8 

Пенка Дамянова: Спомени за разни места и години

Месеци вече нямам никаква вест от татко. Ветеран от Балканската и Първата световна война, сражавал се при Дойран за свободата на Македония, след войната учител в родното село, повечето години главен учител, милият татко от патриотични подбуди сега беше отишъл да учителствува в Македония – в село Градец, Струмишко. Не знам дали е усетил, че българското самочувствие на македонците не е вече предишното.

И с Борката вече не си пишем. Отново мобилизиран, той е някъде в Югославия, в българския военен корпус.

И с Искра не знам какво става! В писмо до Мичето Ценева настоявам да ми съобщи как е Ицето. (Искра по това време е вече в затвора с доживотна присъда.)

Лунни нощи, слънчеви дни, цъфнали минзухари. По двора и на чешмата ходя на босо с налъми. Обувки и чорапи обувам само когато тръгваме за дърва. Подреждам в куфара част от багажа, с който бях дошла в лагера (без съчиненията на Пушкин, те са в сандъка с другите книги от общата библиотека), слагам в куфара и изработените от мене от борова кора на отдавна отсечени дървета мастилница и солница, слагам и четири обработени от Петя змийски кожи и бележка: за да не нося тежък багаж, като ме освободят            изпращам част от него. Надписвам куфара на адреса на леля Пенка и го занасям при старшията, за да бъде изпратен. Старшията преглежда багажа, няма никакви подозрения и куфарчето заминава за София. След време научавам, че когато леля Пенка отворила куфара, у тях била и леля Дана. Като видяла змийските кожи, леля Дана се ужасила, казала, че са “зла прокоба” и разтреперана ги хвърлила на боклука.

В лагера пристига стройната Йонка Такова Делчева. Била арестувана по време на студентска акция на 3 март – 65-годишнината от освобождението на България – Санстефанския договор. В същата акция близо до сградата на Софийския университет паднал убит от полицейски куршум студентът по ветеринарна медицина Марин Боев.

След Йонка в лагера дойде друго познато момиче – Лиляна Михайлова, моя връстничка, ремсистка от Софийския лозенски район. Арестуването й не е свързано с работата на ремсовия ни район, а с нейна среща с приятеля й Иван Вълов в Плевен. Шегувам се – дойде ми вече двойна смяна – Росица Кръстева и Лиляна Михайлова, и двете ремсистки от моя район, крайно време е да напускам лагера и да си вървя в София или на село.

Предстоеше ново бягство от концлагера. Ще бягат Мара Петлякова, Катя Аврамова и Кунка Апостолова.

Преодолявам стеснението си и моля Катя Аврамова да вземат и мене в групата. Катя се зарадва, но каза, че трябва да иска разрешение. Писа писмо до майка си ли, до сестра си ли, не помня, в което имаше ред: “Пенето пита леля си дали да си оплете блуза като Йорданкината”. Лелята, която питах, не беше нито една от родните ми пет лели. Запитаната леля беше Цола Драгойчева. За да ме включат в групата, беше нужно разрешение от ЦК на БРП.

Наближи денят на бягството, за мене отговор нямаше. Помолих Катя да ми възложат поне някаква работа във връзка с бягството и я получих – да залисвам единия от постовите стражари, край когото Катя трябваше да се измъкне от лагера. Марчето и Кунка щяха да излязат от други две места. Там други две другарки щяха да залисват постовите стражари. Задачата ми не беше трудна – имах късмет – на пост беше бай Кольо, възрастен стражар, добряк. По това време се грижех за едни кученца. Майка им, полицейска кучка, изчезна някъде. Полицаите нито я потърсиха, нито поеха грижа за рожбите й. Жал ми беше за кученцата, а освен това си мислех, че като пораснат, няма да ни издадат при бягство. Живка Гуцалска хранеше големите полицейски кучета и нито едно куче не издаде нито една бегълка от лагера. Бай Кольо беше седнал на каменната ограда в двора срещу сградата. Сложих близо до него копанката с брашняната кашица и доведох кученцата. Бай Кольо заговори, че кученцата са щели да умрат, ако не съм се била заела да се грижа за тях. Казах му, че и сега могат да умрат, защото колегата му Бончо, който дава продуктите за кухнята, не дава нищо за малките кучета. Бай Кольо и не забеляза, когато Катя, обута с туристически обуща, мина близо до нас и слезе надолу. Марчето и Кунка обаче не успяха да излязат – там дежуряха двама от злите и твърде бдителни по-млади стражари и опитните другарки този път не бяха успели да отвлекат вниманието им. Трябваше да извикаме Катя да се върне. Викахме я, ужким тя е в сградата, да дойде да тръскаме одеяла. Тя се върна, но полицаите бяха усетили, че предприемаме нещо, и бягството се отложи. Дойде в това време тъй желаното от мене писмо. Леля ми казала, че много се радва, че ще си плета блуза, и не било нужно да я питам.

Дойде насроченият ден. Трябваше да изляза първа от лагера с багажа, нужен за из пътя и за влизането в Пловдив. Приготвяме багажа с Катя и тя ми казва: “Вземи чантата на Росица. Росица спи до мене и е оставила чантата до леглото. “Ама как така”, възразявам на Катя. “Ще ти трябва, Росица няма да ти се сърди”, продължава Катя. “Не, Катя”, й отговарям. “Пене!” строго заповеднически казва Катя и аз пъхвам чантата в торбата. Всичко беше натъпкано в превърната в торба голяма калъфка за възглавница. Като тръсках одеялото, в което беше увита “възглавницата”, изтърсих я в дясното подножие на долната ограда. После с четка за зъби в ръка и паста за зъби върху нея минах край постовия стражар надясно по пътеката и заслизах по стълбата към чешмата. Но щом постовият се отдалечи, кривнах наляво, грабнах багажа и запълзях заднешком към дерето с поглед нагоре, където би могъл да се покаже постовият. Незабелязано стигнах дерето, прикрих се под една скала на отсрещния му бряг и чаках там другите другарки. Високо горе срещу мен стоеше ням розовият параклис на свети Никола.

Изпращяха сухи съчки откъм чешмата и след малко при мене дойде Мара Петлякова. Тя се смъкнала в дерето от площадката при чешмата. На това място в дерето имаше сухи съчки, които бяха изпращели, но постовият беше високо горе и по-настрана и навярно не беше чул нищо.

Обезпокои ни звънецът на мулето на едноръкия полицейски служител, бай Кольо, който докарваше в лагера хранителни продукти и донасяше писма и колети за нас и стражарите. Ако някоя от нас има писмо или колет, старшията може да я потърси, да открие отсъствието й и да се провали бягството. Видяхме горе по пътеката да идват към лагера и мулето, и бай Кольо. Но както обикновено, при пристигането на бай Кольо и мулето се струпали и стражари, и концлагеристки, очакващи писма, това улеснило Катя и Кунка и те дойдоха при нас, без да ги забележи полицията.

Дерето беше дълбоко, труднопроходимо, но добре ни прикриваше. Ако бяхме тръгнали по голите поляни, лесно можеха да ни забележат от лагера. Стигнахме долния край на дерето. Пред нас беше Чая – буйна, мътна, дълбока, студена. Трябваше да я прегазим. Напред тръгнаха хванати една за друга Марчето и Катя. Ние с Кунка поехме след тях. Марчето и Катя бяха вече на другия бряг. Но нас буйната вода блъсна силно, за миг Кунка се откъсна от мене и водата я повлече. Беше най-страшният момент по пътя ни. С все сили успях да издърпам Кунка и вече здраво хванати една за друга, отново поехме към другия бряг. Марчето беше нагазила да идва на помощ, но не стана нужда. Ако Кунка беше загинала, не знам как бих могла да преживея, би се обезсмислило цялото бягство! Чая беше вече зад нас, пресякохме шосето и Марчето ни поведе по странични пътеки към Пловдив. Докато слизахме по дерето и докато газехме Чая, във въздуха прехвърчаха редки снежинки, но после небето се изясни и блесна слънце. В горната част на голяма стръмна поляна видяхме нещо неочаквано – съвсем нови пчелни кошери и край тях старец с голяма бяла брада и бяла коса. Жегна ни мисъл дали това не е полицейски пост. Марчето разпореди да увеличим разстоянието между двете двойки – те с Катя да вървят напред и ако се зададе опасност, да се помъчат да се справят, а ние с Кунка да се укрием. Марчето и Катя минаха безпрепятствено край стареца, минахме след туй и ние с Кунка и навлязохме в малка гора. Катя и Марчето не се виждаха вече. Пътят се раздели на две – едната пътека се спускаше надолу, другата отиваше нагоре. Долната пътека сочеше към Пловдив и тръгнахме по нея, но не настигнахме Катя и Марчето. Върнахме се назад, тръгнахме по горната пътека, подвикнахме – Марче, Катя, никой не ни отговори и отново се върнахме по долната пътека. Обзе ни голяма тревога. Какво се е случило с Катя и Марчето?! Дали вървят по друга пътека, или са попаднали в полицейски ръце!? И храна нямат – храната, дрехите и парите са у мене! А адресите в Пловдив знае само Марчето. Не ни остава нищо друга освен да се доберем до Пловдивската гара и да се опитаме да вземем два билета за София с моята лична карта. Бях си възвърнала картата по щастлива случайност. Един ден, като минавах край канцеларията на старшията, откъм кухнята видях прозореца широко отворен, старшията не беше вътре, от леко издърпаното чекмедже на масата му до прозореца се виждаха личните ни карти. Да грабна всичките, ще се разбере, извадих и прибрах само моята, да я имам, ако потрябва, и тя потрябва. Узнали бяхме, че билети за пътуване с влак се дават вече не само срещу пари, а и след показване на лична карта.

Пътечката, по която вървяхме с Кунка, ни изведе на шосето близо до Пловдив. Седнахме да починем малко и да се приготвим за влизане в града. И изведнъж – отгоре по шосето идват Катя и Марчето. Последва няма радост и след това споделени взаимни тревоги. Приготвяме се за Пловдив. Марчето ми подава червило. Как да се червя, нямам навик! Казвам – нека после, Марче, а тя: “Виждаш ли шосето за Асеновград, ако не искаш да се червиш, връщай се в лагера.” Оставям тя да ме начерви. Влизаме в Пловдив. Марчето ни въвежда в двора на познати ней хора, но в къщи няма никой. Оставяме зад къщата част от багажа и продължаваме по пловдивски улици. Вървим предпазливо – повечето пловдивски стражари бяха изкарали служебно време в лагера и ни познаваха. Марчето ни въвежда в друг двор. В двора млада жена и две деца. Жената бързо отваря вратата да ни прибере в дома, познава Марчето и се досеща откъде идем. Отвежда някъде децата и отива да изпълни поръчката на Катя – да съобщи на окръжния комитет на партията за бягството ни и за това, че една от нас, която има лична карта, ще тръгне с влака за София, а трите трябва да бъдат укривани в Пловдив, докато получат документи и възможност да се придвижат до София. Домакинята се върна придружена от по-възрастна, по-едра, облечена в тъмни дрехи жена. Жената съобщи, че другарят Васил Марков казал никой да не тръгва с влак, защото при такива пътувания напоследък ставали провали. Бивала съм свидетел как Катя друг път безмълвно е приемала становището на по-високо стоящи от нея другарки, макар преди това да е била на друго мнение, но този път настоя на своето: аз да тръгна с вечерния влак и за по-сигурно в съседно купе да пътува току-що върналият се от работа другар Иван Стамов, който сам предложи да ме придружи. След туй се поведе разговор за станал голям провал в Подуенския район в София. Възрастната другарка разказа някои подробности около провала и че са изпълнени вече двете смъртни присъди и завърши: партията не направи всичко, което можеше, за да спаси момчетата. Докато говореше, си помислих, че навярно тази жена е била натоварена от партията с някои задачи, свързани с процеса. Като си отиде, разбрах от другарките, че тя е майката на едното от загиналите момчета – Иван Христов (Зъбчето) и си спомних, че това беше едното от момчетата, за които Ленка в лагера ме сватосваше преди да узнае, че имам другар. Това момче е загинало като секретар на Подуенския районен комитет  на РМС в София.

С другаря Иван Стамов тръгваме за гарата. Той напред, аз малко след него. Той купува билети на касата, пъхва в ръката ми единия билет и застава зад мен на перона. Изведнъж непредвидена опасност – сред множеството пътници и изпращачи се откроява с ръста си новият счетоводител на лагера, фашизиран, остро настроен срещу нас, концлагеристките, за разлика от предишния, който ни помогна в труден момент. Преди да излезем от дома на семейство Стамови, другарката Елена Стамова нахлупи на главата ми черна дамска шапка, с нея изглеждах по-възрастна. Счетоводителят не ме забеляза, изтегли се с други хора по-назад на перона. Качих се във влака по най-близките стъпала и заех свободно място в първото до вратата купе. Другарят Стамов се настани в съседното. Във вагона нямаше осветление. Влакът потегли. По едно време през нощта в коридора засвяткаха фенерчета. Стана някаква разправия в съседното купе. Чух някой да казва високо: “Ставай, арестуван си!” Изтръпнах, помислих, че са арестували другаря Иван Стамов. Оказа се, че не е той, а някакъв контрабандист, черноборсаджия с чувал на рамо. На разсъмване влакът пристигна на гара Подуяне. Слязох, слезе и другарят Иван Стамов, усмихнати си кимнахме и тръгнахме в различни посоки.

В лагера много време преди бягството бях премислила къде бих могла да отида, ако достигна до София. Да търся познати ремсисти би било опасно – може да ги следят, може да са арестувани, може да попадна на полицейска клопка. Да отида отново у леля Пенка въобще не помислях. Там ще ме потърсят след бягство, а и да не ме потърсят, леля Пенка с най-добри намерения може да ме предаде. Реших да отседна у семейството на Магда и Рачо Тодорови, които живееха в собствен апартамент в кооперация “Св. София” срещу църквата “Св. София”. На младини Магда е била близка приятелка на майка ми. И Магда и Рачо, и мама и татко участвували в комунистическото движение. По-късно братът на Рачо станал министър. Магда и Рачо отиват в Париж (вероятно Рачо е бил на работа в българското посолство). Скъсват с комунистическото движение. После се завръщат в България. Рачо става банков чиновник. Мама казваше, че Магда станала много набожна. Но приятелските си чувства към мама не бяха променили. Докато беше жива мама, Магда й се обаждаше от време на време с писма. А мама, когато се връщах в София след лятната ваканция в село, пращаше на Магда кутия маринована пъстърва.

Семейството ме прие на гости, но аз сторих първата си глупост след пристигането в София – реших, че няма да е честно да не ги предупредя, че пребиваването ми у тях не е безопасно, без да им казвам откъде съм дошла. Семейната двойка се оттегли на съвещание в другата стая и след това чичо Рачо ми заяви, че не мога да остана у тях, щом съм им казала, че съм нелегална. Сбогувах се и поех към Лозенец. Катя Аврамова ме беше предупредила да не се движа по светло из софийските улици, но какво да правя, като сама направих невъзможно пребиваването си в първата квартира, в която се отбих. В Лозенец, на ул. “Миджур” живееше бившата ми колежка и бонсова отговорничка Христина Петрова, вече омъжена и с две малки деца. Предполагах, че заради децата Христина не е натоварена с дейна партийна работа. Непозната жена ми отвори вратата и ми обясни, че от една година Христина не живее в този дом, че има апартамент, но не знае адреса. (Това беше зълвата на Христина и сигурно добре е знаела къде е апартаментът на Христина, съвсем наблизо, на ул. “Руен”, но така са се били уговорили.) После от Светла Панова научих адреса на Христина.) Поех към другия край на София – на ул. “Средна гора” близо до трета мъжка гимназия живееше приятелката ми Мария Ценева, завършила вече философия, стажуваше в гимназия. Преди да ме арестуват и закарат в концлагера, с нея бяхме започнали да вземаме уроци по френски език при професор Благой Мавров. После, когато бях вече в лагера, си разменяхме писма. Щом ме зърна от балкона, Мичето се провикна: “Гане, Саве, Пенето си е дошла!” Като ми отвори, обясних на Мичето, че не съм пусната, а съм избягала и тя веднага ме отведе в таванската стая. Помолих я да ме свърже с Лиляна Милошева и Асен Чаръкчиев. Те дойдоха още на другия ден. Съобщих им поръчението на Катя Аврамова да осигурят и изпратят нужните документи за трите останали в Пловдив другарки, а за мене да уредят организационна връзка. Лиляна ми каза, че вече се е обадила, където трябва, и имам насрочена за следващия ден среща на ул. “Бузлуджа”. На ул. “Бузлуджа” срещу мене се зададе елегантна млада дама в траур. Като приближи, познах Елена Гаврилова, член на Централния комитет на РМС. Елена топло ме прегърна, поздрави ме за бягството, във връзка с което ме приемат в партията. Казах й, че съм член на партията още от 1939 година, когато бях приета заедно с Искра Панова в създадената партийна организация към Историко-филологическия факултет на Софийския университет. (Създаването обяви другарят Георги Кумбилиев. За секретар бе избран Георги Аврамов - не е братът на Катя, а със същото име - тогава студент по география.) Елена ми определи нова среща за вечерта на другия ден на ул. “Доспат”, пак с познат човек. Беше Лиляна Димитрова, член на ЦК на РМС и секретар на Софийския окръжен комитет на РМС. Облечена беше с кафяво палто и кафяв тюрбан на главата. Споделих с Лиляна съкровеното си желание да отида в партизански отряд в родния край, Троянско, където смятам, че ще бъда най-полезна. Лиляна ми отвърна: “Мислиш ли, че на мене не ми се отива в отряд, но са нужни хора тук. В Подуенския район на РМС стана голям провал, разстреляха секретаря и един от членовете на районния комитет. Месеци вече не можем да установим връзка с района. Младежите са уплашени, обезверени. Определихме тебе за секретар на районния комитет. Трябва да се възстанови организацията, няма да ти е лесно.” Така се сбъдна замисленото от Ленка в лагера мое сватосване с Иван Христов (Зъбчето). Заех опразненото ремсово място на разстреляното момче. Станах секретар на Подуенския районен комитет на РМС.

Пенка Дамянова

Среща през 50-те години.
 

Лицата им...