ТОМА ТОМОВ

ПРЕВРАТЪТ

Аз не познавах Луканов отблизо. Съмнявам се дали някой е бил наистина близък на този толкова сложен и многоизмерен човек. Бях го виждал в парка, докато тичах сутрин с кучето, а той разхождаше своя сетер. Кимвахме си, усмивка, бяхме на първо име и толкоз. По време на разведряването, когато от американското посолство ме “забелязаха” и ми предложиха да бъда техен гост за два месеца в Щатите (нечувано тогава млад журналист от телевизията да пътува в Америка; държавен секретар бе д-р Хенри Кисинджър, годината бе 1974), по странен начин се сблъсках с името Луканов. В Държавния департамент ме прие Ричард Армитидж. На края на беседата, в която той се отнесе доста сърдечно към мен, хлапак тогава, Армитидж каза: “Нали имате в България един... Андрей Луканов. Кажете му, че като го уволнят вашите началници, ние на драго сърце ще си го вземем при нас.” Казах му го, разбира се, само на него. Смяхме се. После чувах приблизително същото от Строуб Талбод, Тони Робинсън, редактора за Източна Европа на “Файненшъл таймс”; знам, че Бейкър му бе казал: “Вие двамата с Желев ще вървите напред заедно”, струва ми се, в Париж, на прочутата среща, “капитулацията” на Съюза в студената война.

Когато почнаха промените, той ме канеше да пътувам с оператор с него и така отблизо видях как разговаря с Горбачов, Жак Делор, Хелмут Кол, Геншер. Германският канцлер, без да го предупреди, му бе изпратил частния си самолет в Брюксел и му бе назначил среща същия следобед. Летяхме към Бон (1990 г.) абсолютно сами в малкия “Дехавилънт” с орела на Германия на крилата.

Ние двамата, телохранителят и операторът. Трябваше да пресечем фронт, то си беше чиста буря. И сега виждам лицето му и точно си спомням отговорите на два въпроса от накъсания ни дълъг разговор. “Добре - питах го, - Лутър е имал 75 тезиса, които е забил на вратата на църквата, Александър Втори също - цяла разработена програма, за да “освободи” душите на крепостните. Но каква е програмата на Горбачов? И въобще има ли програма?”

“Петър Велики, както знаеш, “проби” прозорец към Европа - отговори ми Луканов. - Сега Горбачов не пробива прозорци. Дойде време да бутаме стените. И не само Берлинската. Всичките стени - натърти той. - Към Европа, Америка, влизаме в цивилизацията...”

И вторият въпрос - кой ще прояви инициативата за български пакт “Монклоа”? Не дойде ли времето да се гаси гражданската война в България? Възможно ли е да се помирим? Има ли изработени някакви подходи?

“Това е целта на живота ми - каза ми той. - Трябва да го постигнем най-много за година-две.”

Какъв трагично неверен окомер! Казват, че за политика най-важното е да мисли с дистанция. Седем месеца напред, седем години... седем по седем години? И ако на Горбачов могат да му бъдат предявени две “претенции”, това, че даде на народите свобода и че заради нея, свободата, се отказа от целостта на държавата си и тя рухна, то при Луканов е по-сложно и къде-къде по-трагично.

Има един разговор, който ми бе разказан от няколко източника приблизително по един и същи начин между Луканов и един американски гражданин, чието име ще запазя в тайна, тъй като то е излишно. Разговорът е на четири очи и е станал на бул. “Руски”, близо до Университета. “Да, господин Луканов - казал събеседникът му, когото едни описват като най-малко генерал от ЦРУ, други го снабдяват с българско име, а трети просто го наричат Воланд. - Да, вие имате качествата, знанията и волята. Бъдете министър-председател на тази страна и я водете в демократичния процес, но при едно условие - откажете се от вашата партия, излезте от нея, създайте, ако щете, друга и управлявайте.”

Луканов кипва и отвръща, че той е три поколения комунист, че родът му е от създателите на партията и че няма никакво намерение да я напуска.

Това, което не е казал на събеседника си, е, че дядо му, който не се е подчинил на решението на Коминтерна от 1923 г., лежал в затвор на НКВД в Москва, че ръководителите на неговата партия казват: “Вас, Лукановите, ще ви гоним до девето коляно!”, че бащата на жена му е гниел в Белене, че е чужд сред своите...

А това, което му се случи след това, бе още по-страшно. Той не можа да социалдемократизира своята партия и пред мен наричаше нейните лидери “хитлерюгенд” и “мародери”. Те му отвръщаха с дълбока, стопроцентова омраза. ПРЕДАТЕЛЯТ.

И когато поведоха страната към пропаст, а той се опита да попречи, “някой” го ликвидира почти ритуално. За назидание. За страх. И този “някой” никой не си прави труда да го намери. Макар че...

Редовете по-долу са колаж, малка част от лични изследвания, които продължават и в момента. Ако професията ме научи на нещо, то е да не вярвам на никого, на нищо, най-малкото на вагоните самовлюбени мемоари или Интернет.

Предпочитам преходите сам нагоре по реката. Винаги вярвам на шанса си да открия в калта зрънцата злато.

Интервюирах Горбачов общо пет пъти, но това бяха само “хапки”, парченца. На 18 август обаче тази година [1998] разговаряхме повече от два часа.

Многократно се срещах с Александър Яковлев, познавам отблизо най-близките помощници на Горбачов, разговарях с посланик Виктор Шарапов, попаднаха ми спомените на един от най-близките приятели на Андрей - Валя Терехов, които той отпечатва само в няколко екземпляра за семейството си и виждат днес свят за първи път. Ограничената цел на долните редове е “руският поглед”, какво правят и мислят Горбачов, Яковлев, техните представители у нас преди и по време на промяната в България.

През цялото време разбирах, че България е много малък, страничен епизод от Голямата игра, битката за Европа.

Образно казано, ако се води битка за Райхстага, случилото се в България е като включването на осветлението в малка сграда на една от страничните улици.

Защото ставаше дума за освобождението на Европа, за обединението на Германия и за рухването на Съветската империя, всичко наедно и всичко в киновреме.

Поръчаха ми да сваля Тодор  Живков

Спомени на Валентин Терехов, учен и дипломат, близък приятел на Андрей Луканов

На мен ми “провървя”. Бях в Унгария 1956, Чехословакия 1968, България - 1989 година. Работих във водещи икономически институти. Бях дипломат. Писах речи на Брежнев и книга на Косигин. Целия си съзнателен живот съчинявах разни бумаги: научни отчети, статии, доклади, докладни записки, информационно-аналитически материали, шифротелеграми и т. н., и т. н... Господи, какво ли не писах! Но абсолютно, без да си кривя душата: аз никога не писах доноси.

...Настъпва старостта. Дойде време “да събирам камъните” - записки, дреболии - така и ще ги назова. Татко, спомням си, малко преди смъртта си, си описа живота, а мама го препечата. Излязоха 70 страници. И все пак пиша с надеждата, че някога някой (може би внуците?) ще прочетат моите “дреболии”. Не от интерес към мен самия, аз съм един от многото... Просто от любопитство към нашия живот, към поколението ни, което практически изживя живота си в ерата на “развития социализъм”, в страната на “кривите огледала”. Не че искам да ни съжалявате - ах, горките ние - “в тъга, печал и вечен страх”. Напротив, препускахме на пълни обороти весело и даже безстрашно. Но никога не забравяхме за оня, да пукне дано, чекист, който с автомат се грижеше за нашето спокойствие. Хронология няма да съблюдавам. Ще пиша както на мен ми се поиска, каквото ми е настроението. И така - с Бога напред.

24 март 1992 г.

Става дума за България, времето, което описвам - края на 1982-а - края на 1989 г.

И така в началото на ноември 1982 г. семейството ми тръгна към България. Мястото на новата ми служба - съветското посолство. Длъжност - съветник по науката и техниката. Последните две седмици до отпътуването - нескончаеми изпращания, гюрултия. И като че на шега Михаил Семьонович Панкин - мой стар приятел - между другото каза:

- Главната ти задача в България е да свалиш Живков и да направиш генерален секретар на ЦК на БКП Андрюшка Луканов!

- Слушам! Ще с’старая! - бодро отвърнах аз.

На двамата и през ум не ни минаваше доколко този майтап ще се окаже пророчески.

Андрей Луканов бе зам.-председател на Министерския съвет на България и кандидат-член на Политбюро на ЦК на БКП. Панкин познаваше Андрей от съвместната им работа в международните икономически организации в Женева през 1964 г. Той ме запозна с Луканов в 1980 г. През лятото на 1981 г. Андрей от името на българското правителство ни покани на Черно море, на почивка. Така че, идвайки в София, имах там вече верен другар и, което е по-важно, съмишленик. А след известно време и приятел. Знаех, че по това време всички членове на ръководството на България доста прецизно “се наблюдаваха” от съответните служби - грижеха се за тяхната безопасност (!), проследяваха всичките им запознанства и срещи, контролираха всяка тяхна стъпка, слухтяха телефоните им и т. н. Ето защо отначало, когато семействата ни се срещаха, вземахме предпазни мерки. Ако те например ни идваха на гости (а ние живеехме на територията на посолството), то трябваше да прикриваме Андрей от милиционерите, които охраняваха сградата. След известно време Андрей отишъл при Живков и му разказал, че в посолството е дошъл на работа старият му приятел Терехов. Казал му е вероятно и това, че аз мога да бъда източник на полезна информация. Живков “благословил” нашите срещи. Можехме вече да се срещаме съвършено открито.