ТОМА ТОМОВ

ПРЕВРАТЪТ

 Михаил Горбачов е в плен на стиховете на големия руски поет Фьодор Тютчев. В тях поетът спори с възгледа, че единството се създава чрез желязо и метал. “Да се опитаме да го споим с любов” - предлага Тютчев. Горбачов се сеща за посланието на Тютчев като метафора за своята политика в Германия. Разбират ли го те? За всеки случай го запомнят и цитират и до днес. Те знаят какво ги е обединило в ХIХ век - “желязото и кръвта”, Бисмарк. Горбачов иска да циментира стените на бъдещия европейски дом... с Любов!

И ще видим кое е по-здраво. Иначе е непреклонен. “Хората умират, като ядат зелени плодове. Един ден може да има обединение на Германия. Но не през моя живот.” Той планира две-три спокойни, мирни десетилетия, през които начело на кормилото на своята велика държава ще стигне до жадувания бряг. И - неочакван цитат от Пушкин, който толкова обича: “Надежд, юношей питают.” Той, разбира се, не е юноша, но също се надява. И великото: Смятам, че политик, който използва въоръжените сили за постигане на своите политически цели, не само не заслужава подкрепа, а трябва да бъде проклет.”

Китайците наблюдават с любопитство Горбачов. Те са смазали жестоко бунта на “Тянанмън”. (Събитията продължават от април до юни 1989 г., когато армията разстрелва протестиращите.)

За Дън бунтуващите се студенти са “криминали”, които нямат нищо общо с “фарватера на обществения живот в Китай”. Въпреки това Буш е в непрекъсната връзка с китайското ръководство. На два пъти, втория път веднага след Малта, той изпраща на тайни преговори в Пекин ген. Брент Скроукрофт, най-близкия си човек. Китайците откровено му дават своята оценка за Горбачов: “Иска да поддържа стабилност между Изтока и Запада, но няма да успее, защото се срива вътрешният баланс между икономически и политически реформи. Русите не разбират икономиката и Горбачов много често въобще не разбира какво иска.” Китайците предсказват колапс на икономиката и взривове по националните проблеми. “Не виждаме Горбачов да взима някакви мерки. Иска да купува стоки за широка употреба, щял да ни плаща с петрол. Иска ни и заеми. Доста се учудихме, когато за първи път повдигнаха тоя въпрос, но ще им дадем известна сума”. (Ген. Сроукрофт добросъвестно си записва китайското становище, информира Буш, преценява информацията за толкова важна, че й отделя няколко страници в мемоарите си.)

Никой в Европа не иска обединена Германия. Не я иска Митеран, най-много не я иска Маргарет Тачър, не я иска Андреоти, даже канадците не я искат. А Гюнтер Грас - писателят, даже твърди, че Стената може да остане още година, две.

Но Съветският съюз се срутва в киновреме - буквално за два часа. Няма пари.

“След вечерята Горбачов ме отведе встрани. Обясни ми, че не иска да повдига финансовия въпрос пред своя екип, но ми поиска пари. Трябвали му като кислород за перестройката. И не ги искаше даром, а на заем. Казах му, че съществуват тежки политически проблеми, като това, че помага на Куба и че е необходим прогрес по германския въпрос” - пише Буш в своите мемоари “Промененият свят”. И отново - на 253 стр. в същата книга: “Хелмут предположи, че може да убеди руснаците обединена Германия да бъде пълен(?) член на НАТО просто с пари. На тях им трябват пари. Джордж Буш отвръща: “Съветите няма да ни диктуват в какви отношения ще е Германия с НАТО. По дяволите! Ние победихме, те загубиха. Няма да им позволим да измъкнат победата от челюстите на поражението. Русите ще разберат, че ние сме единни, без никакви игри повече. И на тях ще им е по-лесно да ти кажат истинската си цена за тяхното съгласие. А ти имаш дълбоки джобове!”

Наистина Хелмут Кол има дълбоки джобове.

В рамките на по-малко от година с воля и с една сравнително скромна сума той ще обедини Германия, ще се превърне в митична фигура, по-голяма и от Бисмарк, и до края на управлението си ще прехвърли един трилион марки в източните лендери... Преди те да го пенсионират и докарат на власт социалдемократа Шрьодер.

Може ли в това време Горбачов да се интересува за своите източноевропейски съюзници? Те всички са го напуснали. Едната шеста от света клокочи. Народите се хващат гърло за гърло. Балтика, Закавказието, Украйна, Елцин, Партията, Конгреса, стачки - хищниците сякаш са готови да скочат върху укротителя си и да го разкъсат. А той няма и камшик. “Вече встъпи върховната власт на Русия в този безнадежден кръг, когато Бог им отнема разума” - пише Александър Солженицин.

А Горбачов все още може да се смее... над себе си. Докато се снима заедно със седемте лидери на свободния свят в Лондон и щракат камерите, той им разправя вица за двама руснаци, които се наредили на опашка за водка. Единият нещо кипнал, че опашката била дълга, и казал, че отива да застреля Горбачов, защото той бил виновен. Изчезнал някъде за два часа и след това се върнал при приятеля си. “Утрепа ли го, бе?”. “Не! Опашката там бе много по-дълга от тази.” И Горбачов се залива от смях.

- Когато Андрей (Луканов - б.р.) за последен път беше при мен - казва ми Горбачов, - беше тъкмо когато в него започваха да се прицелват, да му искат сметка, да го заплашват със затвор... А аз му казвам: “Андрей, не бой се! Върви! Върви! Сериозният човек, политикът, даже и в затвора трябва да постои, иначе - що за политик е?” А Андрей се смееше. “И като те бутнат в затвора - казах му, - седни и напиши книга.” И той я написа. Изпълни поръчението - в затвора написа книга. Да. Андрей, несъмнен демократ, който чувстваше пулса и предизвикателствата на времето. Тук, знаете ли, имам една стенограма, на една важна наша среща - три часа си говорихме, толкова неща си казахме. Аз по законите нямам право да разгласявам архивни материали, имам определени забрани, но съм длъжен да ви го кажа. Слушайте, сега ще ви почета. Вижте, Андрей беше приятел на Съветския съюз, но знаеше, че под наше влияние и под наш натиск и в резултат на Втората световна война България попадна в групата страни, на които им наложихме безнадежден икономически модел и тоталитарен режим. Говорихме си с него за това. Той е просто класически нетоталитарен тип на мислене. Абсолютно. При вас бяха минали първите избори, а и социалистите бяха получили повече от половината от гласовете на всички избиратели. Тогава Андрей ми каза, че ако бяха стартирали няколко години по-рано промените, които почнахме през ноември 1989 г., то успехът почти сигурно щеше да е гарантиран.

Казах му, че никога не съм искал да бъда диктатор - това, в което ме обвиняват сега противниците ми. Ако го исках - защо се отказах от такава власт - генерален секретар? Та това е всеобхватна власт, несравнима с нищо в света. Луканов реагира интересно: “С нашата президентска власт се случи направо сюрреалистическа метаморфоза. Конструирахме института на президентството непосредствено по мерките на Петър Младенов, добре знаейки неговите лични качества. Осигурихме му доста широки правомощия.” Аз веднага го попитах: “Но тази фигура, която намерихте да го замести, видимо не е най-лошият вариант? Нали така? Как е по вашему?”. Луканов: “Навярно бих могъл да кажа така: това е най-добрият вариант от лошите.” Т. е. Андрей бе принципиален. Аз исках да му проверя позицията - и Горбачов се засмя. - Луканов... аз направо го попитах: “Какво представлява Желев и въобще държи ли си на думата. Може ли да се разчита на него?” Тежък въпрос... Андрей каза, че той бил в БКП, че е философ, че 20 години е заемал дисидентски позиции, че са го изселвали, а после възглавил движението на опозицията и това му създало базата, за да стане президент. Луканов тогава каза, че Желев разбирал своята отговорност за съдбата на България. Той говореше за опасностите за демократическото развитие, което представляват екстремистките сили. Говореше, че тоталитарният режим поражда масова лумпенизация...

Това беше есента на 1990 година, а през 90-а при нас в Русия разпердушиниха страната на пух и прах. Цялата бе празна. Е, слава Богу, кълбото се върти, светът... И нови партии печелят изборите в цяла Европа. И като ме натискат за убежденията - казвам: социалдемократ съм! Казвам им: ако имате претенции към мен, дайте да започнем от Исус Христос, защото той е бил първият социалист, а между другото и първият реформатор, за което го разпнаха. ...Там сме с Андрей, заедно в историята...

Притчата, която ми разказа Горбачов:

“Един цар искал да разбере истината за живота и поръчал на своите мъдреци да направят необходимите изследвания. Те дълго работили (вероятно са създали не един научен институт), написали 40 тома. После, когато царят вече умирал, свели всичко до едно изречение:

“Човек се ражда, страда и умира.”