5 

Пенка Дамянова: Спомени за разни места и години

8 март 1942 година. Новият номер в художествената ни програма е радиото. Направили сме го от картон. На вид – истинско радио. Сложили сме го на маса, покрита с чаршафи. Под масата две големи момичета се превръщат в децата на затворените в лагера другарки и по радиото поздравяват майките си по случай международния ден на жената. Другарките ронят сълзи!

На 24 март 1942 год. под засилена полицейска охрана в лагера пристигна група от 12 жени на различна възраст: Димитрина Атанасова Тренкова (род. 7.ІІ.1885 г.), родом от Карнобат, жив. София; Елка Христова Пейчева (род. 10.Х.1911) от София; Иванка Стойкова Димитрова (16.ІІІ.1922), актриса, родом от Разград, живуща София; Митка Лалова Чакърова-Пелова (22.9.1919) от Върбица, Белослатинско, жив. София; Магда Георгиева Антонова от София, шивачка; Мара Георгиева Междуречка (род 11.ХІ.1891 г., родом от Влахи, Мелнишко, жив. София; Неша Драгиева Джангозова, род. 24.Х.1911, от гр. Стара Загора, зъболекарка, жив. София; Невена Николова Влахова, род. 19.VІІІ.1912, гр. Видин, зъболекарка, жив. София; Татяна Ненова Копчева, род. 13.VІ.1910 г. гр. София; Траяна Спасова Петкова, род. 20.ІІІ.1908 г., гр. София; София Георгиева Дончева, 22.Х.1891 г., родом от гр. Кукуш, жив. София; Тинка Дончева Бакалова-Цакова, род. 15.ІІ.1915, с. Черноконево. Идваха след провала на ЦК на БКП. Всички свързани по един или друг начин с партийни ръководители. Издържали инквизиции в полицията, отървали се от съда без присъда, но не ги освободили, а ги  довеждат в лагера с полицейско разпореждане да бъдат изолирани и да не се допуска никакъв контакт с другите концлагеристки. Изолацията трая много кратко – на “Св. Никола” нямаше нито помещения, нито достатъчна охрана, за да се поддържа изолация на отделни групи.

Точно какво е станало тогава не знаехме. Новодошлите другарки бяха много предпазливи в приказките си, а и ние не разпитвахме.Вероятно партийното ръководство в лагера е узнало по-точно за големия провал на ЦК на БРП, но и всички други усетихме, че нещо много тежко се е случило. Актрисата Иванка Димитрова сподели, че арестуван и премазан от инквизиции в дирекцията на полицията е бил и поетът Никола Вапцаров.

Не познавах лично Вапцаров, но той ми беше станал близък и скъп от стихосбирката му “Моторни песни”. Купих си я 1940 година. Тъй навреме дойде при мене това дълбоко поетично откровение! Дотогава на младежките ни екскурзии на Витоша и Люлин  рецитирах: “Арменци” от Яворов; “Поет” от Пенчо Славейков; “Цветарка” и “Гладиатор” от Христо Смирненски; “Жената” и “Елегия” от Христо Радевски. Тези стихове вълнуваха и мене, и другите младежи, но това не ми стигаше.

Вапцаровите стихове дойдоха най-съответни на времето ни, на мислите, чувствата и вълненията ни.

Най-напред запомних наизуст испанското “Писмо”:

Адрèс:

Сеньора

Франческа Лаборе

Хуеска

Майко,

Фернандèс убит!

Фернандèс

зарит в земята!

Фернандèс

го няма днес!

Фернандèс

лежи в полята

пред стените

на Мадрид.

Той бе толкова добър,

те защо ми го убиха?

И след неговата смърт

боят им нима ще стихне?

Майко, само  теб една

мойта скръб да кажа мога.

Знаеш как е през война,

колко са сълзите много –

Взреш се в нечии очи

и утеха в тях подириш,

ала скръб и там горчи

и сълзи, сълзи напират...

Може би е брат умрел

може би любим е паднал,

може би един шрапнел

е отнел прекрасна младост.

Може би сега и тя

като мен напразно чака,

ала влажната земя

го държи в прегръдка яка...

Майко, ти не го кори,

че отиде да се бие.

Фернандес бе прав, дори,

мисля, че грешиме ние. –

Само той от нас прозре

истина една в живота –

по-добре е да умреш,

вместо да живееш скотски.

Хлеб си имахме. Един

бе достатъчен за двама.

Но за бъдещия син

щеше ли да стигне мамо?

После има друго. То

някак мъчно се разбира

Тръгват. Бият се. Защо?

Само хлябът ли ги сбира?

Днес погребваха стоте,

дето ги зари блиндажа.

Аз с очите си видех,

но не мога да разкажа

колко странно бе това,

колко чудно бе за мене,

как във нова светлина

бяха хората огрени.

Аз видях, видях за миг

през дъските на ковчега,

през ковчежните дъски

те ръцете си протегат.

Те се сливат в свойта смърт,

във един човек се сливат

и в очите им горят

пламъци на смърт щастлива...

Изведнъж разбрах, че той

все пак трябваше да иде.

Милият загина в бой

и не ще го вече видя.

Майко, Фернандèс убит!

Фернандес го няма, мамо!

Фернандес лежи зарит!

Поплачи за младостта му.

Но пред стария мълчи! –

Тази скръб ще го разнищи.

Скрито нейде поплачи

и не казвай нищо, нищо...

Ако някак разбере,

ако някак той усети,

ти кажи, че сме добре

и очакваме детето.

Ти кажи му: “Долорес

детски приказки се учи.

И те питат с Фернандèс

внук ли искаш или внучка.”

Друго да ти пиша, пак

скръб ще бъде майко моя.

С поздрав: твоя дъщеря

                         Долорес Мария Гоия.

А по-късно научих и другото “Писмо”:

Ти помниш ли

морето и машините,

и трюмовете, пълни

                        с лепкав мрак?

И онзи див копнеж по Филипините,

по едрите звезди над Фамагуста?

Ти помниш ли поне един моряк,

нехвърлил жаден взор далече,

там дето в гаснещата вечер

дъхът на тропика се чувства?

Ти помниш ли как в нас

                                   полека-лека

изстиваха последните надежди

и вярата

         в доброто

                        и в човека,

в романтиката,

                      в празните

                                    копнежи?

Ти помниш ли  как

                           някак много бързо

ни хванаха в капана на живота?

Опомнихме се.

                           Късно.

Бяхме вързани жестоко

Като на някакви животни в клетка

святкаха

очите жадно

и търсеха

                 и молеха пощада

А бяхме млади,

                         бяхме толкоз млади!...

И после... после

                      някаква омраза

се впиваше дълбоко във сърцата.

Като гангрена,

не, като проказа

тя раснеше,

               разкапваше душата,

тя сплиташе жестоките си мрежи

на пустота

                     и мрачна безнадеждност,

тя пъплеше в кръвта,

                                  тя виеше в закана,

а беше рано, беше много рано...

А там –

        високо във небето,

                  чудно

трептяха пак на чайките крилата.

Небето пак блестеше

                                      като слюда,

простора пак бе

                         син и необятен,

на хоризонта пак полека-лека

се губеха платната

                               всяка вечер

и мачтите изчезваха далеко

но ние бяхме ослепели вече.

За мен това е минало – неважно.

Но ний деляхме сламения одър

и тебе чувствам нужда да разкажа

как вярвам аз и колко днес съм бодър.

Това е новото, което ме възпира

да не пробия

                своя

                   слепоочник.

То злобата в сърцето

                                  трансформира

в една борба

                 която

                           днес

                                 клокочи.

И то ще ни повърне Филипините

и едрите звезди

                       над Фамагуста,

и радостта

              помръкнала в сърцето,

и мъртвата ни обич към машините,

и синята безбрежност на морето,

където вятъра на тропика се чувства.

Сега е нощ.

Машината ритмично

припява

         и навява топла вера.

Да знаеш ти живота как обичам!

И колко мразя

                празните

                         химери...

За мен е ясно, както че ще съмне –

с главите си ще счупим ледовете.

И слънцето на хоризонта

                                      тъмен,

да нашто

              ярко

           слънце

                   ще просветне.

И нека като пеперуда малка

крилата ми

                   опърли най-подире.

Не ще проклинам,

                           няма да се вайкам,

защото все пак, знам,

                                   ще се умира.

Но да умреш когато

                                  се отърсва

земята

     от отровната си

                               плесен,

когато милионите възкръсват,

това е песен,

                    да това е песен! 

 Старшията, който заповяда на стражарите да ни бият с прикладите и при когото стана провал с хумористично-сатиричния ни вестник “Остен”, си отива. Идва нов – по-млад, енергичен. Още с първите си думи ни известява, че ако не изпълняваме заповедите му, главите ни ще се търкалят надолу из дерето.

Мина време. Един ден стражар ми казва: “Старшията те вика.” Поизплашвам се, защо ли ме вика?! Влизам в канцеларията. “Какво да те правя бе, Пенке!”, ми казва старшията. “Какво има, г-н старши?”, го питам. “Пак ти е писал”, казва старшията. Бях получила вече полагащото ми се писмо за месеца и е дошло ново писмо от Борката. “Ами, ще ми дадете писмото.” “Ще ти го дам, но щом го прочетеш, веднага да го изгориш.” Обещавам. Грабвам писмото и изхвърчавам от канцеларията. Страшният старши се оказа покровител на любовта.

Двете с Елена Балканджиева започваме да страдаме от зъбобол. Не можем с нищо да успокоим болките. След много усилия, главно на Елена, получаваме разрешение от коменданта да бъдем заведени на зъболекар. И двама стражари ни повеждат към Асеновград.

Зъболекарят почисти Елениния и моя болни зъби, сложи лекарство, каза, че зъбите трябва още да се лекуват и определи кога да отидем повторно. На връщане трябваше да се отбием в Асеновградския полицейски участък. В двора на участъка към мене се хвърли с прегръдка Лиляна Димитрова, хем се радваме една на друга, хем страдаме, че и нея са я арестували и ще дойде заедно с нас горе в лагера. Двамата стражари, които ни доведоха в Асеновград и които щяха да конвоират трите ни, ни оставят да ги чакаме в една стая на участъка и отиват в друга да си заверяват документите. Лиляна успява да ни каже последните новини за фронта и ми шепне – Йорданка защо още стои в лагера, не знае ли колко е нужна, не знае ли колко е опасно за нея стоенето в лагера! Вратата на стаята рязко се отваря и началникът на асеновградски полицейски участък ни крещи: “Кой ви разреши свиждане!” Обясняваме му, че стражарите са отишли да уредят документите си и са ни оставили в тази стая да ги чакаме. Идват стражарите. Началникът нахоква и тях и им разпорежда по пътя да ни конвоират на разстояние – единият нас двете с Елена, другият – само Лиляна. Горе в лагера да бъде изолирана от другите жени и повече никакво ходене на зъболекар. Изолацията на Лиляна трая два дни..

На полянката пак са нацъфтели макове. Пак отивам към тях, но този път откъсвам само едно цветче и го забождам в косата си. И изведнъж ставам смешна и жалка пред самата себе си: “кича се в концлагер”. и свалям цветето. “Защо го свали, хубаво ти стоеше”, чувам гласа на Йорданка. Йорданка и Лиляна са се уединили, седнали зад сградата и нещо си говорят. Усещам – ще има ново бягство и този път ще бъдат Йорданка и Лиляна. Така ми се иска да им кажа: “Вземете и мене”, но се въздържам – има другарки, много по-нужни от мене.

22 юни 1942 година. Тази сутрин Лиляна Димитрова ме е изпреварила на чешмата. Облякла е бяла лекарска престилка, налива баката и когато идвам до нея, ми запява:

“Тучи над города стали, в воздухе пахнет грязой”.

Като се прибираме в стаята, Лиляна сваля бялата престилка. На обед три другарки, Йорданка Чанкова, Мара Петлякова и Лиляна Димитрова, не бяха вече сред нас. Бяха успели незабелязано да се измъкнат през един от задните прозорци на нашата първа стая и да влязат в гората.

След обед  в най-голямата горещина се занареждаме да се къпем. Къпането продължава до късно, така че когато дойде време за вечерна проверка, Елена Илиева и Донка Ташева бяха още в банята и трябваше да се обадят, че са четири. На мене пък Катя Аврамова беше поръчала да се опитам да ме преброят два пъти – веднъж в кухнята и след туй още веднъж в строя, където чета молитвата. Старшията имаше точно определен ред във вечерната проверка. Първо надникваше в стаите до неговата канцелария да види дали има някоя болна жена, която не може да иде в строя. След туй идваше на прозорчето на кухнята, за да преброи жените, които са на работа в кухнята. След това старшията отиваше да види дали няма болни жени в първа стая и след това заставаше пред строените в двора близо до сградата, преброяваше ни и четяхме молитва.

Със забрадка на главата заедно с дежурната сме се навели над ниския циментов умивалник, гърбом към прозорчето. Готвачката е близо до прозорчето с лице към старшията. Старшията ни преброява и отива да проверява в първа стая.

Излизам без забрадка от кухнята, сядам на края на площадката откъм двора и леко скачам при другарките, които се строяват. Старшията идва пред строя. Постовият пред банята съобщава, че в банята има четири жени. Старшията ни преброява строените и завършва тридесет и една, точно, четете молитва. Дълбоко прочувствено произнасям молитвата “Отче наш”. Благоговейно се кръстим всички. Сторили сме добро човешко дело: В деня на годишнината от подлото фашистко нападение над Съветския съюз бяхме помогнали да се върнат отново в бойните редици на нашата съпротива другарките Йорданка Чанкова, секретар на Централния комитет на Работническия младежки съюз (РМС), Мара Петлякова, член на Софийския окръжен комитет на Българската работническа партия (БРП), Лиляна Димитрова, член на ЦК на РМС. Те и трите дадоха живота си в кървавата антифашистка борба – борба за свободата и добруването на трудовите хора в България и в целия свят.

На следващия ден се оказва, че липсват три жени от общата бройка. Няма ги Йорданка Чанкова, Мара Петлякова и Лиляна Димитрова. Старшията съобщава на горното началство. Свалят за разпит в Асеновград Златка Стефанова и Пенка Михайлова, после ги връщат отново в лагера. След два дни полицейското следствие продължава в страничния двор на концлагера зад параклиса до пътеката за Асеновград. Води го вече високопоставен полицейски началник. от Пловдивското областно/окръжно управление на полицията. Викат за разпит общата ни отговорничка Елена Драмалиева. Повечето другарки се отправят към мястото на разпита. Аз не искам да се мяркам пред очите на старшията, помагам в кухнята. Но дотичва едно от момичетата и ми вика: “Пене, ще разстрелват!” Хуквам към страничния двор, разбутвам насъбралите се другарки и заставам отдясно до двете строени за разстрел момичета. (Мисля, че бяха Златка Стефанова и Пенка Михайлова.) Елена Илиева Мотова подвикна зад мене “Какво правиш, Пене?” Отляво се присъединяват още няколко момичета.

Не помня колко станахме строените. Високопоставеният полицейски началник ни поглежда и се обръща отново към Елена Драмалиева: “Всичките ще ги застреляме, ако не кажеш как сте организирали бягството и къде са отишли избягалите жени.” Строените викаме: “Майче, не се бой, нека ни разстрелят!” Елена Драмалиева стои вцепенена, бледа като мъртвец. След туй с треперещи устни проговаря: “Оставете момичетата, мене разстреляйте!”

Не ни разстреляха. Не е имало разпореждане от Дирекцията на полицията. На Гешев сме нужни още живи заложници.

Следва заповед за трудово наказание на всички жени в лагера: да прокопаваме шосе от лагера за Асеновград. Теренът е труден – корава пръст, камъни, някои от тях много големи, скалисти, храсти, дървета, коренища на отсечени дървета, а в ръцете ни само кирки и лопати...

Катя Аврамова ме вика настрани и ми казва, че ще ме предложи за секретар на младежката група. “Не искам, Катя, има по-подходящи от мен другарки, с повече политически опит, по-рано от мене влезли в движението, които с желание ще се заемат с тази работа.”

“Йорданка поръча тебе да предложа”, казва Катя. Затруднена съм. Как да престъпя поръчението на Йорданка, най-свидния ми човек от концлагера. Ако беше в лагера, бих казала и на нея, че не искам, че нямам сърце за тая работа. Приемам със свито сърце. Как не ми се стои в лагера! Научаваме за ред успешни антифашистки акции в страната, за изпълнени смъртни присъди на наши другари, за смели действия на партизани. В родния ми край има толкова подходящи условия за партизанска борба! Може би има вече организирани партизани. Ако не бях в лагера, там щях да отида! Каква беднотия и какъв труден е животът на повечето хора в родното ми село, а колко красива е природата! Та нали още от десетгодишна възраст мечтаех да завърша медицина и да се върна лекарка в село и да лекувам болестите, от които мряха хората. А вечер да играя в хубави театрални представления, с които да повишаваме културата на хората, да се борим с невежеството, което наред с беднотията и болестите е голямо човешко зло! Не можах да вляза в медицинския факултет, въпреки високата си диплома – 6.18 (не помня 6.48 или 6 и 18 беше, а ми я открадна някой). Всъщност реалната ми диплома беше 5.48, но завърших класическия отдел на Първа софийска девическа гимназия през 1937 година, когато се роди престолонаследникът Симеончо и по случай рождението му дипломите ни бяха повишени с единица. В медицинския факултет приеха само 6 жени с диплома пълно 7. А по-късно влязох в младежкото революционно движение пак с мисълта да направя живота на моите съселяни и на всички хора в страната по-добър!

През 1939 година се знаех и със секретаря на ремсовата група в селото, Иван Найденов Радев, и с партийния секретар, Васил Пенчев, известен ловджия на служба общински стражар. Селото ни има много махали на километри от централната му част и във всяка махала имам съученици. В най-далечната, Жидовдол – Трифон и Васил, в Жеравица – Стана, в Кошутината – Пенка, другата Пенка в Глушка, Цона и Георги в Стойновското, Нено в Тумбевото, Атанас в Иванишница, викахме му Атанас Прасето, защото все биваше много мръсен. А в Лешко присое имаме и роднини. Там е баба Гина, сестрата на баба ми Пенка. Там са и синовете и снахите и внуците й. След 9.ІХ.1944 година братовчедка ми Райка ми разказваше, че когато в края на март 1943 година в селото били барабана, че съм избягала от концлагера, баба Гина все очаквала да се явя при нея като партизанка. А преди да умре, когато лежала вече на легло и не виждала, като влязла Райка при нея, баба Гина промълвила: “Пенке, ти ли си?” В селото имаме метох, познавам всички калугерки в метоха. За съжаление най-близката ми калугерка, баба Надежда, отдавна почина. Останала е само една снимка в албума у дома. На снимката засмяната калугерка баба Надежда държи в ръцете си начумереното бебе Пенка Дамянова. На два километра и половина от селото е Троянският манастир. Там е дядо Герасим, най-старият дълбоко уважаван от всички калугер. След като ни причестяваха в църквата, дядо Герасим канеше учителите на чай на терасата пред килията си. На масата стоеше голям самовар. На мама и на татко и на другите учители дядо Герасим наливаше чая в специални руски чаши, а на мене сипваше в малка шарена дървена паничка. В местността Усойната имаме ливади и колиба. До нашите ливади са ливадите на чичо Минко Мошеков, той е от рода на онзи игумен на Троянския манастир, който е бил приятел на Васил Левски. Чичо Минко е овчар. Пасе овцете и свири с кавал. Майка му баба Сима кваси чудесно гъсто овче кисело мляко и прави от прясното мляко един разкошен сладкиш, на който в нашия край викат “бял мъж”. В малкото стопанство на чичо Минко работят жена му и дъщеря му Маринка и зет му Иван. Други хора тук няма. Махалата Усойната е по-далеч.