че ще пише пиеса за Митко Палаузов (дете-герой от антифашистката борба в България), но и тази пиеса не беше готова. Насъщно необходимо беше да се разговаря с най-талантливите български писатели за написване на пиеси за Народния театър за младежта. Тази работа трябваше да върши драматургът, но театърът нямаше драматург.

Нямах никого предвид, когато Славчо Васев, заместник-председател на Комитета за наука, изкуство и култура (КНИК) ме посъветва да предложа за драматург на Младежкия театър Ана Каракостова, защото мъжът й, театралният критик Стефан Каракостов, имал много богата театрална библиотека, което ще бъде от полза за театъра. Разбира се, богата театрална литература можехме да намерим и в Народната, и в Градската библиотека в София, и в библиотеката на Народния театър. Но Ана Каракостова действително имаше данни за длъжността – имаше висше филологическо образование, беше стояла близко до работата на съпруга си, театрален критик, беше посещавала с него много театрални представления в София и в провинцията, имаше театрална култура. Главният режисьор без възражения прие веднага да предложим на КНИК за драматург да бъде назначена Ана Каракостова. Предложението бе прието, тя стана драматург на Младежкия театър и започна работа.

На заседание на ръководството на театъра – директор, главен режисьор, другите трима режисьори и драматурга на театъра, и формирания при предишното ръководство на театъра художествен съвет, както и секретарката на младежкото дружество, новоназначената, завършила висшето театрално училище актриса Луна Давидова, обсъдихме предложения от главния режисьор ред и срок за всяка постановка. Планът беше одобрен от художествения съвет.

Наглед всичко тръгваше на добре, но изведнъж една след друга започнаха да изскачат непредвидени пречки. Натрупаните в мазето въглища не можеха да горят както трябва и в театъра беше студено – и за артистите и режисьорите, и за публиката. Специалистите се произнесоха, че закупените въглища не били по спецификация и трябвало да се закупят нови, по спецификация. Такъв термин за пръв път чувах. Но други въглища не можехме да закупим, без да сме получили разрешение от Министерството на търговията в държавния план на театъра за допълнително количество въглища.

Вместо да се занимавам с работата на театъра, трябваше да хлопам на вратите на Министерството на търговията. Министърът ми обеща да уреди бързо въпроса, но разрешението се забави. Артистите от постановката на Цветана Стоянова отказаха да репетират заради студа. Това угнети и нея, и мене. Дойде обаче изпълнителят на главната роля, артистът от Народния театър Владимир Трендафилов, вдигна яката си и поведе колегите си на репетиция.

Получихме разрешението на Министерство на търговията, закупихме въглища “по спецификация”. Театърът се затопли. Тогава се появи ново препятствие. Важно място в постановката на “Полковник Фостър се признава за виновен” имаше един радиограмофон, по който се предаваха различни съобщения. В големия магазин до театъра имаше радиограмофон, но когато отидохме да купим, от там ни обясниха, че не могат да ни го продадат, ако не им представим разрешение от Министерство на търговията, защото по държавния план радиограмофоните били предназначени за индивидуални покупки на гражданите, а не било разрешено да се продават на държавни учреждения и предприятия. Нова среща с министъра на търговията. Закупихме радиограмофона. Но режисьорката така се разстрои, че се наложи да отиде на лечение в психиатрията. Това отново забави довършването на постановката.

Яви се и кандидат за заместник-директор – Кирил Черноколев, по-малък брат на известния партиен деятел Титко Черноколев. По времето когато Кирил Черноколев подаде заявление за заместник-директор на театъра, Титко беше в немилост. Изключен беше от партията, отстранен от заеманата от него длъжност министър на земеделието. Кирчо Черноколев ми каза, че първо подал заявление за назначаване в Музикалния театър. Обещали да го назначат за заместник-директор, но когато Титко бил изключен от партията, му отказали. Дошъл при мене, защото знаел, че познавам брат му и снаха му, жената на Титко – Златка Стефанова Черноколева (с нея бяхме заедно в концлагера “Св. Никола” преди 9.ІХ.1944 г.) и се надявал, че няма да му откажа. Не му отказах. Комитетът за наука, изкуство и култура не възрази на предложението ми и той беше назначен за заместник-директор на Младежкия театър.

Разходите за постановките бяха в рамките на субсидията, която трябваше да получим в края на тримесечието. Но не само не получихме предвидената субсидия, а и нашият, и всички театри от новата година минаваха на стопанска сметка. Нямахме пари и за заплатите на артистите. Обърнах се към завеждащ финансовия отдел на Комитета за наука, изкуство и култура. Макар и със закъснение някои неконсумирани суми от годишния план на Музикалния театър за личния състав бяха прехвърлени за заплати в нашия театър.

А какво да кажа за моята заплата. Когато по ремсова или партийна повеля отивах на работа от едно място на друго, никога никого не съм питала колко ще ми плащат. Като политически помощник на Енчо Стайков получавах 140 лева. Оказа се, че директор в Младежкия театър взема 110 лв. месечно. Това беше удар за мене. Нямах юридическа култура, за да възразя за размера на заплатата си. И предишната едва ми стигаше за покриване на семейните разходи, а сега ще получавам с 30 лева по-малко. Не запитах колко са получавали предишните директори. Казах си: те сигурно са получавали повече, но защото са били не само директори, а и артисти и режисьори. Сега преценявам, че ако бях споделила с Рубен Леви, че заплатата ми в театъра е по-малка от предишната, като не съм пратена там за наказание, а да върша работа в много по-голям мащаб и много по-отговорна, на законно основание щеше да ми бъде определно по-високо заплащане. Но всъщност тогава не съм и помисляла да повдигам този въпрос.

Още нещо накърни финансовото ми състояние. Преди, като сътрудник на ЦК на БКП, и двамата с мъжа ми се хранехме в стола на ЦК на БКП, където имаше хубава и сравнително евтина храна. Не смятах, че е редно да продължим да се храним там, щом вече не съм във ведомството на ЦК на БКП. След години, когато стана дума за това в разговор с братовчедка ми, тя ми каза: професор този и този продължи да се храни в стола на ЦК на БКП и след като стана ръководител на социологически институт. Сигурно ако бях разговаряла с Тодор Живков, който ме изпрати в Младежкия театър, и бях му казала, че към театъра няма стол и това ме затруднява не само финансово, а и във връзка с работата ми, той щеше да разпореди да ми дадат пропуск за партийния дом и да продължим със съпруга ми да се храним в този стол. Започнахме да ходим (но не винаги) в ресторанта при Клуба на журналистите, но храната там беше по-скъпа и не можех да си позволя особено добро ядене.

Поради моята неопитност, поради неопитността на режисьорите, поради това, че актьорите не работеха достатъчно в къщи, а само на репетиции, поради изоставане на декоративното оформление на постановките, което закъснение не би се случвало, ако заместник-директорът, Кирил Черноколев упражняваше нужния контрол върху работата на ателиетата, постановките не излизаха в посочения в производствения план срок, правеха се по голям брой репетиции. Особено очебийно беше положението с гостуващата режисьорка Веселина Стефанова – вместо договорените 60, тя подготви постановката на “Чудната свирка” за 100 репетиции, а театърът имаше само една репетиционна зала.

И все пак на 12 декември 1952 г. зарадвахме младите и възрастните с премиерата на пиесата “Младостта на бащите” от Б. Горбатов, дипломна постановка на Гертруда Луканова, художник беше Мариана Попова, а музиката – от Александър Райчев и Симеон Пиронков. В постановката участваха и най-младите актьори, възпитаници на Държавното висше театрално училище – София Каракашева, Георги Костов, Коста Цонев, Михаил Парменов. Спектакълът издържа 57 представления и беше посетен общо от 32 267 зрители. (Числовите данни вземам от албума, издаден по време на директорството на режисьора Кръстьо Мирски по случай 15-годишнината от основаването на Младежкия театър. Албумът съдържа не само много ценни снимки, но и съществени данни за всяка постановка през 15-годишния живот на театъра.)

На 22 февруари 1953 година се състоя премиерата на прекрасната пиеса за деца от Сергей Михалков “Зайко Всезнайко”, постановка на Лиляна Тодорова, с изключително талантливото изпълнение на централната роля на Знайко Всезнайко от актрисата Лора Керанова, с много ефектната духовита игра на двамата изпълнители на ролята на ловеца – Щилиян Кунев[2] и Николай Клисуров.

В списъка на най-много търсените пиеси на театъра през началния му 15-годишен период спектакълът “Зайко Всезнайко” стои на първо място от всички пиеси за деца. Издържа 107 представления и бе посетен от 75 707 зрители. С тази пиеса организирахме и турне до Благоевград, Станке Димитров (дн. Дупница) и Димитрово (дн. Перник). Децата в тия градове възторжено приеха представлението на Народния театър за младежта. Поздравителни писма получихме и от радиослушатели от провинцията, слушали записа на спектакъла.

На 20 март 1953 година се игра премиерата на “Полковник Фостър се признава за виновен” от Роже Вайян, с режисьор Цветана Стоянова и художник Асен Попов. Участието на големия български актьор Владимир Трендафилов привлече вниманието на зрителите. На висота беше и изпълнението на младата актриса Луна Давидова, изпълнителка на главната женска роля – Чен Пак Сер. Пиесата издържа 41 представления и бе посетена от 26 219 зрители.

Премиерата на “Чудната свирка” от В. Волски беше на 17 май 1953 г., гост-режисьор – Веселина Стефанова, художник – Георги Каракашев, музика – Петър Ступел. Изиграха се 33 представления, посетени от 26 780 зрители.

Диригент на оркестъра на Младежкия театър беше композиторът Александър Райчев, но той беше много зает с постановка в Операта по негова музика и оставяше Симеон Пиронков да дирижира. Това половинчато положение пречеше на работата на театъра. Запитах Александър Райчев дали има намерение да остане диригент на театъра, или да търсим друг. А. Райчев ми каза, че няма да остане. Без колебание предложих на Комитета за изкуство и култура на мястото му да бъде назначен Симеон Пиронков, това беше желание не само мое, а и на оркестрантите.

За да разнообразим репетоара на театъра, включихме в него водевила “Викат ви от Таймир” от К. Исаев и Ал. Галич. Пиесата ни даде Владимир Недялков (Володин), завеждащ репертоарното бюро при Комитета за изкуство и култура. Макар да говореше с руски акцент, той най-много (от всички завеждащи литературното бюро при Министерството на културата, които помня) се е грижил за осигуряване на български пиеси за репетоара на театрите. Наред с това ни снабдяваше с интересни съвременни руски пиеси, каквито на книжния пазар в София не бихме могли да намерим.

Ръководител на строителство в Таймир е дошъл по работа в Москва, отседнал в московски хотел. Обажда му се телефонистката на хотела и му казва: “Чакайте на телефона, викат ви от Таймир”. И докато главният герой чака да му се обадят от Таймир, му се случват различни смешни неща, свързани с хората, пребивавали в същата хотелска стая преди него.

С постановката се зае Гертруда Луканова. За изпълнител на ролята на главния герой Дюжников тя предложи младия артист Михаил Парменов. Главният режисьор я посъветва да вземе за тази роля малко по-възрастен актьор и предложи конкретно Божидар Лечев. Герда отказа. Художественият съвет прие предложеното от нея разпределение на ролите. Участваха талантливи артисти. Художник на постановката беше Мариана Попова, щатен художник на Младежкия театър, сценограф, високо ценен не само от драматичните театри, но и от Операта. Всички заработиха въодушевено, но постановката никак не беше лека. (В пиесата имаше действащо лице балерина, която танцува на сцената. Ангажирахме за тази роля две млади балерини от Операта, които да се редуват на представленията. После остана само едната – и красива, и талантлива.) Преодолени бяха трудностите. Получи се хубав, весел спектакъл. Художественият съвет прие постановката и насрочихме премиерата за 23 юни 1953 година. Наближаваше краят на театралния сезон. На премиерата салонът (и партерът, и балконът) беше пълен със зрители. Пълни бяха и официалните ложи в предната част на балкона. Отсъстваше само Вълко Червенков, беше на почивка в Евксиноград.

Представлението развесели публиката. И в официалните ложи виждах развеселени лица. Но когато на сцената се появи епизодичното лице, обозначено от авторите на пиесата като “човека с карираното палто” (ролята изпълняваше артистът Стоил Попов), се случи нещо непредвидено. В една от министерските ложи скочи прав министърът на просветата Демир Янев и се провикна: “Това е кощунство спрямо съветската действителност.” Изчезна смехът от лицата на другите държавни и партийни ръководители. Сепна се за миг и останалата публика.

Артистите продължиха играта си. В антракта Тодор Живков поиска да се обади по телефона на Вълко Червенков. Заведох го в директорския кабинет и го оставих да си говори насаме с Червенков. Какво са говорили, не зная. Председателят на Комитета за изкуство и култура Рубен Аврамов Леви ме извика на страничната пътека на балкона и ядосан каза: “Ти ... така ли изпълняваш указанията на Комитета за изкуство и култура?!” Отвърнах му, че не е имало никакви указания на Комитета. Че на художествения съвет за приемане на спектакъла е бил Володин от Комитета, че той ни е посъветвал вместо дете в един епизод на пиесата, както е по автор, да сложим жена клюкарка. Опитахме, не се получи добре и оставихме както е по автор – момченце, ролята играеаше Янка Влахова, чудесна изпълнителка на детски роли. Рубен Аврамов не ми каза нищо повече.

На другия ден сутринта ми се обади по телефона заместник-председателят на Комитета Славчо Васев с препоръка веднага да сваля спектакъла от сцената, защото някой се бил обадил в съветското посолство и от там се интересували за това наше представление. Казах на Славчо Васев, че не съм ходила в Съветския съюз и нямам непосредствена представа за съветската действителност, но няма да крия от съветските хора какво сме направили. Касиерката ми се обади, че от съветското посолство са взели 10 билета за “Чакайте на телефона”. Хората от посолството гледаха с удоволствие представлението, благодариха за хубавия спектакъл и си отидоха. С това политическият скандал приключи.

Само една неприятност, свързана с тоя спектакъл, имах след това. Възмутен гражданин ми се обади, да се оплаче от касиерката на театъра. Бил я запитал: “Какво давате довечера?” Тя му казала: “Чакайте на телефона”, той чакал, а тя затворила телефона. Обясних му случилото се недоразумение – спектакълът, който е бил в програмата на театъра за вечерта, се нарича “Чакайте на телефона”. Оттогава касиерката при запитване по телефона обясняваше по-точно.

Спектакълът “Чакайте на телефона” се игра през целия следващ сезон, имаше общо 99 представления и беше посетен от общо 66 421 зрители.

По предложение на заместник-директора Кирил Черноколев сменихме административния персонал. На мястото на Георгиев беше назначен Захари Зайцаров, с когото Черноколев беше работил заедно преди това.

С хубавите спектакли на театъра, добрата работа на администратора Захари Зайцаров, който създаде актив приятели на театъра – учители от училища, хора от различни предприятия и учреждения, с публичните обсъждания на отделни постановки на театъра, които започнахме да организираме, посещаемостта на театъра значително се подобри. Докато през 1951 година са били играни 180 представления, посетени от 98 454 зрители, през 1952 година – 205 представления, посетени от 133 978 зрители, то през 1953 година бяха изнесени 313 представления, посетени от общо 208 584 зрители. Въпреки това през 1953 година нямаше нито един спектакъл на българска пиеса. Орлин Василев още не беше дал пиесата, която очаквахме от него.

Николай Осипович Масалитинов, главен режисьор на Народния театър, преподавател във Висшето театрално училище, режисьор с изключителна заслуга за развитието на българския театър, ме запита веднъж дали може да постави със своя актьорски клас пиесата “На дъното” от Максим Горки на сцената на Младежкия театър. Чудесно предложение за нашия театър – голям режисьор, голям автор, много известна пиеса, млади артисти, завършващи ВТУ. Беше краят на сезона 1952/1953 година. И репетиционната зала, и сцената бяха свободни. Николай Осипович започна репетиции с артистите от своя клас. Спектакълът “На дъното” беше игран 10 пъти и посетен от 5 678 зрители. Ако артистите от този спектакъл можеха да останат в Младежкия театър, той щеше да се играе дълго време.

По-късно, към края на театралния сезон 1953/1954 година Н.О. Масалитинов пожела да постави с актьорския си клас “Вишнева градина” от А. П. Чехов. На 8 юни 1954 г. на сцената на Младежкия театър излезе чудесният спектакъл "Вишнева градина”, постановка на народния артист Н. О. Масалитинов. Спектакълът беше и дипломна работа на артистите от неговия клас. Имахме, за съжаление, само 8 представления, защото артистите от спектакъла трябваше да отидат по местоназначението си в различни театри в страната. Осемте представления бяха посетени общо от 4 903 посетители.

Желчо Мандаджиев закъсня с дипломирането си. Прекъсна постановъчната си работа поради идването на съветския режисьор Гончаров, преподавател в ГИТИС (Държавен институт за театрално изкуство) в Москва, дошъл в България да приеме дипломната постановка на Гертруда Луканова. Ангажирането с лекции и изпити във Висшето театрално училище също отнемаше време от творческата му работа в Младежкия театър. Беше обещал на младежкото дружество в театъра да изнесе беседа за системата на Станиславски, но и тази беседа все се отлагаше. Случайно в книжарница на бул. “Витоша” намерих брошура, озаглавена “Етиката на Станиславски”, и я дадох на Луна Давидова, да я разгледат в дружеството. По-късно сметнах, че трябва да я разгледаме с целия колектив на театъра.

От Комитета за изкуство и култура ангажираха Желчо Мандаджиев и с курс в Боровец!

Работата по постановката на “Буря” продължи през есента на 1953 година. По същото време той проведе и квалификационен курс с артистите. Изнесе и две беседи за системата на Станиславски. Художник на постановката беше Мариана Попова. Премиерата на “Буря” се състоя на 13 ноември 1953 година. Представянето на тази пиеса повиши художественото равнище на театъра. “Буря” беше играна 43 пъти и посетена от 31 930 зрители.

Съпругът ми, поетът Добри Жотев, ме запозна с поета Иван Пейчев в Клуба на журналистите на ул. “Граф Игнатиев”. Добри ме предупреди да не се застоявам на маса с Иван Пейчев, защото той, като се напие, говори цинизми. Такава неприятност не ми се случи.

Иван вземаше от приятели дребни заеми, които не връщаше, и търсеше подходяща работа. Помоли ме да се обадя на Славчо Васев, заместник-председател на писателския съюз, да го назначат библиотекар към писателския съюз. Обадих се на Славчо Васев. Той отсече: “Няма да го назначим, защото ако го назначим, ще изпие библиотеката.” Мина време. Иван ми предложи: “Дай контрактация, ще ти напиша пиеса.” Казах му, че аз не мога да правя контрактации. Това прави Комитетът за изкуство и култура, но ще предложа на Иван Башев, заместник-председател на Комитета, да му бъде дадена контрактация за написване на пиеса за Народния театър за младежта. Говорих с Башев, а той ми рече: “Защо се занимаваш с благотворителна дейност, Иван Пейчев ще вземе парите, ще ги изпие и няма да напише пиеса.” Повторно се срещнах с Башев и отново настоях за Иван Пейчев. Башев се съгласи: “Добре, кажи му да дойде, но ще се убедиш, че се занимаваш с благотворителна дейност.” Контрактацията беше направена и Иван Пейчев отиде да пише в Банкя, в станцията на Съюза на журналистите. С Добри живеехме при тежки жилищни условия, затова и той отиде да пише в Банкя. Дойде си в къщи и ми каза: “Знаеш ли, Иван пише и не пие.” След Банкя Иван беше отишъл да пише в Калофер.

Премиерата на “Червената шапчица” от Е. Шварц беше на 27.11.1953 г., режисьор Лиляна Тодорова, музика от Ал. Райчев, 52 представления, посетени от 43 064 зрители.

Премиерата на “Край горското езеро” от Ц. Солодар беше на 2.1.1954 г., режисьор Цв. Стоянова, художник М. Попова, музика – С. Пиронков. Играни бяха 23 представления, посетени от общо 19 753 зрители.

Веднъж дойде при мене Орлин Василев и ме попита: “Ти защо си подценяваш театъра?” Аз се учудих: “Как го подценявам?” Орлин: “Ами защо билетите са толкова евтини, по-евтини от билетите в другите театри?” Обясних му: “Цените не съм определяла аз, но зрителите на театъра са предимно ученици и студенти, те не получават заплати и затова билетите са по-евтини.”

Наскоро след това ми се обади по телефона Рубен Аврамов и ми съобщи: “Орлин Василев е написал пиесата, но не иска да я даде на Младежкия театър, желае да бъде поставена в Народния. Ела утре да идем при Камен (Камен Зидаров, писател, драматург, директор на Народния театър), ще дойде и Орлин, да видим какво да правим.“ Събрахме се при Камен Зидаров в Народния театър. Орлин Василев заяви, че в Младежкия театър няма режисьор и артисти за новата пиеса. Попитах го: “Кой режисьор искате да постави пиесата?” Орлин Василев даде точен отговор: “Боян Дановски.” “Много хубаво”, казах. “Ще поканим професор Дановски да я постави. Пиесата е контрактувана с автора за Младежкия театър и трябва да бъде поставена там. Нямам нищо против да бъде поставена и в Народния театър. Ще бъде интересно.” Това много допадна на Орлин Василев и той каза, че е съгласен пиесата да бъде поставена и в двата театъра. Камен Зидаров не възрази и остана пиесата да бъде играна и на двете места. Боян Дановски веднага се съгласи да я постави в Младежкия театър. Беше помагал на Орлин за довършване на пиесата. Ролите бяха разпределени: Невена – Пенка Мандаджиева; Атински – К. Хаджиминев; д-р Гаврилов – Желчо Мандаджиев; Леонид – Михаил Парменов; Ирина – София Каракашева; Евгения – Славка Славова; Дамян – Иван Тонев; сестрата – Юлия Лазарова, сменена след това с Велка Кайтазова.

Боян Дановски поиска в работата по постановката да се включат и Желчо Мандаджиев и Гертруда Луканова, което те направиха. Обърнах се към Дановски: “Наверно за постановката ще бъде нужна музика, кажете кой композитор да поканим да напише музика.” Боян Дановски каза: “Няма нужда”, и аз сметнах, че въпросът с музиката е приключен. Докато вървяха репетициите, се случи нещо неприятно. Дановски поиска смяна на Юлия Лазарова с Велка Кайтазова в ролята на медицинската сестра. Такива смени са много опасни за атмосферата в театъра, макар че с всеки актьор може да се случи да е подходящ за една роля и неподходящ за друга, да му провърви или да не му провърви в изпълнението. Но това трудно се преживява. Изникват конфликти, създават се лагери за и против. Предполагах, че тази смяна е поискана от Желчо Мандаджиев, изпълняващ ролята на д-р Гаврилов. Д-р Гаврилов има общо действие с медицинската сестра в една и съща картина на пиесата, а Желчо Мандаджиев мразеше Юлия Лазарова, тя е чувствала неговата неприязън и това е попречило на творческата й работа. Защо Желчо Мандаджиев не обичаше Юлия Лазарова? Преди години той беше работил заедно с театралния ветеран Георги Костов. Желчо го обичаше, уважаваше и му беше благодарен. А по времето на директорството на Георги Костов в Младежкия театър възникнала остра борба срещу директора. Начело на тази борба стоели драматургът на театъра, писателят Михаил Величков, и актрисата Юлия Лазарова.

Смяната стана и работата по постановката продължи. Юлия Лазарова игра успешно в други постановки – “Педагогическа поема”, “Сватбено пътешествие”. Тя беше лауреат на Димитровска награда – звание, получено преди моето отиване в Младежкия театър.

Един ден Боян Дановски ми каза, че спектакълът ще бъде с музика. Но нали ви питах с кой композитор да уговаряме за музика, вие казахте, че няма нужда, а сега ще закъснеем много с премиерата. “Не се безпокойте” – ми каза Дановски. “Панчо Владигеров е написал хубава музика за спектакъла. Ще я обсъдим със специалисти и след това оркестърът ще я подготви.” На обсъждането дойдоха Панчо Владигеров, Александър Райчев, Саша Попов (известен бивш диригент на царския оркестър), Орлин Василев, Боян Дановски и ние двамата със Симеон Пиронков. Панчо Владигеров изсвири музиката на пиано. Александър Райчев (композитор, бивш диригент на оркестъра на Младежкия театър) говори каква прекрасна е музиката, написана от Панчо Владигеров. Саша Попов също каза, че музиката е много хубава. Орлин Василев възкликна: “Тази прекрасна музика под диригентството на Саша Попов!” Дановски каза, че и той харесва музиката. Ние със Симеон Пиронков седим един до друг, малко встрани, и мълчим. По-точно разменихме думи помежду си, но не се изказахме. Панчо Владигеров беше поискал за музиката 10 000 лева. Кой знае колко ще поиска и прочутият диригент, а театърът няма толкова пари! Саша Попов дойде до мене и ме успокои: “Аз сега ще викна настрани Панчо, ще говоря с него на немски език и ще го накарам да даде партитурата, да бъде разписана за оркестъра, а вие през това време потърсете пари, да му платите.” Саша Попов наистина викна настрани Панчо Владигеров, говориха на немски, но немският език не помогна да получим музиката от него, без преди това да сме я платили.

На другия ден обмислях с кого да говоря – със завеждащ финансовия отдел на Комитета за изкуство и култура ли, с Иван Башев ли, заместник-председател на Комитета, или с председателя на Комитета Рубен Аврамов. Реших, че най-сигурно е да поискам направо среща с Рубен Аврамов. Късметът ми неочаквано проработи: Преди да започне вечерният спектакъл влязох на балкона на театъра през служебния вход и зърнах в една от ложите седнал Рубен Аврамов, гледа влизащата в партера публика. Отидох да го поздравя. Той ме попита как съм. Не скрих, че съм много зле, че Панчо Владигеров е написал хубава музика за пиесата на Орлин Василев, но не иска да я даде, преди да получи за нея 10 000 лева. Театърът няма пари да даде такава голяма сума за музика, спектакълът е готов режисьорски и актьорски, но заради музиката бавим премиерата, а това ощетява приходите на театъра.

Рубен Аврамов ми каза: “Ела утре в Комитета.” Когато отидох при него на другия ден, заплащането на музиката беше вече уредено.

Панчо Владигеров ръководеше подготовката на оркестъра. Участваха и Саша Попов и Симеон Пиронков. Панчо Владигеров поиска в оркестъра да бъдат включени още трима оркестранти от операта (нови разходи!). Включени бяха тримата оркестранти от операта. Оркестърът беше подготвен много добре. Свързаха музиката със спектакъла. Художественият съвет прие постановката. Премиерата се състоя на 10 май 1954 година. Публиката бурно аплодира спектакъла. Пред касата на театъра започнаха да се образуват опашки от желаещи да си купят билети за пиесата “Щастие” от Орлин Василев, постановка на професор Боян Дановски. В албума, издаден по случай годишнината на театъра, в рубриката на най-търсените пиеси, “Щастие” стои на първо място от пиесите за младежи и възрастни. Изиграни бяха 142 представления, посетени общо от 109 638 зрители с приход за театъра – 124 180 лв. Авторът получаваше 10 процента от прихода за всеки спектакъл поотделно.

В момент, когато театърат твърде много разчиташе на спектакъла “Щастие”, Желчо Мандаджиев заяви, че трябва да отиде в Москва, да защити дипломната си работа – постановката на “Буря”, и не знае колко време ще се забави там, а втори изпълнител на неговата роля в “Щастие” нямаше. Попитах го кой актьор от състава би бил подходящ да му възложим дубльорство. Опитайте Щилиян Кунев, ми каза Мандаджиев. Но Боян Дановски не пожела да подготви втори изпълнител. Възложих на Щилиян Кунев да подготвя ролята. В подготовката му дойде на помощ народният артист Георги Стаматов. Още преди първата репетиция Стаматов строго казал на Щилиян: “Ако не направиш добре ролята, директорката ще те уволни от театъра.” Ужасих се, такова нещо и през ум не ми е минавало. Стаматов ми обясни, че е искал с тези думи да го накара да почувства голямата си отговорност. Щилиян подготви добре ролята с няколко репетиции. Художественият съвет прие изпълнението му и насрочих премиера за него. По време на антракта се отбих за малко в директорския кабинет, телефонът звънна. Женски глас ми съобщи: “Кажете на Щилиян Кунев, че баща му в много тежко положение е откаран в болница” – и телефонът се затвори. Какво да правя? Истина ли е това, или провокация? Ако съобщя на Щилиян и спрем спектакъла, какво може Щилиян да помогне, ако лекарите не могат? Реших да не се обаждам на никого до края на спектакъла. В страшно състояние изгледах представлението. Публиката бурно аплодира. Извиках Щилиян при мене и му казах за телефонното обаждане. Той взе телефона и се обади на баща си в провинцията. Баща му каза, че е добре, че нищо лошо не му се е случвало. Поздравих Щилиян за успеха му.

Една вечер преди представление на пиесата “Щастие” при мене в директорския кабинет дойде ядосан гражданин с тригодишно дете – разпоредителката не искала да го пусне в салона заедно с детето. Казах му, че пиесата е съвсем неразбираема за тригодишно дете, вредно е за него, освен това то може да заплаче или да се разкрещи, а това ще смути и артистите, и останалата публика. Казах му да остави детето при мене, аз ще се грижа за него, а той да отиде да гледа представлението. Той не се съгласи и си тръгна, като ми подвикна: “Имаше такива директори преди 9 септември!” Това беше политическа заплаха!

Друга вечер бях седнала в служебната ложа да гледам представлението, осветлението в салона беше вече загасено, когато разпоредителката с фенерче влезе с жена и шестгодишно момиченце. Казах на разпоредителката да ги настани в съседната до мене ложа, а не да ги води на местата им нагоре на балкона. Започна представлението, вървеше прологът на “Щастие”, абсолютно неразбираем за деца, и към средата на действието детето измъчено се провикна: “Майко ма, кога ще свърши това?” Разпоредителката бързо ги изведе от салона. Деца не бива да се водят на представления на пиеси за младежи и възрастни. За децата Младежкият театър има специален раздел представления на пиеси за тях. Необходимо беше в печата да излезе нарочна статия по този въпрос. Наред с това се заех да подготвя обстойно предложение пред Министерството на културата за развитието на театъра за деца.

Успешна постановка в раздела за деца и юноши беше приказката “Аленото цвете” от Карнаухова и Браусевич, постановка на Лиляна Тодорова, художник Милка Начева и музика от Симеон Пиронков. Децата обикнаха много Альонушка в изпълнението на Иванка Милева. Търговецът беше Димитър Ицмарев; Кепа – Екатерина Славова; Фиса – Льоли Попова; бавачката – Вяра Караламбова; Баба Яга – Цена Иванова. Премиерата се състоя на 27 юни 1954 година. Пиесата беше сред най-търсените – играха се общо 69 спектакъла с 56 183 зрители.

Гледах постановката на професор Кръстьо Мирски “Сън в лятна нощ” от Шекспир, дипломен спектакъл на артистите от неговия клас. Много ми харесаха за Младежкия театър Любка Алексиева и Васил Андреев. Кр. Мирски каза, че изборът ми е много сполучлив. Двамата абсолвенти бяха назначени при нас. Любка Алексиева стана един от творческите стълбове на театъра в продължение на много години. С Васил Андреев се случиха неприятни неща. Той сам напусна театъра и се посвети на стихотворството. Пишеше хубави текстове за песните на даровития певец Емил Димитров.

Включихме в репертоара на театъра пиесата “Без да се посочват имената” от украинския писател Васил Минко, съвременна съветска пиеса, в която за пръв път бяха критикувани и осмени високопоставени лица. С постановката се зае Цветана Стоянова, художник стана Мариана Попова. И режисьорката, и всички артисти, включени в постановката, работиха с голямо желание и се получи радостен за всички ни спектакъл. Особено ярки бяха постиженията на Анка Георгиева в ролята на Диана Михайловна, жената на заместник-министъра, и на Цонка Митева – Поема, дъщерята. Преди премиерата бяха изиграни няколко предпремиерни представления с посетители – студенти от различни специалности. След представленията станаха и обсъждания. Спектакълът беше възторжено приет от студентите.

Премиерата се състоя на 16 октомври 1954 година. Публиката не прие с възторг спектакъла, особена хладина лъхна от балконските ложи, където седяха с жените си официални лица. Жените бяха повече, някои министри не бяха дошли, а съпругите им бяха дошли с дъщери или придружителки. Но не последва нищо лошо. Спектакълът “Без да се посочват имената” пожъна голям успех, беше сред най-посещаваните пиеси на Младежкия театър. Игран беше 123 пъти и посетен от 94 238 зрители.

По предложение на драматурга на театъра Ана Каракостова и главния режисьор Желчо Мандаджиев в репертоара за 1956 г. бяхме включили “Нови хора”, драматизация по романа на Чернишевски “Какво да се прави”. При прочита на драматизацията ми се стори, че не й достига драматургия, може би се лъжех. Желчо Мандаджиев предложи да дадем пиесата на народния артист Георги Стаматов, който беше пожелал да я постави. Стаматов посочи Вики Бениеш за художник на постановката. С Вики Бениеш се познавах малко, повече познавах съпруга й, известния художник Сами Биджерано. За оформление на облеклото в сцената, в която действието става в театър, Вики Бениеш и Стаматов дадоха идея роклите на актрисите в епизода да бъдат от тафта...

Георги Стаматов завърши постановъчната си работа. Премиерата беше на 16 февруари 1955 г. Провежданите обсъждания на гледания спектакъл показаха, че не навсякъде пиесата е била разбираема за зрителите. При обсъждането в училището за трактористи от въпросите и изказванията стана ясно, че момчетата не бяха разбрали добре пиесата. Ана Каракостова им я разтълкува. Накрая заместник-директорът се обърна към мене: “Другарко Дамянова, толкова ли е беден театъра, та сте направили книжни рокли на някои от актрисите?” Такъв беше ефектът от скъпата тафта.

Пиесата беше играна 30 пъти и посетена от 84 513 зрители.

На 23 март 1955 г. беше следващата премиера – на водевила “Сватбено пътешествие”, постановка на Гертруда Луканова. Подготвени бяха два цели различни състава, които се редуваха на представления. И артистите, и публиката бяха много доволни. “Сватбено пътешествие” беше сред най-търсените пиеси. Спектакълът беше игран 120 пъти и посетен от 90 126 зрители. Но това се зловидя на директора на Театър “Трудов фронт” Георги Костов и писателя Михаил Величков и те започнаха да злословят, че Младежкият театър бил водевилен.

Ала защо от общо 28 постановки на друг род пиеси две постановки да не бъдат на весели, жизнерадостни водевили, подходящи за младежки театър?!

На 1 май 1954 година имах пропуск да гледам манифестацията. Застанах на площада близо до официалната трибуна. Докато чакахме да започне парадът, две непознати жени някъде зад мене разговаряха. Едната се оплакваше на другата, че е в тежко душевно състояние, че е все с потиснато настроение. Другата й каза: “Знаеш ли, и аз бях изпаднала в такова състояние, но отидохме в Младежкия театър да гледаме “Сватбено пътешествие”. Това представление така ме разведри, така ми повдигна настроението, като лекарство ми подейства. Иди непременно да го гледаш....”

В края на театралния сезон артистите от двата състава на “Сватбено пътешествие” поискаха разрешение през ваканцията да играят пиесата на различни места в страната за своя сметка. Разбира се, че разреших. Хем ще представят добре театъра, хем малко ще се опаричат (заплатите им бяха ниски).

Писателят Марко Марчевски написа обещаната пиеса “Митко Палаузов”. За съжаление, тя не беше на високо художествено равнище. Постави я Желчо Мандаджиев. Премиерата се осъществи на 6 май 1955 година. Играни бяха 27 представления, посетени от общо 23 017 зрители.

Димитър Точев написа пиесата за деца “Виновен ли е Мечо?” Премиерата й беше на 26 юни 1955 година. Постави я Лиляна Тодорова. Играни бяха 61 представления, посетени от 49 579 зрители.

Всички в театъра смятахме, че Младежкият театър трябва да има конкретно име, да бъде назован на името на подходящ човек. Обсъждахме различни имена, спряхме се на Христо Смирненски. Предложих на Комитета за изкуство и култура Младежкият театър да бъде наречен Народен театър за младежта “Христо Смирненски”. От Комитета бяха съгласни, оставаше да съгласуват с ЦК на БКП. Не последва никакво решение. Повече не повдигах въпроса. И така театърът за дълги години остана без определено име. Името, което сега носи – Младежки театър “Николай Бинев”, е сполука. Николай Бинев беше изключително богато артистично дарование. Игра много години в Младежкия театър, изигра прекрасни роли. Беше широко популярен и много обичан.

В репертоара на Младежкия театър за театралния сезон 1955/1956 година бяхме включили “Вампир” от Антон Страшимиров. Желчо Мандаджиев пожела да я постави, но при условие да осигуря в състава на театъра да бъде назначен артистът от Пернишкия театър Богомил Симеонов. Искаше именно този актьор да играе ролята на Динко. Ж. Мандаджиев предложи също да поканим режисьора от Пернишкия театър Николай Кънев да постави включената в репертоара на театъра пиеса “История на една любов” от широко известния съветски писател Константин Симонов. Около Богомил Симеонов имаше съмнения за политическа неблагонадеждност и от Комитета за изкуство и култура отказаха да го назначат в Младежкия театър. Разговарях с него, беше откровен. Обясни ми, че преди да стане артист, учил във военното училище. Негов съученик и приятел емигрирал нелегално в чужбина. След време тоя негов приятел пак нелегално влязъл в България. Поискал от Богомил да преспи в квартирата му, преспал две нощи, това било станало известно на следствените органи. Заради оказаната услуга на приятеля, към Богомил се създало политическо недоверие. След много терзания все пак успях да осигуря назначаването му в Младежкия театър. Това беше късмет не само за нашия театър, но и за българската кинематография. Богомил Симеонов стана един от най-търсените от кинорежисьорите артисти.

Уреди се и гостуването на Николай Кънев като режисьор на “История на една любов”. В постановката участваха Богомил Симеонов в ролята на Марков, Пенка Мандаджиева в ролята на Катя, Стефан Гъдуларов в ролята на чичо Коля, Георги Костов в ролята на Ваганов. Премиерата беше на 18 октомври 1955 година. На нея дойде авторът на пиесата Константин Симонов. Пиесата бе играна 72 пъти и посетена от 53 651 зрители. Сценограф на постановката беше младият художник Асен Митев.

В репертоара на театъра бяхме включили “Педагогическа поема” (“Да не хленчим”) от Казаков и Мариенгоф. И артистите, и режисьорката Гертруда Луканова ентусиазирано готвеха спектакъла. Сценограф беше Мариана Попова. Премиерата излезе на 30 декември 1955 година. Пиесата бе играна 58 пъти и посетена от 39 827 зрители. Спектакълът бе сред най-търсените.

Запазила съм писмото на един млад зрител до участниците в спектакъла:

На колектива при Народния театър за младежта

участници в драматичната композиция “Да не хленчим”

Поднасям своя букет на тези чието изпълнение на сцената запали в младежкото ми сърце такъв буен пламък, какъвто не съм усещал в гърдите през всичките си двадесет и четири години.

На 30 декември мина премиерата на прекрасната приказка на Джани Родари “Приключенията на Чиполино”, режисьор Лиляна Тодорова, художник Милка Начева, музика Симеон Пиронков. Янка Влахова майсторски изпълняваше ролята на лукчето – Чиполино. Много добра беше и Велка Кайтазова като Вишничко. Чудесен беше и синьор Домат в изпълнението на Божидар Лечев. Изключително хубава беше музиката на Симеон Пиронков. Пиесата се игра 57 пъти, а беше видяна общо от 41 443 зрители.

Народният театър за младежта преизпълни финансовия си план за 1955 година. Беше отбелязан от Комитета за изкуство и култура на първо място по този показател. Без да съм поставяла въпрос, заплатата ми беше увеличена от 110 на 150 лв.

В художествената работа на театъра укрепнаха творчески и режисьорите, и голяма част от артистите.

Важен етап в режисьорското развитие на театъра беше дипломната постановка на Желчо Мандаджиев – “Буря” от А. Островски. Със задълбочения си подход към пиесата режисьорът успя максимално да раздвижи творческите сили на актьорите за самостоятелна работа над образите. Лиляна Тодорова се изяви в постановките на “Зайко Всезнайко” от Сергей Михалков и “Приключенията на Чиполино” от Джани Родари и продължи да укрепва умението си в постановките на пиеси за деца. Цвета Стоянова задълбочено и резултатно работи по пиесите “Полковник Фостър се признава за виновен” от Роже Вайан и “Без да се посочват имената” от В. Минко. Гертруда Луканова израстна като продуктивен режисьор. Постановките й се отличаваха със свежи и оригинални режисьорски решения, с искрена ансамблова актьорска игра.

Актьорският състав отбеляза значителен творчески ръст.

Малко използваната преди актриса Анка Георгиева постигна голям успех в пресъздаването на образите на Диана Михайловна от “Без да се посочват имената" и Анастасия Ефремовна от “На добър час” от В. Розов и стана една от известните и ценени от столичните зрители актриси.

Лора Керанова създаде незабравимите образи на Ефимчик от “Младостта на бащите” от Б. Горбатов, Зайко Всезнайко от едноименната пиеса, Ваня Блинчиков от “Педагогическа поема”. Опитите за разнообразяване на нейното амплоа сполучиха и показаха, че тази актриса има не по-малко обаяние и в роли на възрастни.

Цонка Митева, използвана преди в пиеси за деца, направи много сполучливо образа на Щефи в “Щастие”. Постигна голям успех в Поема Карповна от “Без да се посочват имената”, в Ксана от “Педагогическа поема”, много добро беше и постижението й по-късно във Вела от “Вампир”, ярко се изяви като Лаура от “Каменния гост” на Пушкин.

Пенка Мандаджиева със зрелия си актьорски опит и голям чар защити централни образи в няколко пиеси.

Христо Стефанов имаше добра изява и в дядо Бабурин от “Викат ви от Таймир” (“Чакайте на телефона”), и в Тилилей от “Фиданките цъфтят” на Сл. Красински.

Янка Влахова завоюва голям успех в ролята на Чиполино от “Приключенията на Чиполино”, а по-късно и в ролята на Кукуригу от пиесата на Калчо Калчев “Кукуригу пътешественик”.

Талантливо се изявяваха младите актьори, завършили ВИТИЗ (Висшия театрален институт) – Софùя Каракашева, в Наташа от “Младостта на бащите”, Ирина от “Щастие”, Доротка от “Страконицкия гайдар” на И. К. Тил; Владислав Молеров във Федка от “Младостта на бащите”, Женя Воронов от “Педагогическа поема”, Звезделин Паунов от “Търси се звезда”; Георги Костов в централна роля от “Зрелостно свидетелство” на Л. Гераскина и в Степан Рябинин от “Младостта на бащите”. Любимец на младежите и децата стана младият актьор Михаил Парменов с изпълнението на възложените му роли. Любим актьор стана и Коста Цонев с изпълнението на Антон в “Младостта на бащите”, Максим Кочубей от “Без да се посочват имената”, Кудряш в “Буря” и специално в Дон Гуан (Дон Жуан) от “Каменния гост” на Пушкин. Луна Давидова постигна блестящ успех още с първата й поверена роля – Чен Пак Сер от “Полковник Фостър се признава за виновен”. Нейната Росава в “Страконицкия гайдар” беше най-значителното постижение в постановката. Солидно постижение беше и донна Анна в “Каменния гост”.

Иванка Милева имаше творческа сполука в Альонушка от “Аленото цвете”, Мария от “Педагогическа поема”, Блага от “Фиданките цъфтят".

Изключително дарование сред възрастните артисти беше заслужилата артистка Анета Николова. Неповторима беше нейната Кабаниха от “Буря”, незабравима остана нейната мадам Отломка от “Младостта на бащите”. Удивителен човек беше и съпругът й Васил Димитров – и талантлив актьор, и високоблагороден човек, и майстор в актьорско гримиране не само за себе си, но и за колегите си. Макар и по-висок на ръст, Васил Димитров беше постигнал изключителна прилика с Ленин в лицето, в сцена с Ленин на ІІІ конгрес на комсомола. Един ден след участие в дневно представление беше тръгнал да си отива и се видяхме близо до външната врата на театъра – той ми се оплака, че някаква студена пот го облива. Посъветвах го да поседне, имаше наблизо пейка, и да извикаме лекар, дежурещият в театъра лекар си беше вече отишъл. Бай Васил отказа, щял да се прибере в къщи и ако трябва лекар, от там ще извикат. Видях го да се качва на трамвая. Вечерта жена му ми се обади по телефона: “Бай ти Васил почина.” И досега жаля за него. Не можахме да го честваме приживе, изпратих го само със слово на погребението му. Синът им Венец Димитров стана изтъкнат талантлив кинооператор.

Актрисата Славка Славова, не знам защо, беше върната от Народния театър в Младежкия. Тя копнееше за Народния. Олга Кирчева полагаше усилия да вземат Славка отново там, но още нямаше резултати.

Славка мразеше комунистите. Усетих и към мен неприязнено отношение, но постепенно то се промени. Славка беше много талантлива актриса, но наред с това умееше майсторски да имитира колегите си. Веднъж, когато имитираше Янка Влахова, Янка й подвикна: “Стига ма, Славо, ако те чуе майка ми, ще помисли, че съм аз”. Предполагах, че Славка може да изиграе прекрасно главната роля в “Пигмалион” на Бърнард Шоу и мислех да включим тази пиеса в репертоара на театъра. Един ден Славка ми довери, че са арестували мъжа й, но, казва ми тя, за него не се страхувам, сигурно ще го пуснат, а ми е много тежко за баща ми. Той е в затвора, осъден несправедливо за шпионаж. Мъжът й действително скоро се върнал в къщи.

Преди приеми в Министерския съвет от Министерството на културата ме питаха на кой актьор да бъде пратена покана. Тогава бях дала името на Славка Славова и тя беше ходила на приема, а на другия ден ми каза: “Пуснах писмо в джоба на другаря Вълко Червенков”. Наскоро я извикаха при Вълко Червенков и не след дълго баща й беше освободен от затвора, а нея върнаха отново в Народния театър. Е, ако включим “Пигмалион” в репертоара на Младежкия театър, ще я поканя на гастрол.

Не ме успокояваше преизпълнението на финансовия план. Знаех, че планът за 1956 година ще бъде завишен, а какъв ще бъде резултатът от изпълнението на репертоарния план, не можех предварително да кажа. Исках преди всичко да осигурим съвременни български пиеси. Михаил Величков беше написал пиеса на съвременна тема из ученическия живот – “Катерина идва при нас”, но качеството й беше незадоволително. Препоръчвахме на автора да работи още по нея, но той я смяташе за готова и В. Володин от Комитета настоя да я включим в репертоара. Никой от режисьорите не пожела да я постави. Михаил Величков доведе стария пенсионирал се режисьор Тачо Танев, който се зае с постановката и съвестно работи по нея. Един ден беше доста хладно, видях, че Тачо Танев стои по костюм без горна дреха. Отидох при него и му предложих да му донесем палтото. Той каза: “Не! Театърът е храм. В театрален салон с палто не се влиза!” Режисьорът вложи всичко по силите си, но недостатъците на пиесата не можаха да се преодолеят. Премиерата беше на 17 февруари 1956 година. Спектакълът издържа само 10 представления, посетен беше предимно от организирани от театъра посетители от средните училища, общо 5 014 зрители.

Със съпруга ми Добри Жотев се бяхме сближили с известния в миналото даровит поет Славчо Красински. Той ми обеща, че ще напише пиеса за Младежкия театър и написа “Фиданките цъфтят” на подходяща за театъра тема. Главният режисьор Желчо Мандаджиев поиска да я постави. Художник беше Георги Каракашев (главен художник на Народния театър). Премиерата беше на 13 април 1956 година. Играни бяха 39 представления, посетени общо от 21 499 зрители.

Владимир Володин ме помоли да дам възможност на Веселина Ганева, завършила режисура в Москва, да постави при нас дипломния си спектакъл на пиесата “На добър час” от Виктор Розов. Пиесата ми хареса, беше много подходяща за Младежкия театър. Смятах, че е добре да даваме възможност на завършили режисура в Москва и в София да поставят дипломните си постановки на сцената на нашия театър. Единственото, което ме въздържаше, беше, че Веселина Ганева[3] е дъщеря на известен партиен деятел. Герда Луканова[4] също беше дъщеря на известен партиен деятел, по това време предстоеше и артистът Коста Цонев да се жени за доведената дъщеря на Райко Дамянов, също известен партиен функционер – не ми се искаше да ставаме “придворен” театър. Но не исках и да откажа на Володин и приех Веселина Ганева да постави дипломната си работа в Младежкия театър. И режисьорката, и артистите работиха с увлечение пиесата “На добър час”. Получи се хубав спектакъл. Премиерата се състоя на 19 май 1956 година. Играни бяха 64 представления, посетени общо от 34 831 зрители.

Известният говорител на футболните мачове Любен Попов, който често използваше в информациите за мачовете френския израз “Но една лястовица пролет не прави”, предложи на театъра своята пиеса “Търси се звезда” на интересна спортна тема. Художествените качества на пиесата не бяха особено високи, но третираната от нея тема ни накара да я включим в репертоара на театъра. Постави я Гертруда Луканова, художник беше Милка Начева, а музиката от Ем. Георгиев. Играни бяха 50 представления, посетени от 38 059 зрители.

В репертоара на театъра за 1956 година бяхме включили “Вампир” от Антон Страшимиров. Както отбелязах по-рано, Ж. Мандаджиев искаше да я постави, но при условие – да осигуря назначаването на Богомил Симеонов в Младежкия театър. Успях да изпълня желанието му, но Желчо Мандаджиев съвсем не си е представял каква лична беда ще си докара с това назначение. Стана така, че Пенка Мандаджиева и Богомил Симеонов се влюбиха един в друг, и двамата се разведоха, Пенка се омъжи за Богомил, Желчо се отказа да постави “Вампир”, напусна Младежкия театър и отиде на работа във Висшия театрален институт.

С постановката на “Вампир” се зае бившият директор на театъра Стефан Караламбов, с когото си запазихме отношения на взаимно уважение. Художник беше Георги Каракашев. Премиерата на “Вампир” се игра на 1 декември 1956 година. Общо представленията бяха 52, посетени от 32 360 зрители. Бях гледала и други постановки на “Вампир”, но все ми се струваше, че пиесата крие по-дълбоки художествени възможности, неразкрити в постановките.

По предложение на Ана Каракостова в репертоара на театъра за 1956 бяхме включили “Страконицкия гайдар” от чешкия писател Йозеф Кайетан Тил. Постави я Лиляна Тодорова, художник – Мариана Попова, музика – Симеон Пиронков. Премиерата беше на 12 декември 1956 г. Играни бяха 40 представления, посетени от 19 192 зрители.

Не помня точно кога Комитетът за наука, изкуство и култура стана Министерство на културата. По предложение на министър-председателя Вълко Червенков Народното събрание избра за министър на културата Рубен Аврамов Леви. Като председател на Комитета за изкуство и култура той фигурираше под името Рубен Леви. Когато председателят на Народното събрание казал Рубен Леви, Вълко Червенков се провикнал: “Рубен Аврамов” (което звучи по-българско). Така че като министър на културата Рубен Леви фигурираше вече под името Рубен Аврамов.

В резултат на усилията на ръководството на Народния театър за младежта за включване на повече български пиеси в репертоара, през 1956 г. от общо шест постановки четири бяха на български пиеси. Целесъобразно се подреждаше и програмата на театъра, така че българските пиеси да имат повече представления. Това положително явление обаче беше съпроводено с отрицателен факт – театърът не можа да изпълни финансовия си план. Трябваше да повишим взискателността си към авторите, да се ориентираме към по-даровити писатели. Да осигурим по-добра предварителна работа на драматурга и режисьорите с авторите за постигане на високохудожествен национален репертоар. И никак не бях съгласна с казаното в решението на Колегиума на Министерството на културата, че театрите проявявали твърде висока взискателност към писателите-драматурзи и това спъвало развитието на българската драма. От понижената взискателност нямаше полза нито българската драма, нито българският театър.

След напускането на Желчо Мандаджиев Министерството на културата назначи за главен режисьор на театъра заслужилия артист (по-късно стана народен артист) професор Боян Дановски. Това беше изключително събитие в творческия път на театъра. Народният театър за младежта се сдоби с даровит и опитен художествен ръководител.

Иван Пейчев ми донесе написаната вече пиеса. Беше дал екземпляр и на Министерството на културата в изпълнение на сключения договор.

Пиесата беше озаглавена “Всяка есенна вечер”. Прочетох я. Бях удивена! Пиесата разкриваше нещо съкровено за мене – духовната сила и влияние на младите дейци на българската съпротива. Дадох пиесата на Боян Дановски. След като я прочете, той ми каза: “Къде го намерихте това талантливо момче?” Казах му, че не съм го намерила, че Иван Пейчев е известен поет. “Пратете го при мене, имам няколко бележки по пиесата, след това ще я поставя.”

Иван Пейчев дойде за разговор с Дановски. Изслушал бележките му, приел ги и отиде да работи по тях.

По това време писателят Павел Вежинов също пишеше пиеса за Младежкия театър със заглавие “Моята тайна”.

Заедно с това театърът сключи договор с поета Веселин Ханчев да напише пиеса със сюжет от априлското въстание. Заявката на автора подсказваше, че ще получим от него значима художествена творба. Но поради това, че Веселин Ханчев отделяше много творчески сили за киното, а и след това като драматург на Сатиричния театър, все не завършваше уговорената драматична творба за Младежкия театър. Досега съжалявам за това. Все си мисля, че ако Веселин Ханчев беше довършил замислената пиеса, тя щеше да заеме важно място в творческата му биография, а щеше да бъде и значително събитие в творческия път на Народния театър за младежта.

Сключихме договор и с поета Божидар Божилов за написване на пиеса на любовна тема под надслов “Улица Вишнева”.

Иван Пейчев обещаваше скоро да привърши работата по усъвършенстването на пиесата си “Всяка есенна вечер” съобразно бележките на Боян Дановски.

Боян Дановски и писателят Петър Славински пишеха пиеса “Вълци”.

Ангел Каралийчев повтори обещанието си да напише пиеса за деца по народна приказка.

Гертруда Луканова продължаваше работата си по пиесата за деца “Кукуригу пътешественик” от Генчо Генчев, талантлив млад автор, когото тя сама бе открила. В началото постановъчната работа вървеше добре, но след това започна да тъпче на едно място. Докато при “Търси се звезда” Герда постигна оригинални режисьорски решения, които допринесоха за повишаване на качеството на спектакъла при наличието на незадоволително художествено равнище на пиесата, то сега не й вървеше. Премиерата на “Търси се звезда” беше излязла отдавна, през месец юни 1956 година, сега бяхме вече 1957 година, а режисьорската работа на Герда не напредваше. Това може с всеки режисьор да се случи. Говорих с Боян Дановски за евентуална режисьорска помощ, но той ми каза: “Оставете я сама да довърши всичко докрай.”

Тревогата ми не би била толкова голяма, ако имахме друга пиеса за деца, но нямахме. Лиляна Тодорова, която главно режисираше тези пиеси, не можеше да подготви нова постановка за деца, защото се зае със “Страконицкия гайдар”. Ако Цвета Стоянова беше в театъра, вероятно щяхме да дадем на нея да постави “Страконицкия гайдар”, но тя и съпругът й Сашо Стоянов отидоха на специализация в Москва. Артистите от “Кукуригу пътешественик” предлагаха да пускаме вече премиерата. Такава препоръка получих и от партийното бюро. Герда не възрази и аз пуснах постановката, макар да виждах незрелостта на спектакъла и да не си прощавах компромиса.

Премиерата на “Кукуригу пътешественик” беше на 10 февруари 1957 г. Пиесата беше играна 45 пъти и посетена общо от 34 794 зрители. Боян Дановски отсъстваше по времето, когато спектакълът тръгна, не помня къде беше отишъл. Когато се завърна, основателно ме упрекна за допуснатия от мене компромис.

Боян Дановски пожела да постави две от малките трагедии на Пушкин – “Каменния гост” и “Русалка”. Това съвпадаше с отдавнашното ми желание да имаме на сцената Пушкинова пиеса. Дановски поиска също да работи в сърежисьорство с Гертруда Луканова и двамата започнаха работа по постановката.

На мене Дановски даде да прочета пиесата “На лъжата краката са... дълги” от Едуардо де Филипо. Този непознат за мене дотогава автор ме грабна, харесах много пиесата и поисках Боян Дановски да я постави, след като излязат на сцената Пушкиновите трагедии. Очаквахме скоро да получим и пиесата “Моята тайна” от Павел Вежинов. Авторът беше потърсил помощта на Дановски за довършване на пиесата.

В “Каменния гост” участваха Коста Цонев – Дон Гуан (Дон Жуан), Луна Давидова – Дона Анна, Цонка Митева – Лаура, и други актьори. В “Русалка” играеха: Русалка – Пенка Мандаджиева, Княз – Георги Костов, бащата – Богомил Симеонов. “Каменният гост” беше успешна постановка. В “Русалка” не се получи желаното. Премиерата беше на 21 март 1957 година. Играни бяха 49 представления, посетени от 24 993 зрители. Сценограф на постановката беше Мариана Попова, музиката – от Симеон Пиронков.

Боян Дановски започна работа по постановката на “Краката на лъжата са... дълги”. В централната роля – Либеро Инкоронато, опита двама актьори от състава: Владислав Молеров и Първан Георгиев, но не се постигаше търсеното. Дановски поиска да поканим Асен Миланов от Народния театър за изпълнител на ролята. Асен Миланов прие и с него репетициите тръгнаха добре. Всички изпълнители се справиха много успешно в художествено отношение: Асен Миланов – Либеро Инкоронато, Луна Давидова – Костанца, Анка Георгиева – (майка на Олга), Пенка Мандаджиева – Олга, Божидар Лечев – Бенедето, Цонка Митева – Грациела, Любка Алексиева – Кармела. Премиерата беше на 30 юни 1957 г. Мина при голям успех. Пиесата на Едуардо де Филипо беше нещо ново, различно не само за репертоара на Младежкия театър, но и за другите столични театри. Пиесата е играна 49 пъти, посетена е била общо от 24 993 зрители. Спектаклите са били прекратени поради голямата заетост на Асен Миланов в репертоара на Народния театър, а пиесата е могла да се играе още много пъти. Въпреки огромния ни успех с “На лъжата краката са... дълги” атмосферата в творческия състав се влоши. Отказът на Боян Дановски от двама талантливи актьори от състава на театъра и заменянето им с гастрольор от Народния театър беше създал у актьорите страх за възможни уволнения сред тях. А никакви подобни помисли с Дановски нямахме. Още при първия ни разговор за общата ни работа, след като той стана главен режисьор на театъра, се разбрахме, че няма да уволняваме артисти. Дановски беше се напатил при уволнения на артисти в Народния театър “Иван Вазов”, когато е бил там на работа, а и двамата знаехме за безрезултатните опити за уволнения в Младежкия театър, затова се уговорихме за максимално ангажиране на всички артисти в творческа работа, като търсим възможности да попълваме артистичния състав с нови даровити и необходими за театъра артисти.

Бях харесала пиесата на Назъм Хикмет “Чудак” и я предлагах за постановка на двете режисьорки, но и двете отказаха. Казах им, че за постановката на “Чудак” ще поканя Леон Даниел, който също беше харесал пиесата и й беше направил свой превод. И Дановски харесваше тази пиеса, но му предстоеше да започне постановката на “Всяка есенна вечер” от Иван Пейчев, което и за двама ни беше нещо изключително важно. Усетих, че на режисьорките никак не стана приятно съобщението ми за евентуално гостуване на Леон Даниел.

Въпреки възможностите си, заместник-директорът Кирил Черноколев имаше сериозни пропуски в работата, за което го критикувахме по-рано и двамата с Желчо Мандаджиев, критикуваха го и от партийното бюро, но пропуските му продължаваха. Имахме нов, вече платен секретар на партийната организация – Мориц Бенатов. Преди да дойде в театъра, Мориц Бенатов е бил офицер в трудовите войски, но Министерството на войната (на отбраната) беше предприело съкращаване на офицерския кадър. Бенатов е бил съкратен и Софийският градски комитет го прати в театъра като платен партиен секретар (заплата получаваше по партийна линия, а не от театъра). Бенатов беше работлив и инициативен човек и неведнъж освен политическата си работа се залавяше да поправя пропуските на Кирчо Черноколев. Това може би създаваше у Кирчо опасение, че Бенатов може да заеме мястото му, а такова намерение нито аз, нито Бенатов сме имали. В някои направления Кирчо имаше възможности, каквито аз нямах. Ще дам пример само от първата година на работата му. Бяхме се разбрали с него той да вземе по-късно лятната си отпуска, за да осигури насъщно необходим ремонт в салона на театъра. Отидох да проверя започнал ли е ремонтът – не беше започнал. Кирчо ме увери, че ремонтът ще стане. При повторна моя проверка ремонтът още не беше започнал и ядосана му казах, че отивам в Комитета за изкуство и култура, да си дам оставката, “защото не можах да те накарам да осигуриш необходим ремонт на театъра”. Тогава в мое присъствие Кирчо се обади на директора на затвора, каква трудова бригада му е необходима за ремонт в салона на театъра. След два дни дойде подходяща бригада от затворници и ремонтът наистина стана. През есента се забави доставката на планираните за театъра въглища. Пак в мое присъствие Кирчо звънна по телефона на директора на “Топливо” и въглищата пристигнаха. Такива връзки и възможности аз нямах.

Още не беше дошла лятната ваканция през 1957 година, когато в театъра станаха непредвидени събития. В момент, когато завършваше финансова ревизия от финансовия отдел на Министерството на културата, в директорския кабинет бяхме двамата с Боян Дановски и счетоводителят на театъра – ревизорите ни съобщиха своите констатации, ние нямахме възражения и оставаше само аз да подпиша документите, когато в кабинета без почукване влезе рязко артистът Пенчо Пенчев, председател на профкомитета в театъра, и заяви, че е свикал извънредно профсъбрание на артистите под лозунг “нито един артист вън от театъра”, че в репетиционната са се събрали вече артистите и представител на Министерството и на профсъюза на артистите и дошъл да извика нас двамата с Дановски на събранието. Помолих Боян Дановски да отиде веднага, а аз щях да отида, след като подпиша документите. Когато отивах към залата на събранието, по стъпалата на репетиционната слизаше Боян Дановски и съкрушен ми каза: “В този театър няма повече да стъпя!”

Качих се в репетиционната – неописуема неразбория. Седнах на стол до една маса зад последния ред. На масата някой беше оставил отворена кутия с цигари. Запипах една цигара с намерение да запуша – никога през живота си не бях пушила. Отказах се, дръпнах се от кутията, успях да взема думата и заявих на артистите, че нито аз, нито Дановски сме помисляли да уволняваме артисти, а още в началото на идването на Боян Дановски за главен режисьор сме се разбрали с него да не предприемаме никакви уволнения, а да положим усилия за максимално ангажиране на всички артисти в творческа работа.. И сега, при положение че Боян Дановски напуска театъра, и аз няма да остана, защото нямам никакви принципни различия с него.

Не помня какво точно казаха представителят на Министерството Георги Милевски и на профсъюза – Асен Касамаков. Прибрах се в кабинета и написах молба до министъра на културата да бъда освободена по взаимно съгласие от длъжността директор на Народния театър за младежта и изпратих молбата си. Два дни след това ми се обади по телефона Иван Башев, заместник-министър на културата, и каза: “Защо искаш да напускаш театъра?” Тук при мене е дошла делегация артисти начело с Теофан Хранов. Искат да останеш директор.” Отвърнах на Башев: “За мене е неморално да оставам в театъра след като Боян Дановски, главният режисьор напуска, нямаме никакви принципни различия с него.” “Ти си дезертьор, ти си дезертьор”, ми каза Башев.

Рухнаха големите ми надежди Боян Дановски да направи изключителен спектакъл от специално написаната за Младежкия театър пиеса “Всяка есенна вечер” на Иван Пейчев; поетът Иван Пейчев да стане близък автор на театъра и да напише нови хубави пиеси. Боян Дановски да постави пиеса за Априлското въстание от Веселин Ханчев, да постави “Моята тайна” от Павел Вежинов и пиесата “Вълци”, която Дановски пишеше заедно с Петър Славински. Лиляна Тодорова да постави драматизация на народна приказка от Ангел Каралийчев; Гертруда Луканова да постави очакваната пиеса на Божидар Божилов “Улица Вишнева” – пиеси от даровити автори, богати възможности за творческа изява на всички артисти на театъра.

Артистите на театъра загубиха даровит и висококултурен художествен ръководител, какъвто беше Боян Дановски, загубиха даровит автор на пиеси, какъвто беше Иван Пейчев. Никой не постави в Младежкия театър специално написаната за този театър “Всяка есенна вечер”. Режисьорът Любомир Шарланджиев постави “Всяка есенна вечер” в Русенския театър. За хубавия спектакъл Русенският театър получи първа награда на национален преглед на българската драма и българския театър. Юлия Огнянова постави пиесата в Бургаския театър, също хубава постановка. Иван Пейчев тогава не получи никаква награда, спечели само завистта на двама по-възрастни свои колеги – Георги Караславов и Камен Зидаров. Караславов започна да говори, че пиесата е антипартийна, и искаше да бъде спряна. Камен Зидаров не включи “Всяка есенна вечер” в репертоара на Народния театър “Ив. Вазов”. Пиесата видя софийска сцена (Народния театър при друг директор) с голямо закъснение, след много години, и чак тогава Иван Пейчев получи за нея Димитровска награда. А ако тази заслужена награда беше дошла по-рано, веднага след като Русенският театър показа хубавата й постановка, това щеше да създаде благоприятни условия за творческа работа на поета в най-творческите му години.

С болка и огорчение напуснах Народния театър за младежта. Зарадвах се, когато научих, че за директор на театъра е назначен режисьорът Кръстьо Мирски. С това назначение едновременно се повишаваше художественото равнище и цялостното ръководство на театъра.

[1] сключване на договор

[2] Щилиян Кунев е баща на Меглена Кунева, български еврокомисар, впоследствие министър и вицепремиер.

[3] Веселина Ганева е дъщеря на Димитър Ганев...

[4] Гертруда Луканова е дъщеря на Карло Луканов и сестра на Андрей Луканов.

В Клуба на журналистите с артисти и хора от административно-техническия песонал.

Отляво надясно около масата: инспициент в театъра; жена; зам.-театър майстор; Михаил Парменов (актьор); Пенка Дамянова (директор); Коста Цонев (актьор); Цонка Митева (актриса); Щилиян Кунев (актьор); Цвета Иванова (актриса); Мориц Бенатов (партиен секретар); съпругата на Г. Петков; Георги Петков (актьор).

Снимки от постановката на Боян Дановски на "Каменния гост" от А.С. Пушкин
Луна Давидова в ролята на донна Анна	Коста Цонев - Дон Жуан и Луна Давидова - Донна Анна
Коста Цонев като Дон Жуан и Луна Давидова като донна Анна	Цонка Митева като Лаура