|
ГЛАВА ШЕСТА
Исус пое под сведените клони.
А спускаше се неусетно здрач
над Гетсиманската градина.
И
не разбра кога и как пред него
зададе се Мария Магдалина.
Всеблагият Човешки Син помисли си:
"Това е тя!... Но и не е!
Не съм я виждал никога такава! -
Очите й в душата ми горят,
снагата й като вълна се гъне
и тегли ме..."
И
сетил непонятен страх, се спря.
А тя го доближи
и без устата й да се отварят,
той чу гласа й:
"Исусе, проумей и себе си, и мен! -
защото аз съм вечната, която
отдавайки ти се,
те взема
и вземайки я, ти й се отдаваш.
Защото аз съм таз, която
поема те от мрака на Смъртта.
И ражда те.
И вечно ще те ражда,
додето някога във времената
Смъртта не я застигне смърт!"
Христос се вгледа в нежния овал,
в трептящите й ноздри и ръката му
да я погали сегна, но Мария
възпря го с длан
и пак гласът й зазвуча:
"Исусе,
нека по-напред
да съблечем от себе си ненужното
и да застанем светло голи
като две Истини
пред светлата врата на Любовта!
Да съблечем от себе си Себичността! -
Че тя ще отчуждава нашите души.
И ние, нищо неусетили,
ще се самообичаме до смърт
и смърт един за друг ще носим.
Така ще се разминем с Вездесъщата.
Защото Тя не е Себичност,
а щедро Всеотдаване!
Да съблечем джуджето Честолюбие! -
То смята се за великан,
пък Нея суетливо украшение,
с което може да окичва
ръката си като със златен пръстен.
Така ще се погаврим с Най-прекрасната.
Защото Тя не е
блестящо Украшение,
а Слънце на душите!
Да съблечем отравящата Ревност! -
На порива в самите живи корени
ще влива Тя
от своята отрова.
И капчица след капчица
със змийско постоянство ще отравя
и нас, и Нея.
Да съблечем от себе си Двуборството!
Ще ни подхранва то със властолюбие
и ние ден и нощ ще се боричкаме,
за да се знае "кой-кого"!
Това ще бъде смърт на Любовта!
Защото тя не е Двуборство,
а свято Двоезвучие!
Да съблечем от нас Лъжата,
зеленото влечуго Подозрение,
безмозъчната Похот,
Лукавството, пресметнатата Корист,
премислените Думи - корита,
готови да затворят в бреговете си
най-волната стихия..."
Така говореше гласът й и Исус
видя се гол и нея също.
И тръгнаха ръка в ръка, един до друг
като две светли Истини.
И водеше ги зейналата тиха нощ,
додето ги възпря вековен кедър
и каза им: "Блажени,
поиска Ое да ви бъде кръстник!"
И
рекъл туй, повика вятъра.
И той ръцете им преплете,
разстла тревата и направи ложе.
А те стояха онемели.
Но вятъра във вихър ги обгърна,
един към друг ги прилепи
и зной телата им прониза.
А
едрият вековен кедър
разклати тъмен ствол
и глухо забуча:
"Празнувайте, земя и небеса!
Празнувайте, светкавици!"
Дървета разлюляха тежки дънери
и люшнаха се в лудо сватбено хоро.
И рукна дъжд. И принебесни мълнии
преплетоха ръце.
И екнаха
небесните тръби.
Неземен миг на силата и щедростта! -
Христос усещаше косите й,
как те миришат силно и омайващо
на мокра пръст, на диви горски билки.
И виждаше лицето й,
обляно от неистов дъжд
и от сълзи.
...А след това прибули ги безпаметност!
|
