Добри Жотев - "Слънчев сплит", "Неочаквана елегия", "Светът сънува", "На превала на века", Надпис върху скала"

Прескачам джунглата на поетическите шифри,
тъй модни в нашия не толкова шифрован свят
и най-безшифрово те питам.

Кои, кога и как нарекли са те Слънчев сплит,
теб - моя денонощна клада под гърдите ми?
И има ли за мен убежище, когато
утехата е приказчица детска
и вярата е антимисъл.

Мой слънчев сплит!
Натрупани са вече неброими Хималаи
от многолетни ялови надежди.
От тях земята смъртно натежа.
И в нощите дочувам как злочестият Атлант
проклина изнемогнал Богове и хора,
обрекли го на адската му участ.

Или така внушаваш ми,
че всичко е безсмислица?
Ако е вярно туй, тогаз какво е по-безсмислено
от лудата ти клада?

Прескачам джунглата на поетическите шифри
и най-безшифрово те моля! -
Разкрий ми шифъра, където е написано
как милионите успяват вместо от Живота
да се страхуват от Смъртта
и тъй да дирят пътищата към Живота!
Не е ли там и моето убежище?

Но как, кажи, до него да достигна,
мой Слънчев сплит?

Едвам вървеше старецът -
със стъпка спъната,
с треперещи ръце, о две прегърбен -
дошъл от някакво небитие
или към него тръгнал.

Отнякъде
подире му притича котето,
настигна го, ушенцето копринено
допря гальовно в късичкия крачол
и в пътя си отмина.
Усмихнах се.
А старецът приклекна с мъка,
напипа камък и с омраза дива

улучи котето
и с него заедно
и моята усмивка.

Смрази ме Страх, Страдание.
Безпомощност.
Изплака котето, към мен погледна.
Страхът и той за миг се поозърна
и двамата побегнаха.

Страданието се укри
в гърдите ми -
сърцето нарани, без глас изохка,
отровния си клин заби на живо
и закълва жестоко.

Ти, нощ без край!

Не вярвам вече на слуха си!
Не вярвам.
Взривени бомби в гарови чакални.
Пленени самолети.
Отровени реки и океани.
Убиващи лъчи.
Самоубийци китове.
А гибел всечовешка,
от Божия воля окована
в тъмниците на атома,
освобождението си очаква.
От своите обречени!

Не вярвам вече на очите си! -
Светът сънува лоши сънища!
Сънува!
Възможно ли е геният на Злото
да е създал Доброто, за да може
безкрайно да го побеждава?
Възможно ли е?
Светът сънува лоши сънища!
Хилядолетни!

Ти, нощ без край! И без начало нощ!
Ти, свят...

Денят е сляп.
Към тайните повежда ни нощта.

И пеят полунощните щурци,
обсебили безкрая.
И като в смътен сън наяве виждам,
в самата звездна бездна,
върти се философската спирала.

Епоха идва!
Епоха сфинкс.
А нейната взривена революция
седи върху сърцето ми,
ръцете ми отнема
и дава ги на своите роботи.
В безжизнени кутии
пренася вековечния ми мозък...

Отива си епоха!
Моята!

А нейният Антей, с крака посечени,
потъва в тежка кома.
Душата ми едвам събира себе си.

Не ме оставяйте самичък!
Като пророчество или измамност
и тази нощ оная страшна песен
простенва в мен:
"Сбогом, прощавай, сестрице Яно! -
Очи си нямам да те погледна,
ръце си нямам да те прегърна,
нозе си нямам да те изпратя!"

Върти се философската спирала.
И птици пролетни оплакват
умиращия бог Адонис.
И пеят полунощните щурци
в едно и реквием, и химн...