3 

Пенка Дамянова: Спомени за разни места и години

Кирана Иванова Кръстева, засмяна синеока, русокоса хубавица, любимка на сливенските работнички, член на Сливенския окръжен комитет на Българската работническа партия, преди да я осъдят, вече седма година е в затвора. Преди Плевенския е била и в Сливенския, и в Софийския затвор. Управата на Плевенския затвор й поднесе да подпише декларация, че няма да се занимава с политическа дейност, за да я предложат за помилване. Кирана отказа да подпише декларацията.

Всички помним другарските й грижи и звънкия й смях.

В спомена на Вера Бешева (Виргиния Топалска), поместен в броя на в. “Отечествен фронт” от 6.ІХ.1957 година под заглавие “Когато бяхме зад решетките”, Вера конкретно и хубаво е описала Кирана, с която бяха в една килия. Вера пише: “Тежкото състояние на треска и бълнуване изживях с помощта на Кирана. Случи се така, че на единия край на нара спеше тя, а на другия аз. Нощем, когато съм бълнувала, мъка свивала сърцето на Кирана и тя се премести да спи до мен. Сутрин не ме оставяше да прекарвам сама в килията. Ще ме хване под ръка и ще каже: Ела да се поразходим в двора да си поприказваме. Има хора, с които по-леко минават дните, весело е с тях, ако ще и при най-трудните условия да се живее, такъв човек се оказа Кирана. Постепенно така се сприятелихме с нея, че вече часовете, определени за разходка, започнаха да не ни стигат.” Вера разказва и за литературните интереси на Кирана и за хубавото й пеене. Гавраила Даскалова, студентка в Музикалната академия, казала, че с малко обработка на гласа, Кирана би могла да стане оперна певица.

Но зад усмивката и звънкия глас на Кирана се криеше една дълбока мъка – любимият й се беше оженил за друга жена! Кирана продължаваше да го обича. След 9.ІХ.1944 година беше се омъжила за друг човек, роди син, разведе се. Последните си години прекарваше в тежки страдания. Месеци, преди да ми съобщят за смъртта й, Кирана ми се обади по телефона и ми каза, че разбрала, че незабравимият се намира в старчески дом. Разговаряли с него по телефона и той й казал, че още я обича.

Наскоро след пристигането на Стоянка Куманова в килията, в която беше тя, избухна краста. Заболяла беше и Стоянка, и още няколко момичета. Изолирахме ги в отделна килия. Доставихме лекарства. Мазаха се, къпаха се на двора, оздравяха. Къпането вече ставаше на двора, защото в банята бяха настанени криминални затворнички.

В килията, където бяха Миша и Добра, се появиха пък мишки. Хранехме се в килиите и наверно храната ги беше привлякла. Миша и Добра обикаляха килиите и с веселата си младост разведряваха затворническата атмосфера. Умници са и двете, забелязваха и нередностите и не ги премълчаваха. Навършиха 18 години при пристигането си в Плевенския затвор и откриха, че са родени в един и същи ден, в една и съща година – 4 май 1926 година.

Започнаха да ми викат “майче” не само от обич, а и за шега – майка ни циганката и ние циглетата. Бях навършила 24 години и предстоеше през октомври да навърша 25.

Мария Велева (Миша) е родена в Горна баня, София. Дядо й Васил Попов и вуйчо й Кръстьо В. Попов загинали в Септемврийското въстание 1923 год. някъде близко до сегашния гр. Димово. Вуйчо й бил художник. Бащата на Миша, железничар, починал от туберкулоза, когато Миша е още бебе. Миша расте под нежно майчино крило и близки роднини. Учи в Първа софийска девическа гимназия. Съученичката й Савка Чехларова я въвежда в РМС. В групата са и съученичките й Маргарита Николова (Руди) и Снежа Аврамова.

Ремсовата деятелка Ема Герон запознава Миша със Свилен Русев, член на ЦК на РМС, отговарящ за бойната работа – организиране на бойни групи в София, набиране на бойци за партизанските отряди, набавяне на оръжие и храна за партизаните. Миша става укривател и сътрудник на Свилен. Не прекъсва и членуването си в ремсовата група в гимназията, но не бива вече да участва в ученически ремсови акции. Работата й при Свилен Русев е по-отговорна и по-опасна. Изненадващо в дома на Миша идва полиция и я арестуват. Майка й удря плесница на агента, който арестува Миша. Прибират и майка й, но я возят в кола заедно с агентите, а Миша е в арестантска кола. И Миша, и майка й предполагат, че е нещо, свързано със Свилен Русев, и в тая насока обмислят показанията си. Но нищо за Свилен Русев не разпитват Миша, не споменават името му, а я разпитват за съученичката й Руди (Маргарита Николова) – какво са вършили заедно. Какво се оказва: една вечер Руди се движела със свой познат, доскоро партизанин, а включен вече в бойна група, въоръжен с револвер. Полицейски агент ги спира и им иска личните карти. Руди подава своята, а придружаващият я младеж стреля в агента. Агентът пада, но не е убит. Руди и младежът побягват. Руди минава в нелегалност, но личната й карта остава у полицейския агент и търсят кои са приятелките й в гимназията. Така бива арестувана Миша. Тя успява да предупреди майка си, че не е арестувана заради Свилен, и майка й да не казва нищо за хората, които идват у тях. Майка й пращат в новооснования концлагер за жени “Св. Кирик”, Асеновградско. Изтезавали са Миша в дирекцията на полицията, но не са се добрали до нищо. Миша е била бита в някакво мазе с въглища и въглищният прах така се беше набил в лицето й, че тя приличаше на негърче с тъмноруса коса.

Дружбата между Миша и Добра продължила и след 9.ІХ.1944 г. Макар че не можели да се виждат често, разменяли са си писъмца. След 9.ІХ.1944 Миша завърши с отличие история в Ленинградския университет. Назначена беше за преподавател в Софийския университет “Климент Охридски”. С успешната си преподавателска и научна дейност стана професор и доктор Мария Велева. През 2006 година в печата (в. "Дума") излезе кратък хубав очерк от доцент Елка Дроснева под заглавие: “Професор д-р Мария Николова Велева на 80”. В него четем:

“Безспорният принос на учения и преподавателя проф. Велева е в утвърждаването на историографията (историята на историческото познание) в България. Най-населена с конкретни човешки личности, но и най-млада от историческите науки, с рехави традиции в световен мащаб, тя е с успешни, ала спорадични изяви и у нас: до 1968 г., когато Мария Велева поема курса в Софийския университет.”... “Звездният миг на историографията в България наистина е мигът, в който с нея се заема Мария Велева. Миша, както я знаят приятелите й, е човек, който е запазил детското си любопитство към света. Мария умее във всекиго да види цяла вселена, а във всеки предшественик и съвременик историк Човека; Ненатрапчиво, но категорично да отстоява историческата истина. Да внушава, че въпрос на достойнство е да приемеш миналото такова, каквото се е състояло, че никога няма да го проумееш, ако не разбереш, че е  творено от живи хора....

...Сама с извисен човешки дух през 1983 г. Мария Велева върна в науката ни Петър Мутафчиев, в когото днес мнозина искат да се кълнат. Доста по-рано завърна и проф. Петър Бицилли. Поиска ли пък човек да срещне в едно спомен и професионализъм в разказа за ремсовите 1941-1944 години и от сърце да се посмее с някога живите ремсисти и с надживелите ги, най-добре е да прочете книжката й за Свилен Русев.”...

С голям интерес прочетох книгата на Миша – Мария Велева, “Българската съдба на проф. П.М Бицилли". Изискан научен труд и в същото време разбираем и увлекателен и за обикновен читател като мене. Много хубава е и нейната книга за проф. Александър Бурмов. За съжаление не можах да прочета книгата й за Димитър Страшимиров.

Тежки беди сполетяха Миша в живота й: При злополука загина по-малкият й син, студент, твърде рано почина и съпругът й. Почина и грижливата й майка. А като се пенсионира, нови страдания я налетяха: много тежка операция от рак, по-късно инфаркт, а след това загуба на зрението.

Удивителен характер има Миша. Никога никому не се оплаква. Сама мълчаливо понася страданията си. И когато някоя приятелка й се оплаче, тя, макар самата да е по-зле, винаги намира думи да утеши, да разведри, да посочи възможен изход от тежко положение.

Не вижда, не може нито да чете, нито да пише. Само ако някоя приятелка я споходи и й предложи да се поразходят или да отидат някъде, може да излезе от къщи. Но от Миша може винаги да се получи богата културна информация, почерпана от разговори с различни приятелки, от прочетени й стихове и статии и от слушане на програма “Христо Ботев”. Дължа й голяма благодарност, загдето ме накара да пиша спомени и то след осемдесетгодишната си възраст. Макар да не съм доволна от качеството на написаното, нямаше да напиша нито ред, ако Миша настойчиво не ме подтикваше да пиша спомени за затвора.

С Добра Иванова се видяхме след 9.ІХ.1944 година. Беше през лятото на 1946 година във Варна, в първата младежка почивна станция на шест километра от града във вила “Кораб”, построена на стръмнина над шосето, не много близко до морето. По време на летуването ни между Добра и Жоро Вълев се зароди хубава дружба. Жоро беше добро момче, ремсов деятел, и се радвах за нея. Но изведнъж дружбата се прекрати. Попитах Добра какво става. Тя ми каза: Не мога да дружа с момче, което е оставило другарката си. Жоро й признал, че по-рано имал дружба с друго момиче, но се разделили. Милата принципна Добра, а какво й сервира животът по-късно. Остана на работа в Благоевград. Не продължи образованието си, както възнамеряваше. Изтекоха години и неочаквано Славка Кордева ми съобщи, че Добра починала от сърце в Благоевградската болница. Отидох на погребението заедно със Славка Кордева и Здравка Кемилева. Много хора бяха дошли на погребението. Не само в затвора всички обичахме Добра, но и след това много хора я бяха обикнали. Сред множеството видях мой познат партиен деятел, хванат под ръка с жена си. Не познавах жена му. Моя позната от ремсово време ме побутна и ми казва: “Виждаш ли тази жена, от нея трепери цял окръг.”

Изпратихме Добра до гроба й.

Изминаха много години и Миша ми даде да прочета едно писмо, писано приживе от Добра. В писмото Добра изповядваше голямата си любов към човек, “който не е ерген” и който я посещавал от време на време. Този човек беше моят познат, когото видях на погребението й под ръка с жена си. "Този човек обърка живота на Добра", ми каза Миша.

Женското отделение се разнообрази с нова особена група – възрастната Мара Бешева и няколко малолетни момичета: Дора Бешева, Зимбул (Зизи) Аврамова Цемах, Жана Сапунджиева, Тинка Донкова, Петруша Московска.

Не й стигаше на кака Мара, че в затвора вече бяха голямата й дъщеря Вера и синът й Иван, а сега и малката й дъщеря Дора и тя самата.

Цонка Лилова и Цанка Коджабашева веднага се заеха да подготвят момичетата за съдебния процес.

За изненада на всички ни кака Мара и момичетата бяха оправдани на процеса. На тръгване момичетата казаха, че им е мъчно, че си отиват, било им много хубаво и интересно при нас!

...В двора сме и политически, и криминални. Изнасяме съвсем кратка литературно-музикална програма.

Рецитирам Вапцаровото испанско писмо:

Адрес:

Сеньора

Франческа Лаборе

Хуеска

 Майко,

Фернандес убит!

Фернандес зарит в земята!

Фернандес го няма днес!

Фернандес

лежи в полята

пред стените на Мадрид.

..................

Гавраила Даскалова пее “Я кажи ми, облаче ле бяло”... Много певци днес пеят тази песен, но нито един от тях не я изпълнява толкова хубаво, както Гавраила я пееше. Гавраилиното “Я кажи ми, облаче ле бяло” ми остана най-хубавият спомен от затвора.

Вера Бакалска имитира Зара Леандър...

След програмата при мене идва криминалната Величка. Много й харесало стихотворението, което съм казала, и ме моли да й го напиша. Веднага изпълнявам молбата й и й давам написано Вапцаровото “Писмо”.

След време управата на затвора предприе обиск в женското отделение. Какво търсеха, не знаехме, но нищо не намериха. След обиска идва при мене Величка, криминалната, изважда от пазвата си написаното Вапцарово стихотворение и ми казва: “Не ми го намериха!”

Освен Вапцаровите стихове и в концлагера, и в затвора рецитирах и “Айдушко либе” на Венко Марковски. То особено допадаше на момичетата, чиито любими бяха партизани.

Никой от близките ми не знаеше къде съм. Освен на леля Мара писах писмо на Мичето Ценева, която се беше евакуирала в Долна баня. Получих и от нея писмо и за голяма изненада тя ми съобщаваше, че в Долна баня се сприятелила с по-младо момиче на име Франциска и това момиче получило две много хубави писма от Борката и й ги прочело. Тази вест ме жегна: виж го ти Борката, научи се от мене да пише поетични писма, а сега ги праща на друго момиче. Той няма никаква вест от мене и може да мисли, че съм загинала в София по време на голямата бомбардировка на 30 март. А и да знаеше къде съм, не бива да ми пише в затвора, той е вече партизанин.

Нямам право на свиждане, защото нямам присъда, но получих колет от леля Мара. В колета голяма баница, но разкошната баница цялата мухлясала. Леля Пенка я сложила в колета още топла, а колетът кой знае къде и колко време е престоял. Хвърлих мухлясалата баница. В колета имаше и неголям пакет от шипково брашно. Леля Мара ми беше казала, че до село Църква, където е учителка, има фабрика, където се произвежда шипково брашно, но не беше ми казала, нито писала по какъв начин се яде това брашно. Никой в килията не знаеше. Елена Димова направи каша с част от брашното и вода и ни я поднесе. Не ми хареса. Не я харесаха и другите и Лена полека-лека изяде на каша брашното. Най-хубавото в колета – нова лятна рокля от небесен зефир с тричетвърти ръкави, със закопчаване отпред и от горе до долу, чудесно облекло за сезона и за условията на затвора. Носих роклята и в затвора, и след това. В колета още голямо парче плат тубралко с много красиви нежни цветчета върху бяла основа. Леля Мара сигурно го праща да си направя от него носни кърпички, но аз нямам нужда от носни кърпички. Елена Димова, като разбра, че няма да го ползвам, ми го поиска. Мислех, че ще ушие нещо за себе си, но се оказа, че Лена измайстори нещо чудесно за мене. Имаше и други неща в колета...

След време нова изненада. Оставена в затвора за мене голяма мека бяла домашна пита. Името на жената, която я оставила, не познавах. Питата изядохме с голяма сладост. След 9.ІХ.1944 г. разбрах, че питата оставила за мене сестрата на нашия лозенски ремсист Тако Кръстев. Той беше съден в един процес с Юлия Огнянова и вероятно от Юлия е узнал, че и аз съм в Плевенския затвор, и писал на сестра си да ми донесе нещо в затвора. Тако бил в затвора в Ловеч. По време на бомбардировката на 30 март, когато бяхме в дирекцията на полицията, Тако успял да излезе от отворилата се врата на килията, но вместо да бяга и да се спасява сам, отишъл да разбива вратата на килията на Юлия; докато се опитвал да я разбива, агентите и стражарите се върнали и Тако не могъл да спаси нито себе си, нито Юлия. Тако участва в Отечествената война и сега е генерал от запаса – все така грижлив за още живите си другари.

Не помня  дали Течето или някоя друга един ден си беше забравила ръчния часовник долу до умивалниците. Когато го потърсила, го нямало. Изчезването на този часовник стана повод за разправии между някои от нашите и криминалните. Йонка подозираше циганките, защото по-рано й били взели някакъв леген. Заболя ме много за това изостряне на отношенията между криминалните и нашите. И без да усетя, повиших глас и изкарах цяло слово, което беше изслушано от всички. Не бих могла сега да повторя тогавашните си думи, а сега сухо ще набележа горе-долу за какво говорих: за това, че животът на всички ни в затвора е много тежък и сега сами започваме да си го правим още по-тежък, взаимно да се нараняваме. Нека тази от нас, която е взела часовника, да го остави на мястото, откъдето го е взела. За изненада часовникът се появи на мястото, където собственичката му го беше забравила.

 Криминалните са на двора. Нас политическите Конярова заключва в килиите след обед. Осигурява си спокойна почивка. С Йонка Такова гледаме през прозореца на килията и виждаме оттатък стената на затвора да върви освободената вече кака Мара Бешева, спира и започва да ни маха с ръце и ние с Йонка й махаме. Криминалните долу ни виждат. Щраква ключалката на вратата на килията и ние с Йонка се отдръпваме. Конярова с обуща се качва на нара върху постелките ни и се отправя към прозореца. Кака Мара я нямаше вече и Конярова не вижда никого. И пита Йонка: “На кого махаше и коя беше другата с тебе на прозореца?” Казвам: “Аз бях.” Йонка потвърждава. Смятах, че с признанието си с Йонка бяхме спасили другите в килията. Ще накажат с карцер само двете ни, а нямаше да държат заключени всички в килията. Мина доста време. Конярова не ни казваше нищо. Помислихме, че ни се е разминало.

Настъпиха големи горещини. Прозорците в другите килии, където бяха натъпкани по повече от 20 жени, не можеха да се отварят и другарките се задушаваха от недостиг на въздух. Настояваха пред Конярова да бъдат отковани прозорците, но резултат нямаше. Решихме, че някой трябва да отиде при директора на затвора и определиха мене като най-подходящ дипломат. Обмислих добре какво ще говоря на директора. Но освен умното говорене трябваше и външно да излеждам добре. Преди войната обичах да нося бяла блуза или бял пуловер и тъмна пола. Удаде ми се в затвора да се облека така. Елена Димова сама ми предложи да ползвам нейната току-що изплетена от бяла памучна прежда блуза. Сюрпризира ме и с красив подарък – майсторски ушит от нея сутиен от плата тубралко, който й бях дала, изпратен ми от леля Мара в колета. Не помня кой ме снабди и с хубава пола.

Никак не ми се искаше да обличам чужди дрехи, но нямах свои. Имах само една рокля, с която ме бяха били в дирекцията на полицията. Хубавите ми дрехи останаха в сутерена на ул. “Карнеги”, където падна бомба и загинаха Люба и Власаки Алексиеви. Аз излязох от същия дом много рано сутринта на 10 януари 1944 година и затова останах жива.

Направих проба с дадените ми блуза и пола. Всичко ми беше по мярка. Другарките казаха, че изглеждам много добре. И аз добих самочуствие за успех в мисията си. Предполагах, че директорът на затвора е по-високо образован човек и не така злобен като Конярова. В определения ми ден и час почуках на вратата на кабинета на директора на затвора. Чух “влез” и влязох. Едрият човек зад бюрото не ме гледаше, а стоеше наведен над книжата на бюрото и попита: “Как се казваш?” Казвам му името си и чувам невъобразима реплика: “Пикла със пикла, благородство ще ми продаваш, като те просна на пода, ще подмокриш килима.” “Какво благородство, господин директор?”, питам. “На прозореца е била еврейката, а ти си казала, че си била ти, за да я спасиш от карцер.” (Това го е измислила Конярова.)  “Не е вярно, господин директор. Двете с Йонка бяхме и махахме, друго момиче нямаше на прозореца. Аз бях, питайте циганките. Парашкева и свекърва й ме видяха.” “Те са казали, че не си била ти”, отвръща директорът. (До каква висота стигна приятелството ми с циганките, те са проявили благородство, като са излъгали, че не съм била аз, за да не бъда карцирана. Да настоявам, че циганките са ме видели, значеше да натопя тях.) “Господин директор, дойдох при вас, за да ви помоля да бъдат отковани и отворени прозорците на килиите, другарките се задушават от липса на въздух.” “Какво ме занимаваш с прозорците, махай се, ще си получиш наказанието, благородство ще ми продаваш.”

Излязох покрусена. Съобщих на другарките дипломатическия си провал.

Вера Бакалска разби стъклата на зтворените прозорци. Дотича разярена Конярова. Вера гордо й заяви: “Аз уча медицина и не мога да допусна да се задушават хора по такъв начин. А Фроска добави: “Баща ми търгува със стъкла и ще възстанови стъклата безплатно.”

Конярова отиде да уведоми директора и се върна със заповед: ”четири дни карцер” за двете нас с Йонка. Успях да грабна биберното си палто, преди Конярова да ни подкара за карцера. Седим с Йонка в карцера и ми хрумва да напиша кратък разказ за вестника.  Бяхме започнали да списваме нелегален вестник.  Не беше определен със заглавие и жанрово, като вестникът ни в концлагера, който се казваше “Остен” и беше хумористично-сатирически. Ще пиша разказ, а нямам молив и хартия. Качвам се на желязната кофа и поглеждам през дупките на вратата. Виждам в коридора младата циганка Парашкева. Викам я да дойде до карцера и й казвам да се качи горе при нашите да им каже да й дадат да ми донесе молив и хартия. Молбата ми бе изпълнена бързо и акуратно и Парашкева пъхна под вратата на карцера молив и хартия. Разказът щеше да бъде из живота и борбата на партизаните. Неразумно мое начинание. Не съм била партизанка и нямах никакви непосредствени впечатления. Не бях разговаряла за конкретни неща нито с Величка Макарска, нито с Надка Гъркова, които са били в партизански отряд. Пълна фантазия! Пиша и за да не нагъвам листа, защото ще затуля светлината, избутвам написаното навън изпод вратата. Чух шум в коридора. Качих се на желязната кофа и погледнах през дупката: Криминалната Надка, хубавица проститутка, враждебно настроена към нас политическите, угодничи на Конярова, миеше с парцал външната врата отвътре. Тя може да ме предаде, ако е видяла листа, но ще я чуя, като хлопне желязната врата. Залисах се в писането и нищо не чух. Чак когато щракна вратата на карцера, поисках да дръпна издадения навън лист, но той беше вече застъпен от Конярова. Конярова го прибра и ми каза: “Не ти стигат четири дни карцер, ще получиш още.” Беше четвъртият ден на наказанието. Като ни отключи вечерта, Пена Докова каза, че Йонка е свободна, а госпожа Конярова е разпоредила аз да отида да спя в банята, където беше настанила няколко криминални, които бяха лекувани от венерически болести. Конярова беше седнала на стол в дъното на двора и аз хукнах към нея, готова да я пребия от бой, но като стигнах до нея, я запитах вярно ли е, че е разпоредила да спя в банята. Тя казва: “Вярно.” “Да знаете, че за това стократно ще ви се върне”, й казвам. “Заплашваш, а, заплашваш?”, казва Конярова. “Да, заплашвам”, потврждавам аз.

Казах на нашите да ми свалят отгоре едно голямо корито, сложих го върху издатината до стената, където нямаше курни. Постлах палтото и легнах в коритото. Криминалните лежаха една до друга на пода и мълчаха. Не им се общуваше с мене, а и на мене не ми се разговаряше. Само една Радка, която ми беше казала, че била овчарка някъде към гара Левски, ме караше да изпея някоя руска песен. Казах й, че не мога да пея, че пея фалшиво, но тя настоя и аз изпях:

Крутится, вертится над головой

крутится, вертится шар голубой

крутится, вертится, хочет упасть

кавалер барышню хочет украсть.

Где эта улица, где этот дом

где эта девушка, что я влюблен.

Вот эта улица, вот этот дом.

Вот эта девушка, что я влюблен. 

На сутринта в женското отделение дойде главният надзирател на затвора г-н Куманов. (Вечерта с морзови почуквания по стената другарките бяха казали на другарите от мъжкото отделение да го пратят.)

Господин Куманов попита госпожа Конярова защо ме е пратила да спя в банята, а не в карцера. Конярова обясни, че се била провинила криминалната Величка и трябвало да я карцира. А не искала да я остави заедно с мене, за да не й правя политическа агитация, затова ме пратила в банята. “А защо не я остави тука (в коридора)”, попита г-н Куманов. Казвам коридора, но партерният коридор не беше тесен коридор, а нещо като фоайе. “Защото ще избяга”, отговари Конярова. “Как така ще избяга, когато тука има заключена желязна врата и железни решетки?” удиви се надзирателят. “Тя и желязо може да прегризе”, отвърна Конярова. Куманов се засмя. Смеем се и ние, които сме го заобиколили.

Куманов ме освободи. Той се държеше почтено

След 9.ІХ.1944 година на ум не ми е идвало да преследвам Конярова за държането й към мене. Веднъж я видях откъм гърба на ул. “Цар Петър”, където живеех, и извиках доброжелателно: “Госпожа Конярова”. Тя се обърна и като ме видя, с бързи стъпки зави по “Скобелев”.