6 

Пенка Дамянова: Спомени за разни места и години

Но аз не съм в родното ми село. Не съм в манастира при дядо Герасим, не съм при калугерките в метоха, не съм при баба Гина в Лешко присое, не съм при баба Сима на Усойната, не съм при съученичката ми Стана в Жеравица, нито при Пенка в Кошутината, нито при Цона в Стойновското. Не съм партизанка в Троянския балкан, а съм в Родопите край розовия параклис на Св. Никола в концентрационен лагер за жени и копаем шосе. Няколко момичета сме поели задължение да изкопаваме и метраж за най-възрастните другарки, които не могат да копаят. Теренът е такъв, че точно отчитане на метраж е невъзможно, и стражарите се отказват да мерят, а само следят да работим усилено.

На шосето, където работехме, се появиха змии – отровни и смокове. Трябваше да се справяме с тях. Петя Борисова-Стоилова измисли да консервираме змийските кожи. Намазва ги с дървена пепел и ги опъва с топлийки.

Ах тази чудесна Петя Борисова от село Хайредин, студентка по физика, снажна, с открито засмяно лице, с разчорлена тъмноруса коса, сърдечна, добра, обичахме я всички Обикнахме след това задочно и баща й. От него получавахме големи торби, пълни с начукани сухари от хубав бял хляб. Домакинята Живка Гуцалска сипваше с лъжица от тия сухари в чая на всяка от нас – незабравим деликатес. Не можахме да се отблагодарим на този човек. Заловен като ятак на партизаните, след жестоки изтезания, е бил убит. Загина и Васката Воденичарски от същото село Хайредин, поет, колега от университета, партизански командир...

Кой би помислил тогава в лагера, че след време, в социалистическо време, Петя Борисова ще бъде отново интернирана?! Работила в Държавна сигурност, а след това я интернирали заради прокитайските й позиции в периода, когато задушевната ни дружба с Китай се бе помрачила. Видяхме се с Петя на два пъти след интернирането й, а после след промяната търся я много пъти по телефона, непознати хора ми отговарят, че няма такава жена. Питам останалите живи другарки от лагера – не са я виждали, не знаят къде е. Най-после Дина (Костадинка Зафирова-Захариева) ми съобщава, че научила от своя съседка, че Петя била починала. Наскоро след това и Дина почина. Дина – каква духовита беше в лагера, как ни веселеше!

В битката със змиите успях да уловя живи една отровна змия и едно малко смокче. Да държа дълго стисната до главата усойница беше опасно. Петя отряза с ножица главата й, а аз се заех да опитомявам смокчето. Първоначално го вързах близо до главата с връвчица и го повлякох, но вързано така, то не можеше да се движи нормално, влачех го и виждах, че се измъчва. Отказах се да го пренасям по такъв начин и пригодих кутия, в която го слагах. Нощно време го настанявах в една трапчинка. Другарките се отвращаваха, когато пренасях смокчето навън. (Лиляна Милошева, забравила, че това беше живо смокче, в спомените си е написала, че съм влачела и навивала около ръката си убита от мене змия, това не бих правила.) Всички хора се страхуват от змиите, но някои особено болезнено. Такива бяха възрастният стражар Илия и кака Донка Богатинова. Те мъчително, до припадък се разтреперваха при вида на змия. Стараех се да не се мяркам пред очите им, когато държа смокчето, но бай Илия зорко ме следеше и заплашваше: “Пенке, убий туй животно или теб шъ убия!” Една сутрин намерих смокчето премазано, мъртво. Сетих се, че бай Илия го е убил, а и той призна. Жал ми беше. Изкопах му гробче и го погребах.

В лагера пристига Костадинка Николова Зафирова (Дина), съдена по процеса на ЦК на БРП, но се отървала без присъда (освен софийската адвокатска защита сестра й довела от Скопие адвокат, който доказал борческото минало на семейството в защита на българщината в Македония).

Дина ни донася страшна вест: разстреляли са в гарнизонното стрелбище в София: Антон Иванов, Атанас Романов, Петър Богданов, Антон Попов, Никола Вапцаров и Георги Минчев.

Тежък, жесток фашистки удар върху цялото ни антифашистко движение, върху цялата българска съпротива!

Не познавах лично никого от загиналите, но Вапцаровите стихове знаех. За последен път, преди да ме арестуват и доведат в концлагера, рецитирах Вапцаровото испанско “Писмо” на младежка екскурзия на Витоша на 1 май 1941 година. Тази екскурзия щеше да бъде най-масовата от всичките ни дотогавашни екскурзии, ако в навечерието на празника властите не бяха го обявили официално за работен ден и наред с това беше обявено, че неявилите се на робата ще бъдат уволнени. Въпреки това немалък брой млади работници, момчета и момичета от фабриките и работилниците в столичния квартал Лозенец, бяха се престрашили и дойдоха на екскурзията, организирана от районния комитет на РМС.

Дали цар Борис ІІІ е чел Вапцарови стихотворения, преди да подпише смъртната присъда. Не е ли трепнала ръката му, когато я е подписвал? И изплуваха в главата ми Лермонтовите стихове:

Его убийца хладнокровно

Навел удар... спасенья нет:

Пустое сердце бьется ровно

В руке не дрогнул пистолет.

И что за диво?.. издалека

Подобно сотням беглецов,

на ловлю счастья и чинов

Заброшен к нам по воле рока;

Смеясь, он дерзко презирал

Земли чужой язык и нравы;

Не мог щадить он нашей славы;

Не мог понять в сей миг кровавый

на что он руку поднимал!..

 След това си казах: чел е цар Борис ІІІ, прочел е стиховете на Вапцаров и е разбрал, че авторът им никога не би станал царедворец, и хладнокръвно е подписал смъртната присъда на поета.

И няма го Никола Вапцаров, загина на 32-годишна възраст. Останаха безсмъртните му стихове, остана ни неговата 

История      (която научих след 9.ІХ.1944 год.)

Какво ще ни дадеш, историйо,

от пожълтелите си страници!? –

Ний бяхме неизвестни хора

от фабрики и канцеларии,

ний бяхме селяни, които

миришеха на лук и вкиснало,

и под мустаците увиснали

живота псувахме сърдито.

Ще бъдеш ли поне признателна,

че те наситихме с събития

и те напоихме богато

с кръвта на хиляди убити

ще хванеш контурите само,

а вътре, знам, ще бъде празно

и няма никой да разказва

за простата човешка драма.

Поетите ще са улисани

във темпове и във антики

и нашта мъка ненаписана

сама в пространството ще скита.

Живот ли бе – да го опишеш?

Живот ли бе – да го разровиш?

Разровиш ли го – ще мирише

и ще горчи като отрова.

По синорите сме се раждали

на завет някъде до тръните,

а майките лежали влажни

и гризли сухите си бърни.

Като мухи сме мрели есен,

жените вили по задушница,

изкарвали плача на песен,

но само бурена ги слушал.

Онез, които сме оставали,

се потехме и под езика,

работехме къде що хванем,

работехме като добитък.

Мъдруваха бащите в къщи

“Така било е и ще бъде...

А ние плюехме намръщено

на оглупялата им мъдрост.

Зарязвахме софрите троснато

и търтвахме навън, където

една надежда ни докосваше

със нещо хубаво и светло.

О как сме чакали напрегнато

в задръстените кафенета!

И късно през нощта си лягахме

с последните комюникета.

О как се люшкахме в надеждите!

А тегнеше небето ниско,

свистеше въздуха нажежен...

Не мога повече! Не искам!..

Но в многотомните писания,

под буквите и редовете

ще вика нашето страдание

и ще се зъби неприветно –

защото би ни безпощадно

живота с тежките си лапи

направо по устата гладни,

затуй езика ни е грапав.

И стиховете дето пишем

когато краднем от съня си

парфюмен аромат не дишат

а са навъсени и къси.

За мъката не щем награди,

не ще дотегнем и с клишета

на томовете ти грамади,

натрупани през вековете.

Но разкажи със думи прости

на тях – на бъдещите хора,

които ще поемат поста ни,

че ние храбро сме се борили. 

Поех ръководството на младежката група в труден момент. Членките на партията избраха нов партиен секретар: Георгица Карастоянова на мястото на Катя Аврамова. Не присъствах на сбирката. На ум не ми е идвало да искам да присъствам, защото от 1939 година и аз бях вече член на партията.

Катя Аврамова имаше безспорни заслуги за добрата организация на колективния ни живот, за добрата организация на двете успешни бягства от лагера. Но Катя безмълвно бе понасяла властничеството на Цола. Под влиянието на Цола някои момичета бяха възприели негативно отношение към някои от възрастните и ги наричаха “опортюнистки”. Двете бягства бяха влошили режима и условията на живот. Стопиха се надеждите за скорошно освобождаване.

По въпроса за бягствата имаше две противоположни становища. Болшинството от по-младите бяхме за бягствата. Някои от възрастните бяха против бягствата и не само от лични съображения, че нямат физическа възможност да избягат, а и от обществени съображения – всяко бягство е голям риск за живота както на тия, които бягат, така и на тези, които остават в лагера след бягствата. Назрели бяха условия за смяна на партийното ръководство и то бе сменено.

Бях свикнала с Катя. От идването ни бяхме в една и съща стая. Ценях и уважавах ума й и партийния й опит. Не знаех как ще тръгне с леля Гица. Тя беше в другата сграда, не бях я опознала. Но леля Гица беше чаровница, сладкодумница, винаги усмихната и оптимистично настроена. А не беше лек животът й. Героичен и трагичен от Септемврийското въстание 1923 година до 30 март 1944 година.

Заехме се с леля Гица да разведряваме концлагерната атмосфера. Но кратко трая общата ни работа. Леля Гица заболя. Беше известно време на лечение в Асеновградската болница и се върна в лагера. Повторното й заболяване било много тежко. Не могла да се движи, не можела да разпознава другарките. Под полицейска охрана няколко другарки на тарга я свалили в Асеновград. Бях за дърва и не я видях. След лечението в болницата била освободена и отново се включва в партийната работа в София. Научила, че дъщеря й Лиляна загинала на фронта в Съветския съюз като военен кореспондент, съобщила това в писмо до Дона Богатинова. Другите й две деца се върнаха в България след 9.ІХ.1944 година , но майка им вече я нямаше. На път да изпълни партийно поръчение, Георгица Карастоянова загива в Красно село на 30 март 1944 г. по време на втората голяма бомбардировка над столицата.

За партиен секретар в концлагера след заболяването на Георгица Карастоянова бе избрана Дона Богатинова.

За житието и битието на кака Донка няма да говоря. Тя чудесно го е описала в книгата си “Трудно и славно минало”, издадена през 1973 година от Партиздат, София. Възразявам само за това, че погрешно е включила моето име към имената на дерачките на змийски кожи Петя Борисова и Елена Стоичкова. В дрането не съм участвала. Извръщах глава и се отдалечавах, щом Петя започваше да отделя кожата на някоя убита змия. Но приемах от Петя консервираните вече кожи на убитите от мене отровни змии – четири на брой.

Не беше лека и съдбата на другата възрастна хубавица – Мита (Димитра) Аврамова. Родена 1895 година във Враца, още бебе родителите й я дали на семейството на един файтонджия, където било умряло детето им, но жената имала още мляко да кърми друго дете. Родителите на Мита повече не я потърсили и тя не знае кои са и какви са били. Жената на файтонджията умряла и той се оженил повторно. Втората жена родила две деца, не обичала Мита, наричала я “храненицата” и не се грижела за нея. Но Мита се учела много добре в училище (за разлика от природените деца на файтонджията), завършила прогимназия и се записала в педагогическата гимназия.

Файтонджията се гордеел с учената си дъщеря и обичал да се разхожда с нея, облечена в ученическата си гимназиална униформа и баретка. Завършила успешно педагогическата гимназия, Мита става учителка. На митинг на комунистическата партия във Враца в 1920 година се запознава с партийния и профсъюзен деятел Аврам Стоянов.

В 1921 година Мита и Аврам се венчават, като ползват едни и същи пръстени с другата венчаваща се двойка – приятелят на Аврам Стоянов – Георги Дамянов и неговата булка. Аврам Стоянов работи вече в София и семейството се заселва в столицата. Живеят на ул. “Шипка”. Ражда им се син – Лъчезар. След атентата в църквата Св. Неделя 1925 година Мита и Аврам Стоянови са арестувани заедно с тригодишния Лъчко, но после ги освобождават. В 1927 година на Коледа, 7 януари, им се ражда и дъщеричка Снежа. Същата 1927 година Аврам Стоянов е избран за народен представител и от трибуната на Народното събрание защитава интересите на работниците. В 1935 година, за да се спаси от арест, съд и присъда (по това време и комунистическата, и работническата партия са забранени), Аврам Стоянов емигрира в Съветския съюз. Мита остава сама с двете си невръстни деца без средства за препитание. Получава работа от семейството на писателя Никола Ланков. Жената на писателя имала магазин на ул. “Леге”, където продавали дрехи с българска бродерия. Мина Аврамова се заема да съшива разкроените и вече избродирани парчета, от които ставали дрехите. Средствата не стигат да плаща скъпия наем на ул. “Шипка” и Мита се премества с децата в началото на ул. “Христо Ботев”. В 1939 година синът Лъчезар заминава при баща си в Съветския съюз. В началото на месец септември 1941 година полицията арестува Мита, за да я въдвори в концлагер, без никаква грижа за останалото само 14-годишно момиче. За Снежа се погрижва семейство Савка и Борис Богданови. Намират й таванска стаичка за квартира близо до тяхната квартира и Снежа се храни при тях в дома им и учи в Първа софийска девическа гимназия. В лагера кака Мита въпреки тежките условия поддържаше изрядно и дрехите, и обувките, и целия си вид. Но нови беди я чакаха. На 28 август 1941 година с втората група подводничари в България се завръща Аврам Стоянов, за да се включи в антифашистката борба на Българската работническа партия. Установява се в гр. Сливен и работи в Сливенския окръжен комитет на партията. След провал квартирата, където се укрива, е предадена и обграден от полиция, Аврам Стоянов се самоубива на 15 август 1942 година (една от версиите за смъртта му).

Завръща се в България и синът на Мита Аврамова – Лъчезар. Слиза с парашут. След провал бива арестуван и го грози смъртна присъда.

За Аврам Стоянов не знаехме нищо в лагера, но за Лъчко научихме и млади, и възрастни, всички се вълнувахме за съдбата му. За щастие малолетието му го спаси от смъртна присъда.

По време на полицейското следствие след провала на Централния комитет на Българската работническа партия някой е говорил нещо за Мита Аврамова и тя се оказа подсъдима по процеса. и под полицейска охрана бе заведена за процеса заедно с другите концлагеристки, свързани с този процес. Била е оправдана и се върна в лагера заедно с другите жени.

При работата на шосето Иванка Димитрова се сдружи със Златка Стефанова. Хрумнало на двете да демонстрират саботаж на насилствената работа по строежа на шосето. Саботажът им излезе из носа! Стражарите ги накараха да слагат на дървена тарга купчини камъни и двете да носят таргата на известно разстояние да я разтоварват, да товарят отново камъните и да ги връщат обратно. Катя Аврамова се ядоса много на двете момичета. Ваня Димитрова се разболя – получи гинекологичен кръвоизлив (последствие и от побоищата в полицията, и от работата на шосето(, отведоха я в Асеновградската болница. Ваня се върна след известно време. След нея аз се разболях, изглежда някакъв летен грип сграбчи изтощеното ми от недояждане и тежък труд тяло. Термометърът показа почти 40⁰. В лагера имахме само аспирин. Придружена от двама стражари, пристигнах в Асеновградската болница. Не помня с какво ме лекуваха. Охраняваха ме на смяна същите двама стражари, които ме доведоха, единият беше от охраната на нашия лагер, а другият от охраната на мъжкия лагер в Гонда вода. Температурата спадаше, започнах да се оправям. Разбрах, че стражарят от нашия лагер е разказал на колегата си, че съм можела да ловя живи змии, което особено бе повишило авторитета ми пред стражаря от Гонда вода, който започна да ме разпитва. Казах му, че съвсем случайно е станало, че едва ли бих могла да хващам нови змии и нямам желание повече да го правя.

Единият от стражарите ми каза, че ако искам, мога да остана по-дълго в болницата. Знаел как да направи оставения ми да си меря температурата термометър да показва висока температура, от казармата го знаел и го демонстрира – търкаше с вълненото одеяло термометъра откъм живака. Нямах никакво желание да правя такива шмекерии. Не ми се стоеше повече в болницата. Един ден медицинската сестра ме запита няма ли да си уредя среща в болницата с някой приятел и за голяма изненада разбрах, че Ваня е успяла да се срещне в болницата с Дако Даковски. Не питах сестрата дали срещата е била официално разрешена или тайно уредена, дали от София уредена, или Ваня я е уредила с управата на болницата. И Ваня не питах, като се върнах в лагера. Щом сестрата знае името на посетителя, посещението сигурно е било официално разрешено.

Нямах ни желание, ни умение да си уреждам срещи с някого в болницата. Не исках никого да затруднявам, ничий друг живот да застрашавам. Исках по-скоро да се прибера при другарките в лагера. И то стана по-скоро, отколкото очаквах.

Стражарят, който беше на пост, ми каза, че ще отиде в градината на болницата да набере и да ми донесе ябълки. Недей ходи, му казвам, ще ти се карат, но той отиде. В това време дойде на визитация главният лекар на болницата. Не бях видяла, че стражарят си е оставил кобура на стола до вратата, но лекарят го видя и уплаха и гняв се изписаха на лицето му. Къде е постът, ме пита. Казвам му – в градината. Щом разбра, че нямам температура, лекарят отсече: веднага да се изпише. За мене беше добре, но се страхувах стражарят да не си изпати. Нямаше никакви последствия. Изглежда докторът не е уведомил началството на стражаря.