Из "Лирически поеми"

 Алегро

На Апостол Карамитев
Аз съм Вятърът! Вятърът!
От живия зной на екватора
до мъртвите полюси
се мята световният гърч
на моята мъка!

Аз не мога
да видя сам себе си!
И вгледан във празното,
понасям се в бяг.
И се виждам навсякъде.
Раздвижен,
безгрижен и ведър.

Преглупава радост! -
Само миг
и разбирам, че туй са
залюшнати ниви,
тополи,
подгонени облаци...

Аз не мога
да чуя сам себе си!
И вслушан във глухото,
взривявам се цял.

 И носен от устрема,
се чувам отвсякъде.
Как гръмко, как страшно
се носи гласът ми.

Измамно ликуване!
Само миг
и разбирам, че туй са
коварства
на звънки антени,
на гърмящи гори
и морета...

Аз съм Вятърът! Вятърът!
О, кажете
какви са чертите ми?
Гласът ми какъв е?
Какво съм
в пространство и време?
Кому
и защо съм потребен?

Ако вие познали сте себе си,
кажете ми!

Кентавър

На Йордан Милтенов
От зори моят кон неотклонно ме носи.
От зори с устремени зеници,
със задъхани ноздри и пламнали хълбоци
прокопитва пръстта.

Моят кон!

От зори като в сън по земята препуска,
роши грива и цвили настръхнал.
И се блъска в лицето ми вятърът,
и ме няма, където съм бил,
и копита, копита кънтят.

Моят кон!

От зори устремен не поспря, а наоколо
върхове светлоутринни кимат,
белогриви крайбрежия викат сърцето ми.
Колко пъти напусто и исках, и молех
да останем под светлия връх.
Да останем край белия залив.
Да останем за ден,
да останем за миг.

Моят кон!

Призори беше бял като пролетен облак.
Вече цял почерня.
Само пяната бяла се стича по него.
А насреща ни черно небе се кълби,
и приижда, приижда, приижда!
"Не! Не искам! Върни се!
Гибел крие проклетото черно небе!"

 Как да спре? - По петите му кървави
се устрелва камшик и го гони
и свисти, и свисти, и свисти.

Моят кон!

Ако можех да скоча за миг от гърба му
и да тръгна обратно!
Бих вървял със отприщени стъпки
към земята на светлия връх.
Бих пълзял с изранени ръце
към морето със облия залив.
Ако можех да скоча! ... Но мога ли?
Като древен кентавър съм сраснал със коня,
а с пътя си сраснал е той.

Моят кон!

Ето вече далечното черно небе
идва близо, по-близо, по-близо.
Като сприя се врязваме в него.
Викам "спри", а не чувам гласа си.
И разтапя се конят.
И разтапям с аз.
 

Моят кон! Моят кон!

Бе ли той, или не? Бях ли аз, или не?
Само странни еха,
само сетни еха
от умиращо някъде, някога цвилене
и тътнеж на копита, копита, копита!
 
 

1998-2019 ® OMDA Ltd. Всички права запазени