Добри Жотев: Обличане на Венера






 

 

ТРЕТА   КАРТИНА

 

 

Жилището на съпрузите. Тая вечер ще има празненство – десет години от сватбата им. Съпругът  е сам. Жена му и детето не са се върнали от покупките. Всеки миг могат да дойдат гости. Съпругът обезпокоен наднича през прозореца. Кръстосва стаята, скучно му с. Опитва да реди масата. Всичко излиза по мъжки несръчно. Улисан в подредбата, затананиква някаква мелодия. Изпада в добро настроение и тя неусетно придобива текст:

 

Хора разни, там-тарара,
кой как свари, си я кара.
А пък аз, тарамта-ройно,
си живея преспокойно!

 

Слава богу, рам-тарита,
чуден ми е апетита!
Спя си сладко, иха-хаха,
и наред ми е стомаха!

 

Във квартала, там-тарита,
мене всеки ме почита!
Точно в седем се измивам,
и на работа отивам!

 

Точно, там-тарита-рола,
във дванадесет съм в стола!
Вечер в осем в бирхалето
вече хапвам си мезето!

 

Точно в девет, там-тарата,
се прибирам при жената!
Точно в десет сме в кревата
там-тарата, там-та-та-та!. . .

 

Звъни телефонът.

 

СЪПРУГЪТ. Ало, кого търсите? Петър Виденов? Няма такъв! А-а, Психочудото! Почакайте! (Чука на стената на съседния апартамент. Идва Психочудото.) Съседе, търсят те!

ПСИХОЧУДОТО. Мерси, Ораторе! Ало, да, аз съм, да! Мерси, добре съм! Ти как си? Много се радвам! Искаш да се ви. . . да се видим? Може, разбира се! Ут. . . утре? В чет. . . в четири? Свободен съм, да! У вас? Добре! Запомних, в четири! Неп.. . непременно ще дойда! (Затваря телефона, тръгва си, но изведнъж се обръща, грабва тревожно слушалката и изкрещява.) Ало! Ало! Но кой си ти?

СЪПРУГЪТ. Чудно чудо, Психочудо! Всички ли психиатри са завеяни като тебе?

ПСИХОЧУДОТО. Пардон, Ораторе, случва ми се понякога! (Тръгва си.)

СЪПРУГЪТ. Чакай, къде се запъти?

ПСИХОЧУДОТО. Да не би да преча? (Вижда подредената маса.) Вие какво?

СЪПРУГЪТ. Види се, изфирясало ти е! Е, нали аз и жената вчера лично те поканихме?

ПСИХОЧУДОТО. А, да, десетгодишнина от сватбата ви! Аз съм взел букет, момент... (Излиза.)

Останал сам, Съпругът започва отново да реди масата. Минава край огледалото и видял се в него, спира. Оглежда се от горе до долу и открива, че е интересен мъж. Това го навежда на мисли и песента взема по-друга насока:

 

Че защо пък, рамта-ретка,
Девата ми е съседка!
Бива си я, рамта-рална,
и е доста либерална!

 

Хубаво ще е, трала-ла,
тъй да стане ала-бала!
Но ще почнат да приказват,
да ме мъмрят и наказват!

 

Що ми трябва, рамта-тата,
да си търся сам белята?
Що ми трябва, рамта-ройно,
без жени е по-спокойно. . .

 

Психочудото се връща в балтон, с шапка и галоши, но без букета.

 

СЪПРУГЪТ. А, и таз добра! За къде си стегна враното конче?

ПСИХОЧУДОТО. Влязох в стаята си и изведнъж се сетих, да, сетих се, че след като ви гостувам, ще трябва да изляза.

СЪПРУГЪТ. Много си досетлив! Акъла ми взе! Е, можеше да се досетиш и за какво отиде. . .

ПСИХОЧУДОТО. Пардон! (Тръгва за букета.)

СЪПРУГЪТ. Не, я си стой тука! Букета – когато дойде жената!
ПСИХОЧУДОТО. Ораторе, аз ей сега!
СЪПРУГЪТ. Не, не те пускам! Знам ли те, току
виж, този път дойдеш с чадър. Хайде край,
добре дошъл и сваляй балтона!

 

Психочудото сваля балтона. Съпругът го поема и окачва. През това време Психочудото сваля очилата си, за да ги избърше. Съпругът се обръща и протяга ръка, като очаква гостът да му връчи шапката си. Психочудото вместо пея му връчва очилата си.

 

СЪПРУГЪТ. Я си сложи очилата! (Сваля сам шапката му и я окачва. Психочудото машинално слага очилата си. Чуди се къде да си дене ръцете. Навежда се и си изува галошите. Вижда, че са много кални, върти се из стаята и не знае къде да ги сложи.)

СЪПРУГЪТ. Както те меря, ти в края на краищата ще вземеш на закачалката да ги обесиш! Сложи ги ето тук! Моите уважения, ама не се научи да не си застъпваш галошите. Я гледай, кални са до перваза!

ПСИХОЧУДОТО. Пардон, впрочем, да, пардон! Нали виждаш?

СЪПРУГЪТ. За виждане, както виждаш, виждам, само че по-спокойно приказвай! И думите си застъпваш като галошите. . .

ПСИХОЧУДОТО. Застъпвам ги, да! Това е рефлекторен страх!

СЪПРУГЪТ. Хайде сега, страх, какъв страх?
ПСИХОЧУДОТО. Страх, че кажа ли нещо, то ще
предизвика или смях, или недоумение, или подозрение. . .

СЪПРУГЪТ. Ето ти нови двайсет! А защо все на тебе така ти се случва, съседе?

ПСИХОЧУДОТО. Не знам, може би защото се опитвам да мисля...

СЪПРУГЪТ. Ти пък не му мисли чак толкова!

ПСИХОЧУДОТО. Странно, тия, които ми се смеят, не ги разбирам! Тия, дето недоумяват, изглежда, мен не ме разбират! Тия, дето ме подозират. . .

СЪПРУГЪТ. Моите уважения, прекъсвам те! То, дето мислиш, нищо, само че, види се, погрешно мислиш, та затова. Така ли е, Психочудо, какво ще кажеш?

ПСИХОЧУДОТО. Ораторе, никой не може да мисли винаги безпогрешно!

СЪПРУГЪТ. Защо пък, има ги всякакви. Намират се и такива.

ПСИХОЧУДОТО. Всъщност тия «такива», както казваш, са хората, които ме подозират. Щях да завърша с тях, но ти ме прекъсна. Подобни субекти само си присвояват правото за безпогрешно мислене и по такъв начин грешат генерално.

СЪПРУГЪТ. Недей бе, човек!

ПСИХОЧУДОТО. Да, Ораторе, чувството за безпогрешност е най-голямата грешка, тоест, да, най-голямата грешка!

 

Влиза Пенелопа.

 

ПЕНЕЛОПА. Съседе, честито! За много години щастлив семеен живот! Извинявай, че идвам без мъжа си — болен е! Иначе все сме заедно, какво да правиш — любов! За малко и аз да не дойда. Работа, много работа! Целият квартал на мене чака, ще знаеш!
СЪПРУГЪТ. Така е, обществената работа е тежка,
Пенелопе.

ПЕНЕЛОПА. Пак! Ах, ти, зевзек такъв! На мене измисли Пенелопа, на другата си съседка – Девата, на него – Психочудото. Опасен човек си! Добре, че и на тебе ти измислиха – Оратора, та сме пито-платено.

СЪПРУГЪТ. Не се сърди, ама много ти отива «Пeнелопа».

ПЕНЕЛОПА. Вярно, отива ми! Също като във филма «Одисей». Жена ти къде е?

СЪПРУГЪТ. А бе отидоха с детето на пазар, пък де да ги знам, още ги няма.

ПЕНЕЛОПА. Е, ще дойдат! Много ти е свястна съпругата, Ораторе, блазе ти – кротка, привързана. . . За пример семейство сте!

СЪПРУГЪТ. Остави, Пенелопе, ще ни урочасаш!

ПЕНЕЛОПА. Хайде, хайде, суеверия! Никакво урочасване – така си е! Винаги се радвам, когато видя добро семейство. Велико нещо е семейството – гнездо на любовта. Семейната любов не е шега работа. Хората трябва да бъдат достойни за нея! Но кой ти разбира? Станали са едни –  живеят по пет, по десет години даже, и се развеждат. Да не приказваме за тия, дето отиват в гражданското, подписват се и оттам право в бракоразводното. Не, Ораторе, не ми харесва това, ще знаеш! А отгоре на всичко, трябва да бъдем пример за младите, да печелим уважението им. . .

ПСИХОЧУДОТО. Впрочем, съседке, уважението на младежите към възрастните, изглежда, претърпява някакво специфично развитие. Да, от 30–40 години насам. . .

ПЕНЕЛОПА. Не те разбирам!

ПСИХОЧУДОТО. Някога младите са наричали родителите си тате и мама. След това някои младежи започнаха да ги наричат моруците. Още по след това, тоест още след по това – тъпите. А в последно време, пардон – демодетата!

 

Влиза   Девата. Върху шапката й е окачен един доста голям знак «SOS».

 

ДЕВАТА. Привет, душици мои! Обичам ви, както казва приятелката ми, въпреки вас!

СЪПРУГЪТ. А! Втасахме я! Извинявай, ама я ми дъхни!

ДЕВАТА. Дадено, Ораторе, само че няма смисъл – трезва съм като сукалче. Какво ме гледате така? Весело ми е!

ПЕНЕЛОПА. Прощавай, къде си била досега, ако не е тайна?

ДЕВАТА. А, тайна! Скарана съм с тайните! Първо – бях на фризьор, второ – бях в тролея, и сега съм тук, както ми се вижда, на разпит! (Вижда се в огледалото.) Ай, какво е това?!

ПЕНЕЛОПА. Хубава работа, нас ли питаш?

ДЕВАТА. . . .Ето защо оная гербова марка ми се е присламчвал в тролея! Обиден! Защо да не съм го искала? Богат бил, щедър бил, не знам какъв бил! Невъзпитано съм се държала! Щял в края на краищата да ми отмъсти! Лепка! И какво отмъщение измислил, възпитаният! Да ми изтипоса такова нещо на шапката! Простак!

СЪПРУГЪТ. Така де, ами, извинявам се, откога се познаваш с тоя човек?

ДЕВАТА. От два-три месеца – приятел някакъв на моичкия. Ама той, моичкият, той е виновен! Все току ми го мъкне, току ми го хвали.

ПЕНЕЛОПА. Безобразие!

СЪПРУГЪТ. Види се. . . Пък как не се е намерил някой да ти каже, ами да ходиш така по улиците?

ДЕВАТА. Ще ми кажат — на хората им дай сеир! Вървя аз, жертвичката, за насам, усещам, че ме гледат, и ми идва драго! Викам си, откакто поотслабнах, съм станала по-фина. Пък и нали бях на фризьор. Един мустакат даже ме спря: «Ей, малката, хайде да се поразходим! Който ни види, ще ни завиди!» А аз — важна, важна — демек, тия на мене не ми минават! Кривнах даже по главната — повече хора да ме видят! Глупачка! Моичкият е виновен за всичко! Като съм му дотегнала, да ми даде пътя
и толкова! Ще порева, ще порева, па ще си
намеря друг — мъже много! А той, на приятеля си ще ме пробутва! На Лепката! Кой знае какво му е приказвал за мене! Архитекти, простаци! Какво съм им направила? Всички
мъже ли са такива простаци?!. . .

СЪПРУГЪТ. Чакай, успокой се, станалото — станало! Я ела да си съблечеш палтото!

ПЕНЕЛОПА. Какво ви приказвах аз одеве, Ораторе? Навъдили са се едни. . . А и ти, съседке. . .

СЪПРУГЪТ. Пенелопе, остави сега!. . . Дево, не си слагай кахър на душата, какво да правиш – свят широк!

ДЕВАТА. Широк, Ораторе, широк, та чак шията ми стяга! Е, поразстроих се, но нищо. Не се притеснявай, ще ми мине! Честит празник!

СЪПРУГЪТ. А така те искам! Сядай да се чукнем, па това си е!

ДЕВАТА. Извинявайте, пресякох ви, май нещо си лафехте.

СЪПРУГЪТ. Гледай си кефа! Пресякла си ни, голяма работа! Докато чакахме да се върне жената от пазар, развивахме мисли, така да се рече, за любовта и брака. . .

ДЕВАТА. Любов, брак. . . Де Багдад, де Цариград!

ПЕНЕЛОПА.  Извинявай,  съседке,  ама  това са безотговорни приказки! Бракът е венецът на любовта! Нейният естествен завършек!
ДЕВАТА. Много точно го изографиса, Пенелопе,
завършек!
ПЕНЕЛОПА. Какво искаш да кажеш?
ДЕВАТА. Това, че тоя венец на любовта, както
викаш ти за брака,   изглежда малко нещо трънен — трудно се носи!
ПЕНЕЛОПА. Истинската любов всичко издържа!
СЪПРУГЪТ. А бе кой както я уйдурдиса! Я си
вземете от мезето.
ПСИХОЧУДОТО. Мисля, че за да може бракът
да издържи любовта, тоест не, любовта да издържи брака, тя би трябвало да бъде едни измежду най-трайните чувства. . .
ПЕНЕЛОПА. А защо да не бъде?
ПСИХОЧУДОТО.  Нямам нищо против, само че
да, да, само че. . . пардон, прекъсна ми се
нишката!

ДЕВАТА. Пенелопе, може ли един въпрос, докато Психочудото върже нишката? Ти си, както се вика, женска жена. Не ти ли припарва понякога за някого, ей така, освен за мъжа ти?

ПЕНЕЛОПА. Никога няма да направя на мъжа си това, което той не искам да ми направи!

СЪПРУГЪТ. Там е работата я! Види се, дискретност му е майката! Инак падне ли. . .

ПЕНЕЛОПА. Ораторе, с такива приказки хич не ми радваш окото, ще знаеш!

СЪПРУГЪТ. Пенелопе, ами ти от шега не разбираш. . .

ДЕВАТА. Прощавай, Психочудо, прередих те! Върза ли нишката?

ПЕНЕЛОПА. Какво има да връзва? Любовта трябва да бъде най-трайното чувство! Как може майка и син, брат и сестра, майка и дъщеря да се обичат цял живот, а мъжът и жената да не могат?

ПСИХОЧУДОТО. Впрочем това означава, че тия любови са естествено трайни! Тъкмо поради това не се е налагало те да бъдат регистрирани в учреждение, за да им се осигури трайност. Не е така с любовта между мъжа и жената. Тая любов я регистрираме с цел да бъде тя трайна!

ПЕНЕЛОПА. Невъзможен си, ще знаеш! Все чудатости измислиш! Казах, любовта между мъжа и жената трябва да бъде трайна, и толкоз.
ПСИХОЧУДОТО. Да, но как това би могло да бъде възможно?

ПЕНЕЛОПА. Чрез въздържание в края на краищата – хора сме! Важното е да бъдем верни на любовта.

ПСИХОЧУДОТО. Странно, такава вярност на любовта няма ли да означава самоизневеряване? Как ще бъдем верни на любовта, щом сами на себе си не сме верни, впрочем да, щом сами на себе си. . .

ПЕНЕЛОПА. Невменяем си! Приказваш ги едни, дето човек не знае как да ги квалифицира! Ти помислял ли си иначе на какво ще заприличаме, а? Въздържание трябва, драги, въздържание. Това е!

СЪПРУГЪТ. А бе, Пенелопе, то, въздържанието си е въздържание, ама чак пък толкова! Тогава хасъл на какво ще заприличаме? Е, не ме гледай така де, шегата си е шега!

ДЕВАТА. Пенелопе, както те слушам, прощавай, ама много си вътре.

ПЕНЕЛОПА. Ти най-добре ще направиш да се омъжиш! Вече комай мина трийсетте ... Ипомисли за въздържанието, значи!

ДЕВАТА. Дадено, само че ти за каква ме мислиш? Да се омъжвам? Както казва приятелката ми, защо да правя нещастен един, когато мога да давам щастия на много!

ПЕНЕЛОПА. Чудесно ама ако говориш сериозно, не аз, ами ти си вътре! Ще започнат и на гърба ти да окачват знаци. . .

ДЕВАТА. Е, какво да се прави! Всеки човек си има слабини!

ПСИХОЧУДОТО. Всъщност, съседке, какво, респективно, се получава от твоите мисли за въздържанието? Щом има нужда от въздържание, за да се осигури трайност на любовното чувство, тогава любовта между мъжа и жената е по природа нетрайна! Следователно и мъжът, и жената, като любещи се субекти, са по начало съмнителни.

ПЕНЕЛОПА. Туйто-о-о!

ПСИХОЧУДОТО. Нещо повече! В такъв случай, пардон, те са ежечасни възможни престъпници. Именно да, възможни престъпници.

СЪПРУГЪТ. Карай, Психочудо, то се е видяло. . .

ДЕВАТА. Сладък си ми, Психочудо! Само че няма нищо опасно! Нали бракът е за това – да узаптисва, как го рече там, възможните престъпления.

ПСИХОЧУДОТО. Да, но бракът на практика не осуетява възможните престъпления. Встъпват ли в брак, мъжът и жената се превръщат от възможни престъпници във възможни подсъдими.

ПЕНЕЛОПА. Изкукуригал човек!

СЪПРУГЪТ. Чакай, съседе, ти докъде я откара?. . . Възможни подсъдими – неприятна
работа!

ПСИХОЧУДОТО. Точно така, Ораторе, неприятна и поради това много от встъпилите в брак се стремят да бъдат вместо възможни подсъдими, възможни съдници.

СЪПРУГЪТ. Моите уважения, Психочудо! Види се, ти затова си, кажи-речи, стар ерген. Ожени се бе, човек! Пък после се постарай. . . Ух, умори ме! Постарай се да бъдеш вместо възможен подсъдим възможен съдник! Или предпочиташ да си останеш само възможен престъпник?

ПСИХОЧУДОТО. Предпочитам да си остана само възможен престъпник! За възможен съдник не ме бива. ..

СЪПРУГЪТ. Е, хубаво де, щом се плашиш от разни там страхотии, ожени се за някоя Пенелопа – не за нашата, разбира се!

ПСИХОЧУДОТО. Пардон, Ораторе, Пенелопа не съществува. Измислили са я мъжете за свое удобство. Впрочем по същата причина те не са измислили някой Пенелоп, тоест да, Пенелоп.

 

Влизат Съпругата  и Кичо.

 

СЪПРУГАТА. Прощавайте, скъпи гости, забавих се! Честит ни празник, Муцинко! (Приема поздравленията на всички.)

КИЧО (пуща жабата в ход). Чакай сега, лельо Пенелопке, нали сме мъже, жените трябва да се плашат от нас!

СЪПРУГЪТ. Кичо, дай веднага играчката!

КИЧО. Татенце-е, ти да не мислиш, ти да не си помислиш, че непознатият чичко ми купи играчката? Ами-и, мама ми я купи, мама!

СЪПРУГАТА. Кичо!

СЪПРУГЪТ. Какво? Какво?

КИЧО. Нищо бе, татко!

СЪПРУГАТА. Я ела да те измия в кухнята!
КИЧО. Ох, ма, мамо, защо ме щипеш? Не мога да търпя повече! Не мога ма! Ето ти левчето, пък аз ще кажа! Татенце, тая играчка ми купи един много добър непознат чичко!

СЪПРУГЪТ. Какво бръщолевиш бе?

СЪПРУГАТА. Боже мой, дете, пак дете!. . . Случайно ни срещна нашият приятел, оня, Муцинко, Фърчилото. Той купи тая жаба – бях си похарчила парите. . . Нашият Кичо, нали не го е виждал, току рече: «Ще се похваля на татко, че един непознат чичко ми купи играчка!. . . А че не знам защо, намислих да го изпитам може ли да пази тайна. Дадох му даже последния си лев. Пък то. . . детска му работа!

СЪПРУГЪТ. Ама глупости, а! Кичо, я веднага се прибирай в спалнята!

 

Кичо влиза в стаята си.

 

ДЕВАТА. Я-я-я, какво меле щеше да стане!. . .
ПСИХОЧУДОТО. Впрочем да, букета.
(Излиза.)

 

Влиза   Особено  надареният  артист в ролята   на    познатия,    който   уж   е   купил  играчката – Фърчилото.

 

СЪПРУГЪТ. А, тъкмо за вълка говорим, и вълкът в кошарата. А бе, Фърчило, не е трябвало да си правиш труд, ама нищо — благодаря, ще ти върнем парите.

ПОЗНАТИЯТ. Какви пари, Ораторе? (В това време забелязва, че Съпругата, скрита зад гостите, му прави знаци.) А, да-да, дребна работа!

СЪПРУГЪТ. Какво «а, да-да», нали си купил играчка на Кичо?

ПОЗНАТИЯТ. Е, да де!

ПЕНЕЛОПА. Какъв човек, «да-да, е, да де!» Вместо това кажи каква е играчката и край!

СЪПРУГЪТ. Точно така — кажи!

ПОЗНАТИЯТ. Такава, играчка като играчка. Ей, хора, какво сте ме заяли още от вратата?

Психочудото се връща с букета.

ПОЗНАТИЯТ (поглежда към Съпругата, която се мъчи да му подскаже, стискайки въображаема тулумбичка). Ами ето такава... (Стиска и той.)

СЪПРУГЪТ (наподобява движението му). Така, така, а какво е това?

ПОЗНАТИЯТ (вижда, че Съпругата подскача, наподобявайки жаба). Играчка като играчка,
Ораторе.
(Подскача и той.)

СЪПРУГЪТ (обръща се и вижда жена си как дава знаци на Фърчилото и изревава с лице към
детската стая)
.
Кичо-о-о, ела веднага тук!

СЪПРУГАТА. Господи, какво правиш, Муцинко?

ПЕНЕЛОПА. Така става то, когато. . .

ДЕВАТА. Положението е ици-бици-трици. . .

 

Особено   надареният   артист  излиза от детската стая в ролята на Кичо.

 

КИЧО. Какво, татенце?

СЪПРУГЪТ. Я кажи: тоя чичко ли ти купи играчката?

КИЧО. Не, татко, ами-и! Оня, непознатият чичко, дето ми купи играчката, е друг! Друг е, друг!. . . И е много добър! Такъв чичко да си имаш, па нищо не ти трябва. Като се връщахме, молих мама да го настигнем и доведем, а тя едно си знае: «За непознатия чичко ни дума!»

СЪПРУГЪТ. Марш в стаята!

 

К и ч о  се прибира в спалнята.

 

ПЕНЕЛОПА. Аз. . . значи. . . нали предупредих, мъжът ми е болен! Ораторе, сега разбра ли, че без въздържание ни любов ще има, ни брак, ни нищо. (Тръгва си.) Да не й се надяваш! Ама на, намерила кураж!. . . (Излиза)

 

Мярка се  Познатият  и тихомълком се измъква.

 

ДЕВАТА (към Психочудото). Хайде, какво чакаш? Стана тропическо! Дим да ни няма!

ПСИХОЧУДОТО. Пардон, слисах се! (Като не се разделя с букета, сваля балтона, но без да усети, бута шапката си. Тя пада на пода, но Психочудото не я забелязва. Облича трескаво балтона си. Навежда се да си обуе галошите. Пред краката му обаче се оказва падналата шапка. Обува я. Пипа главата си и смътно се догажда къде е естественото й място. Но тя вече е на краката му. Ами сега? Грабва единия галош, сякаш да го сложи на главата. Разбира и поправя грешката си. Взема втория. Чак тогава му идва на ум да извади крака от неподходящата обувка. Вече готов за излизане, тръгва, но си забравя шапката.)

ДЕВАТА (слага шапката на главата му). Хората нямат глави, пък носят шапки. А ти?

ПСИХОЧУДОТО. Пардон, слисах се! (Машинално и подава букета.) Тоест да, слисон, пардонисах се! (Излизат.)

 

Завесата пада.

 

ПРОФЕСОРЪТ. Драги приятели на науката, работите така се усложниха, че и ние като нашия далечен, но, струва ни се, много родствен предшественик Психочудото се пардонисахме! Апропо, засега се въздържаме от коментарии! Предлагаме почивка!

 

 


 

1998-2019 ® OMDA Ltd. Всички права запазени


ОБЛИЧАНЕТО НА ВЕНЕРА

/преработен вариант, 1977/