7 

Пенка Дамянова: Спомени за разни места и години

Не помня кога точно бе преустановена работата на шосето.

Пристигна на проверка в лагера познатият вече началник на асеновградския околийски полицейски участък. и неочаквано се отправи към параклиса. Изтръпнах. В параклиса си пазех подредени хербарии от горски цветя и треви. В параклиса нямаше никакви черковни вещи, нищо друго освен моите хербарии, поставени на каменния перваз. Заедно с началника бяха влезли и двама стражари. Побързах и аз да отида. “Какви са тези боклуци тука?” пита началникът. “Хербарии” му казвам. Той ги избута на каменния под, стъпка ги с ботушите си и ми казва: “Изхвърли тоя боклук, тук е черква (а по-късно е използувал тази черква за карцер).

Какво ли би казала г-жа Стоянова, ако ме видеше как смитам стъпканите хербарии?

Г-жа Стоянова беше учителката ни по ботаника и зоология в четвърти гимназиален клас в Първа софийска девическа гимназия. По нейния предмет получих първата и единствената ми в четвърти клас шестица. (Тази шестица дължах както на г-жа Стоянова, така и на учителя ми по естествознание в прогимназията, г-н Васил Главлешки. Той ме бе научил да правя хербарии, да познавам и събирам минерали. У дома в село имах хубава сбирка минерали в голяма дървена кутия с преградки.) През последния срок г-жа Стоянова се разболя и не идваше вече в гимназията. Един ден при мене дойде ученичка от по-горните класове и ми каза, че ходила у г-жа Стоянова и г-жа Стоянова поръчала да отида у тях. Отидох. Г-жа Стоянова ми казва: “Виж какво, момиче, остави този класически отдел и се прехвърли в полукласическия за по-добра подготовка по естествознание. Имаш способности в тази област и трябва да следваш естествознание.” Казах, че искам да следвам медицина. По-подходящо за тебе е естествознанието, послушай ме. Не я послушах.

Ученичката от по-горните класове, която ми съобщи да отида у г-жа Стоянова, беше Саша Христова, с която се видяхме отново на 3 юли 1941 год. на път за концлагера.

Една нощ през септември (1942 год.) разбудиха всички ни в първа стая с разпореждане: Златка Стефанова да се приготви веднага за път, и двама стражари я поведоха надолу. Ръсеше дъжд, студено, зловещо. Навярно провал в София. Инквизиции чакат Златка в дирекция на полицията, а после – присъда, дано само не е смъртна! (В спомените на Лиляна Милошева се казва, че Златка е откарана през септември 1941 год., а после самата Лиляна пише за Златка в лагера при пристигането на Лиляна Димитрова, а то беше на 10 юни 1942 год. Златка беше и по време на копаенето на шосето през лятото  1942 год., а после през септември я откараха.)

Докато беше в лагера, видях на два пъти Златка просълзена. Единия път – уединена с Йорданка Чанкова зад сградата на лагера, втория път – след време, пак зад сградата уединена с Лиляна Димитрова. Досещах се защо са тези Златкини сълзи. Ремсовата ни ръководителка Йорданка Чанкова и най-близката приятелка на Златка, Лиляна Димитрова, са я упреквали за дружбата й с Мара Петлякова, тъй като Марчето беше една от заподозрените в предателство партийни деятелки. И когато през месец юни Йорданка и Лиляна тръгнаха да бягат, се изненадах, че с тях тръгна и Мара Петлякова. Какво се е случило? Малко преди да тръгнат Йорданка и Лиляна, Мара Петлякова им заявява: “Идвам и аз с вас.” Йорданка поема риска да тръгнат трите. Рискът се оказва спасителен. По време на бягството Йорданка и Лиляна изпаднали в тежко състояние. Не могли повече да се движат. Кръв потекла от носовете им. Мара Петлякова ги пренесла на гръб една след друга на по-закътано място и им помогнала да възстановят силите си и чак като започнало да притъмнява, вечерта се придвижили до Пловдив. Йорданка след това казвала: Мара Петлякова е изключителен другар, не бива да има към нея никакво съмнение. Ако не беше тя, бягството щеше да се провали. Сърцето на Златка беше усетило големия човек в лицето на Мара Петлякова. И след 9.ІХ.1944 год. Златкиното сърце прояви своето величие. Съпругът на Златка, Титко Черноколев, беше свален от поста министър на земеделието, беше изключен от партията, бяха отправени към него много тежки партийни обвинения (не помня какви бяха). Близка приятелка на Златка настойчиво я съветва да се откаже публично от съпруга си.  Златка скъса приятелството с тази съветничка. И в тези тежки дни Титко имаше неоценимата опора на своята съпруга и майка на децата му – Златка Стефанова-Черноколева.

Наскоро след като Златка бе отведена в София, полицаите доведоха отново в лагера избягалата през месец юни Мара Петлякова. Заловена била в Пловдив. Накарали я сама да си изкопае гроб. Минала през жестоки  полицейски изтезания, обезобразена, пребита, беше в такова тежко състояние, че се страхувахме, че ще умре. Бавно, мъчително се възстановяваше. И щом се оправи, отново замисли за бягство.

С настъпването на есента и зимата концлагерният ни колектив започна да се обогатява с момичета и жени от новите предели на България, главно от Македония. Най-напред полицаите доведоха две момичета от гр. Велес – Боца и Добра. Боца, дребничка, слабичка, с къса щръкнала светлокестенява коса, с избеляла тъмносиня вълнена блузка, още първите дни запя великолепно хубави македонски песни. Добра, по-едра, висока, с гладко пригладена черна коса, трудно се приспособяваше към въведения в лагера ред. Забелязах, че Боца, докато пееше, от време на време хващаше с една или две ръце вълнената си блузка и я раздвижваше за да се почеше. Запитах я внимателно от какво я сърби, да не би да са я нападнали въшки или краста. Каза ми, че било от някакви ситни пъпчици, и Добра имала такива. поисках да видя тия пъпчици и като ги видях, предположението ми беше, че е краста. Д-р Райна Георгиева потвърди и предложи Боца и Добра да бъдат изолирани, докато се излекуват от крастата, за да не се разпространи болестта по-широко в лагера. Боца драговолно се съгласи, но Добра ни изненада с протеста си: искали сме да ги изолираме не защото имат краста, а защото били македонки, а не българки. С такъв съвсем конкретен детайл от националния въпрос не бяхме се занимавали в курса ни по националния въпрос. Доколкото си спомням, не ги изолирахме в отделно помещение, но взехме някои предпазни мерки, набавихме нужното лекарство, с което акуратно се мазаха двете момичета, крастата не се разпространи. След Боца и Добра дойдоха две сръбкини. По-възрастната Милева (Милица Луй Сабо) работничка от Скопие. По-младата, Споменка Шикич, мисля, че казваше, че е инженерка от Белград (в полицията е записана от Ниш). След много години Дина – Костадинка Захариева, ми казваше, че разбрала, че преди да бъдат арестувани Милева и Споменка били организирали в Скопие някаква кооперация, чрез която успявали да разпространяват нелегални революционни печатни материали. Колко много разнообразни революционни инициативи биха могли да се опишат, ако всяка от нас бе споделяла революционната си дейност, но това не се допущаше, такива споделяния и разкрития представляваха опасност и за целия ни колектив, и за всеки поотделно.

След Боца и Добра в лагера дойдоха Дивна, Ценка и Горица (Дивна Нешева Урушева – по мъж Богоева, Горица Петрова Анастасова, Цена Стойкова Мицева), пак млади момичета от Македония; Блага, студентка от Битоля; Мара Ацева, съвсем младо момиче на високоотговорна работа в Югославската комунистическа партия.

В рецитаторския си репертоар все по-често включвах “Айдушко либе” на Венко Марковски. Рецитирах го в оригинал на македонски. Допадаше много на всички момичета, не само на дошлите от Македония.

През месец октомври организирахме чествуване на Михаил Юревич Лермонтов. Жейна Пискова говори за живота и творчеството на поета. Аз рецитирах откъс от “Демон”, “Прощай немитая Россия” и “Смерть поэта”.

Актрисата Иванка Димитрова започна да ръководи курс по рецитаторско изкуство. Знаеше и хубаво рецитираше повечето Вапцарови стихове.

Един ден бяхме останали сами със Споменка Шикич в стаята и тя ме запита как си обяснявам това, че в Югославия има такова широко масово партизанско движение, а в България няма. Не бях си задавала тоя въпрос, но се опитах да й обясня с различно сложилите се условия в Югославия и България още от Първата световна война насам, при ориентацията на югославските власти към Франция и Англия, при по-демократичните условия, при които е работила югославската компартия, при това, че югославското революционно движение е могло да се снабди с оръжие от своята армия, преди окончателното завземане на Югославия от германците и др. В България различно – прогерманска ориентация в Първата световна война, кървава разправа с революционното движение след Септемврийското въстание. Царете не българи, а германци. Икономиката, ориентирана към Германия. Официалното съюзяване на България с Германия с договора от 1 март 1941 год. Драконовското изостряне на Закона за защита на държавата срещу революционното движение и срещу евреите. И голямата заблуда, че се осъществяват българските национални идеали с навлизането на българската армия във Вардарска и Егейска Македония. Че българското революционно движение започна въоръжената си антифашистка борба, без да разполага с оръжие, и набавянето на една пушка или един пистолет костваше живота на не един даровит и смел революционер. Споменка не приемаше моите обяснения и твърдеше, че липсата на масово партизанско движение в България се дължало на типична робска черта на българите. Надявам се да е променила становището си, когато е опознала поне отчасти дългогодишната смела революционна борба и страдания на много от другарките в лагера и когато без тя самата да усети и без да усети полицейската охрана от лагера, успяха да избягат осем българки при риск за живота и на избягалите, и на останалите в лагера българки, което никак не е проява на робска черта. Надявам се да е оценила и участието на хиляди млади българи доброволци във войната за освобождението на Югославия непосредствено след 9.ІХ.1944 г.

Ценка беше много весело момиче, хубавица. Но по едно време затихна и се умърлуши. Разтревожена ми довери, че се страхува, че е бременна, мензисът й не дошъл, имала приятел, с когото имали интимни отношения. Казах й да не се страхува – ако е бременна, ще я освободят, а може и да не е бременна. Суровият живот в лагера довеждаше до аномалии.

Към края на 1942 година в лагера дойдоха голяма група жени от Велешките села: майки, жени и сестри на партизани. Сред тях едно бледо, високо, слабичко седемнадесетгодишно момиче – Боянка Петрова. Като се поопознахме, Боянка ме помоли да я уча да чете и пише на български. Не можех да откажа на такава молба, без да имам педагогическа подготовка, с много обич се заех да работим с Боянка. Преди това сама се бях заела да уча на четмо и писмо малката 10-годишна Горянка, която не проявяваше особено старание в ученето. Горянка беше дъщеря на партизанин и дойде с майка си в лагера. Боянка беше умно момиче и не съвсем неподготвена, след мене с подготовката и на Горянка, и на Боянка се е заела Росица Кръстева.

Селските жени имаха въшки. Изкъпването, преобличането и изпарването на старите им дрехи не беше достатъчно за премахване на въшките в косите на жените (само Боянка беше с подстригана коса). Мара Петлякова с много обич и грижа се зае да отърве жените от въшките. Издействува газ от управата на лагера. Помагаше на жените да мажат добре косите си до пълното ликвидиране на въшките. Марчето Петлякова не преставаше да се грижи за страдащите жени, да ги обгражда с обич, внимание и утеха и те от своя страна я даряваха с голяма обич и преданост. Двамата сина на една от възрастните жени от Македония бяха убити като партизани. В лагера тя получи съобщение, че е убит и третият й син партизанин.

Към края на 1942 г. в лагера дойдоха Росица Митева Кръстева, Катина Рангелова Братоева, по мъж Грекова, и Радка Стефанова Буюклиева. Щом зърнах Росица, помислих, че е станал някакъв провал в ремсовия район, на който бях секретар, преди да ме арестуват, но се оказа, че и трите другарки са арестувани по друга линия, ангажирани са били с някакви задачи към ЦК на партията. Освен че беше член на ремсовата организация в квартал Лозенец, Росица (както и аз) членуваше и в БОНСС, следваше славянска филология. Катина познавах от БОНСС, следваше математика. Радка, по-възрастна, хубавица, не познавах дотогава. Тя се оказа много весела, жизнерадостна жена и чудесна певица.

Преди новата 1943 година освободиха от лагера група другарки. Сред тях бяха и Невена Драгиева и Лиляна Милошева. Радвах се за тях. Мене ме нямаше в списъка, не съм и очаквала да ме има. Нямах близки в София, които постоянно да полагат грижа за освобождаването ми.

Новата година, като миналата, посрещнахме пак с литературно-музикална програма. Горещите ни пожелания за победи на съветската армия тоя път се сбъднаха. Случи се голямо, решаващо събитие в хода на Втората световна война – победата на съветската армия при Сталинград.  Тази победа беше не само повратен

момент в хода  на военните действия, но тя отрезви и много хора у нас, които бяха повярвали на фашистката пропаганда за непобедимостта на хитлеристката армия и за неминуемата победа на Германия над Съветския съюз. Победата на съветската армия при Сталинград мисля, че косвено се отрази и на нашата съдба, съдбата на затворените в българските концлагери мъже и жени антифашисти. Ако при Сталинград бяха победили хитлеристите, сигурно щеше да бъде изпълнено предписанието на унтерщурмфюрера Ландау – в българските концлагери да има и газови камери за труповете и едва ли някой от нас щеше да доживее победата на 9 септември 1944 год. Не само не бяха построени газови камери, но и по-големите концлагери в България бяха закрити в края на 1943 г.

Смятам също, че победата на съветската армия при Сталинград е повлияла на цар Борис ІІІ да отмени изпращането на българските евреи в германските концлагери. Но тогава, през месец февруари 1943 година, не можех да правя тия тълкувания. Страдах непоносимо от това, че когато милиони хора гинат на бойното поле, когато хиляди мои връстници в партизанските отряди у нас, в Югославия и други европейски страни геройски се борят срещу фашистите, че когато мои познати и непознати другари биват умъртвявани в дирекцията на полицията и полицейските участъци в страната, че други загиват на бесилката или биват разстрелвани във военното стрелбище в София, аз не съм в моя роден край, където в партизански отряд да се сражавам за свободата и добруването на моите съселяни и на всички трудови хора, а стоя в концлагера, край розовия параклис на свети Никола, нося тежки дървета и организирам литературно-музикални програми...

За програмата на 8 март написвам монолози на жени, представителки на различни епохи, някаква историческа панорама за положението на жените. Не помня представихме ли я, или не я представихме. помня само, че за представителка на древна Елада бях избрала Роза Коритарова и от бял чаршаф й надиплях туника. Кои други момичета бяха включени в програмата, не помня. Целия текст на монтажа изпратих в писмо до Мичето Ценева. В писмото бях сложила и изсушено жълто пролетно минзухарче. За мое удивление Мичето Ценева запазила това писмо – и минзухарчето, и текста за осмомартенската програма, и много години след 9VІХ.1944 г. ми го даде. Пазех го до скоро, но сега не мога да го намеря...