4 

Пенка Дамянова: Спомени за разни места и години

Десетина дни след Новата година в стаята се втурва Елена Балканджиева и поверително съобщава: има списък...

Научаваме го официално:

Александра Христова (Саша)

Валентина Попова

Зелма Алмалех

Мара Станева

Маня Енчева

Олга Хранова

Райна Георгиева

Фанка Николова

Шейсет и три годишната кака Мара Станева е в Асеновградската болница. Валентина Попова е в Пловдивската болница на операция от апендицит. Другите набързо си приготвят багажа и стражарите ги повеждат към Асеновград. Старшията казва, че ги освобождават. Небивала радост – цяла група другарки от лагера отново ще се включат в антифашистката борба! Но след два дни “освободените” се връщат в лагера. Няма я само Валентина Попова. На отиване за София полицаите присъединили само Мара Станева от Асеновградската болница, а Валентина останала в Пловдивската. На връщане кака Мара Станева отказала да остане в болницата и се връща заедно с другите в лагера. Другарките обясняват, че в Асеновград и в София ги карали да подпишат декларации, че няма да се занимават с политическа дейност, те отказали и освобождаването било отменено. Възхитени сме от държанието на другарките, даже песен за славната осморка измисляме. Особено сме възхитени от най-възрастната кака Мара Станева и от представителката на младежката ни група Райна Георгиева. Когато на връщане били в етапното комендантство на Софийската гара, извикват на телефона Райнето. Обажда й се самият директор на полицията, отново я убеждава да подпише. Казва й, че при него е майка й, да пожали майка си. Райнето отговаря, че няма да подпише и че майка й ще я разбере. Милата моя връстничка Райна Георгиева, няма я вече, почина преди няколко години. Телевизионните зрители често се радват на духовитостта на репортера Владо Береану, но не знаят нищо ни за майка му, ни за баща му. Владимир Береану е син на бившата концлагеристка Райна Георгиева.

Някой подхвърля на Маня Енчева: “Маня, ти защо не подписа декларацията, нали си напуснала партията?” Маня отговаря” “Няма да плюя на младините си”, но след туй добавя: “Само че не знам дали не сбъркахме”. Това “дали не сбъркахме” на Маня се вряза в паметта ми. Маня ми беше симпатична с искреността си и прямотата си, но бяха ни казали, че е “ликвидаторка”. Тя действително формално се е била отказала от членството си в партията. Но не е казала никому, че се е отказала, защото се е включила в Съветското разузнаване. Мисълта на Маня, че “може би сгрешихме”, се потвърди от писма на близки на концлагернички, свързани с членове на висшето партийно ръководство. Стана ясно, че осемте другарки е трябвало да подпишат декларациите, за да бъдат освободени. Обстоятелството, че голям брой от най-дейните членове на партията и РМС се намират в концлагерите, беше наложило този компромис. Другарите от концлагер “Кръсто поле” в Беломорието са били известени за тази ориентация на партийното ръководство и включените в списък за освобождаване подписали декларациите и били освободени. Но това указание не бе достигнало до нас, макар да бяхме по-близо до София, отколкото другарите от “Кръсто поле”.

Престанахме да пеем песента за славната осморка, но уважението ни към другарките, удържали на тежко изпитание, не намаля.

Дълго време в лагера никаква болест не бе ме спохождала. Не бях обаче добре защитена от зимния студ. В края на 1940 година си бях купила хубав голф с намерение да ставам скиорка, но яке не успях да си купя. Не бях си взела и зимно палто. Тънкият черен купешки пуловер не можа да ме предпази. Започна да ме пробожда под лявата плешка, закашлях, вдигнах температура. Д-р Райна Георгиева (лекарка от Плевен) ме преслуша. Каза, че е сух плеврит и настояваше пред старшията да ме заведат в Асеновградската болница, защото заболяването може да се усложни. Старшията не разреши. Кака Пенка Мирчева извади една хубава домашна вълнена фланелка, даде ми я и каза, че тя ще ме изцери. И фланелката, и добрината на кака Пенка ме стоплиха и излекуваха. Оздравяването ми съвпадна с друга неочаквана радост. Получих колет в шперплатен сандък с надпис “Разрешено от Дирекция на полицията”. Роднинските чувства бяха раздвижили леля Пенка и макар да не одобряваше антифашистката ми дейност, беше издействувала полицейско разрешение за изпращане на колет. Моят колет не беше първият в лагера. Макар че беше забранено получаването на колети, още есента дойде колет за Мара Петлякова с надпис “Разрешено от Дирекция на полицията”. Тогава Катя Аврамова каза, че всички, които имат близки с материални възможности, трябва да им пишат за изпращане на колети с полицейско разрешение. След колета на Марчето дойдоха още няколко колета до различни другарки.

Освен хранителните продукти в моя колет имаше нещо небивало – разкошно кожухче в тъмносив цвят на външната гладка страна и хубава бяла вълна с тук-таме тъмни пръски отвътре. Към кожухчето имаше красиви дамски кафяви кожени пантофки. Бележка в джоба на кожухчето известяваше, че кожухчето и пантофките са от майката на Борката. Милата майка Траяна, толкова грижи и обич бе проявила към несбъднатата си снаха. Кожухчето беше мъжки модел. Не знаех, че е изработено в кожухарската кооперация “Свети Илия” и е същият модел като моделите, с каквито кооперацията снабдява германската армия, и където бащата на Борката работил като майстор-кожухар. (След време готовите за експедиране кожени изделия на кооперацията, предназначени за германската армия, са били запалени от смелата героиня на нашата съпротива Виолета Якова.)

Скъпоценното кожухче не само топлеше. то ми създаде и удобство при носене на тежки дървета. Пантофките дадох веднага на възрастната кака Мара Станева. На нея все й беше студено на краката. Пантофките я стоплиха. Радваше се на красотата им и нощем спеше с тях.

В друг колет, изпратен до друга другарка, имаше друго богатство. В писмото, придружаващо колета, пишеше: “Изпращам ви ябълки да си похапнете.” В колета имаше наистина малко ябълки, но не на тях се зарадвахме. Писмото сигнализираше (уговорен с Цола сигнал), че в колета има марксическа литература. Разцепихме шперплатените стени на сандъчето и открихме коли от книга на Ленин по националния въпрос.

Започна първият в концлагера курс по марксизъм-ленинизъм. Ръководители бяха Йорданка Чанкова, Мара Петлякова и Катя Аврамова. Те поред изнасяха лекции пред всички ни, а след това всяка от тях работеше със своя учебна група. Попаднах в групата на Йорданка Чанкова. Определихме си час на мълчанието, през който индивидуално да се подготвяме, като ползуваме оригинала и бележките си. Олга Хранова протестираше срещу това решение. Щели сме да я уморим с този час на мълчанието. Не можела да мълчи цял час. Но Йорданка успя да я увлече така в учебната работа, че Олга стана строг блюстител на часа на мълчанието. и правеше бележки на тия, които го нарушаваха.

В началото беше трудно. Повече другарки в нашата група бяха работнички. Само Мара Енева от групата беше разучавала марксическа литература. Йорданка ни разяснява трудните пасажи. После всяка от нас самостоятелно разучава материала. След туй Йорданка започва препитване. Не допуска механично да се заучава текста. Изисква всяка от нас добре да премисли и със свои думи да обяснява.

Йорданка не се задоволяваше с познанията, получени преди в организацията и в политическата школа в СССР. И в лагера упорито работеше за подготовката на всяка своя лекция, на всяко събеседване. Седнала на леглото си с куфарче на коленете, на куфарчето - книга, лист и молив, Йорданка задълбочено разучаваше статиите на Ленин по националния въпрос и си водеше бележки, без да се смущава от шума и приказките наоколо й. От Йорданка научихме не само да вникваме в учебния материал, но и да обобщаваме, да правим изводи и на общите събеседвания в колектива не я засрамвахме.

Тежко беше да си в концлагер, да си с вързани ръце. Но имаше и за какво да ни се завижда. Ред филми, които гражданите на нашата република гледаха след 9 септември 1944 година, ние бяхме “видели/гледали” в концлагера. Незабравими бяха тъмните зимни вечери, изпълнени с увлекателните разкази на Йорданка. Прескачахме граничните колчета на концлагера и отлитахме далеч в страната на социализма. Вярата в победата ставаше още по-силна.

А на утринта в лагера екваше: “Крутится, вертится над головой, крутится, вертится шар голубой” – песен от филма “Младостта на Максим”, който Йорданка ни бе разказала, и песен, която бе ни пяла. Хубаво пееше Йорданка, с тънко чувство към музиката и към текста на песента. От руските песни любими й бяха: “Славное море – священный Байкал” и “Эх ты, доля моя доля...”

Чудно умение имаше Йорданка да разбира болките на другарките си, да се притичва на помощ, да вижда неща, за които малко хора биха се сетили. Йорданка ме запита нужен ли ми е един голям дебел шал, изплетен приживе от майка ми от хубава европейска тъмносиня тройка прежда, който бях донесла в лагера и го държах под възглавницата си. Казах й, че не ми трябва. Тя го взе, разплете го, опъна преждата, нави я на кълба и започна да плете нещо. Мислех, че плете за себе си, а тя ме изненада, като ме издокара с чудесен плетен костюм и ми върна останалата от шала прежда. От останалата прежда реших да изплета два чифта къси чорапи – един за мене и един за Борката. Бях почнала вече втория чифт, но за да не се закачат другарките, не им казвах за кого са. И изведнъж Йорданка ми казва: “ако ти остане прежда, изплети един чифт за момъка, знаеш ли колко ще се зарадва.” Изчервих се и признах, че плета вече чорапи за него.

В началото пазех съчиненията на Пушкин в куфара си, но след като получих колета и опразних от съдържанието му твърде големия сандък, настаних в него книгата. Другарките започнаха да ми дават получени от тях книги по легален и нелегален път, да ги пазя. Всички започнаха да ми искат книга за четене от сандъчето под леглото ми и така неусетно станах библиотекарка. Полагах много грижи за опазване на книгите, но от многото ползуване някои книги се нацепваха, изръффаха. Правех лепило от черешов клей и ги подлепвах. Много ме ядосваше една другарка с оригиналния си начин на четене на книги – не държеше цялата книга, като четеше, а за по-леко вадеше коли от книгата и подгъваше ъгли. Така книгите не само се увреждаха, но се случваше другарката, която вземаше за четене книгата след тази оригинална читателка, да открие, че липсват страници. Направих деликатно бележка на “изобретателната” читателка. Йорданка изглежда беше чула разговора ни и на общо събрание строго разкритикува грешницата и говори какво голямо духовно богатство са книгите и колко важно е те да се пазят, особено при концлагерните условия, когато възможностите ни да четем книги бяха толкова ограничени. Тази критика пред всички спомогна много за опазване на малкото книги, с които разполагахме.

Йорданка създаваше у нас навик да мислим, да имаме критично отношение. Предстоеше да си избираме нова главна домакиня. Преди общото събрание Йорданка ме запита: “Как мислиш, коя другарка е най-подходяща?” Посочих една другарка, работничка, опитна домакиня, чистница. Йорданка ме запита: “Не си ли забелязала у нея някакъв голям недостатък?” В първия момент не се сетих. Йорданка ми каза: “Не си ли забелязала, че когато й правим забележка за допусната грешка, никога не се съгласява, а човек, който не търпи критика – не се развива, не расте.

Въпреки несгодите Йорданка умееше винаги спретнато, чисто и с вкус да се облича. От парче груб черен шаяк си уши пола и елече. За ходене за дърва си изплете хубава шапка авиаторски модел, който след това масово се разпространи в лагера. От парче басма, недостигащо за рокля, си уши лятно сукманче. А като дежуреше в кухнята, препасваше селска престилка и забраждаше пъстра забрадка.

Йорданка развълнувано пишеше писма. Особено се вълнуваше, когато пишеше писмо до съпруга си, Георги Чанков.

В любовните писма Йорданка имаше много силен конкурент в лицето на леля Гица Карастоянова.

Писането на писма беше най-съкровеното ми концлагерно занимание. Още първите дни след пристигането ми в лагера се заех да си осигуря пликове, листа и марки. Обърнах се към младия стражар Иван – рус, синеок, кръглолик, мълчалив, но  като се обърнеше човек към него, на лицето му бликваше усмивка, не стражарска, а чиста като на дете. Обяснявам на Иван какви точно пликове и листа да ми купи от Асеновград, но хич не ми се вярва да намери. Иван ме зарадва много, когато ми донесе желаните пликове и листа, каквито ползвах в София, когато бях на свобода.

Толкова напиращи мисли и вълнения исках да споделя! А можех да изпращам само по едно писмо на месец и то цензурирано от старшията и от началника на Асеновградското околийско полицейско управление. Почти във всичките си писма слагах цвете от околността на лагера. Най-много ползувах едно цвете, което в родния ми край наричат метличина – то не е известната синя метличина, която расте в нивята, а планинско нискостеблено светлолилаво цвете, което не увяхва и не променя цвета си.

На Борката започнах да пиша, след като получих писмо от него. Струва ми се, че най-хубавото нещо, което съм написала в живота си, бяха концлагерните ми писма до Борката. След 9.ІХ.1944 година го запитах дали случайно е запазил някое писмо. Той ми казва, че писмата ми били художествени произведения, но от конспиративни съображения трябвало да ги изгаря. Само Мичето Ценева беше запазила едно мое писмо от месец февруари 1943 година, украсено с изсушено пролетно жълто минзухарче и мартеничка за 1 март.

Още в началото на 1942 година младежката група в лагера намислихме да издаваме жив вестник – хумористично-сатиричен. Искра Панова му даде името: “Остен”. В списването му участвуваха: Искра Панова, Мара Енева и ние двете с Лиляна Милошева. Събирахме материали и от другите другарки. Пенка Михайлова участвуваше с весели стихчета. Даваше материали и Катя Аврамова. Подреждахме събраните материали, оформяхме вестника и обикновено събота вечер се редувахме с Лиляна Милошева да го четем пред другарките. За по-прегледно с Лиляна преписвахме събраните материали, така че оформените броеве на вестника бяха с Лиляниния и моя почерк. След прочитането предавахме всеки брой на Мара Енева. Тя някъде ги криеше и пазеше (за историята!). По едно време Марето ми каза, че мястото, където крие вестниците, е неудобно, не може да слага там повече вестници, затова следващите броеве аз да укривам и пазя. Не търсих специално скривалище. Слагах вестника в ъгъла на шперплатения сандък под леглото ми, където стояха и книгите от общата ни библиотека, да е близко до мене, при опасност да съобразявам как да

маневрирам, но ако предприемеха обиск на стаята по време, когато съм за дърва, нищо не бих могла да спася...

Тежкият режим, въведен след бягството на Цола Драгойчева и Рада Тодорова, не беше отменен. Калинка Радулова от втора стая рискува да отиде до нужниците в забранено време. На пост е Владо “Термоза” – стражар на средна възраст, висок, червенокос, с белезникаворозов цвят на лицето, глупав, злобен и страхлив. Казваше, че службата му в лагера е голям “термоз” (тормоз) и го нарекохме Термоза. Термоза не пуска Калинка да отиде към нужника. Тя настоява. Термоза започва да я удря, блъска и тика към банята. Чуваме Калинкините викове за помощ. Двете с Живка Гуцалска се оказваме най-бързоноги и първи пристигаме на местопроизшествието. Следват ни повечето другарки от първа стая, след туй идват и другарки от другите стаи. Щом ни вижда, Термоза се изплашва, пуска Калинка и започва да крещи: “Господин Старши – революция!” Излязла на площадката пред кухнята, Елена Илиева Мотова, готвачка този ден, чумосва отдалеч с ръка Термоза и му вика: “Разбира ти глупавата глава какво е революция!” Позован от крясъците на Термоза, старшията излиза от канцеларията, но това съвпада с излизането на другарки от втора и трета стая в помощ на Калинка. Една от тях за всеки случай е откачила и грабнала дървена закачалка. Като вижда жената със закачалката, старшията се изплашва, прибира се в канцеларията, заключва вратата и през прозореца разпорежда на стражарите да удрят с прикладите. И те ни заудряха. Прикладът на стражаря, който ме удряше, се закачи за кожухчето и го раздра и стражарят престана да ме удря. Живка понесе най-много удари. Бити, унижени, угнетени, се прибираме в стаите. И изведнъж на вратата на нашата стая се показва Пенка Михайлова с голяма дървена лъжица в ръка и казва: “Другарки, кой иска дроб и сърце от орел?” Няколко дни преди това стражарите бяха доубили премръзнал на едно дърво орел. Пенка Михайлова сметна, че орелът може да допълни оскъдната ни храна, попари го и, скубан-недоскубан, започна да го вари. Орелът не увираше, само неприятно умирисваше кухнята. Готвачката и дежурните гонеха Пенка, искаха да изхвърлят орела, но Пенка упорствуваше и ето я сега, решила да разведри тежката атмосфера, като ни поднесе дроб и сърце от орел. “Махай се с този орел”, подвиква й Живка. Стана ми жал за Пенка и тръгнах към лъжицата. Дойде и Искра и двете куснахме от дроба и сърцето на орела.*

Не можем да се примирим с положението, че полицията в концлагера си позволи да ни бие. И преди това е имало наежени срещу нас стражари, но до драстични конфликти не беше се стигало. А сега, позволили си веднъж да ни бият, полицаите могат да отидат и по-далече. Близките ни в София трябва да научат за станалото. Но как да им съобщим, когато писмата ни се цензурират от лагерната полиция. Мара Петлякова намира начин – успява да уговори един стражар да пусне тайно наши писма в Асеновград. Писмата пристигат благополучно до адресатите  и в София се организира протест за станалия побой над жените в концлагер “Св. Никола”.

Старшията съобщава нов списък за освобождаване. Искра влиза в списъка! И в същото време концлагерният ни колектив губи ценни свои членове, особено Искра. Трептя от радост. Искра няма повече да се мъчи и похабява край параклиса на свети Никола, а отново ще включи в борбата творческия си ум и горещото си сърце. Искра пък страда, че мене ме няма в списъка. Освобождаването на Искра е надежда и за мене за възможно скорошно освобождаване. И другарките така мислят и казват, че в следващия списък непременно ще ме има.

Писането на нецензурирани писма ни се услади и Мара Петлякова събира втора партида да ги предаде на стражаря за директно пускане в Асеновград. Но този път става провал. Стражарят съобщава на Марчето, че не успял да пусне писмата и забелязал, че някой от колегите му ги е пипал и ги е разместил. Мара Петлякова взима

писмата, изгаря ги и уверява стражаря, че никоя от нас няма да го предаде и той да не признава.

По пътеката откъм Асеновград се задава снажен конник в ловджийски дрехи и шапка, придружен от двама стражари. Като наближават, познавам и конника, и коня. На седлото е полицейският инспектор Станиша Станишев, който ме арестува в 3 часà сутринта на 3 юли 1941 година, а конят е същият, който асеновградският полицейски началник Иван Димитров яздеше на 4 юли 1941 година, когато пристигнахме в Асеновград. Започва полицейско следствие. Разпореждат ни да влизаме една по една в канцеларията на разпит при полицейския инспектор. Не бързам да вляза. От другарките, които излизат, научавам, че инспекторът разпитва за дадените писма на стражаря и за някои други неща в лагера. Искам добре да премисля. Станишев прояви кавалерство при арестуването ми, сега може да опита да изтръгне нещо от мене. Преди да вляза, помолвам Ленка и Петранка Нешева да стоят близо до вратата.

“Очаквах да дойдете първа”, казва Станишев, “нали се познаваме, донесъл съм ви бонбони” и ми поднася плик с бонбони. “Не ща бонбони”, му казвам, искам свобода, искам да освободите всички ни, които стоим тук близо година без никаква вина! “Хубаво, ама не зависи от мене”, казва Станишев. “Зависи откъде ще задуха вятърът, дали от запад, или от изток. Сега ми кажете на кой адрес писахте писмо” и изрежда по списък адреси (доносникът е преписал само адресите, а писмата вече са изгорени). Казвам на Станишев, че не съм писала на никой от изброените адреси и че старшията знае до къде пиша писма. Станишев не дава вид да ми е повярвал, но не ме разпитва повече за писмата. Говоря на Станишев колко трудно и опасно е носенето на дърва, особено през зимата, едва издържаме. Носим тежки дървета на дълго разстояние, хлъзгаме се, падаме, възможни са счупвания на крака и ръце, не са изключени и смъртни случаи, опасно е за всяка от нас, но особено за възрастните другарки. Поне за през зимата да се наемат магарета за пренасяне на дървата... И как може да ходим до нужниците само в определени часове, а не когато имаме нужда!

Напускам канцеларията. Ленка и Петранка са чули разговора и ме упрекват, че не съм взела бонбоните, а аз мислех, че непримиримо принципната Ленка ще ме похвали. Почти всички другарки бяха говорили на полицейския инспектор за опасностите при носенето на дърва и няколко дни след заминаването му докараха магарета. Смекчен бе и тежкият режим. Можехме да ходим до нужниците, когато имахме нужда през деня.

Пренасянето на дърва с магарета затрудни много стражарите. Трябваше предварително да подготвят дървата за товарене, да товарят и разтоварват магаретата. И след десетина дни и старшията, и стражарите възстановиха предишния ред. и ние отново заехме службата на магаретата. Стражарят, на когото бяхме дали писмата, беше признал и още същия ден го изведоха от лагера.

На постовия стражар, застанал до дувара на превърнатия в баня магарешки обор, се случва “чудо”: някъде отгоре пада пакет и се разтваря при краката му. Стражарят вижда изписани книжни листа с едро заглавие “Остен”. Вдига пакета и го понася към канцеларията на старшията. “Чудото” виждат и няколко другарки и разбираме, че живият ни вестник е вече в ръцете на старшията. Марето Енева е криела броевете зад една греда в банята. Но зад тия греди други другарки пъхат разни вещи за баня и за пране, които постепенно изтласкват скрития вестник (обидно положение за културния ни орган) и при последния тласък той полита, че да просвети и полицаите!Изгарям броевете, които са при мене. Обмисляме какво да правим. Листата, предадени от стражаря на старшията са изписани с почерците на двете ни с Лиляна Милошева. Двете ще поемем цялата отговорност за вестника. Ние сме го съчинявали, ние сме го писали, ние сме го чели. Предстои ни заминаване за Дирекцията на полицията, а след това за затвора.

Мара Петлякова иска да ни спаси от зловещото пътешествие. Разговаря тайно със счетоводителя на лагера. Той е католик, много предпазлив, но не е настроен срещу нас. Счетоводителят е прочел вече вестника ни и казва, че старшията още не е съобщил на по-горното ръководство. Колебанията на старшията са ни ясни – той е най-осмения във вестника. Марчето уговаря счетоводителя да убеди старшията да не съобщава за вестника, за да не стане за резил пред началството. Старшията потулва историята с вестника. Ние преустановяваме вестникарската си дейност.