| Кръглата маса |
 |
Платформа на СДС |
|
Клубът |
|
Ран и Ът |
|
Публикации |
|
Следствено дело № 66 от 1989 г.
Събранията в кино "Петър Берон"
Независимите сдружения след падането на Живков
Коментарът на Л. Александриева
Екофорумът
Първо разрешено и юбилейно събрание на
Клуба за подкрепа на гласността и преустройството,
2.11.1989 г.
Стефан Продев: Другари, губим време! Има думата др. Валери Петров. Тука ли е? (Продължителни ръкопляскания) Тука ли е Радой Ралин? Нема го! Да се готви Желю Желев.
Валери Петров: Знаете ли какво ми се случи? Исках да наруша правилата и да прочета едно стихотворение.
Глас: Добре!
Валери Петров: Добре де, но го забравих вкъщи. (Смях) Наистина съм го забравил и много ми е… Там щях да блесна истински. Тъй като си, така, помислих, че може би има варианти, затова имам и нещо в проза, но то е набързо написано, преди 2 часа седнах, именно, така, като резерва да го приготвя... Мислех, че въобще няма да ми се падне честта и, как да кажа, и... опасността… (Смях) И така, странно нещо. Ето ме тук в тази, все пак, периферна кинозала, в която си влизал някога, ей така, случайно, за да убиеш 2 часа или за да видиш някой пропуснат хубав филм. И което сега се превръща в място, от което трябва да кажеш нещо важно, съществено за себе си и за свойто време, както ти го виждаш. Какво е станало? Какво те е довело тук? Като строител, който не е взел под внимание някои сеизмически данни, ти се обръщаш назад и виждаш как се рушат зад гърба ти толкова неща, които си смятал трайни - книги, стихове, запазвайки формата и гипсовите си окраси - като на забавена лента - те спокойно рухват с трясък до основи сред облак от задушаващ прах. Какво си оставил? Какво? За какво беше животът? Толкова неща, които ти, наивният, боящият се от обобщенията, си поставял в чекмеджето на изключенията, на нетипичното, сега се оказват важни и съществени. Толкова стихове, които ти със сълзи на очи си писал, звучат не вече като дълбоко проникновение във времето ти, а като свидетелства, да за времето, но само пред горчивата насмешка над авторовото късогледство. “Клеветите” на враговете са се оказали ужасни факти. Кръв и свирепа жестокост избликват наяве, една атмосфера на страх и безгръбначие се оказва настанила се удобно там, където сияйно светеха прекрасните ни жертви. Недоверие изправя ледената си стена между вчерашни другари. Някакъв, да го наречем, “обратен филтър” прави тъй, че всичко честно, работливо, с деликатна душевност, постепенно, постепенно се оказва непригодно, неудобно, изхвърлено от организма на живота като чуждо за него тяло. И обратно, пробива си път, получава “зелен семафор” един нов тип хора, за които главното е напредването в кариерата - за това говориха вече силно и хубаво - студената сметка, безскуполността, безогледното отношение към средствата, с които се постигат личните себични цели, “к’во ще му помагам, той е бита карта!” – чух едного да казва. “Бита карта”! Комарджийски термини, пред които честният душевен тласък отстъпва като безнадеждният Дон Кихот. Охлаждане, отчуждение, философски и обществен цинизъм, за които не знаеш дали са наистина резултат на отчаянието или са прикритие за страха и стремежа към удобство. Вие се гордеете с чистотата си, но аз съм по-умен от вас и по-добре съм разбрал живота, вие сте просто балама! И после - тези текущи думи за морален максимализъм. Какъв максимализъм и какъв минимализъм?! В тези неща няма степени. Има един морален закон, който Кант е сравнил с величието на звездното небе. Друг е казал: ”… В небесах торжествено и чудно.” И какво чудно, че на този друг му било: ”так больно и так трудно”. И на нас ни е. И как няма да му бъде трудно, като за него не е имало “макси и мини” - термини, сякаш говорим за женски поли. Човекът – какво става с него? Нали великата цел на комунистическото движение беше да го издигне към небето и затова, за да му дадем възможност да се усъвършенства, се стремехме да му осигурим материалната основа. А сега дали има или няма, един бог знае, но ти го гледаш блъска се, ругае, гледа да не се „мине”. Дали е постигнал материалното, повтарям, това е друг въпрос, не съм икономист, мен ме интересува и плаши духовното ни обедняване. На Запад също се оплакват от него, но Западът си е Запад, аз си мисля за у нас, още не съм свикнал да мисля в термините на Европейския дом. Аз си мисля за строя ни, който трябваше да бъде по-съвършен, и по-справедлив, и по-разгъващ душевните качества и таланти на хората. Това всичко е лирика, разбира се, но вие разбирате за какво говоря. Трябва нещо дълбоко да се преустрои, ако искаме да излезем от тежката криза, в която се намира, говоря ви като член на Партията, комунистическото ни движение. За мене, човекът, който се занимава със словото, главното е: на словото да бъде дадена възможност да циркулира между хората, всички те да знаят какво се извършва в страната ни и свободно да дискутират, да размишляват, да споделят мислите си по въпросите на живота ни. Говоря за гласността, то се знае, и за страха, нейният антипод - причина или резултат? Ето сега, когато ви казвам, преди 2 часа всъщност, когато пишех тея редове, трябва да призная, ме изпълваше: какво, колко да кажа, докъде да го кажа? Защо съм си задавал тези въпроси, когато имам едно нещо да кажа и него би трябвало да кажа. Ама идват въпросите: тъкмо аз ли, а защо не той, ами да, ами да, и няма ли да остана соло – климат, при който да се страхуваме повече от проявите на пасивност, на себична боязън. Такъв климат…
Румяна Узунова: Съжалявам, драги слушатели, точно на това място се наложи да обърна касетата, така че едно изречение от тъй вълнуващото изказване на видния българския поет Валери Петров остана незаписано.
(ролка № 243. Липсващото в записа на Р. Узунова е: „... Такъв климат ли би трябвало да се създаде? Климат, при който да се страхуваме повече от проявите на пасивност, на боязън. И тия неща, ама как да ви...”, според записа от личния архив на режисьорката Малина Петрова)
Валери Петров: Искам да ви кажа, вън от написаното, ми така…, ми се случи такова нещо, дори се опитах да го напиша – това беше стихотворението, дето го забравих вкъщи. Вървиме с един приятел. Ами за какво говориме: аз му изливам своето, той ми излива своето, и двамата знаем какво си мислим, но ни е сладко някакси да си го казваме, и изведнъж, както си говориме, така, лято беше, муха някаква се върти и аз си казвам, това го свързвам с екологията - мухите спадат към това, и аз си мисля: това е една муха,… ами ако не е муха, ами е подслушвачът?! (Бурен смях и ръкопляскания) И което е най-страшно, че мисълта ме навива, така да се каже, какво мога да си представя - как аз, ако наистина й повярвам на тая мисъл, вече ще трябва да дам знак на моя събеседник да внимава в играта, но ме е страх, защото, ако мухата, тя със своите там мозаечни очи – нали знаете, успява и жест да записва…, и го оставям него той да се излага и да продължава… и се отдръпвам от диалога, почвам да казвам други неща, той ми се чуди още повече. (Смях и ръкопляскания.) Връщам се към написаното: И тези неща, този климат, за който говорих, вече се осъществява другаде, къде с грешки, къде с мъка, става страшно, не сме сигурни, но там се извършва голямото преобразование и това ни хвърля в едно особено - сигурно всички го знаете - непредвидено от нас състояние с новините, идещи от Съветския съюз, от някои от другите страни, вие ги знаете как се раздира целият ни бивш лагер, (Ръкопляскания), от там вече идват тея новини и с тях ние вече, знаете ли какво се случва? Вече преживяваме голямото щастие. (Смях) Чули сме да се говори и да се пише, и вече сме сякаш там. Ние. (Ръкопляскания и смях, викове „Браво!”) Но има и нещо още по-тъжно: че по радиото, по телевизията, вестниците - знаете как четем - ние вече сме изконсумирали това щастие. Изконсумирали сме и дори сме се уплашили от това, ще стане ли или няма да стане. И стоиме така, хем изконсумирали, хем още не опитали от неговата сладост… (Силни овации) Нещата при нас, знаете го всички, вървят със скърцане, вървят със силно съпротивление. Ето, ражда се някаква формация. Затова се говори вече и подробно, и с факти,… Една формация, която има единствената цел да подпомага преустройството А въпросното преустройство не само не стисва подадената й ръка - тя е малка, безсилна, но ще дойдат след нея и други, ще се протегнат - но то, това преустройство, не само не стисва тая ръка, но я и плесва встрани: „Не ми трябваш, кой те знае накъде ще ме издърпаш!” А тая е малка, интелектуалска формация, иска само да помогне в отстраняването на недъзите ни, защото вярва или поне говори, че вярва, че тези недъзи могат да бъдат отстранени, че са отстраними. Аз самият, не искам да слушам гласовете, които ужасени от наистина ужасните ни отклонения твърдят, че експериментът е бил излишен, че революционният път е бил априорно погрешен, че носел само гилотини и разстрели, а еволюцията, тя ... - не зная, но все още ми се струва, че без превземането на Бастилията и на Зимния дворец не би имало, например, ще се учудите, Съединени американски щати, а и Европа днес сигурно би била друга, колкото и да ни се струва, че не е така. Но да оставим тия неща. Така или иначе, аз неща да давам ухо на отчаянието - то просто не ми изнася, да си кажа право. Ще ми се да се уловя за някаква надеждица, иначе целият ми живот, както казах в началото, би се оказал лишен от смисъл, празен. Но за да бъде крепка тази наша надежда, трябва да виждаме как нашият строй, нашата партия, която го ръководи, се освобождава от нечистите наноси, как, макар мъчително, се връща към кристалните източници в миналото. Наивни, казваме; фантазии, казваме; кой го знае? - но все пак те са нашата гордост и опора. Аз виждам сега Марин Голев да издъхва на пет крачки от мен пред Ректората, прострелян от пистолета на агента; виждам моя приятел Емил Манов, умиращ от рак, да ме пита за последните политически новини. Какво да му кажа? Емиле, нещо… Има надежда!? Мисля, че ако тия хора бяха още живи, биха участвали с нас в дискусионния ни клуб и там биха дискутирали. (Продължителни ръкопляскания)
Назад
Copyright 1998-2012 ® “OMDA” Ltd. All rights reserved.
