ОТ ДЕВЕТИ ДО ДЕСЕТИ

ІІ. РЕПУБЛИКАТА

 

 

3. Сигурността

 В състава на първото правителство на ОФ Антон Югов оглавява Министерството на вътрешните работи, което още към този момент е многоотраслов държавен орган за осигуряване на вътрешния ред, гарантиране на обществената сигурност, борбата срещу криминалната престъпност и охраната. По предложение на А. Югов Министерският съвет създава държавната (щатната) милиция с Постановление № 1 от 10.ІХ.1944 г.[1] и със същия документ узаконява ликвидацията на административно-полицейската система на предишния режим. В Народната милиция постъпват на работа хора, които са взели участие в нелегалното комунистическо движение и имат заслуги за установяването на новата власт. На тях е поверена вътрешната сигурност, опазването на законността, собствеността, свободата и личната безопасност на гражданите.

Дирекцията на народната милиция се структурира в два отдела - Държавна сигурност, с четири отделения, и Народна милиция, с отделите Униформена милиция и учебно-подготвителен, Криминална милиция, Административна милиция и по-късно Стопански. Той поема със своите три отделения борбата с черната борса и спекулата, със саботажите и вредителствата, контрабандата, нарушенията по закона за търговия с външни платежни средства и проверката на чужди акционерни дружества[2].

Наред с други устройствени разпореждания и актове, Министерският съвет издава Наредба-закон за назначаване, уволняване и класиране на служителите на МВР и временната общинска управа. Тази наредба-закон от ноември 1944 г. предвижда комитетите на ОФ да одобряват всички кандидати за длъжности в изпълнителната власт. Зад фасадата на комитетите на ОФ се упражнява влиянието на БРП (к), която незабавно поема цялостното ръководство по създаването на апарата на милицията. С последвала заповед се отменят текстовете от Закона за държавната полиция, които изискват образователен и служебен ценз от служителите. Критериите за работа в милицията са вярност към партията, заслуги за установяването на новата власт и благоприятна служебна и политическа характеристика от комитетите на ОФ по местоживеене. Процедурата се основава на класово-партийния принцип за работа с личния състав, утвърден с решението на ПБ на ЦК на БРК (к) от 12 април 1945 г. за кадровата политика в органите на милицията.

След някои нововъведения, каквито са общинската, селската, резервната и особената държавна милиция, в която са обособени акцизните, горските, митническите, ловните, риболовните и речните, служители и пътните кантони, от 1 април 1947 г. се създава Главна дирекция на Народната милиция, в състава на която са: Дирекция на Държавната сигурност и Дирекция на Народната милиция. Характеристиката и задачите на този орган остават същите, но са доуточнени с поредица от нови ръководни документи законите за паспортите, за милиционерския контрол над чужденците и за опазване на държавната тайна, Постановлението на МС за данните, сведенията и въпросите, които представляват държавна тайна, Указа на Президиума на НС за личните паспорти на гражданите, Устава за патрулно-постовата служба, Правилника за особената милиция и Инструкциите за работата на органите за политико-възпитателна работа, за режима на арестните помещения, за работата на кварталните отговорници, за реда на подбора, подготовката, разстановката и изучаването на кадрите, за регистрацията и отчетността на извършените и разкрити престъпления и нарушенията на обществения ред[3].

В съответствие с новото административно деление на страната провинциалните поделения на ДС и НМ се обединяват в окръжни и околийски управления на МВР. Както те, така и Столичното управление заедно с подчинените му районни управления покриват целия регистър на системата за опазване на реда и на сигурността на гражданите.

Между 1955 и 1976 г. дейността на органите на Народната милиция е регламентирана от няколко нормативни документа, сред които основополагащ характер има Указ за народната милиция от март 1955 г., който до отменянето му през 1976 г. е променян 12 пъти. Така ли иначе, в него се уточнява, че милицията е орган на народно-демократичната власт в борбата й за опазване на социалистическата законност, социалистическата собственост, установения обществен ред, свободата, сигурността и личната безопасност на гражданите. Още след 1956 г., когато В. Червенков е обвинен покрай другото, че е нарушавал законността чрез МВР, се пристъпва към привличане на обществеността в работата на органите. В тях се извършват реорганизации, от които най-голям отзвук и значение придобиват т.нар. Доброволни отряди на трудещите се.

Законът за народната милиция от 1976 г. предписва обща, общинска и ведомствена милиция и нови текстове за териториалните поделения, които преминават на подчинение на народните съвети и на техните изпълнителни комитети. Малко по-късно, през 1979 г., става наложително с изменение към закона да се постанови, че териториалните поделения не са подчинени на местните органи в областта на опертивноиздирвателната работа, на предварителното разследване и на ведомствената милиция.

Независимо от честите нормативни промени в устройството на Народната милиция нейните служители продължават да изпълняват основните си задачи като униформени пазители на обществения ред. През 70-те и 80-те години на ХХ в. те постепенно увеличават своя престиж с решителни действия и последователно предприемани мерки за опазването на живота, имота и честта на гражданите. В градовете и селата на България, по пътищата и обществените места непрекъснато нараства сигурността във всекидневието, общуването и изпълняването на задълженията. Това спокойствие, гарантирано и денем, и нощем, придава на страната облика на уютен кът, реклама за пребиваване, туризъм, образование, уреден семеен живот. В това се състои главната заслуга на Народната милиция през последните две десетилетия на социалистическия строй.

Противопожарната охрана в нашата страна след Освобождението в продължение на няколко десетилетия е задължение на градските и селските общини, без да има централно ръководство. Със заповед на министъра на вътрешните работи началникът на столичната пожарна команда е натоварен да упражнява известен контрол над местните пожарни команди. Началниците на областните пожарни команди пък са длъжни да контролират дейността на пожарните команди в областта. Фактически във всяко селище пожарната команда съществува самостоятелно.

Веднага след 9.ІХ.1944 г. към Министерството на вътрешните работи е назначен инспектор за ръководство и контрол на пожарните служби, но чрез Столичната противопожарна служба. Това положение се запазва до 20.ІІІ.1946 г., когато с Указ № 331 на НС се обявява Закон за противопожарната защита. Министерството на вътрешните работи поема общото ръководство на противопожарните охрани в страната, създава се единно ръководство отдел Противопожарна защита. Отделните служби се структурират в широка, стройна бойна организация от професионални и доброволни поделения. Възприема се смесената противопожарна система. Държавната професионална организация представлява ръководното бойно профилактично ядро, а доброволните противопожарни служби осигуряват връзката и сътрудничеството с населението. Във всички околийски центрове се създават районни противопожарни служби, за да осигуряват противопожарната защита на общественото и частното имущество. Към по-значителните обекти действат служебно или на доброволни начала най-малките противопожарни организации обектните противопожарни служби. В селищата, които не са седалища на държавни противопожарни служби, се изграждат местни общински доброволни служби.

Създава се Висш противопожарен съвет, научно съвещателно тяло по всички въпроси, свързани с противопожарната защита.

През 1947 г. с щата на МВР отделът прераства в Управление противопожарна защита с четири подраздeления: Стрелково отделение, Отделение материално-техническо, Бюджетна контролна служба и Държавно противопожарно училище. През 1951 г. се създава и отдел за ръководство и контрол на обектите и на доброволните противопожарни служби.

До 1952 г. противопожарните защити не се занимават с новостроящи се обекти. В изпълнение на издадени през 1952 г. правилници за противопожарни строителни норми се установява близка връзка с проектантските организации за съгласуване на всички видове проекти. Така се ограничават голяма част от причините за пожари. За кратък период 1954 до 1956 г. - към управлeнието действа специализирано слeдствено отделение. През 1956 г. започва издаването на списание Противопожарна охрана.

На 16.VІІІ.1958 г. Президиумът на Народното събрание издава Указ № 303 за противопожарна охрана в Народна република България. С него се преформулират основните цели и устройството на противопожарните охрани в страната. Управлението се преименува в Управление противопожарна охрана, което, заедно с местните противопожарни органи, осъществява систематически противопожарен контрол над промишлените, селскостопанските, културно-просветните, жилищните и други обекти. Органите провеждат разяснителна работа сред населението, одобряват всички проекти за строеж по отношение на противопожарната безопасност, проверяват и контролират работата и боеспособността на щатните и доброволните ПО. Управлението разработва програми и методически указания за обучение на личния състав, подготвя организационната структура на ПО, съгласувано с народните съвети и  ведомства. То одобрява проектите и типовете по оборудване на охраните и контролира качеството на производството им. Организира отчета на пожарите в страната, анализира техните причини и разработва мероприятия за намаляване броя и загубите.

За гасене на пожарите и за оказване на помощ на населението при стихийни бедствия отговарят създадените към народните съвети околийски, градски, районни и участъкови ПО, издържани от народните съвети, които организират и доброволните, и обектните ПО.

С постановление на МС от 26.І.1966 г. и Указ № 94/3.ІІ.1966 г. управлението отново възстановява статута си. Окръжните и районните противопожарни охрани към народните съвети, ведомствата и обектите с изключение на ПО към МНО и Министерството на транспорта и съобщенията се подчиняват отново на МВР. Обединяването помага за укрепването на противопожарните охрани и за тяхното по-ефикасно ръководство. Основни направления и главно съдържание в работата на противопожарната охрана вече стават провеждането на пожаропрофилактична дейност за откриване и отстраняване причините за пожарите, създаването на условия за ограничаване на възникналите пожари, борбата със стихийните бедствия и запазването на живота и имота на населението с активни противопожарни мерки.

Особено значение за развитието и укрепване на противопожарните охрани има 34-о постановление на МС от 8.VІІІ.1968 г. за по-нататъшно подобряване на противопожарната охрана в промишлените предприятия и други взривоопасни обекти. Постановлението задължава ръководителите на министерства, ведомства, комитети и други да отговарят за противопожарното състояние на обектите. Те са длъжни да оказват помощ на противопожарните органи в тяхната профилактична дейност.

Тези задачи противопожарните органи решават с голям успех и често със себеотрицание. Със Закона за противопожарна охрана от 1979 г. техният ранг е издигнат в Централно управление за противопожарна охрана, а дългогодишният им началник ген.-лейт. Илия Дончев е удостоен със званието Герой на социалистическия труд за проявена смелост и организационни качества при потушаване на тежки пожари.

БРП (к) не губи и час време, за да осигури на политиката и на дейността си надеждна опора в специалните служби. Още на 12 септември 1944 г. Радио София призовава всички служители на дотогавашната Дирекция на полицията да се явят на работа на следващия ден, 13-и, по силата на разпоредбите на Закона за гражданската мобилизация. Представилите се около 350 души са обезоръжени и арестувани. На 15 септември се предприема следващ ход всички областни дирекции, околийски управления и други териториални подразделения на МВР са разпуснати, уволнени са 9-те областни и 92-мата околийски полицейски началници, 2500 кметове и кметски наместници, 30 000 служители на полицията. Арестуван е почти целият състав в центъра и в провинцията, физически са ликвидирани много бивши полицаи, другите, арестувани, са предадени на Народния съд през октомври.

С нови кадри от партизани, политзатворници, членове на бойни групи участници в нелегалната съпротива, се попълват централните и териториалните служби. Държавна сигурност остава в МВР като отдел в Дирекцията на милицията с четири отделения вътрешнополитическо, контраразузнаване, граждански организации и издания и документално-отчетно, към което са придадени охраната и инспекторатът. Димо Димов, първият ръководител на ДС, оглавява към началото на 1945 г. явен щат от 198 души и таен от 1256. Пръв началник на отделение А е Георги Ганев, на отделение Б Стефан Богданов, ръководител на една от резидентурните групи на съветското разузнаване в страната преди Девети септември.

Промяна, макар и по-бавна, се извършва и в Разузнавателния отдел (РО) към Генералния щаб на армията. До 1947 г. се запазва старата му структура, но съставът е стопроцентово подменен с проверени кадри на партията. Под командването на ген. Петър Вранчев, активен участник в действията на Девети септември и твърд привърженик на БРП (к), РО проявява извънредно висока активност и изгражда широка агентурна мрежа не само в армията, но и извън нея, в политическите партии и организации, както и в държавния апарат.

Най-напред ДС се справя с издирването и арестуването на лицата, които подлежат на обвинения по Наредба-закон за Народния съд. Броят на присъдите бе посочен по-горе, но една рубрика заслужава да се напомни и тя е, че 1904 са обявени за безследно изчезнали, мнозинството избити без съд и присъда още до процесите. Втората задача е въдворяването на опасните за народната власт лица в ТВО. Третата задача е организирането на целенасочена дейност срещу опозиционните сили, които се противопоставят или не се съобразяват с волята и намеренията на комунистическата партия.

Тези задачи се предопределят от основната функция на ДС при диктатурата на пролетариата да сломи съпротивата на класата, свалена от власт. Докато откритите наказателни операции изискват последователност и безкомпромисност, отслабването на влиянието на политическите противници се извършва с диференциран подход към тях, който се налага от условията през началния период и преди всичко от присъствието на Междусъюзническата контролна комисия. Физическото унищожаване от първите месеци придобива в известна степен узаконеност и характер на изпълнение на едно решение на ЦК на БРП (к) от 17 декември 1944 г., с което се разрешава на ДС да арестува по свое усмотрение всеки, за когото смята, че е фашистки или реакционно настроен, независимо от партийното му членство. В отчетите на МВР за периода 1944-1945 г. се посочва, че 107 нелегални групи и организации на бивши легионери, ратници, цанковисти и националисти от ВМРО са разкрити и неутрализирани. Съобщено е, че през 1945 г. ДС разгромява 60 въоръжени формирования, най-значителното от които е т.нар. Кюстендилска чета от 28 души. Бързо са ликвидирани и малките въоръжени групи от български емигранти, които влизат в страната от Гърция и Турция.

Диференцираният подход на ДС се проявява съвсем ясно при изпълнението на задачата да прониква със своя агентура в организации извън комунистическата партия. В полезрението на специалните служби веднага попадат привържениците на Г. М. Димитров (Гемето) и още преди да се оформи официалната позиция, комунистическата партия го обявява за англо-американски агент, а много от нелегалните конспирации от това време се обявяват за геметовски. С подкрепата на съветското командване в страната партията успява да постави Г. М. Димитров под домашен арест, но той избягва в резиденцията на американския посланик Менърд Бляк във вила Златин Княжево, където за него се грижи Кирил Бляк, син на бившия директор на Американския колеж в София. Гемето е изведен от страната със самолет през септември 1945 г. след няколкомесечен драматичен престой под покрива на успешно защитилия го посланик.

Политическият приемник на беглеца обаче не оправдава надеждите на комунистите. Н. Петков, последван и от други лидери на партии, обвинява БРП (к) в тоталитаризъм, в нарушаване на конституцията и минава в опозиция. Така започва период на дебнене, който завършва през октомври 1946 г., когато на изборите за VІ велико народно събрание земеделците на Н. Петков спечелват 90 мандата. Веднага след съставянето на новото правителство начело с Г. Димитров през ноември същата година на ДС е отредена ролята на екзекутор на опозицията. Повод за физическия й разгром е формула, подсказана от съветските специални служби разкриване на множество нелегални организации в страната и провеждане на политически процеси. В кампанията се включва и военното контраразузнаване.

Една след друга разкриваните нелегални конспирации, квалифицирани като геметовски, легионерски и фашистки, както и групите в подготовката за излизане в Балкана, се обявяват за формирования, подпомагани и подкрепяни от легионерски център начело с Илия Минев и Петър Вътов. През юни са арестувани 150 души, привърженици на ВМРО, които са обвинени в тероризъм.

Съветската формула се прилага особено настойчиво за средите на военните, мнозина от които са действителни антикомунисти и могат да предприемат действия, насочени срещу новия режим. ДС внимателно следи генерал Дамян Велчев, който от 1944 г. е министър на войната, но пряко атакува други споменатия по-горе ръководител на офицерската конспиративна организация Хан Крум полк. Антон Кръстев, осъден на смърт, и непосредствените организатори на опита за насилствено сваляне на властта полковниците Марко Иванов и Никола Генчев. Разкритията се дължат до голяма степен на признанията на полк. Марко Иванов, изтръгнати след жестоки изтезания, но разплитането се усложнява заради самоубийството на адютанта на ген. Д. Велчев подполк. Стоян Златев. От него обаче тръгва операцията срещу Неутрален офицер начело с ген. Иван Попов и Военна тайна организация, водена от земеделския деец Петър Коев. През януари-май 1947 г. вследствие на процесите срещу Неутрален офицер са осъдени 37 старши офицери, през октомври в процеса срещу Военния съюз 40. Те дават подходящ повод за уволняването на 2000 офицери, последвани от още 1500, с обвинението, че са привърженици на старата фашистка власт. Д. Велчев е свален през 1946 г., но приятелят му К. Георгиев го изпраща като български посланик в Швейцария, където той, обявил се за невъзвращенец, умира през 1954 г.

Дейността на специалните служби подготвят окончателната разправа с Н. Петков. По изпитания съветски опит арестуваните от Военния съюз и Петър Коев насилствено признават, че са ръководени от земеделския водач. След обесването му на 22 септември 1947 г. БЗНС се разтуря и от неговите 51 700 членове 40% преминават към БЗНС на ОФ, други 40% се отказват от политическа активност, 20% не се отказват от възгледите си. До края на годината преустановяват дейността си останалите опозиционни партии, от Българската академия на науките са изгонени десетки учени, от висшите училища стотици студенти, държавният апарат е прочистен от служителите, за които ДС предоставя данни за връзката им с бившата власт и с опозиционерите. Последният политически процес е срещу седемте депутати социалдемократи начело с Коста Лулчев, който завършва през ноември 1948 г., но още до края на предишната година ДС отчита, че легалната политическа опозиция е ликвидирана.

Ражда се обаче нелегалната, към която се присъединяват и бандитски групи. Те би трябвало до водят открита въоръжена борба, която да прерасне в масово съпротивително движение, ръководено от конспиративни контрареволюционни организации в отделните райони на страната. Тактиката се мотивира от убеждението, че Англия и САЩ скоро ще обявят война на Съветския съюз и че в България ще настъпят дълбоки управленски промени. Чрез блокади, засади и внедрени агенти ДС успява да унищожи въоръжените групи и създалите ги организации. През 1948 г. са ликвидирани нелегалното формирование Националхристиянски кръст от около 300 души и изградената от него Асеновградска чета, Староселската и Светиврачката група, както и други въоръжени единици. Общият им брой за периода след Девети септември, обявен в отчетите на ДС, е 150 конспиративни и 25 саботажни групи, 38 банди и 19 терористични организации; 61 души са осъдени и по процеса срещу Легионерския център на Илия Минев, който по указания на американското разузнаване си поставил за цел да свали отечественофронтовската власт.

Държавна сигурност обаче е изненадана, когато през 1950 г. т.нар. горянско движение неочаквано се разраства. Обясненията се търсят в извращенията при масовизацията на трудовокооперативните земеделски стопанства (ТКЗС), в икономическите затруднения и в подкрепата на САЩ, които се очаква да нахлуят в България след кратковременното скъсване на дипломатическите отношения между двете страни в началото на 1950 г. Познатата от предишния период тактика се използва и сега новоорганизирани нелегални структури да формират и подкрепят горяните. Към тях се присъединяват, на малки групи или поединично, български емигранти, част от които се подготвят в специални школи в Гърция, Турция и Западна Германия. Обучението им обхваща събиране на шпионска информация, създаване на нелегални формирования, извършване на терористични и диверсионни актове, устна пропаганда, разпространяване на позиви, листовки, брошури и най-важното подпомагане на вътрешното горянско движение и превръщането му в многолюдна въоръжена борба срещу отечественофронтовската власт.

Главните горянски групи или чети са Сливенската, Пазарджишката, Втора Сливенска, шест пловдивски, Русенска, Поповска, Сапаревска. Най-активна дейност те регистрират през 1951 г. Смазването на тези отряди, някои от които стигат от 40 до 70 души, става приоритетна задача на ДС, към която се създава специален отдел ХІІ - за борба с бандитизма. Всъщност около 80% от състава на службите е хвърлен в тази битка. Разузнавателното управление извежда свои сътрудници зад граница в школите за подготовка на българските емигранти. Контраразузнаването успява да внедри свои агенти в горянските групи или сред техните поддръжници. За ликвидирането им понякога се провеждат сложни игри, при които контраразузнаването показва завиден професионализъм, но общият успех настъпва едва към края на 1953 г., когато горянското движение е разгромено, и през 1954 г., когато за последен път проникват външни групи от Гърция и Турция. Според данните на ДС през тези години с отделни малозначителни прояви до 1956 г. са ликвидирани 440 въоръжени лица и са заловени техни 806 ятаци.

Държавна сигурност остава в рамките на МВР при всички гласувани закони за Народната милиция, но с вътрешни заповеди се развива самостоятелно до създаването на управленията й през 19501952 г. Разузнавателният отдел към армията също се преструктурира в Разузнавателно управление към Министерството на народната отбрана (РУМНО) с първи ръководител ген. Здравко Георгиев и в Контраразузнавателна служба, под формата на Специален отдел, под ръководството на д-р Кирил Игнатов. Този отдел полага основата на бъдещото военно контраразузнаване (ВКР), което влиза в системата на Държавна сигурност първоначално като отдел, а от 1951 г. като управление.

Вътрешноведомствените преустройства стабилизират ДС като изпълнител на разпорежданията на ЦК на БКП в хода на национализацията през 1947 г., срещу съпротивата при колективизацията и образуването на ТКЗС, за неутрализирането на всяка опозиционна проява и на врага с партиен билет. През 1949 г. са изселени 1595 души, в ТВО са изпратени 4500, арестувани са 222-ма т.нар. анархисти, от които 110 са осъдени, останалите въдворени в лагери. Процесите срещу комунистите, разследвани за миналото им и за шпионаж, са цели спектакли за разлика от масовите акции. Със смъртната присъда на Трайчо Костов и с обвиненията срещу 11 негови привърженици по единствената вина, че се е опитвал да води независима от СССР политика, т.е. проявил е антисъветизъм, започва мащабна операция в сталински стил.

Около 1080 души са арестувани заради улики в антипартийна и вражеска дейност. Обвинени са членовете на Политбюро А. Югов, Георги Чанков, Добри Терпешев, които са спасени от В. Червенков, застъпил се пред самия Сталин. Служители на ДС като Георги Ганев, ръководител на вътрешното разузнаване, Никола Задгорски и Стефан Богданов, ръководители на контрашпионажа, Каприел Каприелов, заместник-директор на Дирекция ДС и други са осъдени като трайчокостовисти. От 1948 до 1950 г. е подменен целият висш състав на ДС, апаратът на специалните служби е напълно ангажиран да търси врага вътре в партията, включително в ЦК и в Политбюро. Въвежда се съветският модел на непрекъснат разпит, без сън, с побой, който довежда следствените до идиотизиране и морално обезличаване така те са готови да изпишат множество страници с каквото им се заповяда.

Кампанията се ръководи от ген. Филатов, който оглавява групата на съветските съветници и фактически създава втори ръководен център в МВР. Тя не спира и след като В. Червенков е избран за генерален секретар на ЦК на БКП през 1950 г. Сега се появяват термините враг с комунистическа маска и петата колона в БКП, с които борави ДС. Арестувани са и са измъчвани легендарните партизански командири Славчо Трънски и Денчо Знеполски, но жертви стават и служители на специалните служби, разработвани от учредения за тази цел ІХ отдел. Част от тях са обвинени в предателство, липса на бдителност, инквизирани са и са изпратени след съд в затворите. През втората половина на 1951 г. са уволнени 28 ръководители и 343 служители на ДС, през 19521953 г. е подменен 40% от оперативния състав, до 1956 г. са уволнени 5108 души, като същевременно броят на щатните работници се увеличава от 3614 души на 7000. Патологичното преследване намалява след смъртта на Сталин през 1953 г., но окончателно е прекратено през 1955 г., когато се сваля тезата за съществуването на трайчокостовистка организация в България.

През 1956 г. в България настъпват важни обществено-политически промени, породени от разкрепостяването в СССР, където култът към личността на Сталин е признат за порочен. Така става и в България В. Червенков е освободен на Априлския пленум на ЦК на БКП и е обвинен в нарушаване на законността от страна на органите на МВР, в извращения в съдебната система, в преследването на партийни кадри. Взима се решение да се премахнат изключителните наредби и закони, да се възстанови законността в страната, да се проверят извращенията в МВР и да се възстановят правата на невинно пострадалите. Тодор Живков се появява на политико-партийната сцена като временна и преходна фигура, но установява постепенно едноличната си власт.

Тези действия не накърняват трайно тоталитарната система, нито нарушават характера й. Още в края на 1956 г., обезпокоени от т.нар. унгарска контрареволюция през октомври-ноември, партията и ДС възраждат репресиите. Арестувани са 564 души, в началото на декември на специалните служби е възвърнато правото да изселват и въдворяват политически опасни лица. Лагерът в Белене е възстановен на 22 декември със заповед на вътрешния министър Георги Цанков. Закрит е за пореден път през август 1959 г., но този край Ловеч, който е обявен за лица с криминално минало, поддържа страховитата си слава до 1962 г. През тези години фактически се слага край на организираната съпротива срещу комунистическия режим, буржоазните лидери заемат примиренческа позиция, хиляди дейци на бившите опозиционни партии са пуснати на свобода, 53-ма ръководители, както и други 1782-ма членове на земеделското движение подписват декларации, че повече няма да се занимават с противонародна дейност.

Опитът, заимстван от модела на КГБ за отделянето на службите по сигурността и милицията, бързо се компрометира, защото Комитетът за Държавна сигурност, откъснат от МВР, изгубва твърде много от ефективността на специалните служби. Експериментът, продължил от 1965 до 1968 г., е последван в края на 1969 г. от преструктуриране, което, общо взето, се запазва до 1989 г. Разузнавателното управление става Първо главно, контраразузнаването Второ главно управление, Трето включва военното контраразузнаване, Четвърто дейността по използването на техническите разузнавателни средства, Пето е управлението по безопасността и охраната (УБО), Шесто поема защитата на вътрешната сигурност и противопоставянето на идеологическата диверсия, Седмо информацията и анализа. В МВР се оформят и самостоятелните отдели: Следствен първи, Външно наблюдение и проучване втори, Архив трети, Радиоконтраразузнаване, код и шифър четвърти, Мобилизационен пети, както и други помощни секретни поделения. През 1974 г. с указ на Държавния съвет се регламентира дейността на ДС и се обръща повече внимание на функциите и задачите на контраразузнаването, превантивната дейност и профилактиката. През 1980 г. в състава на Първо главно управление се обособява Управление за научно-техническо разузнаване, чието начало е поставено още през 1959 г. като отделение, а по-късно отдел. През 1986 г. от Второ главно се отделя Икономическото управление, което приема кодовата цифра на техническото контраразузнаване Четвърто. То пък получава, названието ОТУ, т.е. оперативно-техническо управление, но се различава от НТУ научно-техническото, което е структура за развойна дейност в областта на специалната техника.

С такава усъвършенствана структура ДС изпълнява успешно задачите си през 70-те и 80-те години на ХХ в. В резултат от настъпилия разкол в комунистическото движение и на откъсването на Китай от Съветския съюз в хода на и след т.нар. културна революция борбата срещу ревизионизма получава силен антимаоистки характер, още повече че Китай се опитва да създава групи от свои съмишленици в социалистическите страни. Такава активност се наблюдава и в България, но сериозна заплаха тя не поражда въпреки намерението да се създаде дори маоистка партия. Борбата срещу ревизионизма обаче остава една сполучлива формула за неутрализиране на опитите за съпротива срещу личната власт на Т. Живков.

Някои от тях са остри, защото са вдъхновени от свалянето на Н. Хрушчов в СССР през 1964 г. През 1965 г. е разкрита групата на Иван ТодоровГоруня, член на ЦК на БКП, в която участват около 100 армейски офицери, водени от генералите Цвятко Анев, Любен Динов, Мичо Ерменов. Отстраняването на Т. Живков от власт е и целта на групата на Михаил Докторов, Иван Младенов и Найден Найденов, която действа през 19671968 г. и въвлича в своята Благоевско-Димитровска комунистическа партия към 90 души. Тези и други по-малозначителни конспирации са насочени срещу авторитарния режим, тъй като са убедени, че моделът на Живков на социализма трябва да бъде сменен. Не и системата! Освен антиживковизъм идеологията им съдържа обаче промаоизъм и просталинизъм.

Специалните служби в лицето на вътрешното разузнаване, на което помага и външно, се стремят да разкриват конкретните прояви, насочени срещу сигурността на страната на десетина емигрантски организации, каквито са Българският национален комитет, Българският национален фронт, Българският земеделски народен съюз (опозиция), Българската социалдемократическа партия, Българското освободително движение, както и на националистически организации турски, ционистки, арменски, религиозно-сектантски, някои от тях със световен, други с регионален обхват. Така е оценена и радиопропагандата на Свободна Европа, БиБиСи, Гласът на Америка, Дойче веле, която въздейства на контингент от около 20 000 25 000 души, подлежащи на оперативно наблюдение, за да се предотврати евентуалното им включване в антисоциалистическа дейност. Добре работещата служба за вътрешна сигурност в България е една от причините да не се образува силно опозиционно движение както в други социалистически страни.

През периода 19661989 г. средногодишно се разследват около 2025 души с обвинението, че извършват противодържавна агитация и пропаганда, характеризирана обикновено, съгласно глава І от Наказателния кодекс, като разпространяване на клеветнически твърдения, засягащи държавния и обществен строй, или че изказват недоволства, несъгласия, критика към партията и властта. Органите на ДС смятат за политически вредна дейността на всяка т.нар. неформална група, която по презумпция се саморазобличава чрез подобни дейности и поддържа идеи, чужди на официалните.

Втората половина на 80-те години на ХХ в. поставя две нови важни задачи. Първата е да се спре терористичната вълна, която започва с взривяването на бомби през 1984 г. в Пловдив и Варна и убиването на 7 души във влака край гара Буново през 1985 г. Тази задача в известен смисъл е изпълнена с разкриването на атентаторите през 1987 г., които се оказват престъпни елементи от средите на българските турци. Обстоятелствата налагат създаването на направление Т в Шесто управление, натоварено с борба срещу тероризма. Втората задача е да не се допускат масови безредици, ексцесии, насилие и нови терористични актове от отделни екстремистки настроени лица измежду българските турци по време на т.нар. възродителен процес. Общо казано, ДС успява да предпази населението от такава опасност, което показва и умението на тогавашния оперативен състав.

БКП хвърля Държавна сигурност в препятстване на първите формирования с дисидентски и с опозиционен характер през 1988 и 1989 г., последните две години от социалистическата власт в България. Партията върши това в нарушаване на правата и задълженията на специалните служби и в пълно противоречие с нормите на професионализма прилага се безразборно външно наблюдение, подслушват се телефонни разговори, домове и кабинети, извършват се секретни обиски, изземват се устави, програми, листовки, оперативни работници открито присъстват на сбирки на неформалните групи, издават се разпореждания за забрана на събиранията. Резултатът от такива непрофесионални действия е обратен те сплотяват още повече хора, които вече са повели борба за смяна на режима.

Независимо от факта, че и разузнаването, и контраразузнаването същностно и структурно представляват неразделна част от Държавна сигурност, прегледът на извършеното от тях заслужава отделно внимание, заради неговите особености. Разузнаването обособява първите си организационни форми - военно и политическо - през 1950 г., а през 1959 г. се зачева и научно-техническото, което през 1980 г. се оформя като самостоятелно управление.

Разузнавателното управление към Министерството на народната отбрана (РУМНО) има зад себе си половин век история и много по-богат опит в момента на обособяването си. Старата задача да се събира информация от военно естество за страните, евентуални противници на България във въоръжен конфликт, придобива нови очертания и нови отговорности след учредяването на НАТО и на Варшавския договор. Противникът е назован Турция и Гърция, което, разбира се, не снема отговорността и задължението да се разузнава и в други страни от Атлантическия алианс. Наред с традиционните легални източници, каквито са военните аташета и откритите информационни база данни, РУМНО извежда разузнавачи като дипломати, търговски представители и журналисти, изпраща нелегали, вербува агенти в чужбина. Под ръководството на генералите Илия Кръстев (19501962), Петър Стоянов (19621967) и Васил Зикулов (19671990) РУМНО се превръща в модерна разузнавателна служба с мощни резидентурни групи в Гърция, в Турция, в Италия и в някои други разузнавани страни. По този начин Генералният щаб на българската армия и чрез него командването на Варшавския договор разполагат с реална представа за състоянието на въоръжените сили на южното крило на НАТО, за разстановката и въоръжението им, както и за техните възможности и планове при локален, регионален и световен военен конфликт.

Политическото разузнаване е все още по-скоро замисъл, отколкото реализация, когато през 1950 г. го поема заместник-министърът на МВР ген. Христо Боев. Дългогодишен емигрант в СССР, съветски военен разузнавач, нелегал в България през 19231924 г., съветски консул в Прага под чуждо име, нелегал в Турция и Китай след 1926 г., този мъж, който владее перфектно шест езика, е с богат професионален и житейски опит. Освен всичко друго е и надарен бизнесмен, наричан "търговски гений" заради уменията си да работи по тази линия под прикритие. Боев разширява оперативния състав и започва да изгражда резидентурни групи най-напред в балканските страни и Австрия, сетне в други държави. Улеснен е от установяването на дипломатически отношения, от използването за прикритие на посолства, търговски мисии и други официални представителства и изисква млади и надеждни специалисти от другите подразделения на ДС, които да са в състояние компетентно да работят зад граница и да поддържат контакти с чужденци.

Подхванатото от Хр. Боев е продължено от следващите ръководители на външното разузнаване генералите Господин Гочев (19521964), Янко Христов (19641968), Димитър Кьосев (19681972) и Стоян Савов (19721973). То укрепва своите агентурни позиции в много страни и преди всичко в онези, които са определени като основни противници на България. През 60-те години на ХХ в. в Първо главно управление се създава направление "Активни мероприятия" за операции, които да подпомагат осъществяването на външнополитически и икономически цели на страната, да дезинформират противниците и да отслабват влиянието им във възлови райони на света. През 70-те години на ХХ в. се оформя и направлението, което е натоварено да събира и опазва паметници, вещи и документи от българското историческо и културно наследство.

По време на ръководството на генералите Васил Коцев (19731986) и Владо Тодоров (19861990), управлението е съвременна и модерна разузнавателна служба за изпълнение на самостоятелни и съвместни заедно с разузнаванията на другите социалистически страни, задачи с най-висока степен на трудност. Авторитетът на разузнаването е достатъчно признат, което се вижда от значителното му въздействие при взимането на политически решения и от доверието на държавното ръководство към него. През този период политическото разузнаване на България напълно се изравнява по професионален ръст с водещите специални служби в света.

Споменатото вече научно-техническо разузнаване се оформя организационно още през 1959 г., когато се създава самостоятелно отделение, и укрепва през 1964 г., структурно обособено в отдел Седми с пръв началник полк. Иван Иванов. Научно-техническото управление от 1980 г. е начело с ген. Георги Манчев, с основна задача да подпомага българската промишленост, селско стопанство, наука и техника, като ги снабдява с постиженията на развитите страни. Другояче казано, целта е да се преодолеят ембарговите правила, с които западните страни забраняват свободния достъп до техните нови технологии, оборудване, продукция, материали и документация с гражданско и военно предназначение.

Служители на управлението са предимно химици, физици, биолози, инженери, икономисти, математици, машиностроители, които се насочват към чуждестранни военни институти и предприятия, научноизследователски центрове, висши учебни заведения, лаборатории, заводи, патентни звена в развитите страни, като оперативните работници обикновено са под прикритие във въшнотърговски български фирми. Българската емиграция, както и чуждестранни граждани с доказани оперативни възможности образуват всъщност контингента от потенциални сътрудници. След 1973 г., когато се изгражда Център за приложна информация в Централния институт за научна и техническа информация към Държавния комитет за наука и технически прогрес (ЦИНТИ), обемът на работа се разраства под ръководството и кадровото и финансово обезпечаване на научно-техническото разузнаване (НТР). Привличат се под една или друга форма стотици професори и доценти, хабилитирани научни работници, изявени инженери, на които се поставят различни по степен на важност задачи и поръчения. Офицери от управлението изпълняват функции на съветници на министрите на електрониката и електротехниката, на химическата промишленост, на машиностроенето и на ръководителите на Националния аграрно-промишлен комплекс, за да бъдат в състояние да им подават информация за високотехнологични продукти.

НТР е във взаимодействие със специално създадена през 1977 г. работна група за координация и внедряване на научно-техническия прогрес, която е орган на партийно-държавната комисия по научно-техническа политика с председател Т. Живков. Работната група се ръководи до 1987 г. от Огнян Дойнов, след това от Андрей Луканов, като замисълът остава неизменен разработката на национални програми за развитие на биотехнологиите, оптико-електронната и лазерната техника, новите материали и други производства. Такива са и приоритетите на НТР, което спестява време и средства за научни изследвания и внедрявания на две равнища придобитото от особена важност се предава чрез съветниците в министерствата директно към предприятията, останалото се предоставя на Центъра за приложна информация.

Промишленият шпионаж на фирмено, в някои случаи и на държавно равнище доставя оборудване и документация за онези производства, които, според тогавашната икономическа стратегия формират значителна част от националния доход изчислителна техника, микроелектроника, телекомуникации, производство на прецизни машини и на свръхчисти материали, на химикали, фармацевтични изделия, микробиологични продукти, въоръжение. На Пловдивския панаир през 1979 г. 17 от 22-та златни медала са дадени на произведения, направени благодарение на разузнавателна информация, през 19811986 г. НТР спестява средногодишно по около 600 млн. долара от придобити технологии.

България става номер едно по износ на електронноизчислителна техника сред страните от социалистическата общност, което й позволява да сключва бартерни сделки със СССР срещу петрол и да печели двойно.

На социалистическия пазар българската електронна индустрия се превръща в монополист. Чрез резидентурата си НТР осигурява от Япония технология и оборудване за производство на магнитни дискове, каквото социалистическите страни нямат. Нарасналите възможности на ДЗУ (Завод за дискови запаметяващи устройства) Стара Загора, позволяват да се създаде една от най-мощните външнотърговски организации ИНКО. От 1979 г. тя започва да влага средства в модернизацията на производството както в Стара Загора, така и в Завода за изчислителна техника в Ботевград, като същевременно разработва проект за завод в Съветския съюз, който възпроизвежда старозагорския. Един от най-големите успехи на НТР е реконструкцията на фармацевтичния завод  в Разград в началото на 80-те години на ХХ в., който е преустроен за производство на антибиотици благодарение на пълната проектна документация, осигурена от френски източник на разузнаването. Този сътрудник с цялата си документация за десетки милиони е преведен с лека кола през цяла Европа до София и обратно.

В оценки на западни специалисти българското НТР често се сравнява по ефективност със съответните служби в САЩ, СССР и Израел. Такова мнение е оправдано тайната на пеницилина е разкрита и производството внедрено в разградския завод от служител на разузнаването, който е и единственият герой на социалистическия труд от това управление. И друг пример. Когато НТР осигурява около 400 рецепти за сапуни и перилни препарати, за да се открие завод "Верила", се оказва, че е нужен и специалист за технологичното им прилагане. НТР довежда експерта от Белгия за броени дни.

През цялата четиридесет и пет годишна история на социалистическа България борбата на Държавна сигурност срещу шпионажа остава едно от най-важните направления. Контрашпионажът, който организационно преминава от отделение "Б" през отдел II, управление II до Второ главно управление, разкрива и неутрализира по принцип всяка информационно-разузнавателна дейност срещу България, но приоритетите му в системата на спецслужбите на страните от Варшавския договор са: на първо място "империалистическите държави" САЩ, Англия, Франция, Германия и Италия, после балканските и преди всичко Турция и Гърция, на трето място (и по-точно след 1948 г.) обвинените в ревизионизъм Югославия и, заедно с нея, Китай, Албания и Румъния, докато страните от Латинска Америка, Азия и Африка са наблюдавани повече с превантивна цел. Работено е много активно и по линиите Търговия, Туризъм, Международен тероризъм, Икономически диверсии.

През първите месеци след 1944 г. тази обща насоченост се конкретизира срещу агентите на хитлеристка Германия, на Гестапо и на Абвера, които стотици на брой са арестувани, някои загиват без съд, други са осъдени на смърт или на различни години затвор. По указание на съветските специални служби ДС започва да следи английските и американските представители в Съюзническата контролна комисия, за да разкрива резидентурната им мрежа, а по-късно и посолствата и официалните им мисии, в които разузнавачите под прикритие преобладават.

Създаването на НАТО през 1949 г. активизира дейността на контраразузнаването по цялата йерархия на неговите задачи с една ясна формула всички, които противостоят на народнодемократичната власт, са агенти на англо-американския империализъм. Връзката с "външния враг" при всички случаи на опозиционна, бандитска, терористична или агитационно-пропагандна дейност е предпочитано обвинение от ДС независимо от партийната принадлежност и политичесата нагласа Г. М. Димитров, Н. Петков, Тр. Костов. 30-те пастори през 1949 г. са осъдени на такова основание, 55-имата католически свещеници през 1952 г. също, "враговете с партиен билет" редом с тях. През 1951 г. са разработвани за шпионаж 302-ма души, през 1952 г. 517, през 1953 г. 200. От тези 1019 лица 121 са подозирани за шпиони на САЩ, 124 на Англия, 80 на Франция, 422 на Югославия, 76 на Турция, 102 на Гърция, 52 на Ватикана, 9 на Италия, и 33 на други страни.

Смъртта на Сталин през 1953 г. и Априлският пленум през 1956 г. слагат край на този ожесточен лов на шпиони. През 60-те години на ХХ в. противоборството се повежда все по-често на икономическия, политическия и идеологическия фронт с ясното съзнание за продължителна Студена война, която изисква висок професионализъм, постиган с изключителна подготовка. Двубоят между специалните служби в двата противостоящи си военно-политически блока начело със САЩ и СССР придобива небивали размери и намира терен в България по две основни причини тоталното й обвързване със СССР като негов верен съюзник и бързото развитие на българската икономика, култура и социални отношения. Чужди разузнавачи влизат в страната като дипломати, туристи, търговци, учени, спортисти, журналисти и събират тотално информация от областта на бита до начина на живот на партийни и държавни ръководители. Те активно вербуват български граждани с добро служебно и обществено положение, с разрешен достъп до секретна информация.

Първите по-значителни резултати българското контраразузнаване постига именно през 60-те години на ХХ в. През 1963 г. е разкрит най-ценният агент на чуждо разузнаване Иван-Асен Георгиев, който осем години е сътрудничил на американските специални служби. В края на 1968 г. завършват успешно други две интересни дела на Стефан Бояджиев и на д-р Радан Сарафов. Те са агенти първият на немското, вторият на американското разузнаване. В началото на 70-те години е осъден един от най-странните и нестандартни шпиони в България Хенрих Шпетер, научен сътрудник в БАН, който 27 години е служил на американското и на израелското разузнаване.

Тази група данни илюстрират активността на чуждите специални служби в България, но са и класически примери за високия професионализъм на контраразузнаването. През следващите две десетилетия ловците на шпиони разкриват средно по 1520 агенти на година, вербувани от "традиционните неприятели" САЩ и големите европейски страни, но не и Англия, чиято мрежа с малки изключения не е установена. Югославия и Гърция участват по различни причини в тази схватка, но най-масово е представено турското разузнаване, защото то вербува сравнително лесно свои агенти сред българските труци, главно заради чувствата им към "майката родина" и заради изселническите им намерения.

Извоюваните успехи не могат да преодолеят обаче едни от недъзите в професионалната работа прилагането на класовия подход и на идеологическите щампи, които увличат контраразузнавачите и понякога водят до пресилени обвинения. Такъв пример е осъждането на Петър Стефанов, отговорен служител в Министерството на външните работи, за шпионаж в полза на Германия. Неговите подбуди да се засили икономическото сътрудничество с ФРГ през 1969 г. са оценени като вина за 20 години затвор. Още по-тежък е случаят с Генко Генов, един от най-популярните дейци на музикалното изкуство и дългогодишен директор на конкурса за естрадна песен "Златният Орфей". Г. Генов е обявен за шпионин прибързано и без доказателства, поради което се налага да бъде осъден за финансови злоупотреби.

Независимо от отделните неудачи през 70-те и 80-те години на ХХ в. професионализмът на българското контраразузнаване е завиден и се проявява във всички форми, средства и методи на контраразузнавателната дейност, ръководена от генералите Григор Григоров (19651971) и Георги Аначков (19711990).

Трето управление на ДС, което защитава боеспособността на българската армия, военната тайна и личния състав от "влиянието на идеологическата диверсия", съчетава чистото контраразузнаване с политическото. Наред с изключително функционалната превантивна система срещу изтичането на информация военното контраразузнаване взима строги мерки срещу кражби на оръжие, взривни материали и опити за бягства от армията и за шпионаж.

Към посочените имена на ръководители на специалните служби трябва да се добави, и то на първо място, това на Григор Шопов, генерал-полковник, първи заместник-министър на вътрешните работи и фактически ръководител на ДС. Неповторим майстор в занаята, убедителен сърцевед, Гр. Шопов стои начело на отличен екип, към който принадлежат и генералите Иван Димитров също зам.-министър по ДС и впоследствие директор на Народната милиция, Петър Чергеланов и Петър Стоянов началници на Трето и Шесто управление, Кирил Величков началник на Четвърто (икономическото) управление, Нанка Серкеджиева началник на Архива, Сава Джендов ръководител на проследяването и на антитерористичното направление. Убедени, че защитават националния суверенитет на страната, тези висши служители на Държавна сигурност работят в рамките на тогава съществуващите закони и с отлично познаване на подривната дейност срещу социалистическа България. Наред с обичайните похвати контраразузнавателните органи са в състояние и са обучени не само да долавят признаците на шпионска и друга подривна дейност, но и същевременно да провеждат и най-сложни оперативни мероприятия на всички технически равнища.

Особено значение през 80-те години придобива дейността на Държавна сигурност по разкриване и пресичане на корупция и морално разложение сред висшия управленски ешелон и в средите на правозащитните органи. Тази особено трудна, а и опасна дейност е поверена на специализирано звено с особен статут Шести отдел при Шесто управление на ДС, ръководено през посочения период от офицерите Цоло Георгиев и Димитър Иванов. В резултат от дейността на Шести отдел са разкрити и осъдени на различни срокове лишаване от свобода членове на ЦК, зам.-министри, генерални директори, генерали и офицери от ДС, съдии, прокурори и адвокати.

Българските служби за сигурност с успехите си в борбата с шпионажа, икономическата, политическата и идеологическата диверсия получава признание и от най-опитните си противници.


 

[1]Българската държавност, 365.

[2] По Симеонов, 1996.

[3] Иванов, Хр. 1992. 39-42.

СЪДЪРЖАНИЕ
                                                                                                                                                                                                                                                                        

Copyright 1998-2012  OMDA Ltd. Всички права запазени