3  

Пенка Дамянова: Спомени за разни места и години

Двете членки на Централния комитет на Българската работническа партия Цола Драгойчева и Рада Тодорова дойдоха в лагера по различно време.

Не помня какво наложи да къпем Цола след пристигането й не в банята, а в кухнята. Цола се преоблече с много фино бельо и разкошен пухкав халат с две лица – едното бяло, другото розово. Повторно тоя халат не облече. С такава дреха не могат да се носят дърва и освен това много е очебийна и различна от облеклото на другите жени.

Катя отреди легло на Цола в нашата стая. Научавам, че Цола е легендарна героиня от Септемврийското въстание 1923 година, известна под името Соня. Според партийната йерархия Цола стана политически ръководител на колектива и започна да властвува и да налага мнението си, което невинаги биваше най-умното и най-подходящото. Катя Аврамова я превъзхожда по ум и по такт, но безмълвно се подчинява на Цола. С идването на Цола атмосферата в колектива започна да се променя. Някакво разместване стана в нашата стая. Няколко другарки отидоха в другата сграда – във втора или трета стая. Засили се бдителността към заподозрените в предателство и провокаторство...

Ана Илиева се вълнува от положението на фронта и казва: “Не мога да си обясня защо хитлеристката армия не бе отблъсната и навлезе толкова дълбоко в Съветския съюз.” Значи ти не вярваш в победата на Съветския съюз, сухо я срязва Цола. Другите мълчим...

Останали сме един ден с Искра сами в стаята и аз споделям, че никак не ми харесва, дето Цола не приема ничие друго мнение и налага само своето. Искра ми казва: “Казах на Катя – защо допускаш да те мачка, когато си по-умна от нея.” Нещо изшумоля близо до отворения прозорец. Надниквам – Цола седнала на припек отвън до стената и сигурно е чула задочната ни критика...

В дъждовно време дворът на лагера се разкалва и калта, въпреки предпазните ни мерки, прониква в общите помещения, а понякога и в стаите. Заемаме се заедно с полицаите да правим калдъръмена пътека в двора. Събираме подходящи камъни около лагера и ги носим в двора. Стражарите правят от тях калдъръмена пътека. Цола енергично се включва в трудовата дейност. По едно време не я виждам на строителната площадка. не забелязвам, че липсват и Катя Аврамова и кака Рада Тодорова. След време Цола се показва отдолу, опира се на дървен прът и куца. Обяснява, че като дигала един камък, се подхлъзнала и си навехнала крака. Никой не се съмнява в обяснението. А истината е друга – Цола Драгойчева, Рада Тодорова и Катя Аврамова успяват незабелязано да стигнат до река Чая. Опитали се да я прегазят. Не могли. Водата била много дълбока. На връщане по стръмнината Цола си навехнала крака. Цола продължи да куца и след като кракът й се беше оправил, и един стражар, като я гледаше, каза: “Ей, осакати се тази жена...”

Не знам как изникваха обръщенията на по-младите към по-възрастните другарки, но в тях нямаше точно съобразяване с възрастта. Мара Станева и Настя Исакова бяха най-възрастни. На Мара Станева викахме кака Мара, а на Настя Исакова – Настя. Георгица Карастоянова и Дона Богатинова са на еднаква възраст. На Георгица Карастоянова викахме леля Гица, а на Дона Богатинова – кака Донка. На Цола Драгойчева викаме Цола, а на Рада Тодорова – кака Рада. Навярно тия обръщения дойдоха от някои другарки, които отпреди са познавали по-възрастните. На Елена Драмалиева викаме “майче”, заради майчинското й отношение към нас и заради майчината й тъга по сина й Любчо.

Лагерното ежедневие налага за едно или друго нещо да се обръщаме към един или друг полицай. По-младите стражари зовем с малките им имена. По-възрастните с добродушното “бай”, предхождащо името им. Но добре усещаме, че и бай Вълко, и бай Илия са закоравели полицаи, зад гърба на които има не едно злодеяние и са готови без капка жал да изпълнят и най-гнусни полицейски разпореждания. Някои стражари са с еднакви имена, но различни по характер. Бай Кольо се отнася с уважение към нас, но младият русокос, излъскан Кольо е голям хитрец. Гони изглежда полицейска кариера и е готов на всякаква подлост не само спрямо нас, но и към колегите си. Д-р Райна Георгиева дълго време превързва някакви скрофули по врата на бай Вълко, но ни едно “благодаря” не получава. А след 9.ІХ.1944 година научаваме, че тоя бай Вълко е бил един от яростните преследвачи на Лиляна Димитрова в Пловдив преди смъртта й. Съвсем различен е по-младият Вълчан. В най-трудни и опасни за нас моменти е проявявал добрината си.

Старши-стражарите, непосредствени началници на женския концлагер, се сменяха един след друг. След като изтече смяната на първия, Терзиев мисля се казваше, на мястото му дойде по-възрастен полицай. Няколко дни след пристигането си той заговори в двора Райнето Георгиева. Казал й, че има дъщеря на нейните години, че му е мъчно, че толкова млади момичета са затворени в лагера. Разпитвал я за майка й, за брат й. Една сутрин освен голия чай и хляб, който ядяхме дотогава, на масата се появи и по малко сиренце. Друга сутрин хапнахме по няколко маслинки. Блаженството не трая дълго. Състрадателният старши изчезна. Дали някой стражар доложи на по-горно началство, че старшията дава на жените от стражарския оклад, или пък самият старши отиде другаде да служи, за да не бъде заставен някой ден да стреля срещу момичета на възрастта на дъщеря му – не разбрахме.

Новият старши е по-млад – висок, леко прегърбен, русоляв, с изцъклени очи.

Станала съм както винаги рано и слизам към чешмата да се мия. “Къде си тръгнала толкова рано”, ме стряска злобният глас на старшията. “Да се измия на чешмата”, му отговарям. “Башибозушка работа”, казва старшията. Излишно е да го питам какво общо има моето миене с вилнелите по времето на турското робство башибозуци.

Дежурната бие звънеца за закуска. “Кой ви разреши да биете звънеца”, крещи старшията от прозореца на канцеларията. “Без мое разрешение звънецът няма да се бие”, добавя старшията. Груб, циничен, старшията Зархулев стана постоянна тревожна заплаха за нас.

Заесени. Зарониха лимоненожълти листа липите. Пламнаха като огньове кленовете в червено, оранжево, жълто. Така ми се иска да тръгна по посипаната с листа пътека! Но горе над чешмата бди въоръжен постовият стражар. И аз се отказвам от есенното си пътешествие. Вдигам преливащата бака и поемам нагоре по стъпалата към сградата на лагера.

Честита зима, честита зима, шепне първият сняг. Не знае, че на никоя от нас не й се иска да зимува край каменния параклис!

Ръководител на младежката ни група е Мара Енева от Сливен. Повечето момичета сме студентки и знаем Марето като председателка на секцията на студентките при дружеството на жената с висше образование. В тази секция студентките членки на БОНСС и на “Жан Жорес” развиваме интересна културна и обществена дейност. Мара Енева следва естествознание, но има и литературни интереси. Обича да рецитира “Балада за нероденото дете” на Иржи Волкер. Наобиколили сме Марето и обмисляме как да разнообразим живота в лагера. Ще подготвим литературно-музикална програма. Нямаме нужните ни материали, но едни от нас помнят стихове – от Гео Милев, от Смирненски, от Вапцаров, други знаят революционни песни, наши и руски. Всяка от нас припомня по нещо подходящо и постепенно припомняното се излива в художествен монтаж от стихове, песни и кратки монолози на представителки на различни страни. Лиляна Милошева става съветска девойка, Марето Енева – югославско момиче. Мене пък определят за испанка. Трудно е не само създаването на монтажа, още по-трудна се оказва подготовката на художественото му изпълнение. Полицаите не бива да знаят, а възрастните другарки не трябва да го чуят, преди да е напълно готов. Помолваме възрастните от нашата първа стая в подходящо време да излизат от стаята, да отиват в другите стаи, в двора, в кухнята, където могат другаде, а ние да репетираме в стаята.

Изнасянето на готовата програма насрочваме за 27 октомври, църковния празник на света Петка, когато Петковците и Пенките празнуват имения си ден. В лагера сме четири Пенки (по-късно станахме осем) – Пенка Тенева-Огнянова, участничка не само в нашето, но и в румънското революционно движение, пребивана и осакатена от румънската полиция, но винаги излъчваща обич и благост в отношенията си с Пенка Мирчева от село Дълбоки, Старозагорско, боледувала от костна туберкулоза, куца и ходи с бастун, държи на ред и справедливост, не премълчава грешките; Пенка Михайлова, жизнерадостна трамвайна кондукторка, пее песни, пише стихчета, олицетворение на сърдечност и доброта, и аз – Пенка Дамянова, най-младата от всички млади момичета в лагера, докато дойде Марето Бояджиева, по-млада от мене, и аз престанах да съм най-младата.

27 октомври, Петковден, е между два революционни дни – 22 септември, ден на българското антифашистко въстание 1923 год., и 7 ноември, деня на Великата октомврийска социалистическа революция. Художествената ни програма е с революционно антифашистко съдържание. Започваме с откъси от разтърсващото Гео Милево “Септември”: 

Нощта ражда

 из мъртва утроба

вековната злоба

на роба:

своя пурпурен гняв

- величав

.....................................

Глас народен:

                Глас божи.

С хиляди ножа

прободен

народ –

затъпен

унижен –

по-нищ и от просяк

останал

без мозък

без нерви

въстана

из мрака тревожен

на своя живот

-          и писа със своите кърви

                       СВОБОДЕН!

.............

 Септември! Септември!

О месец на кръв!

на подем

и погром!

Мъглиж беше пръв

Стара

и

Нова Загора

Чирпан

Лом

Фердинанд

Берковица

Саранбей

Медковец

        (с поп Андрей)

- градове и села

..................

хиляди вери

-          вяра в народний възход

хиляди воли

- воля за светъл живот,

..............

хиляди –

маса –

народ.

..............

 Следват откъси, песни, кратки монолози, отразяващи Октомврийската революция, борбата на испанския народ, борбата на Съветския съюз срещу фашисткия нашественик, борбата на югославските народи.

Завършваме пак със “Септември”: 

По небесните мостове

високи без край

с въжета и лостове

ще снемем блажения рай

долу

върху печалния

в кърви облятия

земен шар.

Всичко писано от философи, поети –

ще се сбъдне!

-          Без бог! без господар!

Септември ще бъде май.

Човешкия живот

ще бъде един безконечен възход

-           нагоре! нагоре!

Земята ще бъде рай –

ще бъде!

Стиховете, песните, монолозите се изпълняват развълнувано, проникновено...

Стоплихме сърцата на по-възрастните другарки, вляхме нови сили в изстрадалите им души.

Наближава 7 ноември. Студ е сковал лагера. Никакво писмо, никаква вест от близките. Стражарите лъжат, че Москва и Ленинград са в германски ръце. Не им вярваме. По идея на Цола Драгойчева играем политическа игра: младежки комитет от трима души организира сред останалите девойки при спазване на пълна конспирация масова политическа работа, съобразена със задачите на ремсистите в страната. Издаваме и специален брой вестник. Заглавието художествено е изработила Искра. А цялото съдържание калиграфски изписала Венчето Драгиева.

На самия 7 ноември, наобиколили напълнена с жар счупена стомна, слушаме Цола Драгойчева, простряла ръце над жарта, да ни говори за Октомврийската революция, да разказва спомени от Съветския съюз.

Дават ни по една тенекиена печка за всяка стая. Но се оказа, че коминът на нашата стая е запушен. Огънят не може да се разгори. Стаята се напълни с дим. Живка Гуцалска се покатери на покрива. Изчисти комина. Стъкна отново огъня и печката забумтя. Не само комини умееше да чисти Живка в студ и сняг. Тя смайва и нас, и стражарите с умението си да цепи дърва на дръвника в двора на лагера. Никоя друга от нас не можеше да върши това. Не само домакински умения имаше Живка. Беше и справедлива и пряма и затова най-дълго време тя ни беше главна домакиня, която умело разпределяше и съхраняваше оскъдните, дошли от колетите, хранителни продукти. И друга голяма дарба имаше Живка. Незабравим остана нейният силен красив алтов глас. Той звучеше не само денем. Една нощ тайнствено и страшно ни пробуди Живкиното: “Аз искам да те помня все така, бездомна, безнадеждна и унила...” Живка пееше на сън хубавата песен по стиховете на загиналия в предишната световна война наш голям поет Димчо Дебелянов. А колко вълнуващо и с какъв копнеж слушахме мощното Живкино “Орльо, орльо, горско пиле, дай ми твоите криле...”

Помня пристигането на Живка в концлагера: на вратата на нашата първа стая се показа стройна, засмяна, мургава хубавица с вдигнат за поздрав юмрук. След малко хубавицата се търкулна на едно легло и вдигна високо крака, за да облекчи опасалите ги разширени вени. С тия вени тя е стояла в лагера до закриването му. С тия вени след туй отишла в партизански отряд. Направените след 9 септември 1944 година операции не бяха я излекували напълно и когато след много години ни се случи да почиваме в една и съща станция, сърцето ми се късаше, като я гледах всеки ден да превързва течащи рани в долната част на краката си. Не ми даваше да й помагам! Живка Гуцалска, тютюнева работничка от Самоков.

 Кака Рада Тодорова, член на ЦК на БРП, беше различна от Цола. По-едра на ръст, добродушна, открита. Взе от мене Пушкиновите съчинения и залегна над тях. Не ги дава никому. Ядосвам й се за това, но после я разбирам – не е имала намерение да стои дълго в лагера и е бързала да прочете колкото може повече Пушкинови творби. Като застудя, кака Рада започна да се тревожи много за здравето на младите и ни се кара, че се къпем и в най-студените дни. Твърди, че нищо няма да ни стане, ако прескочим една, две седмици и че с това често къпане в мразовити дни, в ледена баня рискуваме живота си. Не я слушаме, продължаваме да се къпем.

7 декември 1941 г. Празнуваме имения ден на Катя Аврамова. Минала е вечерната проверка и молитва. Вечеряли сме. Струпваме се към нужниците. Две от нас, Цола Драгойчева и Рада Тодорова, не се връщат в стаята. Сваляме надолу фитила на газената лампа. Разместваме се така по леглата, че да не личи, че има празни легла. Чакаме последната проверка по стаи. Стражарят Трендафил (използван от старшията Зархулев като “адютант”) надниква на вратата и пита: “Момичета, тук ли сте?” “Тук сме”, отговаряме. “Хайде гасете лампата и лягайте да спите”, завършва проверката Трендафил. Гасим лампата и лягаме да спим. Но как сме спали, сами си знаем.

Сутринта двете със Зелма Алмалех сме дежурни по кухня. Чаят е вече готов. Грабвам звънеца и го удрям. А Зелма уплашена ми вика: “Пене, какво направи!” Бях забравила нареждането на Зархулев да не бием звънеца без негово разрешение. Притичва Трендафил и се обръща към Зелма: “Ти ли би звънеца?” “Аз го бих”, му казвам. “Старшията нареди която е била звънеца да я заведа при него.” И ме завежда. Влизам в канцеларията и казвам: “Бях забравила нареждането ви и бих звънеца, г-н старши.” “Не е ли го била еврейката?”, пита Зархулев. “Аз го бих, тя не ме видя, като грабнах звънеца, а после ми напомни нареждането ви.” “Башибозушка работа.” (За втори път получавах тази негова оценка.) “Ще ви науча аз вас младите. Всички, които сте под 25 години от първа стая се премествате в стаята до мене. бабите да идат в първа стая! Трендафиле, да се изпълни!” Трендафил козирува.

Ядосвам се, че грешката ми доведе до такова последствие, но пък преместването е добре дошло за прикриване бягството на Рада и Цола. Старшията Зархулев заедно с двама стражари отива на лов за сърни, макар че ловът на сърни по това време е забранен.

Преместването не налага местене на дюшеци и сламеници. Във всички стаи са еднакви. Но ние показваме пред стражарите голямо старание в изпълнение заповедта на старшията. Мъкнем сламеници от едното в другото помещение. От някои сламеници се сипе плява по двора. Смитаме я. Тръскаме многократно по войнишки одеалата си. Пренасяме дрехи. Трудно подаваща се на контрол бъркотия, а и никой не си прави труд да ни контролира. След преместването Трендафил ни накара да събираме някакви дърва в гората под двора на лагера. Саша ме вика настрани: “Цола поръча да ти кажа, че и е много мъчно, че си останала с лошо впечатление за нея.” (Но на Искра Цола не прости. Това разбрах много години след 9.ІХ.1944 година!)

Всички момичета от първа стая сме вече в другата сграда, в стаята до канцеларията на старшията. Христина Брадинска е на 26 години, така заповедта на старшията не я засяга. Оставането й този ден в първа стая е наложително. тя има опасната задача да съобщи на старшията изчезването на две жени от стаята. От предишните обитателки на стаята до канцеларията на старшията остана Елена Балканджиева. Макар и омъжена и майка на дете, тя изглежда млада и за нас преместените е сериозна опора.

Енергична, съобразителна, находчива, с изострен слух, Елена Балканджиева улавя много телефонни разговори на старшиите, като пловдивчанка познава отпреди и много от стражарите и от нея узнаваме предварително полицейски разпореждания и намерения.

Старшията Зархулев се връща от лов пиян. Не е улучил сърна. След време го чуваме да говори по телефона. Псува и ругае някого. След туй започва друг разговор с приятел. Кани приятеля си на гости да види какви сърнички има при него. Разбираме, че “сърнички” се отнася не само за сърните, които от време на време прескачат дерето над лагера, но и за някои момичета в лагера!

Христина Брадинска чука на вратата на старшията и съобщава, че Цола и Рада не са се прибрали и ги няма никъде. “Как така ги няма, паднали ли са нейде тия бабички”, казва старшията и разпорежда на стражарите да търсят и в лагера, и на мястото, където сме ходили през деня за дърва. Няма резултат от претърсването. Старшията изтрезнява и разпорежда на Вълчан с още няколко стражари да отидат да търсят към Бачково. Мина много време, докато се върнат без никакъв резултат. Старшията започва разпит. Вика най-напред Кунка Апостолова. Видял я преди няколко дни да се разхожда в двора със Цола и да си говорят нещо. Тревожим се за Кунка, но сме сигурни, че полицията нищо няма да може да изтръгне от нея. Чуваме крясъци на старшията и охкания на Кунка. По-късно я извеждат от канцеларията. Старшията с ботуши стъпвал на гърдите й. Викат Славка Халачева. Тя е изплашена. Страхуваме се всички, не знаем дали Славка ще издържи. След известно време тя се връща при нас и си отдъхва. Зархулев я извикал на разпит, защото нейното легло в първа стая е до Цолиното. С опрян на гърдите й револвер я питал била ли е през нощта Цола на леглото си и къде е отишла. Славка му казала, че през нощта Цола спала в леглото до нея, но като започнало преместването, вече не я е виждала.

На сутринта пристига началство от Пловдивското окръжно управление на МВР. Започва нов разпит. Разпитват много от нас. Всички в различни варианти казваме едно и също: не сме видели кога са избягали Рада и Цола, не знаем къде са отишли. Виновен за всичко е старшията Зархулев – злостното му грубо и цинично отношение към нас. И при предишните старши Цола и Рада бяха в лагера, но не избягаха тогава. Рада се е тревожила много за детето си. Откак старши е Зархулев, не е получила ни едно писмо. Цола е имала нужда от медицинска помощ, не я е получила. При предишните старши никоя от нас не е мислила да бяга, но ако остане Зархулев, и други ще избягат. Че Цола и Рада вероятно са избягали, когато Зархулев беше разпоредил разместване по стаите и беше отишъл на лов и беше се върнал пиян. Всичко е истинско и много убедително. Още същия ден Зархулев беше разжалван и на мястото му назначен друг старши, по-възрастен от него. Тържествувахме. Разместените се връщаме на предишните си места. Но новият старши попарва радостта ни, когато възвестява новия ред, който се въвежда в лагера по височайше разпореждане.

Само по 1 определен час сутрин, на обед  и вечер можем да се мием на чешмата, да се храним и да ходим до нужниците. В останалото време е забранено да излизаме от стаите. Можем да излизаме само при повикване от стражарите, за да носим дърва или за друга работа. Лишават ни за определен срок и от възможността да пишем и да получаваме по едно писмо месечно.

Натрупа дебел сняг. никаква вест от никъде. Стражарите продължават да ни лъжат, че Москва и Ленинград са вече в германски ръце. Въпреки тежката обстановка започваме да се готвим за посрещане на Новата 1942 година. Надяваме се тя да донесе победа на съветската армия. Елена Драмалиева издействува разрешение от старшията да посрещнем Новата година с литературно –музикална забава. Старшията разрешава при условие да присъствуват и стражарите. В дълбок сняг отиваме за дърва. Стражарят Пеньо отсича малка елха и ни я дава да си я украсим за Нова година. Повечето от нас преди никога не са имали в дома си елха за Нова година или за Коледа. Нямаше тогава такава традиция в България. Малко семейства само бяха възприели от чужбина тоя обичай.

Тъкмо когато украсяваме елхата, виждаме през прозореца двама стражари да водят през снега нова другарка. Като наближават, Елена Мотова извиква: “Гавроша!” Нова другарка – нова мъка, пак полицейски късмет, пак нова наша жертва, но същевременно и радост – ще научим нещо за фронта, за борбата на другарите долу. След обиска при старшията новата другарка влиза в нашата стая. Голямо чело, топли кехлибарени очи, хубав нос, красиво изрязани устни, лицето бледо, измъчено от тормоза в полицията, от дългия път, от мъката, че се е случило най-лошото – откъснали са я от борбата. Много от другарките я познават от по-рано. Заобикаляме я всички и обсипваме с въпроси. И другарката отговаря. Но това не са откъслечни отговори на нашите въпроси, а стройна информация за вътрешното и международното положение, за положението на фронта и за смелата борба на нашите другари в страната.

Хитлеристите са отблъснати при Москва, победа над “непобедимата” германска армия. Искаш да си долу в страната, да даваш ежечасно и своя дял в големия двубой, но ръцете ти са вързани! Как трогват, как дават сили думите на новата другарка!.. Навярно има висше образование, си мисля. Бързам да се осведомя от тия, които я познават, какво е завършила – философия или славянска филология? А другарките се смеят: “Не е завършила и четвърто отделение. Този отговор не беше точен. Принудена от детски години да работи в прашни тютюневи складове, за да изкарва не само своята прехрана, а да помага и за изхранването на по-малките си сестри и братя, другарката престанала да ходи на училище, но въпреки тежките условия, при които живее и работи, тя не престава да се грижи и за повишаване на образованието и културата си и когато изпращат младата работничка да учи в Москва, тя под името Катя Столярова завършва с отличие политическата школа. Истинското й име е Йорданка Николова, по мъж Чанкова – Йорданка Чанкова, секретар на Централния комитет на Работническия младежки съюз – Ремс (РМС).

За новогодишното тържество сме се събрали всички в първа стая. Навън са само постовите стражари и един стражар дежури в канцеларията при телефона.

Помагам на Зелма в поднасяне на почерпката. Почерпката е изненада – торта от бисквити и други продукти, събирани от колетите и пазени за Нова година. Тортата е измайсторена от Гриша (Невена Маркова) с помощта на Зелма и Венчето Драгиева. Зелма Алмалех е първата ни обща домакиня. В домакинското й майсторство се бяхме убедили вече, но никой не знаеше, че тази внимателна жена не е само майстор домакиня, а е и майстор-радист и че тя заедно със своя съпруг Алберт Алмалех близо шест години – от 1935 година до арестуването им през 1941 година в дома си в София са поддържали постоянна шифрована радиовръзка на Централния комитет на Българската комунистическа партия с Георги Димитров, със задграничното бюро в Москва. Арестувана е била първо Зелма. Алберт успява да прибере апарата в скривалището преди пристигането на полицията.Апаратът не е бил открит. Съпрузите изтърпяват жестоки инквизиции, но не издават нищо и ги интернират – Зелма в нашия лагер, Алберт – в Гонда вода.

Идва ред на  новогодишната ни художествена програма. Откриваме с джаз. Отде да знаем, че бъдещите ни социалистически ръководители няма да харесват джаза. Инструментите ни са: капаци на тенджери, тави, налъми, маши, дървени и метални лъжици и не помня какво още. Удряме инструментите и пеем на френски:

Chante, chante ma guitare

Chante, chante au clair de lune

Pour la blonde, pour la brune

Pour tous ceux qu’il faut aimer.

Живка дирижира джазбанда. Някои джазбандистки са си направили специални шапки – на главата на Златка висока клоунска шапка в жълто и червено, Искра с кокетна шапчица от розова разтегателна хартия.

Следват индивидуални изпълнения.

Живка изпява своите:

Аз искам да те помня все така:

бездомна, безнадеждна и унила,

в ръка ми вплела пламнала ръка

и до сърце ми скръбен лик склонила.

.......................................

И “Богдане, Бог да те убие

    ....................................”

Кака Мита Аврамова, и тя певица от класа, изпълнява на руски песента на Солвейг от “Пер Гинт”:

Зима пройдет и весна промелькнет

И ты ко мне вернешься мне сердце говорит.... *

 След туй започва предсмъртен танц на парцаливата стара 1941 година, донесла на човечеството страшната война и безброй други бедствия. Оригинален танц, измислен и изпълняван от Донка Ташева. Влиза работник с метла и лопата в ръка (изпълнява Маня Енчева) и измита старата година. Чуваме прелестна песен и пристига, красива, засмяна, висока и стройна новата 1942 година – Ана Илиева.

Стражарите шушукат нещо. На един от тях се видяла подозрителна жълтата петолъчна звезда на върха на елхата. Старшията не казва нищо за звездата, но подбира стражарите да си ходят, а на нас разпорежда – “Още малко и гасете лампата и утре елхата да я няма!”

Забавата ни продължава. Момичетата подхващат танцова мелодия и две по две някои другарки се понасят в танц. Особено красиво танцуват Гриша (Невена Маркова) и Искра. Едрата грубовата на вид Гриша се оказа майстор танцьорка. И Искра ни изненада с артистичното си партниране на Гриша. Мене не ми се танцува. Не можахме нито веднъж с Борката заедно да танцуваме! Имаше един много тъжен филм – “Тя танцува само едно лято”. А аз не можах да танцувам нито едно лято, нито една зима, нито една пролет, нито една есен!..