2 

Пенка Дамянова: Спомени за разни места и години

В затвора нас двете с Дими ни чакаше подписана от директора на затвора наказателна заповед заради бягството: седем дни карцер. Лишаване за един месец от право да пишем и получаваме писма, забрана да получаваме колети и храна отвън. В карцера ни заведе и заключи довереницата на управата на затвора - криминалната Пена Докова. Но преди това ни дадоха възможност да отидем до нужника, до умивалника и за малко да се видим с другарките. Тука с Дими намерихме стара наша познайница от университета, от студентските борби – Иванка Гаврилова, студентка по славянска филология. Хвърли се да ме прегръща и целува непозната млада жена; обясни ми, че е съпруга на колегата ми по романска филология Любен Дунчев и ми пошепна на ухото: “Искай да те настанят в нашата килия, единочката, имаме най-много храна.” Учудена бях от казаното, как така в една килия най-много храна в сравнение с другите килии? В концлагера никога не сме допускали в една от стаите да има много повече храна, отколкото в другите. Мима казва “нашата килия”, а след това “единочката”, значи в килия, предназначена за един човек, пребивават няколко момичета.

Карцерът беше в дъното на партера на сградата. Побираше двама души. Пена Докова заключи двете ни с Дима в него. Прострях на циментовия под хубавото си зимно синьо биберно палто с хастара към цимента, а пухкавото влакнесто лице – отгоре. С Дими се проснахме на постелката, завихме се с Диминото палто, което не ни достигаше. В горната част на вратата на карцера имаше три неголеми дупки. От тях влизаше въздух и светлина. Светлина проникваше и под вратата. Единствената мебел в карцера беше желязна кофа с капак (за хигиенни нужди).

На другия ден вратата на карцера отключи не Пена Докова, а надзирателката Конярова и изсъска: “Заслужили сте си го!” Пусна ни до нужника и умивалника и отново ни заключи. Бихме предпочели да дойде в Плевен другата софийска надзирателка, която не е толкова зла. Но властната и хитра госпожа Конярова е наложила своето желание. Разбира се, когато над София се сипеха страшни английски и американски бомби, за предпочитане е да си на работа в провинцията, а не в столицата. По-късно разбрах, че Конярова е имала и други важни съображения, за да предпочете Плевен пред София.

С Дими бяхме още в карцера, когато Конярова нещо се разкрещя. И политическите, и криминалните вдигали много шум и следобеда заключи килиите за два часа. Вън от килията беше само Пена Докова. Беше ден, когато плевенчани донасяха в затвора храна за близките си. До стената в партера, близо до вратата на една от килиите на криминалните, беше навит на руло един китеник, оставен там от една от криминалните от нашия Троянски край. Тя не ползваше китеника и го беше навила, да се запази. На масата оставаше достатъчно място и за слагане на пристигащите продукти: Пена Докова ги донасяше и ги оставяше на масата, а надзирателката ги преглеждаше. Ние двете с Дима се редувахме внимателно да се качваме на захлупената желязна кофа и през дупките на вратата на карцера да гледаме интересен спектакъл: Докато Пена Докова отиваше за още продукти, надзирателката преглеждаше сложените на масата, избираше си някои неща и ги слагаше в голям книжен плик. Само от донесеното в тенджери сготвено ядене нямаше как да отдели. Пена Докова отиде да извика момичетата, до които бяха адресирани продуктите. Конярова скри зад китеника пълния с отделени хубави неща плик. След това бяха отключени всички килии. Когато Конярова пусна и нас с Дима до нужника и умивалника, казахме на нашите за скрития плик и те успели незабелязано да го приберат. От дупките на вратата на карцера видях финала на спектакъла: След направената проверка по килиите, Конярова заключи и последната килия на криминалните близо до масата в партера и посегна да прибере плика, който беше скрила зад навития китеник, но пликът го нямаше. Разгневена, Конярова отключи отново вратата на килията на криминалните и извика: “Тук отвън на масата си бях оставила мои неща, коя ги е взела?” Никоя не се обади. “Крадли с крадли”, подвикна им Конярова. Хлопна вратата на килията и я заключи отново. Трясна и заключи отвън и голямата желязна врата и си тръгна. Представлението свърши. Слязох от желязната кофа.

Свърши седемдневното ни наказание, излязохме от карцера и Дими енергично се зае да въведе политическо ръководство на колектива. Иванка Гаврилова подробно беше я уведомила за положението в отделните килии: В единочката са млади плевенчанки (Величка Макарска е родом от Долни Дъбник). Само Елена Димова (със журналистически псевдоним Димчевска), най-възрастна сред тях, е софиянка. Елена и партизанката Надка Гъркова си допадат по интелигентско-индивидуалистичното си самочувствие и насаждат такъв дух и сред останалите. Държат се малко настрана от жените в другите килии, четат книги. В другите килии са повече по численост, различни по възраст. Малко от тях получават храна отвън. Едни четат книги, други плетат и предат. Дима Паламарова заключи, че в единочката има нещо опасно – анархистична фракция. Ръководител на тази фракция е Елена Димова. Нейна съмишленичка е Надка Гъркова. Те трябва да бъдат разделени. Предприето бе разместване, така че във всяка килия да има затворнички от софийската група. От единочката излязоха Надка Гъркова и Мима Дунчева. На тяхно място влязохме ние двете със Стела Леви. По-късно и Йонка Такова-Делчева и Станка Гюрова.

С Йонка се знаехме от концлагер “Св. Никола”. В концлагера тя дойде, след като е била арестувана на трети март 1943 г. при студентска акция по случай годишнина от освобождението на България. В тази студентска акция близо до университета паднал убит от полицейски куршум студентът по ветеринарна медицина Марин Боев. В затвора Йонка беше с доживотна присъда.

От друга килия се прехвърли при нас и Станка Гюрова. Станахме седем в единочка. Спяхме наредени една до друга на нара като риби в консерва.

Оформено бе общо ръководство на целия колектив: Дима Паламарова, Вера Бешева, Иванка Гаврилова, Пенка Дамянова и Станка Гюрова. Политическите затворнички в Плевен имаха няколко просветни кръжока. С идването на нашата софийска група кръжоците се умножиха.

До нашето идване женското отделение на Плевенския затвор не е имало надзирателка. Главният надзирател е отключвал килиите сутрин и ги е заключвал вечерта. След нашето идване затворът се обогати с надзирателката г-жа Конярова. Тя първоначално спазваше предишния режим. После започна да ни заключва два часа следобед и по свое усмотрение за наказание заключваше по различно време всички обитателки на отделни килии.

Получих две трудни задачи. Едната - явна. Да се грижа за справедливо разпределение на храната, която идва отвън или закупуваме от общите средства. От храната, с която ни гощаваше държавата в Плевенския затвор, съм запомнила отвратителната чорба, приготвена като за свине с едро нарязани презрели тиквички.

В концлагер “Св. Никола”, когато бяхме още малко на брой, деляхме всичко по равно. Но когато станахме повече, този принцип стана неприложим на практика и въведохме принципа на едната трета (една трета за другарката, получила колет, една трета за всички в стаята, в която е тя, и една трета за общи колективни нужди). Разбира се, и този принцип не можеше да се спазва идеално. Съобразявахме се с количеството и вида на храната и за общи колективни нужди главната домакиня пазеше по-трайни продукти – захар, ориз и др. В затвора имах предвид този принцип, но се съобразявах и с това, че в другите килии броят на другарките беше по-голям отколкото в нашата единочка. Поисках от другите килии да си определят своя домакиня и с тях, домакините по килия - Надя Хаджипетрова и Фроска Иванова, решавахме разпределението на донесените и изпратените продукти, какво да купуваме за допълнителна храна и закуски за всички и какво специално за болните другарки. В голям тефтер с корици записвах прецизно сметките. В домакинската ми работа доброволно, деликатно и умело ми помагаше Стела Леви – в приготвянето на допълнителни закуски и специални закуски за болните и разнасянето им.

Другата задача, която получих, беше тайна политическа – да се справям с тарторката на “анархистичната фракция” Елена Димова. Никак не бях подготвена теоретически за тази задача. Не познавах добре и нашата марксическа теория, а камо ли анархистическата. Бях присъствала веднъж на един диспут в университета между Крум Ахчийски, марксист, и водача на анархистите, Томов, мисля, беше презимето му, но всичко от тоя диспут бях забравила. На това отгоре не бях и убедена, че съществува в действителност някаква анархистична фракция. С Елена Димова бяхме различни по характер, но установихме помежду си отношение на искреност и прямота.

Само на два пъти тя ме стъписа с изказванията си. Казва ми: “Ти защо се грижеше толкова за тия мамини щерки? За тебе кой се е грижил?” Мамините щерки бяха Юлия Огнянова, Мария Велева (Миша) и Добра Иванова. Това, че не е имало кой да се грижи за мене, не значи, че аз не бива да се грижа за другите. В Софийския затвор те повече се грижеха за мене, отколкото аз за тях. Макар някои от тях да са живели при по-добри условия, а не в мизерия, в каквато са живели Елена и сестра й, не бих нарекла Юлия, Миша и Добра “мамини щерки”, защото не бяха глезли, а се отнасяха взискателно и към себе си, и към другите. Макар и по-млади от мене, те бяха вършили отговорна революционна дейност. Юлия е от заможно семейство, но убедено е влязла в младежкото антифашистко революционно движение. До 19 февруари 1944 година е отговаряла за тайната революционна антифашистка военна организация в школата за запасни офицери. Работила е с фелдфебел-школника Петър Ангелов, който е ръководил организацията в казармата. На 19 февруари попадат на полицейска засада в квартира на ул. “Юмрук чал”, където малко преди тях бяхме попаднали Станко Тодоров и аз и бяхме заловени и арестувани. Арестувани са били и Юлия и Петър. Наред с дейността си в ремсова група към гимназията, Мария Велева укрива и помага на Светлин Русев, член на ЦК на РМС. Добра е работничка. Сама е изкарвала прехраната си, укрива и помага на известния партиен деятел и партизански командир Никола Парапунов.

След разговора ни за “мамините щерки”, един ден Елена Димова подхвана друг разговор:

“Представи си, че дойде директорът на затвора и каже: “Посочете една от вас, която е съгласна да бъде разстреляна, и ще освободим всички други, след като я разстреляме.”

“Лена, такова нещо няма да се случи, но ако би се случило, всяка от нас ще посочи себе си за разстрел, за да бъдат освободени другите.”

“Това няма да е правилно”, казва Лена. “Например ти си способна, а Течето няма никакви способности.”

Ужасена съм! Течето е мълчаливо болнаво момиче с много измъчен вид. “Нямам никакви способности”, казвам на Елена, ”а Течето е болна и болестта й пречи да изяви способностите си. И съм сигурна, че и ти самата ще посочиш себе си за разстрел, а не друг." С това разговорът ни приключи.

Пена Докова ми казва, че докторът на затвора иска да разговаря с мен. Дали беше лекар, или фелдшер, не зная. Разговаряме до вратата на двора. Викнал ме, защото съм в килията, където е Величка Макарска. Величка кашляше лошо и беше дала храчки за изследване. Докторът ми доверява, че резултатите показват, че Величка има активна туберкулоза, има бацили. Той направил постъпки и много настоявал тя да бъде преместена в санаториум, но не било разрешено, защото има смъртна присъда. Засега той няма да й каже, че има бацили, но иска да предупреди нас, останалите да бъдем внимателни към нея и доколкото можем, да се предпазваме от заразяване. В килия за един човек бяхме 7 момичета, наредени една до друга от прозореца до края на нара до вратата. Величка  е до прозореца. До нея спи връстничката й Стела Леви, която ми бе казала, че има белодробно затъмнение. И Величка, и Стела бяха много красиви момичета – Величка със светли очи и кестенява коса, Стела леко мургава, с тъмни очи и коса, Стела с романтично излъчване, а Величка все весела и духовита. Разговарях  поотделно с другарките. Набавихме си индивидуални канчета за пиене на вода. Величка радостна ни съобщи, че няма бацили. И Величка, и Стела след  9.ІХ.1944 г. са били на лечение в санаториуми, излекували ги, омъжили се, деца родили. Стела беше станала и великолепен, всеотдаен лекар, специалист по инфекциозни болести. Двамата й синове, близнаци, също са лекари – хирурзи.

В края на месец май в затвора докараха Стоянка Куманова от Луковит (родена в Тетевен). Презимето й съвпадаше с презимето на главния надзирател на затвора, г-н Куманов. Питаме Стоянка дали са роднини. Тя казва, че не го познавала по-рано, но като дошла в затвора, като записвал името й, главният надзирател започнал да я разпитва и се оказало, че той е трети братовчед на баща й, но баща й вече го няма.

Като член на тайната ремсова организация към Луковитската гимназия Стоянка, заедно с другите ремсисти разгръща там широка културно-просветна антифашистка дейност. След завършване на гимназията идва в София, следва география в Софийския университет и става член на БОНСС. След голямата бомбардировка над София на 10 януари 1944 г. Софийският университет бива разпуснат за неопределено време и Стоянка се прибира при родителите си в Луковит. Цялото семейство – родители и деца, участват в антифашистката борба. Какво се бе случило на Стоянка преди да дойде в затвора? За пълна достоверност ще предам дословно откъс от спомените й, написани от нея през 1979 година по искане на бившето ръководство на РМС в Луковитската гимназия. В спомените Стоянка разказва:

“През месец май в Луковит стана провал. Бяха арестувани едновременно много партийни членове, между които и баща ми.

На 17 май към 5 часа сутринта у дома нахълтаха полицаи и със закани и шмайзери в ръце, подкараха мен и сестра ми към ареста. При обиска, който преди това извършиха в къщи, влязоха във всички стаи и съвсем безразборно вземаха книги под предлог, че това било “комунистическа литература”. Разбира се, в по-голямата си част това бяха книги, разглеждани от нас по литература в гимназията. А книгите, които действително съставляваха нелегална литература, бяха много добре укрити от родителите ни в мазата, така че тях полицаите изобщо не можаха да открият (сега една част от тях са в музея на революционното движение в гр. Плевен, друга в Окръжния партиен архим в гр. Ловеч, а трета в градския музей – Луковит). Когато ни закараха в участъка, въведоха ни в кухнята на същия и там заварихме с лице към стената ремсистите: Марийка Кръстева, Невенка Христова Величкова, Веска Динкова Бундакова, Луци Жан Менахем, Димитър Йотов Димитров, Манчо Василев Манчев, Георги Цоков Цеков, Никола Василев Миков, Цветан Нацов и др. Райна Михайлова Маркова докараха по-късно, тъй като беше студентка първа година в учителския институт в гр. Дупница.

В килията на участъка, в сеновала и конюшната бяха възрастните другари, а така също и ремсистите: Веска Михайлова Спасова, Симеон Ненов Мишев и Мони Декало. Някои от ремсистите бяха освободени още същия ден. От момчетата не беше освободен никой.

Разпитите започнаха и бяха придружени с нечувани побоища – с гума, с дърво, с юмруци. Бяхме викани по няколко пъти на разпит. Ограничихме се да кажем само това, което по един или друг начин беше вече известно на полицията. Мен ме биха с юмруци по тялото и лицето, от което получих синини. За Веска, която беше арестувана още на 16-ти и през цялото време беше отделена от нас, разбрахме, че е бита с дърво по най-зверски начин. Сестра ми при всеки разпит биеха с гума. Когато се връщаше при нас в кухнята на участъка, тя просто не можеше да седне. А вечер, легнала на пода, както и всички останали, не можеше да заспи от болки. Димитър Йотов пък не можеше да стъпи на краката си, защото беше бит с гуми по ходилата.

Около нас в кухнята се навъртаха постоянно полицаи и не ни позволяваха да разговаряме помежду си. През деня те си варяха компот, като вместо дърва поставяха в печката книгите, иззети от къщи при арестуването ни.

На 21 май бяха освободени и останалите девойки, между които и сестра ми.

Баща ми бяха изкарали на двора за малко и това, което видях, ме порази – лявата му ръка беше счупена, лицето цялото в синини. Така пребит той едвам се движеше, но беше изправен и гледаше към помещението, в което бях аз, може би в очакване да ме види. Полицаят, който беше при мен, ми каза веднага да се махна от прозореца и да седна на пейката, която беше в дъното на кухнята.

На 23 май сутринта от сеновала докараха при мен Веска Михайлова, без да й обяснят защо я преместват. Въпреки строгите запрещения на полицаите, ние с Веска тихо разговаряхме. Тя се надяваше, че ще откарат всички ни в Плевен, за да ни съдят.

Същият ден, към 6 часа след обяд, в кухнята доведоха баща ми, Мони Декало и Симеон Ненов. Бяха им казали, че ще ги откарват нанякъде. Казаха и на Веска да се приготви. Тя все още живееше с мисълта, че ще я откарат в Плевен, и затова попита: “Да взема ли багажа си?” Не – гласеше отговорът. Веска имаше туристически обувки, които в моента не бяха на краката й, а бяха оставени близо до нея. Тя се обърна към един от полицаите с въпрос да вземе ли поне обувките си, но той й отговори, че може и без тях. Този разговор изведнъж ме накара да се сепна. Стана ми ясно, че се готви нещо много страшно. Спуснах се разплакана към татко и започнах да го прегръщам. Той ме погали по лицето със здравата си ръка и ми каза: “Кураж, Стоянке!” Тези думи, казани с толкова твърдост и спокойствие, върнаха самообладанието ми. Той знаеше, че отива на разстрел, но и в последните си минути намери сили в себе си да ме успокои... Един полицай с грубост ме отскубна и завлече на мястото ми. Но само миг след това аз се приближих до Веска, за да се простя и с нея. Прегърнахме се, без да разменинм нито дума.

От двора се чуваше зловещото пръщене на моторетка. Палачът полицай Йото Цаков се приготвяше да замине със жертвите. Извикаха ги да тръгват.

“Целуни другите, заради мен” – ми каза татко.

“Стоянке, успокой мама!” – бяха последните думи на Веска.

В това време полицаите изкарваха вече Мони Декало и Симеон Мишев (Симеон Ненов Мишев). След тях изведоха баща ми и Веска.

Натовариха ги в двора на участъка в един камион, който потегли и бързо се скри от погледа ми.

По-късно аз се осмелих да запитам полицая Опро къде са откарали четиримата и каква е съдбата им. Той ми отговори, че са разстреляни някъде около с. Радомирци... Трябваше да изживея най-кошмарните часове от живота си!”

Поместих този покъртителен разказ на Стоянка, защото по това време на много места в страната ни ставаха такива разстрели без съд и присъда и загинаха голям брой прекрасни синове и дъщери на България, хора с високи човешки добродетели и способности.

Удивителен човек е бил бащата на Стоянка. С третокласно образование. От 13-годишна възраст той започнал да води бележки за живота си, които умело укривал заедно с нелегални политически материали, и полицията не ги открива. Въз основа на тези бележки е написана и издадена книга за интересния живот на Симеон Куманов, озаглавена “До последен дъх”.

В книгата прочетох и показания на един полицай, който в деня на разстрела не е бил на работа, но от мелницата, където бил, видял камиона, в който карали групата за разстрел, и казва, че момичето стояло право в камиона. По-късно го извикал началникът на участъка и му казал да повика циганите и да ги заведе в местноста “Хумата”, където има разстреляни. Циганите да вземат дрехите на разстреляните и да погребат труповете. Полицаят изпълнил заповедта, но когато отишли на мястото на разстрела, казал на циганите да не събличат момичето.

Стоянка получи условна присъда и задължение да плати 10 хиляди лева на държавата и през август беше освободена.