ТОМА ТОМОВ

ПРЕВРАТЪТ

Сега прекрасно разбирам какви идиоти сме били ние тогава. Умни бунаци! Препрочитам написаното и се стъписвам. Суверенна държава, законно избран председател на Държавния съвет, т.е. президент - Живков. И ето, ние - един българин и някакви чужденци - забъркваме шантава авантюра. Опитваме се да вкараме в нея велика държава! И почти се получава! А мен и Алик нито ни отзовават незабавно, нито ни наказват, а даже и като че ли одобряват действията ни. Господи, ако за всичко това спокойно си помислиш, то трудно можеш да намериш думи, които адекватно да охарактеризират престъпната всепозволеност в мислите и делата наши! И още по-ужасната аморалност на нашата велика държава (а по-точно нейните най-отговорни водачи), които гласно и по принцип ни поддържат. Невероятно! Но това сега така си го мисля. А тогава?

Тогава ние “продължихме да работим”. Преди всичко подложихме на преценка стратегията. Решихме да започнем със сериозна подготовка на обстановката. Дълбоко да разорем почвата и едва тогава да чакаме семената да покълнат. Живковият режим се проваляше и може би това в известна степен оправдаваше нашата дейност.

И тук здравата ни провървя. В София дойде нов съветски посланик - Виктор Василиев Шарапов, и започна нова епоха в нашия живот и работа. Много бързо ние се сприятелихме. Андрей, Виктор и аз. Случват се, макар и рядко, такива неща в живота. Виктор, преминал голяма жизнена школа - 12 години помощник на Андропов, помощник на Черненко, а след това и на Горбачов, в много неща споделяше нашите възгледи за живота, за обстановката у нас - в Съветския съюз, за ситуацията в България. Станахме единомишленици.

И тримата обичахме сауната. Ето защо си създадохме “банен кооператив”, а за председател избрахме Виктор. “Присидател” - така го наричахме. Кооперативът се събираше в сауната на посланика, която се превърна и в наш щаб. Срещите ни продължаваха до късно през нощта.

И тримата бяхме страстни гъбари. Ето защо разходките за гъби станаха удобна форма да се срещаме и говорим далеч от София. А гъби в България - колкото искаш. Ето с едно такова отиване за гъби аз пристъпвам по същество и към основния си разказ. Всичко дотук бе само ескизи към него.

Андрей има на около 60-ина км от София в Рила малка вила. Островръх фински дом с камина и малка сауна. Всичко е миниатюрно. С този имот между другото е свързан и един доста смешен епизод. Някой донесъл на Живков, че Луканов си строи шикарна вила. Живков попитал Андрей: “Абе, казват, че си строиш дворец?”, “Ами, елате и вижте” - отговорил Андрей. Живков взел, че дошъл и едва не му предложил и пари на заем, че да си построи сериозна къща.

Началото на септември 1989 г. Андрей ни покани семейно на вилата - Шарапов, Младенови и мен с Наталия. Докато жените готвеха, ние четиримата - Андрей, Петър, Виктор и аз, излязохме за гъби. Тогава се състоя и главният разговор - бе прието решение да се пристъпи към активни действия. Да започнем с подготовка на членовете на висшето ръководство на страната, с вербуване на съюзници и съратници. Договорихме се да действаме предпазливо, но енергично. Всички разбирахме, че времето идва, че идва краят. А лавината действително се движеше - предстояха румънските събития, започваше се в Чехословакия, назряваха събития в ГДР. Събуждаше се цяла Източна Европа. Настъпваше времето за освобождение от комунистическите диктатори, както и от самия комунизъм. Само България оставаше по-спокойна. Но на всички вече беше ясно, че това е спокойствие пред буря, че е нужен само някакъв тласък, и то ще бъде взривено. И този импулс българското общество го получи.

Детонаторът взриви Петър Младенов. На 24 октомври 1989 г. той се обърна с писмо към ръководството на партията (това писмо е добре известно на българското обществено мнение - б.а.). “Това е нож в стомаха на Живков”, коментираше Андрей. - Опитай се да го извадиш и умираш на място.” По-нататък събитията започнаха да се развиват с калейдоскопична бързина: до края на Тодор Живков, ръководил България над три десетилетия, оставаха всичко на всичко 16 дни. На 24-ти вечерта Младенов го молят да отиде в ЦК и да си прибере заявлението - “никой не го е чел, струва ли си да се правят скандали?” Петър се отказва и иска да се даде ход на бумагата. Следващия ден Живков му звъни, извинява му се за ругатните, моли да не му се сърди” - “какво ли не става в работата”, но този път Петър е непреклонен. Скандалът започва да набира обороти. Нанесената на Живков рана започва да води до явно сериозни усложнения. Същия ден се срещат Петър и Андрей. И двамата разбират, че трябва бързо да информират за случилото се Москва. Но как да го направят? Като че ли напук Шарапов е в Москва, аз - също. Други доверителни канали за връзки с Москва те нямат. Остава наистина още една, доста рискована според тях, възможност. На 25-и вечерта в Москва трябва да пристигне Луканов - на заседание на Изпълкома на СИВ, където той представлява България. Но как да се вземе писмото от Петър. Андрей все още няма копие. Те считат, че буквално всяка тяхна крачка се следи. Тогава Андрей прави следния ход. След работа “случайно” се отбива за две минути при Петър Младенов, взима писмото и уж си отива вкъщи. Но по пътя рязко сменя маршрута и се понася към летището. Самолетът - и в Москва. Късно вечерта на 25-и, а по-точно вече 26-и, съвършено неочаквано при мен зазвъня телефонът.

Андрей: - Къде е Виктор? Мога ли да му позвъня?

Аз: - Позвъни след пет минути.

Веднага се свързах с Шарапов, слава Богу, той беше вкъщи. Андрей ме помоли да бъда в 8.30 сутринта при него в СИВ. Обзет от най-различни догадки и предположения, едвам дочаках утринта. Отидох при Андрей. Той ме бута в неговата стая за почивка, пъхва в ръцете ми някаква хартия:

- Чети бързо, имаш всичко 20 минути.

След половин час се срещам в града с Виктор. Това бе писмото на Петър. За 20 минути аз не само го прочетох, но и законспектирах, превеждайки го от български. Същия ден, в 4 часа следобед, отлетях за София, като се договорих с Андрей, че ще предупредя за писмото и за ситуацията генерал Фьодоров (представителя на КГБ в България).

Като кацнах в София, веднага се свързах с Фьодоров и отидох при него на вилата. Излязохме да се разходим в гората. Питам го:

- Знаете ли нещо за писмото на Младенов?

- Не, не знам. А, какво е това?

Такива ми ти работи... Подробно информирах Фьодоров.

А в Москва работите се развиват по следния начин. Някъде към 11 часа на 26 октомври, в някаква градинка, прокрадвайки се и оглеждайки се (!), се срещат Луканов и Шарапов. Андрей предава писмото на Петър и моли незабавно да бъде информиран Горбачов. След което се разделят. След два дни Луканов се връща в София, Шарапов остава в Москва да чака прием при Горбачов.