ТОМА ТОМОВ

ПРЕВРАТЪТ

Ние разбирахме, че над Живков трябва да се оказва непрекъснат натиск, за да не се измъкне в последната минута. Ето защо Андрей се договори с двама членове на Политбюро - Добри Джуров и Йордан Йотов, а също и секретаря на ЦК Димитър Станишев (всички те са, както и Живков, чавдарци) да посетят Живков и да го убедят без разни там ексцесии да излезе в оставка. Те, разбира се, се колебаеха, но на 8 ноември все пак отишли. Какво са си говорили, какви са резултатите, ние нищо не знаем. Ето защо в 22 часа Шарапов позвъни на Станишев:

- Митя, още ли не си заспал?

- Не, защо?

- Чай имаш ли?

- Имам, разбира се.

- Слагай го, идвам да пийнем по чашка.

Аз седнах да пиша поредната шифровка, а Виктор отиде при Станишев. След час и половина се връща зъл като вълк.

Шарапов попитал:

- Ходихте ли?

- Ходихме...

- И какво?

- Нищо. Споделихме с Живков своите опасения и тревоги по повод обстановката в икономиката и обществото. Той ни каза, че мисли за оставка. Наистина не вижда достоен приемник. Вероятно щял да подаде оставка на втория пленум.

- И вие?

- Какво ние? Като че ли се съгласихме...

Тук Шарапов избухнал (а той избухва вежливо и тихо):

- Вас защо ви изпратиха!? Разговорчета ли да си водите или работа да вършите? Ще се наложи още един път да отидете при Живков и да поставите въпроса ребром. Той трябва да подаде оставка на първия, той ще е и последният му пленум. Ясно ли е?

На 8 ноември от Китай се върна Младенов. Андрей го информира за всичко, поздрави го с поста генерален секретар. Петър не възразяваше. Същия ден Шарапов отново се срещна с Живков. Натискът върху него не отслабваше и минута.

Настъпи 9-и. Нашата троица - Джуров, Йотов и Станишев, е отново при Живков. Но Живков им казва, че те миналия път не са го разбрали правилно и че подава оставка не на следващия, а на утрешния пленум. Джуров, казват, даже се е просълзил. Естествено, нали е армейски генерал!...

Останалото е ясно. Финита ла комедия! Всичко, което написах по-горе, е истина, стараех се да пиша честно и откровено, макар че не е изключено моите оценки да са субективни и пристрастни. Може да бъркам някъде хронологията. Черновите ги пазя, но те са без дати. Но още един път искам да повторя: общата канава, смисълът на станалото са отразени вярно. Именно така бе направен превратът...

Февруари 1992 г.

Така свършват спомените на Валентин Терехов за заговора срещу Тодор Живков.

Декември 1997 г., Москва

“Разбирах какво става при вас от шифрограмите на Шарапов. Изпращаше ги по три-четири на ден. Съобщаваше кой е бил в посолството, кой какво е казал. Получавах грами и от представителя на КГБ. Позвъни ми Младенов:

- Така и така, ние искаме да дойдем в Москва - да поговорим...

Позвъних на Горбачов и си казах мнението, че в Москва не трябва да идват - в никакъв случай. По-добре на българска земя. Историята си е история. После ще се пише, че въпросът бил решен в Москва. Ако могат да решат въпроса си в България, защо ще идват в Москва? Ако могат да го решат в София, отново питам: защо им е Москва? Младенов имаше такава идея, че като дойде в Москва българското ръководство, някои ще станат по-решителни, по-малко ще се колебаят. А аз му казах:

- Скъпи мой, това си е ваша работа. Къде ще се колебаете, кой ще се колебае - решавайте сами. Решавате! Да, ние знаем, информирани сме вие как решавате въпросите...

И все им говорихме:

- Мужики, ако беше преди, друга работа, а сега - решавайте сами. Всички сте умни. Вярваме ви на всичките. На кого там да не вярваш? Какво, министърът на отбраната Джуров - не е ли наш? Младенов не е ли? Луканов - този във висша степен най-разумен човек?

Имахме информация, че Живков просто няма на кого да се опре. У мен от разговорите се създаде впечатление, че те панически се страхуват.

- Нас всеки момент може да ни арестуват. Да ни унищожат!

Говорех му на Младенов по телефона:

- Не бойте се, Боже мой! Не мога всичко да ви кажа, но ние нямаме такава информация, че ще ви унищожи.

Последният телефон, в три през нощта. Решено. Джуров...

Не можехме по-рано да предприемем нищо в Източна Европа. Горбачов беше за свобода, собствен избор, социален избор и нека сами да си решават всичките въпроси. Разбира се, сами. И аз съм за това - сами. Но има и международна обстановка. Хайде, да бяхме само ние - тогава всичко е ясно. Но има и съседи, има обиди, има геополитически интереси, разни вътрешни групировки, стремящи се към властта на всяка цена. И после, мисля си, ние съвсем не отчетохме взривния момент. Разбирате ли, взривява се снарядът, земята се разхвърчава навсякъде... и после - нищо не остава.”

Тази метафора Яковлев явно взима от младостта си. Воювал е в морската пехота, раняван е. Изкарват го най-големия предател и агент на световното еврейство.

Мнението му за Луканов:

“В колодата играчи винаги го считах човекът, кой­то се придържа към една главна идеология - тази на здравия смисъл. И при Живков, и през всичките тези събития. Той много неумело лъжеше и когато им се налагаше на българските ръководители, които докладват в Москва, нещо да лъжат, той беше неумело неубедителен. Виждаше се... все пак беше привърженик на една такава добродушна истина. Луканов според мен бе чист човек. Аз мисля, че и при онази власт той бе типичен западен социалдемократ - във всичките му разсъждения, анализи и подходи. И бях сто процента съгласен с него, че макар и още да не е дошла, защото такова е сега времето - вълче, но идва епохата на социалното партньорство. Трябва да свършим да убиваме тези или онези, стачки, митинги, ненавист, нетърпимост, трябва да строим икономиката, да строим страната, себе си да строим. Такъв беше Луканов...

* * *

18 август 1998 г.

“Кабинетът на Горбачов в Москва, кутийка - и председател на колхоз би се обидил, “Елцин ми взе зданието на фонда, докараха ме тук “с белезници”... Е, такъв му е манталитетът на Борис Николаевич. Гледаш и изпитваш жалост, странно чувство. Та това беше нашият Наполеон! Но физически е във форма, излъчва магнетична сила. Питам го за Малта, очите му блясват, спомня си крайцера “Белкнап”, парахода “Максим Горки”, бурята, която сега му е смешна: “Съветската провокация срещу Шести американски флот.” Историческата церемония по погребването на студената война. Буш искал да полее събитието и помолил за шампанско. И понеже американците си нямали, изкарали кашоните с грузинско шампанско в бара на “Максим Горки”. Събират се всички - апостолите на перестройката. Балансът на Горбачов в плюса - безкръвно освободената Европа, разрушената Берлинска стена, току-що получената благословия от папата. “Ние седяхме като двама славяни - каза ми Горбачов - и говорехме така час и половина за политика и нравственост.”

Въпреки че отвън има буря (даже и Елцин още го няма на радара), предстои разумно умиротворяване на руския хаос, милитаризираният колос, на който е присадил “демократическо” сърце, ще се цивилизова...

Блажени верующите!

Само за един месец ноември от Източна Германия бягат 120 хиляди души. Източна Германия - бисерът на Руската империя! А германците не щат да живеят под неговия скиптър. А тук Горбачов използва мантрата на любовта. Понеже това е едно необикновено, необяснимо явление в геополитиката в края на ХХ век, ще си позволя да я цитирам цялата:

“Единство - возвестил

оракул наших дней, -

Быть может спаяно

железом лишь и кровью...

Но мы попробуем спаять

его любовью, -

À там увидим, что

прочней...”

Фьодор Тютчев