Пенка Дамянова: Спомени за разни места и години

1940 г.

В СОФИЙСКИЯ И ПЛЕВЕНСКИЯ ЗАТВОР

В детските ми години мама пееше:

Солнце всходит и заходит,

а в тюрьме моей темно.

Дни и ночи часовые

стерегут мое окно.

 ..............................

Пееше, но през ум не й е минавало, че дъщеря й, като порастне, ще изпита прелестите на две български тюрми: Софийския и Плевенския затвор. Рано си отиде мама, не доживя мъките, които щях да й причиня...

В Софийския затвор пристигнах ни жива, ни мъртва, с пребито тяло, с разкъсана душа!

Беше 30 март 1944 г., денят на втората голяма бомбардировка над столицата на България.

Бяхме група момичета: Ема Бозаджиева, Здравка Кемилева, Мария Велева (Миша), Надежда Грозданова, Невена Драгиева, Пенка Дамянова, Фроска Иванова, Шели Таушанова и Юлия Огнянова.

В затвора с нас трябваше да дойде още едно момиче, моята връстничка Анушка Драгиева; щеше да бъде с нас, ако две седмици по-рано полицейските биячи не я бяха жестоко умъртвили. Но ние не знаехме това и се надявахме Анушка да е успяла да избяга по време на бомбардировката, когато от силния трус на паднала до сградата бомба вратата на някои от килиите се бяха откачили и някои арестувани бяха успели да избягат. Сред тях и едно момиче – Ема Герон.

За страшната смърт на Анушка научих едва след 9.ІХ.1944 г. И тогава си спомних, че един ден, когато бях в килия в дирекцията на полицията, дежурният стражар ми донесе на обед не само хляб, но и паничка топла чорба и ми каза: “Една от вашите е умряла. Била е с менструация, когато са я били, и всичката й кръв изтекла.”. Мислех, че ме лъже. Предполагах, че агентите са му наредили да ми каже това, за да се изплаша и да признавам. А човекът ми е казал истината. Била е убита Анушка Драгиева.

От дирекцията на полицията до затвора вървяхме пеша. Охраняваха ни стражари. Едва се държах на краката си, но все се озъртах - няма ли да се открие някаква възможност за бягство. Такова чудо не стана! Пристигнахме в женското отделение на затвора. Вкараха ни в някакво общо помещение, където можеше да се седне на пейки, и ние седнахме. Но надзирателката г-жа Конярова заповяда да станем прави. Изправих се, но ми се зави свят и отново седнах. Конярова ме забеляза и каза: “Ти защо сядаш?” “Зле ми е - й казвам – не мога да пазя равновесие.” “Можеш, можеш, ставай!” – изкомандва надзирателката. Вдигнах се и се задържах хваната за облегалката на пейката.

Конярова ни обясни, че който не изпълнява разпорежданията й ще бъде карциран, че които нямаме присъда нямаме право на свиждане, че в затвора няма вода, водопроводната мрежа била повредена от бомбардировката. Вода ще ни носят криминалните, само по една кана на килия за пиене. Само след като бъдат поправени водопроводите, ще можем да се мием и къпем. В двора на отделението можем да слизаме само в определено време.

В Софийския затвор сварихме три момичета от Горна Джумая: Славка Кордева, Стела Леви и Добра Иванова. Предишните обитателки на женското отделение са били прехвърлени в Сливенския затвор, останала само бременната Калинка.

Предстоеше Добра да навърши 18 години на 4 май 1944 г., а Стела – 19 години на 24 май 1944 година.

Стела не е родом от Горна Джумая, а от София. Баща й взел участие в Първата световна война като войник от Българската армия. Бил пленен от французите заедно с други български войници, пребивавал в пленнически лагер в Марсилия. След като го освободили, отишъл в Париж и там работил. Върнал се в България само да се ожени и с младата си булка отишъл отново в Париж. Но не им провървяло и се принудили да се върнат в България. Бащата отворил малко магазинче за бояджийски материали, а майката се заела с шивачество. Бащата на Стела си бил донесъл от Франция много френски книги. Напътствал Стела да взема книги за четене от еврейското читалище. Наред с четенето на книги Стела се включила в ремсова група при читалището, а след това и в ремсова група при Втора девическа гимназия.

През месец юни 1943 година семейството получило разпоредба в тридневен срок да се изсели в Горна Джумая (Благоевград). Там пристигнали заедно с други еврейски семейства от София. Посрещнали ги тукашните евреи и ги настанили в домовете си. В дом, където приели Стела и родителите й, имало още две еврейски семейства от София. Там бил и Анжел Вагенщайн, който свързал Стела с ремсовата организация в Горна Джумая. Стела учила в местната гимназия и вършила важна революционна дейност – поддържала връзка с евреите от трудовия лагер. Те отделяли от храната и средствата си и ги давали на Стела. Стела ги предавала на партизаните.

В партизанския отряд станал провал. Бил убит известният партиен деятел и партизански командир Никола Парапунов. Стела минала в нелегалност. След известно време по организационна линия й казали да се легализира. Но още първия ден, когато отива на училище в гимназията, я арестуват. Арестувана била и Добра Иванова – укривателка и дейна помощничка на Парапунов. Стела и Добра изтърпели жестоки мъчения в казармата. След това ги закарали в София в пети полицейски участък. Гладували в килията. Хора от кухненския персонал в участъка се съжалили над Стела и издействали от началството на участъка тя да им помага в работата в кухнята. Това й дало възможност да се храни и да носи скришом по нещо на Добра. Веднъж даже й дали от кухнята цяла прясна пита, която тя пренесла под дрешката си в килията. От участъка ги прехвърлили в Софийския затвор.

От Перник доведоха при нас в затвора Вера Гарванова, потопена в дълбока скръб – съпругът й Иван Гарванов, известен партиен деятел в София и Перник, бил убит при престрелка с обградилите го да го арестуват полицаи. Не зная на кои хора беше оставила малката си дъщеря.

Пристигна в затвора и добре познатата ми ремсова деятелка Дима Паламарова, член на Софийския окръжен комитет на РМС. Дойде и Вера Бакалска, от заможно семейство в село Бистрица, Софийско, студентка по медицина. Учила първоначално медицина в Германия, а след това се прехвърлила в медицинския факултет при Софийския университет. Дима и Вера първоначално били задържани в различни столични полицейски участъци, но и двете измислили един и същ начин да се самоубият – да прережат вените си с капак от консервна кутия. Успели само донякъде. Полицаите ги открили и спасили. От тоя опит и на двете им остана белег на ръката.

Дойде и Цветана Тодорова, ремсистка от квартал “Ив. Вазов” и студентка по история. Весела, жизнерадостна, приказлива. Момичетата й викаха Цвър. Пристигнаха още Станка Гюрова и Тотка Манукова – и двете свързани с прославения партизански командир Славчо Трънски. Станка - хубавица, Тотка - надарена певица. Дойде и Цонка Панова – акушерка в с. Байлово, Софийско, а родом от с. Еница, Белослатинско.

Момичетата започнаха да слизат на двора в определеното за това време, но аз не можех. Само веднъж, останала сама в килията, реших да се опитам да сляза долу, да погледам момичетата как играят на топка. Бавно и трудно успях да се смъкна по стълбата и приседнах до вратата към двора да гледам играта. И сега е пред очите ми Цветана Тодорова, Цвър, по-висока от другите, засмяна, подвиква и със силен замах високо хвърля топката. Гледах играта на момичетата, радвах се на жизнеността им и си мислех, че моята предишна жизненост никога няма да се върне. Прилоша ми и едва се изкачих горе. Виждам седнала в коридора на стол или пейка, не помня, Фроска Иванова, полива вода с каната върху кърпичка и мие краката си. Като ме видя, се смути. Защо правиш това, няма да остане вода за пиене, й казвам тъжно и се прибирам в килията.

Мъчително трудно се движех, губех равновесие. Образувалите се от полицейските бичове две големи гнойни топки от двете страни на задника ми се спукаха една след друга и протекоха. Нямах с какво да ги почистя. Надзирателката казваше, че нямало лекар в затвора, лекарят бил в отпуск. Венчето (Невена) Драгиева, с която се знаехме от концлагера “Свети Никола”, имаше в запас чист комбинезон, избърсваше с него раните ми и настояваше пред надзирателката да бъде извикан лекар. Най-после надзирателката й казала, че дошъл лекар и може да ме заведе при него. Лекарят прегледа разкрасеното ми от полицията тяло и ме попита откъде съм. Казах – от село Черни Осъм, Троянско. “Едно искам да ти кажа момиче, да знаеш, че Черни Осъм няма да оправи света.” Бях възмутена от консервативните му възгледи и готова да се откажа от медицинската му помощ. Но Венчето ме усети и ме натисна на леглото. Лекарят почисти раните ми и им сложи лекарство и марли.

Имах насъщна нужда от чисто бельо. Пратих писмо до леля ми Пенка. Получих бельо, но не каквото винаги носех, а синьо. Трогнах се! Такова бельо от син плат, имитиращ коприна, носеше съученичката и приятелката ми Василка Янакиева. Неведнъж, когато съм бивала в затруднение, Василка първа ми е помагала. Върнала се е от евакуация. Разбрала е от леля Пенка, че съм в затвора и имам нужда от бельо. Отделила е от своето и пратила брат си да го донесе в затвора.

Венчето беше в постоянна тревога за по-малката си сестра Анушка!..

Един ден отведоха Венчето на разпит в разузнавателния отдел на военните и вече не я върнаха в затвора. Видяхме се с нея след 9.ІХ.1944 год., когато тя още по-дълбоко страдаше, узнала за страшната гибел на Анушка.

Отведоха и Ема Бозаджиева във военното разузнавателно отделение; и нея повече не върнаха в затвора. С нея се виждахме много пъти след 9.ІХ.1944 година, когато тя, след като беше участвала в Отечествената война, беше станала известна лекарка.

Бащата на Юлия Огнянова започна често да й праща храна в затвора. Юлия отделяше от храната - и за мене, и за други другарки. Тази храна ме съживи и възвърна силите ми. А наред с това и чувството за отговорност за по-младите от мене, попаднали в затвора. Имах почти двегодишен опит на колективен живот в концлагер “Св. Никола” и можех да бъда полезна с този опит.

При въздушни тревоги слизахме в мазето на женското отделение на затвора. Съобразихме да не стоим там вкупом, а да се нареждаме до стените и които оцелеят, да бягат в града и да търсят връзка с партизански отряд.

Предполагахме също, че не е изключено заради бомбардировките над София да ни преместят в някой друг голям затвор – Сливенския или Плевенския. Преместването в друг затвор откриваше възможност за бягство.

Дима Паламарова, стояща сред нас най-високо в ремсовата организационна йерархия, член на Софийския окръжен комитет на РМС, определи, че преди всичко трябва да избягат заплашените от смъртна присъда: Дима Паламарова, Юлия Огнянова (свързана с нелегалната военна антифашистка организация в школата за запасни офицери), Станка Гюрова Гигова (близка приятелка на Славчо Трънски) и Пенка Дамянова. За себе си не можех точно да твърдя, че ме заплашваше смъртна присъда, но за бягство не знам дали имаше по-голяма мераклийка от мене. Не ми се стоеше в затвора. Сполуката ми при бягството от концлагер “Св. Никола” ми даваше кураж. Може би тая сполука беше накарала Дима да разчита на мене за успешно бягство.

От Цонка Панова бяхме узнали, че от гара Червен бряг може да се отиде в родното й село Еница, Белослатинско, при родителите й, които имали връзка с местните партизани. Дима се зае да разпита Цонка подробно за пътя. Казвам: а защо да не дойде и Цонка с нас? Дима беше категорично против. Не можех да си обясня защо Дима няма доверие на Цонка, когато ще ходим при родителите й. Но познавах добре Дима от съвместната ни работа в София и знаех, че тя щом реши нещо, няма да се откаже от становището си, и не се опитвах да я убеждавам.

В навечерието на първи май лежах в леглото в килията и премислях къде другаде би могло да се избяга. Ако ни поведат към Плевен, преди Червен бряг е Мездра. Знам, че от Мездра може да се отиде в село Руска Бяла. Там бяха се евакуирали родителите на Борката Ташев. За тях аз бях бъдещата им снаха и се надявах да ме приемат. Борката беше в Трънския партизански отряд. В Плевен бих могла да потърся бившия ми колега по романска филология, с когото бяхме в една бонсова група – Любен Дунчев.

Ако тръгнем към Сливен, ще се опитам, ако има възможност, да избягам на гара Пловдив. Там е Елена Илиева, с която бяхме заедно в концлагера. Знаех и адреса на Елена – Фердинандско шосе № 2. Но не знаех, че след закриването на концлагера Елена е отишла партизанка. В Сливен можех да потърся Марето Енева, с която също бяхме заедно в концлагера. Но не знаех, че Марето също е отишла партизанка в друг партизански отряд. В килията освен мен беше останала само една жена – бременната Катинка, по-възрастна от мене. Тя беше седнала в леглото си и гледаше през прозореца. Все се надяваше да я потърси нейният Гошо, от когото беше бременна.

В съседната килия имаше първомайско веселие. Чуваше се тропот, песен, ритмичен звън на нещо метално (били са метални лъжици). След малко звуците от веселието секнаха и чухме крясъци на надзирателката Конярова. Узнахме, че Конярова е карцирала в един карцер Стела Леви и Цветана Тодорова, защото играели чардаш, и в отделен карцер Шели Таушанова, защото пеела. Шели стана постоянен прицел на Конярова за карциране. Конярова мразеше Шели, защото е еврейка и защото Шели имаше остро езиче и не й прощаваше.

Официално Шели фигурираше под името Райна Антонова Колева, била е прекръстена, когато  се омъжила за българин. Приятелката й Надка Грозданова я зовеше Шели. И всички възприехме това звание. Така Конярова разбра, че вписаната в списъка Райна Антонова е еврейка.

От Стела Леви по-късно узнах колко драматично е протекло карцирането й със Цветана Тодорова. За да играят чардаш, облекли тънки полички и с тия полички Конярова ги вкарала в карцера, а там било много студено, влажно и тъмно. С доброто си отношение към криминалните Стела беше спечелила обичта на една от тях, на която викаха Кукурижко. Конярова използвала Кукурижко да й чисти апартамента в затвора. Щом разбрала, че Стела е в карцер, Кукурижко успяла да вземе ключовете на Конярова от апартамента й и отключила Стела и Цеца. Но Конярова разбрала и жестоко била Кукурижко пред Стела и Цеца, а тях вкарала отново в карцера.

Конярова не можа да държи дълго в карцера Шели, Стела и Цеца. На 2 май потеглихме за Плевен. Преди да тръгнем, Миша беше получила от лелите си (за рождения й ден) печено агнешко месо и раздаваше от него. Към нас прибавиха и няколко криминални. Бяхме в отделен вагон в пътнически влак. Охраняваха ни двама стражари. На гара Мездра стражарите ни накараха да слезем и ни заведоха в етапното комендантство. Уговаряха нещо с колегите си от етапното. След това ни съобщиха, че ще изведат първо на разходка криминалните, а после нас. Но за да се разходят с тях и колегите им от етапното, трябва да се съгласим да ни заключат в мазето. На телефона остана само един стражар. Една от криминалните – Лудото Ленче, към 35-годишна жена, отказа да отива на разходка с криминалните. Тя не беше съвсем луда, но все пак психически болна. Раздразнена, креслива, в постоянен конфликт с останалите криминални, които й се смееха и я дразнеха. С нас се укротяваше. Заключиха ни в мазето. Там сварихме един стар човек, арестуван, защото отказал да предаде полагащото се количество пшеница на държавата.

Вера Бакалска ме викна в ъгъла на мазето. Извади получено преди да тръгнем писмо от приятелката й Генето и ми довери, че под видимия текст има друг, невидим, написан със симпатично мастило, и започна да го дешифрира с някакъв химикал. Узнахме, че текстът е речта на Сталин на празника на съветската армия, Вера прекъсна дешифрирането и остави да го довърши в Плевен. Стражарите се върнаха от разходката с кримиалните, отключиха ни, изведоха ни от мазето и казаха, че ще ни изведат на разходка по-късно. Усъмнихме се дали ще спазят обещанието си. Вече притъмняваше. Изведнъж градската сирена в Мездра зави за въздушна тревога. Настояхме пред стражарите да ни изведат по-бързо. Криминалните останаха в етапното. С нас дойде само Лудото Ленче.

Беше много приятна лунна пролетна вечер. Другарките се хванаха под ръка в дълга редица и подеха песен. Какво се нареждаме като войници в тая красива вечер, хайде малко в художествен безпорядък, подхвърлих. Сетиха се. В редицата не бяха се включили всички, нямаше място на пътя. Постепенно редицата се раздели. Единият от стражарите вървеше от лявата страна на групата ни, другият – от дясната. Хубавото пеене продължи. И стражарите изглеждаха доволни.

Недалеч от нас се изнизваха по друг път жители на Мездра, за да се спасят от възможна бомбардировка над селището. Със Станка Гюрова изостанахме назад от нашата група и кривнахме към жителите на Мездра с намерение да се смесим с тях, да разберем до кои села може да се отиде по тоя път, да се ориентираме накъде е Руска Бяла. Но зад нас затупуркаха ботуши и видяхме да тича към нас единият от стражарите. Стражарите не бяха забелязали, че сме се откъснали от групата, но Лудото Ленче ни забелязало и казало, че Пенка и Станка са сбъркали пътя и ще се изгубят. Тъй като вървяхме бавно, остана впечатлението, че сме се заприказвали и сбъркали пътя. Не ни заподозряха в опит за бягство.

На сутринта на гара Мездра изненадана видях Йордан Панов, бащата на моята съученичка, състудентка, сълагерничка и близка приятелка Искра Панова, която беше в Сливенския затвор с доживотна присъда.

Бай Йордан ме попита дали не съм видяла някъде приятеля му Борис Бумбаров (ляв земеделец). Отговорих, че не съм го виждала и не зная дали мъжете от Софийския затвор са заведени вече в Плевен, или след нас ще ги водят.

Двамата стражари ни набутаха в един товарен вагон. Вагонът не само беше неудобен, но се оказа, че на насрещната на вратата стена има и една много голяма дупка, от която човек може да скочи от влака. Тази дупка обезпокои стражарите и те заговориха да слезем от този неудобен вагон на гара Червен бряг и там да изчакаме пътническия влак. С Дима си дадохме знак.

На гара Червен бряг трябваше да се качим в последния вагон на пътнически влак. Другарките се бяха наредили така, че сред политическите да няма криминални. Единият стражар беше влязъл вече във вагона. Влязоха и другарките. Двете с Дима вместо да влезем във вагона, минахме зад него и се прикрихме зад оставен в глуха линия вагон. Пътническият влак, в който се качиха политическите и криминалните затворнички и двамата стражари, потегли. Двете с Дима тръгнахме по улица зад гарата.

След известно време разбрахме, че пътят, по който трябва да вървим, е от другата страна на железопътната линия. Семафорът беше спуснат. Група граждани чакаха да се вдигне. Смесихме се с тях. И изведнъж чуваме полицейски свирки и виждаме устремен към нас побеснял единия от конвоиращите ни от София стражари. Хвана ни грубо с ругатни, грабна моята дясна и Димината лява ръка и ни вкопчи в общи белезници. И като продължаваше да ни ругае, че сме щели да опропостим семейството му, ни поведе към гарата. На малък площад до гарата полковникът, повел войниците си за нашето залавяне, беше строил войниците и ни заразпитва откъде сме и какво сме работили, преди да попаднем в затвора. И той, и войниците, и стражарят узнаха, че Дими – Димитрина Паламарова, е софиянка, студентка по право в юридическия факултет, а аз съм родом от село Колибето, Троянско, прекръстено по-късно Черни Осъм, че баща ми е учител в родното ми село и че следвам романска филология в историко-филологическия факултет на Софийския университет. И полковникът поде слово, предназначено и за нас, и за войниците, че ние двете сме интелигентни момичета, че сме имали такава хубава възможност да завършим висше образование, да бъдем полезни и за нас самите, и за родителите си, и за държавата, но вместо да завършим образованието си, сме се впуснали в противодържавна дейност, която ни е довела до затвора, а сега пък сме допуснали ново противодържавно деяние - да бягаме от затвора, за което ще бъдем наказани. И полковникът поведе войниците към казармата. Като минаваха край нас, един войник ми каза: “И аз съм от Троянско. Ще съобщя на баща ви, че съм ви видял.”

Яростта на стражаря към нас не беше преминала и той продължи да ни заплашва, че ще съдере кожите ни от бой. Двама железничари се опитваха безуспешно да го усмирят, като му говореха, че не бива да ни бие, че вече ни е заловил и затова сигурно ще го наградят.

Качихме се в открит товарен вагон. В друг открит вагон след нашия имаше група сърби, докарани от окупираните области на работа в България. Един от тях държеше голяма жилава пръчка. Стражарят взе от него пръчката. С Дими седнахме на пода на вагона. Не помня какво точно подложи под коленете ни стражарят, за да повдигне краката ни, изхлузи обущата ни и заудря с пръчката ходилата ни. Влакът потегли. Стражарят продължи да ни удря. Ужасно болеше. Ходилата ми не бяха напълно заздравели от ударите на камшиците в дирекцията на полицията. Стражарят спря да ни удря, може би се умори или съобрази, че може така да ни нарани, че да не можем да вървим от Плевенската гара до затвора. Другият стражар беше вече завел другарките и криминалните в Плевенския затвор и ни чакаше в етапното на гара Плевен. На пода в етапното лежеше в някакви парцали криминалната Василка. Твърдяла, че не може да стане, и стражарят я оставил там. Тая Василка и в Софийския затвор повечето лежеше и шепнеше, че е много болна. Двете с Дими трябваше да пишем показания, защо сме избягали и къде сме щели да отидем. Не знам защо стражарите смятаха, че аз съм главната инициаторка на бягството, а към Дими бяха по-снизходителни. Дими беше малко по-дребна от мене, с прави коси. Може би моята буйна черна коса създаваше впечатление, че аз съм баш байрактарката. Нямаха представа стражарите каква властна жена е Дими Паламарова. С Дими писахме, че аз съм я уговорила да бягаме, че сме щели да отидем в село Вълчи трън, Плевенско, където леля ми Йорданка Колева е учителка. Там сме щели да наемем каруцар, който да ни закара до родното ми село при баща ми. По стълбата от мазето на етапното изведоха Борис Бумбаров с тежка верига, вкопчана с единия край за крака му, а другият край носеше на ръце. Каза ми: “Не е трябвало да бягате.”

Легналата Василка ме викна с ръка да ида до нея. Помоли ме да й помогна да стане и облегната на мене, да отидем в затвора. Изпълних молбата й, а ходилата ме болят. Бавно, мъчително, охранявани от двамата стражари, пристигнахме в Плевенския затвор. По-късно другарките се шегуваха с мене: “Болен здрав носи.” Василка имала съвсем здрави крака, но била истерична и затова правела тия номера.