Добри Жотев: Обличане на Венера

ВТОРА  КАРТИНА

Улица. Съпругата с мрежа продукти в ръка отчаяно дърпа Особено надарения артист. Той, заинатен, седи на земята, рита и реве с цяло гърло, играейки ролята на 6-годишния К и ч о.

КИЧО. Мамо ма-а! Купи ми играчката ма-а! Купи ми жабчето! Не видя ли как хубаво скача ма-а!

СЪПСЪПРУГАТА. Стани, мама, за какво ти е това зелено грозотило?

КИЧО. Искам да те плаша! Нали татко много ти се смее, дето припадаш от жаби!

СЪПРУГАТА. Че защо ти е притрябвало да ме плашиш, момчето ми?

КИЧО. Нали татко казва: «Мъже сме, жените трябва да се плашат от нас!»

СЪПРУГАТА. Хайде, хайде, не ти трябват играчки! Голям си вече!

КИЧО. Не съм голям, на шест години съм. Когато започна седем, ще съм голям. Купи ми играчката! Не може да се живее без играчки! И вие с татко си имате играчки, ама ги криете-е.

СЪПРУГАТА. Киченце, стани, мама, стани да си ходим, закъсняваме!

КИЧО. Няма да си ходим! Тук ще стоим! Купи ми жабчето ма! Ще избягам при баба, ако не ми го купиш. После ще видиш как ще ти се кара татко. (Избягва.)

СЪПРУГАТА. Кичо! Кичо! Господи, това дете!

Особено надареният артист в ролята на Леко пийналия непознат държи за ръка въображаемия дърпащ се Кичо.

НЕПОЗНАТИЯТ. Търпи малко бе, юнак! Защо сеъ теглиш на кестерме? Търпи де! И тая убава! Дете, играе му се! Купи му играчката и, това е!

СЪПРУГАТА. Как ще му я купя, без пари останах!

НЕПОЗНАТИЯТ. Я, това ли ми било? Лесна работа! Момчето е право, не може да се живее без играчки. И ние, дъртите, си играеме, ама с огино! (Към невидимия продавач.) Ей, нашенец, я дай най-зелената жаба, па да се пукат душмани! (Излиза за малко зад портала.)

СЪПРУГАТА (държи за ръка въображаемия Кичо). Не, не мога да приема! Откъде-накъде? Че ние дори не се познаваме!

НЕПОЗНАТИЯТ. Я гледай! Какво приказва — не се познаваме! Всички мъже и жени са се познавали още преди второто пришествие!
После знам ли защо се е потулила тая работа! (Подава подаръка на въображаемия Кичо. В същия миг Особено надареният артист застава на неговото място.)

КИЧО (гледа онемял от радост играчката. Натиска тулумбичката й и я хвърля към майка си. «Зеленото грозотило» започва да подскача към краката й). Хайде, жабке!

СЪПРУГАТА. Кичо, махни това чудовище, прилошава ми! Ох, прилошава ми!

КИЧО. Няма да го махна, няма-а! Нали сме мъже, жените трябва да се плашат от нас!

СЪПРУГАТА. Я дай играчката, дай да я върнем на непознатия чичко!

КИЧО (побягва). Няма да ти я дам, няма!

Особено надареният артист е отново в ролята на непознатия.

СЪПРУГАТА. Защо не си взехте играчката? Не мога да приемам подаръци от непознати!
НЕПОЗНАТИЯТ. Молим, подаръкът е за детето! На дете му дай да си играе. Порасне ли, с него ще си играят!
СЪПРУГАТА. Какво приказвате?
НЕПОЗНАТИЯТ. Искам да кажа, жените ще си играят с него, жените! (Тръгва си.)
СЪПРУГАТА. А че почакайте. Нали ще минете да ви дам парите за играчката? Адресът ми е: «Трескавица» № 7. Нали?
НЕПОЗНАТИЯТ. Е, убаво де, убаво!
СЪПРУГАТА. Довиждане!

Особено надареният артист е пак в ролята на детето.

КИЧО (подскача около майка си). Ой, как се радвам! Ой, как се рад-вам! (Спира възбудено.) Мамичко, щом стигнем в къщи, веднага ще изтичам при татко и ще му кажа: «Татенце, един
много добър непознат чичко ми купи това жабче.»

СЪПРУГАТА. «Един непознат чичко ми купи. . .» Кой знае какво може да си помисли мъжът ми! Де да го знаеш – мъж! Кичо, няма да казваш на татко, че играчката ти купи непознатият чичко! Кажи, че аз съм я купила! Чу ли?

КИЧО. Защо ма, мамо? Лош ли е чичкото?
СЪПРУГАТА. А. . . не!

КИЧО. Тогава, мамичко, защо да не мога да кажа на татко, че един много добър чичко ми купи играчката? Татко ли е лош?

СЪПРУГАТА. Да не си посмял да говориш така! Твоят татко е най-добрият на земята!

КИЧО. Тогава, мамичко, защо да не мога да кажа на моя много добър татко, че един много добър чичко ми е купил играчката?

СЪПРУГАТА. Когато пораснеш — ще разбереш!

КИЧО. Защото, мамче, вие възрастните сте много умни ли?

СЪПРУГАТА (разсеяно). А. . . не. . . защото сме възрастни! Киченце, вземи, момчето ми, това левче, после ще ти дам още едно, но да не казваш на татко, че играчката ти е купил непознатият чичко! Чу ли?

КИЧО. Чух, мамче. (Тръгват.)

КИЧО. Ще кажа: татенце-е, ти да не мислиш, ти да не си помислиш, че непознатият чичко ми е купил жабчето? Ами-и, мама, мама ми го купи!

СЪПРУГАТА (разсеяно). Така, момчето ми, така кажи! (Отминават.)

Появяват се Необикновено веселите младежи, които пеят и свирят на китари весело-невесели песни:

Кряка срещу жабата жабока:
«Любя те навеки, квака-квока!»
Жабата приглася на жабока:
«Че и аз навеки, квака-квока!»

Квака-квака-ква-квакория,
интересна жабешка история!

Станаха съпрузи. Пак жабока:
«Трябваш ми навеки, квака-квока!»
Блещи се и жабата в жабока:
«Че и ти навеки, квака-квока!»

Мина време ква-квакория,
стана тъжна жабешка история!

Квака срещу жабата жабока:
«Ти си невъзможна, квака-квока!»
Жабата квакоти пред жабока:
«Ти си невъзможен, квака-квока!»

Квака-квака-ква-квакория,
много смешна жабешка история!

Завесата пада.

ПРОФЕСОРЪТ. Извинения! Спряхме космовизора. За незапознатите като вас с любовно-етичната древна история случаят е непонятен! Ще направим коментар. Апропо, и на нас не всичко ни е ясно, но какво да се прави? Ние, професорите, сме близо до висините на истинското познание малко повече от останалите хора. Вероятно благодарение на това «малко повече» ни дават титлите професори. Е, нищо, след още пет хиляди години ще се изясни и тая неясност. Но върху професорите ли имахме намерение да говорим? Не, не! А върху какво?. . . Невероятно, припомнихме си! В такъв случай да започваме моментално, защото, както са казвали древните – цитираме по памет, – припомненото се кове, докато е горещо!

Първо: вие не можете да проумеете, защо Съпругата предпочита Съпругът й да бъде излъган? Ние обясняваме — защото тя се бои! Второ: вие пак недоумявате – от какво се бои – няма причини да крие истината! Ние обясняваме – тя не се бои от истината, а от мъжа си! Трето: вие се учудвате, защо от мъжа си? Ние поясняваме – защото подозира, че ще бъде подозряна! Четвърто: вие не разбирате, защо съпругата подозира, че ще бъде подозряна? Ние обясняваме. . . Драги приятели на науката,ъкмо тук се крие необяснимото. Но все пак, доколкото се простират нашите проучвания, мъжът и жената от двадесетия век са носели подозрението един към друг, както зъбите в устата си. Въпросното взаимно подозрение е представлявало нещо като минирано поле, сред което е била построявана сградата на любовта. Апропо, не ви ли прави впечатление? — Вина, а сега подозрение! Ерго! Още едно загрозяващо одеяние върху неповторимото тяло на Венера. (Задействува приспособлението, посредством което излиза статуята. Чуват се нескончаеми ръмжащи и квичащи звуци. Богинята не се показва. Професорът се суети около пулта – напусто. Наднича над шахтата.) Момент! (Донася въже с клюп и с него измъква статуята. Тоя път тя е манекен, облечен в рокля и все още напомнящ Венера. С измъкването на богинята неприятните звуци стихват. Това предполага, че пултът се е самооправил. Професорът обаче иска да бъде сигурен в това и предпазливо задействува приспособлението, дало преди малко дефект. Статуята потъва и отново излиза. Добре!) Извинения! Техниката още в зародиша си е имала кошмарната
склонност да върши глупости!
Но на въпроса!. . .  Шестнадесето: вие недоумявате, защо древните хора са търпели такова голямо зло като подозрението? Ние обясняваме: защото те не са го смятали за зло! Напротив, узаконявали са го като един от най-сигурните пазители на любовта им! Апропо, да, като един от най-сигурните пазители!
Струва ни се, това беше последно.
Но нека продължим с фактологията!

Венера потъва.

Завесата се вдига.