ТОМА ТОМОВ

ПРЕВРАТЪТ

Андрей правилно разбра, че чрез мен той може да предава съответната информация на съветското ръководство: с Живков и живковщината трябва да свършваме - и колкото по-скоро, толкова по-добре. Ставаше все по-ясно, че Живков се превръща в спирачка на общественото развитие, че в страната расте недоволството от неговата политика, заплашваща със социален взрив. Каквото и да си говорим за посолството, такъв вид информация, която при това се съпровождаше с дълбок анализ, бе просто подарък. Трудно е да се каже колко шифротелеграми съм написал въз основа на тази информация.

Започналата у нас перестройка бе срещната от Живков на нож. Живков сериозно се скара с интелигенцията. Антиживковските настроения нарастваха като лавина. Зачестиха срещите ми с Андрей. Обикновено ние се срещахме късно вечер, разхождайки се по тъмните алеи на огромния парк (Парка на свободата - б. а.). Разговаряхме тихо. Налагаше ми се да тренирам своята памет - като се прибирах вкъщи, сядах и записвах основните въпроси, които обсъждахме. Превъртах в главата си детайлите, подробностите. Сутринта записвах на лист хартия - трябваше максимално да пресовам информацията. Обемът на една шифротелеграма е максимум 5-7 страници, написани на ръка. Шифровките винаги се пишат само на ръка. Ето защо трябваше да мисля над всяко изречение, да пиша ясно и в същото време стегнато. С две думи - шифровката, това е един от най-интересните жанрове с уникален стил и особености. По време на срещите ни с Андрей, естествено, ние не само заговорничехме. Нашите разговори имаха дълбоко приятелски характер. При това Андрей е с десет години по-млад от мен.

Няколко думи за Андрей: безусловно забележителна личност. Родителите му са революционери, двамата му дядовци са сред основателите на БКП. Бащата - “испанец” - интернационалист, бил е началник-щаб на ген. Мате Залка. Когато Залка загива, Карло Луканов го следва във втората кола и случайно остава жив. Семейството са емигранти в Съветския съюз, където се ражда и Андрей. Чувството за революционната наследственост у него е развито извънредно. Прекрасно образован, свободно владее английски, френски и испански, да не говорим за руския, който говори като роден език. Уникален ум. От една страна, феноменална памет, от друга, може да обработва постъпващата информация с огромна скорост. Понякога ми се струваше, че в главата му има компютър. И често в разговорите ни той отпрашваше някъде напред, а аз се давех в праха отзад. Андрей се е занимавал с международни икономически отношения, работил е в Швейцария, бил е в Куба. Със своя общителен, отворен характер той бе спечелил в много страни на света широки делови и приятелски връзки. Към него с голямо уважение се отнасяха Йозеф Щраус, Ли Пен, турският премиер Тургут Юзал го считаше за свой приятел. А да не говорим у нас - обичаха го всички наши министър-председатели, заместниците им, министрите. Освен на “Андрей” иначе към него никой не се обръщаше. До последните дни, в които пиша тези редове, Андрей остава желан гост в Москва. С две думи - действително забележителен човек. А за времето, което описвам, на България бе нужен именно такъв.

Обикновено в нашите разговори търсехме изходи от създалата се ситуация. Но докато обективно приемахме прехода към пазарна икономика, демократизация на обществото и пр., все пак стояхме на позицията на социализма. Струваше ни се, че все пак можем да го “пооправим”. Но постепенно не ни останаха никакви илюзии. Андрей търсеше практически изход. Той упорито мислеше как да се отстрани Живков. Считаше, че отстраняването му ще може да доведе до коренни промени в България. И когато аз му говорех, че за това не са съзрели още условията, че болшинството от ръководството е настроено явно проживковски, че ЦК е наплашен и доведен от Живков до ролята на статист, то Андрей ме затрупваше с контрааргументи. Той предполагаше, че ако в операцията вземе участие съветското ръководство, успехът ще бъде осигурен. Никой няма да тръгне в България против решение на КПСС. И имаше резон, разбира се, макар и да ми приличаше на авантюра.

Ако в крайна сметка трябваше някого първи да отстраним, това все пак бе Чаушеску. Но ако не се решавахме да извършим това в Румъния, то как бихме могли да се надяваме на съгласие на съветското ръководство за антиживковска операция. И въпреки това Андрей ме убеди. Бе разработен такъв план: да се покани Живков в Москва, а в същото време някой от съветското ръководство да проведе в София пленум на ЦК на БКП, който ще вземе решение за оставката на Живков. Ние не изключвахме вариант с физическото отстраняване на Живков! Този план трябваше да доложим в Москва. Но как да го направим? Чрез посланик Греков? Той не само не би тръгнал с нас, но и не е изключено, че веднага би информирал за всичко Живков. Решихме да се обърнем за помощ към КГБ.

По това време официален представител на КГБ в България бе ген.-майор Владилен Николаевич Фьодоров. При това не бе само той, а разполагаше с доста голям щат от съветници - все генерали. Човек на години вече, преминал дългия път на дипломатическата работа (естествено, специфична), безусловно - умен и опитен, но твърде предпазлив. Ето защо ние имахме определени съмнения - ще рискува ли да предаде в Москва нашите предложения? Но Фьодоров замина в отпуск, а го заместваше полк. Одинцов Албер Анатолиевич. Познавах го още от Югославия 1972-1978 г. Там той бе нашият резидент на КГБ “под покрива” на посолството. Алик (така го наричахме) бе интелигентен, в рамките на допустимото предпазлив, но в същото време мужик на риска. Той бе мой приятел. Андрей също добре го познаваше. Решихме да го посветим в нашия заговор. По това време заедно с Андрей бяхме в отпуска. Аз с жена ми близо до Варна, а той в Созопол. Отидохме при тях и решихме да се върнем с колите си заедно. Андрей подготви маршрута, организира срещите, всичко... Вечерта пристигнахме в Пловдив и решихме да пренощуваме в къщата на Министерството на външната търговия. Оттам позвънихме на Алик в София и го извикахме при нас. В Пловдив “заговорът” бе окончателно уточнен. На следващия ден Одинцов трябваше да съобщи нашите предложения в Москва.

Заточиха се дни на очакване. Какво ще ни отговори Москва? След пет дни - отговорът: “След като внимателно разгледахме вашите предложения, считаме ги за преждевременни. Продължавайте работата.” С други думи - кукиш! Сега, като мисля, иначе и не би могло да бъде. 1988-а - в съветското Политбюро битка на живот и смърт, в страната - хаос, а ние - вижте и България! За кой дявол и на кого са му нужни излишни грижи. При това с неопределен изход и със сигурност с международен скандал. Така завърши първият ни опит да извършим в България дворцов преврат.