ТОМА ТОМОВ

ПРЕВРАТЪТ

“Добре си спомням едно от първите официални посещения на Луканови у нас, пише Валентин Терехов. Тогава посланик ни беше Никита Павлович Толубеев. В посолството имаше ред: ако каниш чужденци - пишеш молба за организиране на приятелска вечеря. Това означаваше, че ти се полагат две бутилки водка, две бутилки вино, черен хайвер, още нещо - вече не си спомням какво, и по шест лева на човек. Ние решихме да поканим Андрей и Лили Луканови и техните съседи, с които вече се бяхме запознали - Хайтови. Николай Хайтов е един от най-известните български писатели, а жена му Жени е преводачка.

И ето - пиша аз съответната молба до Толубеев. А той отгоре резолюира: “Домакина - дайте съответно нормата. Но без писателя!”

И действително - за какво са ни писатели! Показах хартийката на Луканов и Хайтов. След това дълго се “гъбаркахме” - мине не мине, напомняхме на Хайтов: “Само без писателя!” Толубеев свято спазваше реда. Следващият посланик отмени “нормата”. Запази представителните пиене и ядене за себе си. Но това - между другото.

По това време начело на България, както е известно, бе Тодор Живков. Безспорно - забележителна личност: природно умен (наистина не особено образован, а по-точно - необразован), селски хитрец и коварен, твърд и даже жесток. Често безпощаден. Абсолютно безпринципен. Кланяше се само на един Бог - личната и семейната власт. За да я опази и съхрани, беше готов на всичко, включително и на престъпления. Нашият човек в България! В душата си, разбира се, той беше антисъветчик, въпреки че най-високо от всички крещеше за любов и дружба с КПСС и СССР. Беше забележителен демагог и добър бизнесмен. Два примера: доставяхме ежегодно на България 13 млн. тона нефт, половината от който той веднага препродаваше (по световни цени, разбира се). През 1978 г., по време на посещението си в България, Брежнев се трогна от настойчивите молби на Живков и нареди да се дават на България ежегодно и безвъзмездно (!) 400 милиона валутни рубли. Уж за “изравняване” цените на селскостопанската продукция. И давахме! Включително до 1983 г., докато Андропов не прекрати това безобразие.

Живков държеше в ръцете си всички и всичко. На него нищо не му струваше да разфасова Политбюро, ЦК, правителството, местните власти... Кръстих го “човекоядецът - вегетарианец”, тъй като след като изхвърляше хората от играта, той ги унищожаваше морално, но не и физически. Въобще, прав бе Андрей, когато наричаше Живков “гангстерът”, “кръстникът”.

Едноличната власт на Живков се опираше на партията и на нейното “острие” - службите за сигурност, които буквално пронизваха всички структури на обществото. А за всеки случай край София стоеше дивизия на службите, окомплектована с главорези, въоръжена до зъби даже с танкове. Случи ми се да гостувам в тази дивизия. Това, което видях, ме зашемети. Андрей казваше, че ако нещо се случи, по заповед на Живков тези хора, без да им мигне окото, ще затрият половин София.

Грях ми на душата, но ще кажа някои не особено приятни неща за българите. Може би поради печалния исторически опит, забелязах у тях доносничество, невярност, предателство. Въпреки че като цяло те са един нормален, добър народ, те са твърде законопослушни и недостатъчно обществено инициативни. И още нещо - у тях твърде е развита любовта към Русия. Има и русофоби, но те са рядкост. “Във висшите български” кръгове доносничеството като историческо наследство бе толкова усилено от подлостта на обществения строй, че се изразяваше понякога в уродливи форми.

Както и у нас, около Живков винаги се навърташе една групичка “полухора”, от чиито услуги той се ползваше и разместваше като колода омазнени карти. Ех, какви момчета бяха! И почти всеки се стремеше да е по-плътно до Живков - на каквато и да е цена. Каквато и да е! Неведнъж гледах как тези “момчета” си подливаха вода един на друг. Гледаш - приятели неразделни, и смъртта не може да ги раздели, а се топят. Безкористно. От душа. Лично мен това всеки път много ме разстройваше. Често “носеха” в посолството и на нас - съветските дипломати. Вероятно се надяваха, че ще им го зачетем като точка. По това време Живков имаше под ръка храненици от типа на Милко Балев, Гриша Филипов, Огнян Дойнов, Пенчо Кубадински, Григор Стоичков и др. Те безусловно поддържаха всичките му полуграмотни авантюри - солиден блок в ръководството, който пресичаше всички опити (а и имаше ли такива?) за промени. “Преторианската гвардия” на Живков. Това не бе монолитна група. Отвътре долиташе непрекъснато ръмжене - всички те се бореха помежду си за “място под слънцето” или по-точно около “слънцето”. Имаше в Политбюро и “център”, групиран около Станко Тодоров - безспорен авторитет. Бе заемал високи постове, но от втората половина на 70-те години Жив­ков пос­те­пен­но го избутваше на вто­рос­те­пен­ни ро­ли. 100-процентов Живков - ако подушеше в някой макар и в най-малка степен съперник, този някой бе обречен. Така стана и със Станко Тодоров. В края на краищата Живков го довърши, като се възползва от това, че жената на Тодоров взе участие в Русенския комитет, и го принуди да напусне Политбюро. Около Тодоров гравитираха Добри Джуров, Чудомир Александров (него Живков също изгони от Политбюро по смехотворен повод), Димитър Станишев, Стоян Михайлов. Накрая имаше и “ляво” крило - Петър Младенов и Андрей Луканов. Те бяха опозиция на Живков. Но си давах сметка, че тази опозиция, както и позициите на “центристите”, бяха просто “шило в торба”. Вътрешно и мълчаливо бяха несъгласни, бунт на колене. На ум го псуваха, а на глас му говореха: “Вие сте гениален, др. Живков!”. А в душите им - буря! Живков ги беше наплашил до смърт и затова го мразеха още повече. С една дума това разположение на силите в Политбюро, за което пиша, не беше повече от една условност. Така да се каже - състояние на духа. Живков, макар и по различен начин, се отнасяше с голямо подозрение към двойката Младенов - Луканов. Андрей той просто мразеше, а с Петър постоянно плетеше игрички. В критичните моменти посолството ни помагаше и на Андрей, и на Петър.

Спомням си такъв случай: 1986 година. ХII конгрес на БКП. Разбрахме, че Живков възнамерява да освободи Андрей от Политбюро. Огнян Дойнов, почти сигурно съгласувайки с Живков, а може би и по негово указание, подшушва на Андрей: “Няма какво да се прави, Андрей, дойде твоят ред. Разбира се, може и да те оставят, но за това ще трябва да направиш нещо специално. Например направи някакво антисъветско изявление. Това ще се оцени” (!). “Провокация - казваше Андрей. - Ще ме изхвърлят, а и отгоре на всичко с клеймо “антисъветчик”. Такава една “мила” атмосфера, характерна за българското ръководство. Николай Рижков (премиерът на СССР) бе на конгреса. В НДК му бе отделена стая за почивка, където не пускаха никой. Рижков настойчиво поиска среща с Луканов. Тя се състоя, естествено - подслушвана и възможно даже заснета. В хода на разговора Рижков неколкократно подчертава, че съветското ръководство свързва перспективите на сътрудничеството ни пряко с личността на Луканов. Това се каза достатъчно. Живков не посмя да изгони Андрей.

Помагахме и на Петър в неговите “антиживковски игри”. През 1987 г. той заминаваше за Москва, когато към мен се обърна Андрей и помоли да организирам конфиденциална среща на Петър Младенов с Рижков. Петър трябваше да информира съветското ръководство (!) за ситуацията в българското Политбюро. Тази молба аз не можех да предам в Москва даже и чрез посланика Греков - известен “живковист”. Наложи се да използвам други канали за връзка. Срещата бе проведена, информацията предадена. В общи линии и на Андрей, и на Петър чрез посолството или чрез другите наши структури винаги се оказваше всевъзможна подкрепа. Особено явна тя стана след 1985 г. Горбачов по всяка вероятност правилно се бе ориентирал към прогресивните хора в социалистическите страни. Тайно, разбира се. Официално дори в края на 1988 г. той се прегръщаше с Хонекер, награждаваше с орден “Ленин” Чаушеску. Постепенно всички наши разговори с Андрей започнаха да се свеждат до критика на диктаторските режими. Но преди всичко българският.”