"Моите сезони" от Димитър Баталов

В началото на юни 1953 година с една от групите ме изпратиха за остров Персин до с. Белене. Вече нямах обувки. Движех се с налъми. Изгубих и тях в гъстата кал по десеткилометровия път от брега до Втори обект, подгонен от конни полицаи с пръти в ръцете. Работехме на дигата. Първите 3 дни нямахме норма. Но след това изкопавахме и пренасяхме на тарги по 4,8 кубически метра пръст на разстояние 30-75 метра и височина 6 метра. Понякога успявахме да прикрием най-примитивните образци на хамути, каквито си правехме с подръчни материали, за да прехвърляме част от тежестта на врата и раменете си. Бяха просто 150-160-сантиметрови въжета, колани или подшити ивици от някакъв плат с клупове в двата края, в които вмъквахме дръжките на таргите или количките. Заплащахме си хляба, въздуха и слънцето с неизказана умора. Имаше поделения, които правеха тухли, ловяха риба, отглеждаха памук, коноп, лозя, домати, дини и се прибираха на другите обекти.

На Първи обект се намирал баща ми. Като разбрал, че съм пристигнал и къде работя, подавал молба след молба да го включат в нашата бригада, та да ми помага при изкопа и насипа. Преди това условията на острова не ми изглеждаха толкова угнетяващи, но молбите на баща ми заради мен, жаждата да ми помага ме превърнаха в безпомощно дете. Господи, малко ли са неговите, та иска да вземе от моите мъки!

Не работеха само 7-8 души с инфилтрат и каверни, изолирани до изпращането им в определения за такива Кюстендилски затвор.

През час-два тръбата кънтеше за проверка. По време на обедна почивка бях полегнал върху таргата и съм заспал. След сигнала всички се строяват и... тревога! На няколко метра само пръв ме открива един черен полицай. Стъпи на гърдите ми и извади пистолет. Скупчилите се затворници се развикаха. Решителната намеса на инженер Никола Мутафов, който отговаряше за строежа на дигата, ме спаси.

Ах, тази сутрешна тръба! Как скъсява часовете за сън, когато са се разбягали и дървениците!

...Сънливо забързан дърпам дрехата, която бях метнал върху гредата от покривната конструкция. Не се измъква. Уловил съм съседа, който се обесил.

Избягал от социалистическия рай с всичките надежди за другия.

Където и да работехме, се поставяха ограничителни табели с надпис: "Стреля се без предупреждение!" Не много близо до такава табела по късна есен един ден ползвах мястото за тоалет. Не усетих кога същият тъмен людоед бе понесъл табелата напред така, че да изостана в опасната зона. Мигновено притичах, изпреварих го и се разминах с разстрела. Дочух заканата му, че ще ме "очисти". Сигурно е имал поръчение. Никога не съм разговарял с него, та с нещо да съм предизвикал омразата му. Зарекох се, че повече няма да изляза извън портала и си осигурих пътя към карцера.

Една огромна землянка е разпределена на шест карцера при пълна изолация от външния свят. Няма слънце, няма движение, няма вятър, няма сезон - има кал и смрад, има гъби по подпорите и плъхове, които непрекъснато цвърчат. Пейчица от две-три дъсчици е всичкият разкош! Потъвам в мрак, който малко се разрежда, когато отворят външната врата за обед. Отгоре винаги капе. Налитат ме тъжни мисли и грозни планове. Когато пристигнах, на портала ме посрещна Максим Горки с бележитото: "Човек, това звучи гордо!" Светотатство или гавра! Опитвам се да търся смисъла и тук, в това подземие и този живот. Можем ли да говорим за живот? Живо, но значи ли живот? Какво обитава в душата ти, гражданино началник Гогов? Къде е твоята икона? С какво забогатяваш, за какво плачеш? Познаваш ли цветята? Как поглеждаш дечица с това сърце от камък? Вглеждаш ли се в себе си? (Не намеквам за гърбицата му.)

Ако братя и сестри, герои и събития не са населили трайно пространството на паметта и за миг останеш сам, облъхва те усещане за смърт. Тук се губи представата за време, както и да се установиш - прав или седнал на мокрите дъски.

С тия две седмици от живота си се разделих в карцера. Отново съм над земята, в най-голямото селище на затворници и лагеристи, изправени пред орисията непрекъснато да се опазваме от комари, дървеници, доносници, глад, милиция, кучета, плъхове и тъжни асоциации след всеки нов кадър. Това не бе само усещане за ужас, но не ви принуждавам да сътворявате някаква тактика за оцеляване с късна дата.

От по-леко болните всеки ден се формираше бригада, която режеше ракита в близост до лагера. Използваше се за изплитане на кошници и леси, каквито се употребяваха най-често за рафтове, маси, преградни стени, нарове.

В такава група от тридесетина души за ден-два попаднах и аз след карцера. Най-известният злодей в състава, вече на уважавана възраст, с мирно и кротко сърце, беше генерал Иван Вълков, без чин, без звание, вероятно и без съвест, която да го притеснява. Между останалите имах и няколко познати момчета, но най-близък ми беше Каню Господинов от град Марица, който страдаше от високо кръвно налягане. Присъствието на генерала предизвикваше гневни обертонове. Ние земеделците още не бяхме се освободили от мисълта за възмездие, даже обвинявахме комунистите, че се саморазправиха с виновни и невинни, свързани с техните бунтове и жертви, а на превратаджиите от 1923 г. не посегнаха. За нас Иван Вълков беше най-злокобният престъпник. Този преврат ме е хванал за гушата от дете. Трудно ми беше да го понасям тъй непосредствено до мен, след всичко, което знаех, особено разпореждането му до капитан Харлаков за физическото ликвидиране на Ал. Стамболийски. Пишех стихове и есета против насилието, говорех за права и добруване, но не можех да се правя, че не го забелязвам. Не ми достигаше основание да приспивам будното съзнание за преврата, за цялата подлост и жестокост. Някои от групата го разпитваха, други го ругаеха за участието на войската, но общо взето действията му пораждаха неприязън, възбуда и омраза, а омразата е могъща непредвидима сила, готова за покушение. На моята възраст и в такива времена лесно се става съдия и екзекутор! Завъртяха се какви ли не мисли. Криза обхвана главата ми, превърната в гробище и възпоменание след убийството на братята ми и толкова другари. Оформях се като образ, който няма нищо общо с мен и моя пацифизъм. В такова състояние чух предложението на Каню да го обесим. Заоглеждахме се за удобна, крива върба из ракитака и съставихме план. Трябваше да се предпазим и от групата, и от часовия на високата наблюдателница.

Центърът на мисленето ми бе зает от обесването на немощен и вързан човек. Нали от всяка свършена работа трябва да се изпитва удовлетворение! По какво ще се различава моята идеологическа доктрина, когато отнема един живот? По какво ще се окажа по-високо от него? Какво мъжество ще се открие в този зловещ подарък на властите? Или зорлем ги принуждаваме да ни довършат!

Обаче надделя онова измъчено юнашко чувство да не покажа слабост. Пренебрегнах интересите на организацията си, моите лични и политиката като регулатор в едно закъсняло демонично дело, лишено от патриотична посока.

Дали някакво предчувствие го озари, или ние го улеснихме да предугади намеренията ни, но се прилепи до 5-6 души по-възрастни и не се отделяше от тях до вечерта. От другата сутрин го зачислиха за постоянно към кухненския блок да бели картофи и каквото може там.

Това ни спаси от престъпление и унизителното клеймо на убийци, с което щяхме да натоварим и поколенията.

Една година по-късно генерал Вълков беше осъден на доживотен затвор в процес, на който се разкри трагедията на Гео Милев, разпознат по изкуственото око, на Сергей Руманцев, Христо Ясенов, Иван Марев, Йосиф Хербст и много други. Почина в Пазарджишката тъмница.

Извадиха ме оттам след две седмици с белодробно възпаление. Настаниха ме при изолираните туберкулозно болни. С протокол ми изписваха римифон, който се доставяше от чужбина и беше много скъп. Съкилийници ми бяха Йордан Такев от с. Извор, Пловдивско, Стефан Ненчев от Сунгурларе, Страхил Марков - талантлив поет от с. Митровци, Монтанско, Герчо Джамбазов - също поет от с. Неново, Провадийско.

Не мина много време и ето ти спукване на апендикса. Преди да се схвана и докато бях контактен, чувах тропота на другарите си и виковете, че умира човек.

- Стига сте тупурдясвали за един гад! - отговаряше охраната.

По-късно разбрах, че освободили д-р Н. Грозев от карцера и заедно с д-р П. Дертлиев ме оперирали на полеви условия, па каквото стане. Бил съм продължително в безсъзнание, забавил съм симптомите на успешната операция, но току пред подготовката за повторно рязане, съм потвърдил, че съм жив. Може да е било сън, но аз улових тяхната радост - не моята.

Някой бе съобщил до Първи обект на баща ми. Получил разрешение за свиждане, тате се погрижил да ми донесе нещо за хапване. Нали така се ходи при болен!

Откраднал от добитъка една глава кръмно цвекло - забележете, кръмно цвекло, и ми го поднесе сварено, но в момента се появи Гогов и видя. Развика се:

- Карцер! Карцер! - И за пореден път вгорчи часовете на един мъченик.

Това бе второто ми и последно свиждане за десет години.

Всички, които присъстваха в този момент и най-вече докторите, молеха Гогов да не наказва баща ми.

- Още не е сигурно дали ще оживее, гражданино началник! - не спираше д-р Дертлиев. Гогов обеща, че няма да има наказание. И го спази, или просто забрави случая.

През зимата на 1990 година, като член на Комисията по деформациите участвах при снемане на информацията за лагерите в Скравена, Ловеч и Белене. Обвиненията бяха най-вече към Газдов, Гогов и Ръждева. Тогава използвах момента да благодаря на Гогов, че не бе хвърлил баща ми в карцера. Благодарих му, а пред мен отново се изправи тате с влажни очи.

Потръпнах от близостта му, от болката му, от скръбта му по всички.

- Господи - промълвих гневно, - докога ще го изпитваш? Не виждаш ли в какво си го превърнал? Няма ли почивен миг за мъката му? По какво се различаваш от Газдов и Гогов? Защо ли те моля, та Ти сина си разпна на Голгота!

Сигурно тогава съм произнесъл най-богохулните думи.

Белодробното заболяване, пък и операцията след това ме правят неизползваем на острова. Заедно с още стотина здрави и прави ме изпращат за Стара Загора, вместо за Кюстендил.

Посрещна ни вечният дежурен в коридорите на политическите затворници - Никола Коджаманов от Чадър могила. Твърдеше се, че е циганин, беше буден, наблюдателен, контактен и много паметлив надзирател. За по-малко от седмица ни опозна всичките - кой какъв е, кой с кого общува и горе-долу характерите ни. Понякога се заяждаше, намаляваше ни времето за разходка и тоалет, но се понасяше.

От известните политически дейци с нас беше Петър Коев - първият задържан народен представител от процеса срещу Никола Петков, а там заварихме трайчокостовистите проф. Иван Стефанов - бивш министър на финансите, Никола Д. Говедарски - зам.-министър на търговията, Благой Хаджипанзов и др.

Докато бяхме на общ режим и излизахме на разходка заедно, проф.Стефанов и Говедарски ми преподаваха история на икономическите учения, стопанска история, статистика. Предоставяха ми записки, а на карето ме препитваха и разясняваха по-абстрактните взаимозависимости. Съидейниците ме укоряваха, че общувам с комунисти, но наученото от тях години по-късно много ме улесни като студент-задочник.

И тук беше препълнено, но се живееше по-спокойно. Младият кап. Андон Георгиев - началник на затвора, бе едро скроен. Не посягаше на личното достойнство ей така, за възмездие, въпреки, че преди Девети в двора е обесен брат му като ятак на партизаните.

От затворниците за стопански престъпления през февруари на 1956 година се подготвяше едноактна пиеса за Апостола. В дърводелната изработиха много сполучливо наган за ролята на Левски. Съхраняваше го Желязко Митев Узунов от с. Гълъбинци, Ямболско, осъден преди десет години, а тогава мой съкилийник заедно с Павел Ив. Луканов от с. Игнатица, Врачанско, Тодор Тодоров - от Добромирка, В.Търновско, братовчед на поета Пеньо Пенев, и Христо Гишин от с. Голямо Конаре, сега гр. Съединение.

Желязко бе близък на всички отговорни хора в затвора и града. Като ятак и участник в нощни акции на партизански отряд след 9 септември 1944 е един от номенклатурните кадри. Назначен е за директор на група текстилни фабрики в гр. Сливен. По някое време през 1947 година разкрива голяма афера, в която са замесени и знаменитости от София, но от ЦК решават да я потулят. Понеже лично разнищил кражбата на платове с камиони, а анкетната комисия в доклада си твърди, че не е констатирано нарушение, безкрайно честният и непримирим Желязко на мига се опитва да разстреля всички. Умират двама, другите само се подмокрят. Осъждат го на смърт, но с намесата на Димитър Димов - член на Политбюро, е спасен. Беше нанесъл побой на шуменския директор на затвора, затова го преместили в Стара Загора. Още през първото денонощие набива дежурния надзирател. Разказвам и този случай.

Обикновено новопристигнали от другаде настаняват за преспиване в наказателното отделение - при смъртните. Така постъпват и с Желязко. Тук затворниците се пускат до тоалетната много рано - близо два часа преди останалите. Надзирателят отворил вратата, побутнал спящия и го подканил да излиза. Желязко му показал часовника, сиреч "виж колко е часът" и се увил в одеалото си. Слисаният надзирател яростно го заритал. Тогава силният и пъргав като пантера Желязко натупал дежурния, изнесъл го в коридора и си легнал отново.

Досещате се какво се случва по-нататък - жестоко инквизиране, след което го завличат в карцера. Началниците са още по домовете си и намесата закъснява!

По времето, за което става дума, Желязко беше на облекчен режим. Вратата на килията не се затваря през деня, разхождаше се където си иска и колкото си иска. Въодушевеният и предан комунист много болезнено понесе развенчаването на Сталин. Рецитирах му стихотворение за най-големия сатрап на човечеството – идваше му да заплаче. Все си мислеше, че врагове са овладели ръководството на СССР. Не узна, че стихотворението е от мен.

Приехме устно споразумение, че няма да излизаме от килията, въпреки, че не са заключва. Но една вечер, двадесетина минути преди проверка, се подадох на изкушението да се възползвам от незаключената врата за една груба шега. Поставих Павел Луканов до колелото да наблюдава и да ми сигнализира, когато се раздвижат дежурните към етажите. Коридорите са дълги и оскъдно осветени. С дървения револвер поединично изведох от килиите до умивалнята трима души. Постъпвах по един и същ начин: повиквах белязания да излезе, затварях вратата и с изваден револвер тихо, но строго заповядвах: “Да не чувам глас! Води към тоалетната!”. Първият бе Сава Маджаков, преподавател по география в гимназията на град Монтана – тих, етичен, вглъбен представител на земеделската организация.

- Чакай! Какво правиш? – това успя да каже и голямото му чело се ороси с едри капки пот. Неизразимо ми тежат тия капки! Шега ли е това!

Отидох за втория – Петко Богданов от град Раковски, млад затворник, взет от казармата. Него възприемахме като сътрудник на ДС и за малко да го притисна за признание.

- В другия ъгъл и никакви разговори! – предупредих и се застоях зад вратата.

Бате Сава се опита да го загълчи, но Петко бе онемял, пожълтял, вдървен. И когато казах, че това е шега и веднага трябва да се прибираме, той не помръдваше. Пръскахме го с вода, поплеснахме го да се осефери.

Най-мъжествено се държа бай Пано – около 50-годишен от македонсия край, пазач на пловдивските гробища. При него асеновградската конспирация провеждала нелегални срещи, складирала боеприпаси и храна. Когато излезе от килията – усмихнат и с цигара в уста, се поколебах, но продължих театрото:

- Хвърли цигарата и без приказки върви към умивалнята!

Тъкмо отворих вратата на “арестуваните” и Павел подаде знак.

На другия ден влязох в карцера за две седмици, а след това в наказателното за много месеци. За случая се вкопчи окръжният началник на ДС – п-к Начев. Заплашваше ме с вътрешна присъда за опита ми да разкривам техни хора между нас. Добре че тогава озаптих неуравновесената си дързост, иначе едва ли сега щях да пиша спомени. Всъщност и днес не зная чий замисъл струва моя живот. Може да оспорвате твърдението ми, че контактите между хората при всякакви ситуации сътворяват света на идеите и на целите, но едва ли, че невежеството е страшен товар.

Не нося припряно сърце, но малко изпреварващо измъквам от летописа случая с Петко Богданов, за да го приключа. Пренесете се в 1990 година, когато много хора у нас се вглеждаха в света на нашето идеи и минало с надеждата, че в утрешния ден ще утвърдим ясен политически субект на центъра и пълноценна роля в държавата. За съжаление продължи да ни изтезава липсата на конструктивно взаимодействие между съществуващите два земеделски съюза и възникващия трети начело със Страхил Гичев, когото коленопреклонно молех да не го прави, напомняйки му за обединителния протокол от 1945, подписан от баща му. Разбрах, че пропускаме най-удобния момент за идентификация и се отдадох изцяло на делото за единодействие, което да препъне настъпващия планиран хаос и безвластие, да успокои обществото и подпомогне трайния икономически растеж. И днес мисля, че това бе желанието на всеки нормален претендент за политик, загрижен за институционалните реформи след тоталитаризма. Но се намериха и такива като славолюбивия, властолюбивия и повърхностен нарцис Милан Дренчев, като Никодим Попов, Петко Илиев, Георги Пинчев и обкръжението им, които се затичаха да населяват със себе си вниманието на БЗНС.

В ръцете на дългогодишния емигрант, съвършен егоист и “политическа буболечка” Искър Шуманов бе вестник “Народно земеделско знаме”, където кроеше, фабрикуваше и тиражираше уговорени интервюта за злоупотреби на Ценко Барев с общи средства. Плащаше на каналии като Марко Марков от Пазарджишко срещу заявления за един или друг, а за мен, че съм бил кофти в Старозагорския затвор, че там съм носил револвер. Разпространяваше интрига след интрига за изтъкнати дейци, за всекиго, който си позволи да говори за обединение. Подложи на обстрел седемте народни представители от Седмото Велико народно събрание след публикуването на Възвание за незабавно събиране на всички земеделци “под един покрив и едно знаме”. "Изплака" и за страшната участ на господин Петко Богданов, изправен срещу дулото на дървения наган, но с онази убедително подвеждаща въпросителна дали наистина е бил дървен, забравяйки същинската напаст срещу земеделците.

Възможно ли е някой да мисли различно от него, от Искър Шуманов?!

Отворете произволно който и да е брой на многотиражката с негов материал и ще се убедите, че не е написал друго, освен злословие срещу някой земеделец в епохата на възникващо гражданско общество, когато всичко ще става добронамерено и пред всички, честно и открито. Ето неговата задъхваща динамика, неговия "евристичен" дух. Чувствам се омерзен, че съм имал контакт с него преди 10 ноемврри 1989 година. Потънахме в налудничава мнителност, стопихме опияняващите чувства и 250-хилядна организация. Ако ви трябва учител по омраза за подрастващото поколение, можете да го поканите.

А как ли бихте нарекли живите съкилийници и свидетели от онова време като Христо Гишин от гр. Съединение, Гено Т. Генов от с. Борец, Пловдивско, Йордан Такев от кв. Прослав на Пловдив? Не намесвам рисковете на паметта. Не мисля, че по сокаците й са изчезнали всичките им спомени за наказателното, уединяването, карцера, сатиричния вестник “Бодил”, който издавах, шифъра, с който си разменяхме информация между етажите и цялата банка от случаи. С мълчанието си и злорадото потриване на ръце те всъщност асистираха на Шуманов. А как да се задържи доверието на симпатизантите? Подскажете ми.

След излизането си от затвора Никола Димитров Говедарски от процеса на Трайчо Костов се застъпва за мен пред Георги Дамянов, председател на Президиума на Народното събрание. Освободиха ме през юли 1956 г. Нямах усещане за свобода.

Завихри се съветската инвазия в Унгария. Не останах равнодушен. Обявих се в защита на Имре Наги и Лошонци. Открито.

Не можех да подредя стъпките само за себе си. Как да запазя своята независимост, ако не призная независимостта на другите? Това ще рече, че заплахите са ме парализирали или обещанията са ме омагьосали, когато зад всички декори на социализма кипеше немотията и озлоблението. Потъпкваше се свободното слово, духовният облик, всяка мисъл за промяна, всеки протест за жизнен стандарт и достоен живот. Отново млади и стари, учени и неуки, свещеници и работници намираха гроба си без да го търсят! А Унгария се демократизираше с кръв!

Има много провокативни речи от главатарите на “великите западни демокрации”!

“Уникалната Американска империя” - по думите на Бжежински, гледа провинциалния континент и потрива ръце. Нито буква за намеса!

Когато един народ се самооцени и от най-високата морална височина вдигна най-високата мачта на държавния кораб през миналия век,

когато един народ изпращаше кървави писма и смразяващото: SOS,

когато се надпреварваха клеветите и клетвите за верност,

когато проблемите на една нация в пространството и времето бяха на интернационално ниво,

когато Империята даваше идеи, а отстъпваше от регулиращите функции в Европа и други трябваше да умират,

когато някои пресметнаха, че е достатъчен покровителствен тон!

Нима тогава Унгария не им трябваше, та дойдоха след 33 години, когато хилядите знайни и незнайни гробове победиха!

През ония есенни нощи Рачо Христов Димитров, ученик в Сопот, задига пишеща машина от общината на село Иганово. Заедно с Нешо Пенчев Ситев и Васил Марков решили да разпръскват а'ла стил "самиздат" циклостилни позиви и коментари за унгарските събития. Покривали Карловско, Казанлъшко, Хисар, Димитровград, Хасково, Пловдив. Споделиха и с мен. "Нима ще оставим България сама!", романтично се провикна иначе безкрайно мълчаливият Рачо. Усилията ми да угася пламъка им не придобиха убедителен израз. След разкриването на групата бях обявен за духовен одбудител. Това отново ме лиши от домашния порядък.

Арестуваха ме на 15.І.1957 година. Следствието премина бързо. Нямаше нищо прикрито, заплетено. Нямаше инквизиции. Позивите и трактовките са на лице, представени като веществени доказателства. "Опасният рецидивист" е отново в ръцете на блюстителите на реда. С моята участ през следващите години ще заплашват колебливите в района, ще сковават всяка мисъл за друг обществен порядък. Но ако преди най-нежната закана беше: “Внимавай, ще те върнем на село”, сега вече е: “Ще те изпратим в лагера или затвора”.

Разните декларации, че няма да се занимавам с политика, не са израз на никаква лоялност. А и как да поемеш такъв ангажимент! Та има ли размисъл, който да не е политически, щом става дума за насъщния, за дрехите, за управлението на тяхното производство и за стойносттта им! Тук няма нужда да се уговарят свидетели. Всички програми и анализи така убедително ни говорят от рафтовете на търговската мрежа. Те недвусмислено отразяват равнището на комфорта, на целесъобразната обмяна на веществата между човек и човек, между човека и природата. Защо да изреждам икономическите и политическите цикли като насилственото коопериране в селското стопанство, масовизацията, създаването на аграрно-промишлените комплекси, национализацията на смешно дребни предприятия, което отдалечи бившите собственици и от стопанисването, и от производството. Имам предвид това, което се осъществяваше зад фасадата на примамливите лозунги. Не се допуска друга политическа воля и още по-малко – по-широко обществено съгласие. Няма място за константа като народовластие – има обречени на нея, има измамници, нагаждачи, страхливци, подлеци, чрез които се ловят инакомислещите. Шестваха покварата, насилието и лентяите. А кой лентяй не е престъпник!

- Затова ли подариха живота си хилядите антифашисти? – попитах прокурора. - Защо изчезна нашето вдъхновение? Това не само натъжава, не само изтощава и усложнява пътя на нашия народ към сполука, но превърна всеки дом в крайграничен фронтови бункер, атакуван непрекъснато.

- Стига с твоите философии! – прекъсна ме обвинителят и цитира от мое стихотворение: “Забрави ли, братко, и Сивчо, и Белчо, че нямаш си лозе, ливади, градини...” - Другари съдии, - продължи прокурорът. Пред вас е един непоправимо надъхан от злостната капиталистическа пропаганда дребен буржоа, който ще ни води към възход с остарелите Сивчо и Белчо...

Едночасовата тирада от клишета приключи с членове и параграфи от “Особена /та/ част” на Наказателния кодекс: “Който проповядва, възхвалява или одобрява извършването на деяния по тази глава или явно подбужда към такива престъпления против друга държава и военна сила, която действува задружно с българската, се наказва... Не се наказва онзи съучастник, който преди да е предприето нещо друго, освен съставянето на самото съзаклятие и преди то да бъде открито, го напусне и съобщи на властта.”

Такива са правните текстове – да не може да се оправи човек!

Осъдиха Васил Делков Марков на една година, Нешо Пенчев Ситев – кръвен потомък на Апостола, на една година, Рачо Христов Димитров на две, а мене на сбора от трите присъди.

В обстановка, при която под съмнение беше всеки, а намесата повсеместна, тръгнахме да браним унгарците. В това беше вината ни, че не можехме чинно да чакаме просветление в една, трудно ми е да я назовавам политическа, общност с увредена душевност.

Преди да ни поеме конвоят от етапното на гара Пловдив занякъде, при мен се отби Димитър Копаров от Дъбене, офицер към МВР, и дълбокомислено отсъди:

- Базата е една – собственост, организация на производството и пазар. Вие несериозно четете Маркс.

И поемам изпълнението на поредната присъда...

- Пак ли допадна, гад? – така ме посрещна дежурният инквизиторски екип в Плевенския затвор.

Всеки, завърнал се повторно, е обект на особено внимание. Събитията в Унгария озонираха надеждите на осъдените, но озлобиха персонала. Единичната килия ми се предостави с открито задоволство от зам.-началника Ванков, а още на другия ден ме посети началника Ангел Бакърджиев. С апломб ми обеща, че “жив повече няма да изляза между хората, които самоотвержено строят безкласовото общество”. Въздържам се да изреждам безбройните шаблони от тогавашната лексика на революционна ярост.

Лишиха ме от писма, разходка и лавка, но всички “пансионати” от другите отделения са узнали, че съм там. В движение по карето с по няколко думи на по-висок глас – уж помежду си, когато се изравняват с моя прозорец, ме поздравяваха. Смъмриха ме, че съм допуснал да ме влепят отново. Най-близкият ми приятел Йоновски жигосваше най-силно, а Ангел Дяков ми се оплака, че имал свиждане с брат си, който го увещавал да подпише декларация, както са направили “големците ни”.

На другия ден Ангел се хвърли от втория етаж и отлетя към селението на безсмъртните!

Безкрайният шантаж за смилане на волевата закваска с помощта на разкаяли се големи политически вождове като Асен Павлов, Петър Сърбински, Борис Бумбаров, превърнати в проповедници на отстъплението от верния и активен светоглед. Властниците йезуитски ги развеждаха като мечки из села и градове, изправяха ги пред многолюдни събрания да се самооплюват, да проридават колко много са сгрешили, да разколебават и провокират поредните жертви. Но ако си стоим в къщи, какво ще стане с нашите идеи? Като крием и бездруго оскъдната книжнина, на кого помагаме? Не укрепваме ли блясъка и вдъхновения цинизъм на партийните гаулайтери на фона на зависими, бедни, неугледни селяни, работници и интелигенция?

Времето ни определи неспокойната дейност на агитатори. Всички сме доброволци! Сами се присъединихме, без натиск, по вътрешен порив. Повечето от нас имаха голямата перспектива да си осигурят жизнения комфорт на властта, но сърцата ни заудряха в ритъм на открита, устойчива и въодушевена съпротива. Затворите се оказаха домове на истинските мъже, у които напираше красивата мечта за народовластие. Имаше ли другаде по-истински дом по онова време? По-достоен израз на всеобщ национален протест?

Изпреварих оценките на Историята от моя ъгъл зрение. Не мисля, че лесно ще ни осъдят и потомците за неравната борба, която приехме.

Не зная кой е словосъчинил “политически затворник”, но цялото публично-правно съдържание на “политически” е несъвместимо с понятието затвор. Това не само оскърбява, унижава, наранява – то сковава мисъл, поставя на кръстопът, създава подлеци. Трябва ли да бъде затворен човек, затова че мисли различно от властниците? Че предлага теоретически решения на социално-икономически проблеми, че има аргументи за несправедливост и липса на гаранции за творчество? Докъде ще ни доведе такова отношение към ерудити освен към опустошаващи раздори?

През една или две килии до моята бе Димитър Гичев. Пускаха го на разходка самичък. Няма да се питаме защо е тук и за кой ли път! Има хора, които не могат да бъдат купени. Пълно е с големи като него и с малки като мен – неуспели да убедят общество и управленци в рамките на Конституцията.

След пет-шест месеца уединяване съм на режим по правилник и заедно с другарите. Всички нетърпеливо ме разпитваха за условията в държавата ни - Големия затвор, за “масовизацията на ТКЗС”, за огромната миграция от селата към градовете, за събитията в Унгария, за отношението на Запада – денонощните копои, безогледния натиск чрез “приобщени” и близки, провокациите. Доуточнявахме противоречивите сигнали за разстроената икономика и политическите сблъсъци от горе до подножието с илюзиите, като се опираме на фактите в безжалостното време.

Ето че посегнаха и с военна сила. Хората са смутени, разтревожени, обезверени. Една мисъл на обреченост овладя умовете. Изтъняха овациите, надеждите помръкнаха. Западноевропейските политици оглушаха за риданията на унгарския народ, а то ще рече и за нашия утре! Натрупва се съмнението дали ние сме в тяхното съзнание. Крепи ни гордостта, че сме потомци на героично племе, но масова параноя обхвана властниците – измисляха заговори, демонстрираха бдителност, монтираха процеси. Ние не замръзнахме от уплаха и затова сме тук – на пътя за Голгота! Насилието продължаваше да мотивира онези с изкривеното мислене от школата на Сталин. Мъката ме връща назад и по-назад на националната история и питам:

Кой разпокъса България на Берлинския конгрес?

Кой формулира текстовете на Ньойския договор?

Кой лиши България от излаз на Бяло море, който ни предостави дори престъпният договор?

Кой бе безмилостният терзия на неудобния национален костюм и прикриваше сделки в Ялта?

Кой подведе Никола Петков и целия Земеделски съюз през 1946 година?

Не се спирам на психологията на героите и предателите, за да не изпадна в субективизъм при обрисуването. Това ще направят други. Опирам се на фактите и усилията на един народ да съхрани своето достойнство. Колко идеи и хора са попилени от пропаганда и бизнес!

Говорим за ужасни неща, но как да се разминем с тях, като са верни! Не съм разгневен – поднасям доводи. Не съм храбър - вървя с големия си недостатък да бъда открит и откровен.

Аз пък научавам какво се е случило по време на моето отсъствие при неизменното редуване на глад, студ, задух, наказания. Познавах почти всички, освен “есенчетата” след Андроповския тайфун в Будапеща. От популярните земеделци заварих Евтим Арсов, Манол Зографов, Милан Дренчев, Велко Вакрилов – разнебитили отношенията помежду си за общ срам.

И в затворите виреят всевъзможни страсти, няма анализи – има пристрастие. Налице са всички ресурси, но липсва мъдрец, който да ги подреди.

Продължихме да поделяме младостта си в обсада от милиционерски униформи и омраза. И днес от голямата дистанция, като се вгледам в преживяното и света на идеите, комай това бе най-свястното време от общия баланс. Не ни докосваха примамките и надпреварата в бизнеса. Обвиненията, че се даряваме на остарели модели за държавност и стопанисване, не ни отдалечаваха от нашите предтечи. Чуваха се различни гласове, но акцентът е запазен.

Нима Стамболийски е легенда за примирението? Нима през годините на творчество и ръководство се е занимавал със себе си? Няма казуистика. Достигна до всепризнати трудови и социални решения. С духовност и самочувствие се включи в знамението на всички векове, което беляза и нас рано и завинаги с посока – републиканизъм, обществена чувствителност и обобщена национална доктрина. Затова милион българи се покръстиха в тази църква, когато СССР удряше по масата, а много други се разтреперваха. Ние, “авантюристите”, не възприехме безропотно чужди схеми, позволихме си да съдим победителите и напълнихме дори затворите, изостанали от турско време – по двама, по трима, по четири души от семейство. Никой не потърси стойности в моралното обосноваване и в това, което е съхранил човекът, ако не е включен в тяхната парадигма. И тогава, и сега борбата между Великите е кой да определя условията на "мирното" съществуване.

Умният политически затворник винаги губи пред глупавия екзалтиран ключар. Всяка нравствена и идеологическа устойчивост, всяка загатната усмивка е достатъчен повод за инквизиции. Морален ръст не съществува. За ключаря това понятие е непознато. "Мащабният му интелект" борави само с псувни, тояги, пистолет – до задъхване. Помни само тия средства и пътя до подземието с карцерите. Нищо повече. Не помагат ни познанията, ни познанствата. Който е бил в Плевенския затвор, едва ли ще забрави тъмнокожите Мунчо и Токата. Те могат да превърнат всички в трупове, както онзи ден лесно раздразнителния Вълко Андреев от моя край – с. Певците. Беше в карцер. Изтича двуседмичното му наказание, но тия палячовци не го освобождават. Младежът успява да излезе от клетката, почти се добира до килията си и те го разстрелват. Всички затвори и лагери имаха такива физически “тежко натоварени” изпълнители. Затова толкова семейства са потънали в печал.

В ранната пролет на 1959 година началниците възложиха на Иван Йоновски да сформира група от десетина души, която да ремонтира карето. Много от плочите бяха хлътнали, бордюрите разместени, пясъкът в основата отмит от проливните дъждове. Отговорникът включил и мене за майстор.

Не бързахме – знае се защо. Работата се проточи няколко месеца. Пък и нередовното снабдяване с пясък и камъни ни улесняваше. Опъвахме канапи, полагахме нивелири и предадохме обекта в отлично състояние. По-късно ни изпратиха в с. Самоводене, Търновско – на каменната кариера, която административно беше към Плевенския затвор.

Още от влака се виждаше високият вдлъбнат полукръг от скала. Сякаш чакаше алпинисти за тренировка. На 25-те забоя се работеше денонощно. Непрекъснато хвърчаха вагонетките до каменотрошачката и силозите, надвесени над жп линията. чуваше се, че чакълът се изнася за Румъния.

Телена мрежа, милиция и кучета охраняваха кариерата и района на спалните помещения.

Сградите са тухлени, с умивални и тоалетни. Стаите са обзаведени с нарове, тук-там с легла и печки. Няма я угнетяващата чугунена кофа за отход, няма и катинари на вратите. Разрешаваха повече храна и плодове от къщи, повече писма и право на свиждане без решетка. Но кой да ти дойде! Получавахме и нещо като заплата по някой лев. Нормите бяха тежички, но ми е трудно да роптая. Преимуществата са повече. Та нима на всички кариери в страната са затворници! Напрежението се компенсира в условията на свободното време, но лично аз се измъчих много. Оказах се трудно адаптивен към седмичния часови график на смените за работа и сън. Безсънието ме съсипваше, а не можех да претендирам само за дневна смяна. Замислих бягство.

Уговорихме се с Нешо Пенчев Ситев, трудовак в Маджарово, коя нощ и къде да ме чака с лек автомобил. Не мигнах до часа на тръгване за обекта. В нетърпеливо очакване продължително се застоявах на прозореца. Караулното беше близо и можеше да се наблюдава. Видях, че охраната и кучетата се удвояват. Може да бе от моята гузност, но нещо ме жегна. Обадих се на бригадира да попълни смяната с друг, че не съм добре, и не отидох на работа.

Част от охраната и кучетата се прибраха преди разсъмване.

Час-два преди обед дежурният ме намери и разпореди да се явя на портала с багажа си. Разбира се, нито дума в излишък, която да ме ориентира.

Върнаха ме в затвора и отново ме уединиха. Началникът Бакърджиев ме посети след седмица.

- Ти си глупак! Не си разбираш от интереса. Тръгнал си да саботираш производството!

- И да исках, не можех с нищо да предизвикам саботаж.

Явно бе, че този неврастеник не е запознат с истинските причини за моето завръщане. Извозвах трошляка и пръстта от забоите на края на табана след взривяване и обрушване.

Случилото се ме тревожеше. Имах още цяла година! А точно през нея обесиха Евтим Арсов и всеки от нас можеше да бъде следващият.

През 1962 година в продължителен разговор, пътьом до работното място на МОК ”Медет” на Панагюрски колонии, където отбивах военната си повинност - Ангел Смирнов от специалната служба в поделението съзнателно или неволно попита:

- Защо еди-кога си на кариерата в Самоводене не отиде на работа?

- Сигурно съм бил нещо неразположен – отговорих.

- Не искахме да те правим герой. Малко ли жертви дадохте? Да умреш толкова рано! Какво не ти харесва в живота? Мислиш ли, че си струваше? За три дни всички ще те забравят. Не зная какво ти се върти из главата, но нищо не е равностойно на дните, които генетично са ти дадени.

Мисля, че беше искрен. По-късно научих повече за него. Трудоваците го помнят с добро.

Реално съм изтърпял 3650 дни през годините 1951, 1952, 1953, 1954, 1955, 1956, 1957, 1958, 1959, 1960 и десетина пъти по две-три седмици в ареста на Държавна сигурност. Досаден прочит, нали? А да се преживеят час след час! Няма да прибавям ония от високосните години, като Солженицин за Иван Денисович. Като питомец от Първа категория и Първи разряд, съм променял “жителството” си - в Пазарджик, Плевен, Стара Загора, Белене, каменната кариера в с. Самоводене с право на колет пет килограма за три месеца! Ако има кой да ти изпраща през ония купонни времена! И ако е останал някой читав в къщи след вечните разселвания!

Освобождават ме през август 1960 г. Да вметна една любопитна подробност. Пролетта на 1990 г. като член на комисията по деформациите, поисках удостоверение от МВР за престоя ми в затворите. Отразено е, че съм освободен през февруари 1960 г. Защо ли?

Всичката топлина от слънцето сякаш се бе настанила в нашето село. Ризата ми се беше залепила за гърба. Дерето, което минаваше край нас, бе пресъхнало. Пясъкът се сипеше като пустинен. Добре, че слънцето понякога е милостиво и не грее непрекъснато. Стъпките ми изпревариха настъпването на лятната нощ, когато влязох в къщи. Трапезата продължи до сутринта. Никой не задряма.

Няколко дни приемах близки и приятели. Когато отидох до Съвета, да се представя, председателят Иван Ненов се опита да ме стресне:

- Кое време са те освободили, а ти се явяваш чак днес? – каза нещо и за “непобедимото учение”, и за силната власт.

В кабинета му бе и Нешо Михайлов, активист на ОФ от БЗНС. И той се обади:

- При теб вилата трябва да е все на врата. Отрови толкова младежи!

- Гражданино, не ви познавам и не желая да ви познавам, но ако имате претенции за културен човек, не се намесвайте в чужд разговор. Не давайте съвети, когато не Ви искат! Не плачете на чужд гроб. Не се знае от коя страна сте застанали!

- Никой не ме е задължил да се явя на минутата след пристигането ми в село. Дойдох по своя воля да потърся паспорта си, но ако мислиш, че съм излишен, ето, възползвай се! – и посочих запотените си гърди, като разкопчах ризата. - Но преди да си тръгна си позволявам да ти припомня, че нищо повече не можеш да ми поднесеш от това учение, защото го познавам по-добре от теб; че невръстен бях, когато се включих в съпротивата срещу фашизма, а ти имаше чираци, които ти цепеха дърва и носеха вода за домакинството - имах предвид Иван Тодоров, Мичо Матев Гунев и други.

- Паспортът ти е в Околийското управление на МВР в Карлово.

Благодарих за информацията, а той, другарят Ненов остана стъписан.

След време разбрах, че в съжалителен тон е споделил с една от служителките: “Как си мислех да го посрещна, а то какво се случи! Пък и тоя бай Нешо откъде се взе по това време!”

Дали заради измършавелия ми стан, или от друг подтик, но като минавах край бабите, насядали до вратниците, заставаха прави, като пред владика и топло ме здрависваха. Не ги смущаваше отношението на властите, но те смущаваха мен ведно с приятната ласка от умилението след отвратителната атмосфера на смазващо невежество и сектантщина в Съвета. Едните и другите ми вмениха много, много задължения!

Колко ми е драснал на рабуша Всевишният, когато съм тръгнал по стръмното на земята, не зная, но през извървените 290 сезона имах и много празници.

Завърнах се от затвора с избелялото държавно дочено панталонче и гумени цървулки - одеяния, които не правеха впечатление на село, но трябваше да ги върна. На това място е моята най-дълбока благодарност и преклонение пред хората, чиито имена изписвам.

Не мисля, че от съжаление Иван Лилов Гунив даром ми уши панталон; Стоянка Канзамалова от Карлово сглоби от парчета, закупени от вторични суровини, най-хубавата ми риза; Цачо Иванов от Клисура с едно покоряващо притеснение в погледа ми поднесе обувки; Станю Петков Парапанов ми предложи да ползвам през зимата до влизането ми в казармата лодена си, а Димитър Георгиев Деянов - Мутата от Карлово искаше да поделя инвалидната си пенсия! Всички сме прочели по нещо оттук-оттам в историята за човечеството, за илюзиите и героите, за другарството и кръста, за личните сметки, за нуждата и принудата. Къде спадат тия случаи?

В онова бездуховно време, далече от кресливата тълпа, тия граждани запазиха отношението на свободни българи към българин! Как да съпоставям постъпките им с някакви европейски или американски и то при толкова наемни интервенти наоколо! Ако някога са посегнали да направят нещо на някого, то е било да му помогнат.

Това не беше само кураж, застанал плътно до съвестта им, а най-чист извор на съпричастност, солидарност и човечност.

В спомена за тях и много други често е вторачена цялата ми душа, а не в папската тиара, към която са обърнати очите на половината свят!

Веднага след появаяването ми в село бях поканен да се представя в управлението на МВР-Карлово. Такава миролюбива призовка получи и верният ми приятел Пенчо Павлов Гавазов. Сутринта в определения час бяхме налице. Повикаха Пенчо. Разминахме се на стълбището, когато последвах разводача. Не успяхме да си продумаме.

Очакваха ме пет души. Познавах по лице само Иван Пумпалов, удивително точно покритие на името си, недодялан не само физически, представител на зловещите служби. Разговорът, ако може да издържи такава квалификация, продължи четири часа. Преобладаваха монолози, заплахи, подигравки.

- Ако не вдигнеш бяло знаме, много скоро може да ти се случи нещо. Я кола погрешно ще те блъсне по пътя, я нещо друго.

- Бих го направил, но от десетилетия у нас няма бяла забрадка, която да използвам.

Опитвах се да бъда спокоен. Стори ми се, че продължително замълчаха.

- Чувате ли го, другарю генерал – наруши мълчанието Пумпалов и вдигна над главата ми напомпената ръка.

- Би ме изненадал друг жест – бе защитата ми.

- Не разбра ли, че депутат няма да станеш, министър няма да станеш! Какво като умееш хубаво да говориш, по затворите ще изгниеш! – продължи с верноподаническия си тон друг.

Приключи главният, към когото се обръщаха с “другарю генерал”:

- Още сега си заминаваш на село и никакво излизане от него.

- Ще съблюдавам заповедта само след нареждане на министъра.

- И все пак не мога веднага. Трябва да купя батерийно фенерче. Ще изчакам рейса.

За дядо ми е – казвам. – не винаги има ток, а става нощем за “по вън”. Пък искам да се предпазя от ново “произшествие” по шосето.

Така се разделихме. Въдвориха ме в Каравелово. От тези кабинети се разпределяха местата и съдбите. От тези крематориуми на волите!

Ежедневно - сутрин, обед и вечер, се явявах в общината. До влизането ми в трудови войски. Ограничих личната си инициатива за контакти с когото и да било. Не заради себе си, а за другите. Но приятелите не ме изоставиха. Всеки ден се виждахме с Пенчо. Разбира се, най-напред разменихме информация и оценка за срещата в Карлово. Единият, уж между другото, го попитал не е ли забелязал някакви психически отклонения у мен и почти с резолюция приключил: “Ще го пратим на лечение в Карлуково”.

Повярвайте ми, бе най-динамичният миг в живота ми. Побиха ме тръпки. Ризата ми стана вир-вода.

Когато се завърнах от затвора, още съществуваха и двете стари къщи. Бяха в съседство – през дерето, а сега и улица, която премина през единия двор. Тази, до Каменливия мегдан, където се издига новата, бе двукатна по планово съдържане, в симетрична композиция и топло отворена на югоизток, с огромен чардак, обкръжен от смайваща балюстрада и просторни хигиенични стаи с широки прозорци. Не разбирах от архитектурни стилове, но друга като нея в селото нямаше. Двете стаи на горния кат бяха с декоративни тавани, които завършваха с грациозна флорална резба на лавицата и корнизите, а в средата имаха големи пластични розетки. От едната излизаха лъчи и запълваха кръгло поле наоколо, а в другата стая – розетка от разни ромбоидчета. Стенните мусандри също имаха красиви орнаменти. И фризът на витото стълбище за втория етаж бе с великолепни изображения, а дъсчиците на парапета бяха така изрязани, че образуваха отвори с причудливи ефекти от плодове и цветя. През долапите се достигаше до зидано скривалище в съседната стая.

Капителите от бряст и колоните от червен чам с украсените перила се сливаха в живописна композиция с многолетните лози, полегнали като хрисими селски девойки върху рамената на чердака и хвърляха сянката си над първия етаж. Отвътре и отвън представителното, декоративното и цялата наредба се сливаха в една одухотворена и почтителна скромност. В този дом и прозаичните занимания бяха жива поезия, оптимизъм и увереност. Цялото денонощие се състоеше само от утринна свежест.

Така се случило, че нашите почти не са живели в нея.

Няколко години преди Турската война била на квартира учителката на тате, Лалка Ганчева – приятелка на Димчо Дебелянов. С умиление и гордост слушах спомените на баба и тате за посещенията на поета и може би затова рано наизустявах неговите стихотворения. Сигурно тук някъде възниква и силната ми привързаност към тази възрожденска къща.

Приятно, уютно, романтично, но баща ми настоятелно помоли да не нощувам в нея. През петдесетте години, когато четиримата мъже отсъствахме от селото, по поръчка на Нешо Христинчев, след ограбване на библиотеката ни, къщата била запалена от малчугана Иван Тарашев.

Навреме се намесват съседите и къщата и част от книгите са спасени. Запазил съм обгорелите томове - да напомнят за поредното аутодафе на български башибозук.

Преспивах на сайванта в другата къща, където са останалите от семейството. Не само защото всички стаи бяха заети от дядо и баба, от тате и втората ми майка, от малкия ми брат и съпругата му с първородния син, а и затова, че след затворническите години ми беше по-приятно да спя на открито. Това най-много смущаваше баба, особено в студените зимни нощи. Всяка вечер поставяше под завивките ми гореща тухла и поне веднъж до сутринта ще намине да провери дали дишам.

Баба! Милата ми баба! Какво да ми даде повече!

Не зная дали след смъртта си, горе, е приключила с грижите по мен.

- Кажи ми бе, чедо, как поминувахте там? Няма да е било в ред с тия безбожници. И баща ти ме подминава, като го запитам. Сякаш сте се наговорили.

- И там хора живеят, бабо. Нали виждаш – прибрахме се, които останахме живи. Е, не е курорт!

Премълчавах. Времето на тиранията не е отминало. Не исках да трепери денем и нощем, да сънува кошмари, ако се озова отново в ареста.

Няма да съизмервам с никого християнското й съжителство по хоризонталата след толкова кръстни и безкръстни гробове. През ден, ако не и всеки ден съм я виждал да дикисва някоя циганка, особено баба Демирица, с брашно, картофи, боб, сланина, сирене, вълна, парче шаяк. Тя имаше много деца и работлив мъж, но не смогваше човекът.

Удивителна нежност и благосърдечие се излъчваше от строгото лице на баба. Останала бе незасегната от предразсъдъци и суета. Възприемаха я като природно интелигентна и културна. Не мисля, че всичко е придобито от общуването й с хазяите на братята ми в Карлово, където им домакинстваше две-три години през зимните месеци, или от балнеосанаториумите, които посещаваше периодично.

Остра болка от зъб ме залюля към стоматологичния кабинет. След вписването на името ми в журнала, доктор Здравка Иванова ме запита за Иван Атанасов Баталов. Озадачен съм. Та това е баща ми. При разпределението съпругът й Стефан, също зъболекар, попада в Родопите. Ползвайки правото на избор като отличничка, Здравка идва в моето село. Когато я изпращат, вуйчо й Никола Динчев от Ихтиман доверил името на баща ми - за всеки случай, за опора, ако се наложи. Челно е приятелството ни до днес. По-късно квартирувахме десет години у тях в Пловдив без никакъв наем. Познавате ли такъв случай?

Живееха с медицинската сестра Неделя Шарова. Въпреки предупрежденията от силните на деня - кмета Иван Ненов, секретаря на кметството Тодор Божков, да не се среща с мен, Неделя удържа.

С това боговете ми повериха много светлина и нежност. Но ето, че една човешка, чувствена дружба търсеше сушина и завет да се отбранява от непокръстените в светена вода. В онзи свят на разделение, на конфликти, на цялата гама крепостничество, откърмените с гняв можеха да разнасят само злоба. Кошмарно изскочиха от преизподнята на Хадес и овладяха родината. Всичките приказки за братство звучаха кощунствено. Това по-различно ли е от времето на прадедите, когато били принуждавани да приемат исляма! На това бяха способни, така се изхранваха и преживяваха новите "богове", като прогонваха от рая всички обичащи се, станали и муза, и обект на желания.

Няма особени теза и антитеза в драматичното ни развитие и орисия. Социалните категории поведение и морал имаха странни измерения. Няма логически решения - има психически комплекси. Осакатена е политическата принадлежност. В затвора се предлагаха идеи, разискваше се, теоретизираше се, решаваха се какви ли не задачи. Отвън всичко е черно и бяло. Хората непрекъснато се вглеждат в себе си от страх да не сгрешат. Никой отникъде не се оттегля по своя преценка. Има партиен секретар! Но колко от тях са известни с благоразумие! Колко от побратимите по перо са посегнали към сатирата! И са между нас!

Не посягат, защото земната повърхност има нужда от живи хора!

Задължителната по централно разпределение месторабота в Каравелово за Неделя приключи по съвпадение с отиването ми в казармата, след което се установи в детския санаториум на град Хисар.

Получих повиквателната заповед седмица преди определения час за сбор. Възникна съмнение и у баща ми дали ще се явя. За да ме попита, явно беше притеснен. Напуснах селото внезапно и нетрадиционно за този ритуал. Нямах друг замисъл, освен да посетя няколко приятели и си направя обстоен медицински преглед. Завеждащият “Военен учет” към Съвета по няколко пъти на ден ме търсел у дома.

Трудовата казарма е земеделско дело и аз не можех да си позволя отклонение. След десет години затворничество и ангария нямаше режим, който би ме смутил.

Поделение 30-20 на строителни войски към Пловдивската бригада се е установило на бивак на Панагюрски колонии, в близост до МОК ”Медет”. Ще разширяваме и подобряваме шосето за Пирдоп, където завършваше изграждането на медодобивния комбинат. Посрещнаха ни в огромна столова. Обсипаха ни с внимание, забавни и народни песни в изпълнение на самодейци.

Личният състав от 500 души беше изключително от турчета, родени и отгледани в Кърджалийския край – царството на тютюна. Корените ни са от една обществена среда - селянчета. Имаше и волнонаемни, невоенизирани работници, предимно майстори, багеристи, компресористи, шофьори, булдозеристи.

Под псевдоним Тихо Средногорски или Караманчето от време на време изпращах саркастични стихотворения и статии до вестник “Трудово дело” за организацията на нашата дейност, неритмичното снабдяване с необходимите строителни материали, поддържането на каменотрошачката и другите обслужващи машини.

Пишех и похвални очерци за безспорно отличили се момчета на тежкия обект.

Наскоро беше ни сменен взводният. След пороен дъжд се бяхме прибрали рано в лагера. Отбих се при цивилните и оставих в тяхното помещение край печката мокрия си шинел. Влезе след малко и майор Гоцев, новият ми командир. Напуснах компанията, но зевзеците подели майора:

- Видя ли как се измъкна войникът? Никакво чинопочитание!

Нараненото честолюбие го подвежда. Изпраща един от обслужващите в щаба да ме повика. Явих се.

- Я излез и покажи как се постъпва в присъствието на по-старши!

Излязох и не се върнах. Шегата продължава. Майор Гоцев изпраща Н. Рашков, също от щабните, да ме арестува и отведе при него. Не тръгнах като арестант. Издалият заповедта нетърпеливо преминава просторния плац и се изправя срещу мен – висок, красив, мъжествен, с избухливи пламъчета в очите.

- Два месеца! – продължи да увеличава наказанието офицерът.

- Два месеца! – уж сконфузен мрънкам и дълбоко съжалавам.

- Три! Да не видя близките си три месеца! Какво говорите, другарю майор?

В присъствието на Николай Рашков старателно написал рапорт до командира на поделението за произшествието. За голямо негово разочарование рапортът бил накъсан и захвърлен. Два дни по-късно продължително се смяхме заедно.

- И аз съм тръгнал да те сплашвам с лишаване от едномесечен отпуск!

През ония две години придобих бронзов тен, бях най-здрав физически, най-спокоен и духовно най-овладян.

Досвидя ми се периодът! Когато наближи уволнението, пресметливо публикувах очерка “Прости ми, Родино!”, отрупан с много изводи и една огромна наивна надежда, че спецслужбите ще ме изоставят.

Законът за трудова повиност е новоредие на нашата земеделска Библия, затова не възприех повиквателната от мизерна гледна точка, като продължаваща употреба на насилие. Това е част от религията на БЗНС, една идея, която не създава богове, а представа за стойностите на красотата, спокойствието, развитието и добруването.

Що за участие е в политическите процеси, ако не си част от строителите! Ето къде трябва да вдигаме глава, да се оглеждаме, да се надпреварваме и създаваме легенди. Ето мисията на човека, истинския кодекс и светлинен ефект! Тук не се затлачва душата и не предизвиква кошмари. Тук се множат импулсите на разбирателство, благоволение и радост, които възвръщат волята за живот. Тук е най-забележителната формула на обществен контакт и мъдрост. Незнайните строители на дворци, манастири, училища, библиотеки, мостове, пристанища не са ли по-убедителни знаци на Историята? Тази история трябва да изучават всички поколения, да усвояват българщината и околния свят, а не онази, която изрежда узурпаторите, тираните, предателите! Тази е голямата, истинската диря и белегът на времето, а не историята, написана с кръв! Тези люде, ако мога, бих призовал на съединение с гениите в науката, изкуството и икономиката. Моля се по това да търсят индивидуалния облик и заслуги. Такъв беше най-общият израз, в който прецедих философията на моята молитва за прошка.

Всъщност това искам да виждат очите ми, а не подскачащи герои с надежда да ги забележат и погалят личната им суета.

Не искам в книжката ми да се подредят грозни думи и квалификации. Не искам тя да звучи и като реквием на страданието.

Жадувам края на упадъчните политически нрави и демоните, жадни да прекрояват свят и светоглед!

Неделя дочака да отбия военната си повинност и от 1963 г. е моя жена. Сключих брак, не за да си осигуря тих пристан при най-всеотдайния човек, когото познавам. Не беше помирение и със себе си. Понякога проявите ми извън семейството бяха недостатъчно убедителни за новите ми отговорности. Нямаше идилия, каквато е описвана през изминалите векове, но съвместният ни живот издържа проверката на всички случаи, които носеха конфузия и болка. Не пожелавайте да споделя всичко от най-съкровената човешка зона, където се боричкат тайните ми и от време на време ми вменяват виновност.

Друго очаквах, но се появи нов тест за попълване. От Окръжното настоятелство на БЗНС в Пловдив Славчо Стоянов ме покани за кореспондент на вестник “Земеделско знаме” от района. Мотивирах отказа си с това, че не ме посети в квартирата, а ме повика в Градския съвет на Хисар като нередовен данъкоплатец или нарушител на обществения ред, с което разтревожи съпругата ми. Почти идентичен е и вторият случай с покана да водя хумористичната рубрика “Мечок” в списание “Кооператор” – този път от бай Иван Костов, един от ръководителите на БЗНС “Н. Петков”, когото възприемах за нашия жив мъченик и мъдрец. Днес всички са храбри, но тогава не беше така. След многолетно емигрантство преди 9 септември 1944, пет години беше следствен и още много в уединение в наказателните килии на затворите, но с достатъчен исторически оптимизъм. Несъмнено всичко за нас се подсказваше от едно място.

Отклоних и предложението на бай Иван Костов под предлог, че ми е неловко да говоря на съвременници и поколения с моя школски език. В личен, пък и в обществен план сгреших и в двата момента. Оценката не е само от дистанцията на времето, а и от размесените места на понятията “победители” и “победени”, от цялото мировъзрение.

Обиколих малкия курортен градец, в който преобладаващото работещо съсловие е от доктори, медицински сестри и обслужващ персонал в санаториумите. Потропах за работа в земеделското стопанство и във всички учреждения на Наркооп. Навсякъде оставях безразсъдно откровени заявления - кой съм и откъде идвам. Посрещаха ме с малко изненада, повечко с тревога, но навред с отработена демагогия.

- Обадете се по-късно. Засега нямаме свободни работни места!

Това не накърняваше волята ми. Напротив! Оправдаваше съпротивата ми, но удължаваше дните ми на безделник. Кой мъж не би се почувствал премазан, когато не може да отговори на задълженията си? Никой не се трогваше от това, че сме ново семейство, на квартира, с две емайлирани купички и няколко ръждясващи вилици. Съпругата ми носеше храна от стола на детския санаториум. Така започнаха първите изречения на нашия семеен живот - медения месец!

Нямахме истинско лично разсъмване. Не можехме да създадем своя атмосфера, да наложим собствено темпо към собствена романтична цел. Слънцето денем и съзвездията нощем продължаваха да играят на криеница с тежки, тъмни облаци. Убягва ни времето за малко топлинка и глезене, за смях и поезия. У жена ми се тълпяха само опасения, които препъваха надеждата й по пътя. Тя не го показваше, но аз усещах изгарящата болка – нали вече беше част от мен!

И ето първият възвишен момент! Роди ни се дъщеря! Като че ли започнах по-пълно да изживявам дните си. Настани се радостната грижа за семейството ми - едно безкрайно чувство за топлина, признателност, откровение и наслада.

Всичко друго сякаш изгуби значение заради тази необятна любов. Останах тук, в ада, да превивам гръб и правя компромиси за сметка на гордостта си, вътрешно дълбоко усамотен след огромната палитра от подлеци и грешници. В несекващия извор на страдание се промъкваше нищожната надежда, че хищният октопод ще ме изостави. Крачех с моето самомнение, че съм нужен и за спокойствието на баща си. Въздействаше ми спасително и въображението, че правя добро и на онези, които ме усещаха отдалече или ме слушаха тайно. В това се изразяваше моето старомодно горене на доживотната вахта пред Съюза и нацията, когато народ и власт бяха застанали на порочно разстояние, когато хората бяха близо до кладата, а трепереха от студ.

Личните ми спомени, Историята и музеите ни са пълни с тъжни реликви, но не искам да се натрупват мотиви за злоба. Не съм забравил отминалото жестоко време, но не бива това томче да се превръща в антология на насилието, на страданието, на окайването, а на протеста и усърдието да съхраним корените български. Вече съм толкова близо до отпътуването от този свят, а още няма изгледи да бъдем свободни. Смелостта на момчетата, които загинаха, се разпространява като сказание, което не създаде политически модели, а провокира тяхното отрицание. Политиката трябва да бъде публично достояние, а не среднощен тъмен заговор. Преди повече от половин век Каравелово стана епично не заради непокорството и участта на нашата фамилия, а заради ония 56 души, които бяха по лагери и затвори, и още два пъти повече, викани за справка, разработвани, заплашвани, пречупвани. Затова изчезнаха седенките от есен до пролет, хорото на Герена по Великден, епосът за Средногорието, люлките по Гергьовден. Заглъхнаха гъдулките на бай Генчо Стърчишката и Иван Светицата, на Груючо и Радоя. Не се появи и хармониката на бай Христо Монев. Не идваше вече и групата музиканти от карловското военно поделение заедно с нашенеца Пенчо Бакърджиев, която извеждаше и млади, и стари на площада. Хорицата се омърлушиха повсеместно от невежеството, гнева и репресиите на управляващите. Едни замълчаха, други станаха по-предпазливи, а трети се превърнаха в клоуни. Върху българските 111 хил. кв.км. имаше и земеделски организации, но състоянието на духа не беше земеделско. “Зад фасадата на Отечествения фронт и на сламените хора, наречени “земеделци” или “независими”, стои БКП, която самостоятелно упражнява политическа диктатура на пролетариата” – пише в своя доклад през 1963 г. английският дипломат Антъни Линкън. Днес се готвим за самоорганизиращо се гражданско общество, но тогава непрекъснато бяхме в риск да се изправим пред нежелателни решения.

Откровенията ми може да изглеждат скъпернически, но имат големия шанс да изнесат истини. Не постъпвам като историк в повествованието, на места сигурно съм пристрастен, но какво да направя, като съм се появил за други контакти. Възможно е да засягам нечия воля, но аз не съм от онази общност, която работи под прикритие и тръгва навсякъде с християнски доводи, а нанася злини, неизлечими злини.

Протягах ръце за най-обикновеното естествено човешко и конституцонно право! Не съзнаваха ли разните партийни секретари и директори какви мисли се натрупваха у нас и между нас, та с такава невероятна лекота намираха мотиви за отказ? Не! Те не знаеха какво искат. Те изпълняваха разпореждания. През цялата епоха на комунизма нещо ги принуждаваше да казват само “слушам”. Те не знаеха какво е личен избор. Имаха само желанието да внушават, че са нещо голямо, с което се напъваха да налагат поведението си за идеал.Днес ги уподобяваме на престъпници.

С тайнството на брака и с уважение на собствения стил поех отново рисковия път до моя черен хляб. Започнах работа в дърводобива, където беше брат ми Илю, по сечищата на Малък Богдан, Росенът, Дикимът, в централна Средна гора. За там властите бяха слабо придирчиви относно характеристика и образование, минало и вътрешен бунт.

Бях редом с истински мъже, които никога няма да излязат от спомените ми. Особено бай Пенчо Пехливанов – единствен участник в съпротивата преди 9 септември 1944, отказал да получава “народна пенсия”.

Гордеех се и тогава, и днес, че ми беше другар този нашенец, който след победата не проектира управленска длъжност – властна, стряскаща. Пред него не те надвива смут, не те прихваща нещо за гушата, не притиска гърлото, не пресушава устата и въздухът не преминава на стипчиви глътки.

Какви комунисти живееха по едно и също време! Толкова далечни един от друг!

Връщах се при жена си един или два пъти в месеца. До Хисар пътувах най-често пеш през Фенера, Сминда, Гюла и край Орела, но понякога и с рейс, който много заобикаляше. Преминаваше през повечето селища на Карловска околия. Веднъж се озовахме заедно в автобуса с Иван Зонев от село Климент, бивш член на опозиционния ЗМС и осъждан като ятак на нелегални от групата на братята ми. Между другото ми се похвали, че изкупувал орехи от еди-си къде и ги продавал някъде другаде в страната на двойна цена. Като проследявам пътеписа на Зонев, усещам пулса на подмамената му душа от болнавия ламтеж да има повече и повече, а не от глад и мизерия.

- Зонев си купил лек автомобил. На път за Карлово ме покани за компания да се поразходим и между другото да уредим нещо за регистрацията. Когато се завърнахме, попитах все пак какво му струва возенето ми. Зонев съвсем неочаквано ми отговори: “А бе, дай десетина лева, колкото за бензина!”

- Щастливец си ти, щастливец! Повозил те е приятел – опитах се да се шегувам и да го ободря.

Гаджев имаше вид на току-що спасен от корабокрушение. Видно беше, че за напускането на такъв кораб са нужни много сили.

Бензинът беше 20 стотинки, а билетът за автобуса – 40. Масовите заплати не надхвърляха 60 лева.

Тук властта има ли намеса? Партиите ли определиха поведението на Зонев и бай Пенчо? И двамата правят това, което им е приятно или го намират за етично. Възможно е да се приеме, че това, което пиша в момента, е оценка на мърморещ старец, но аз питам: Кой е отчайващият случай от тия представители на две различни духовни империи? И единият, и другият живеят с представите за своята политическа доктрина. И двамата си мислят, че са верни на обществото, чувствителни към човешката участ, но единият се смята за жертва и все негодува, все нещо му липсва и за нещо се оплаква. Земеделският цвят не осигуряваше промъкването до лесни пари по онова време. Тук-там някой от коляното на Трайков си мислеше, че е надянал едва ли не бронирана жилетка, че всичко му е позволено. Затова още липсва смелостта за помирение с миналото, с династичните принципи!

И двамата са се борили, единият срещу хитлеризма, другият срещу тоталитаризма. Стъпките им се разминават, а хората по тях съдят – адресно, непосредно, сурово и точно. По стъпките – тази вечна мярка за чистота!

Салют! Но пак да се попитаме: на кого приличаме като надникнем в себе си и в отражението си върху голямата дистанция?

През зимата след много митарства на помощ отново ми дойде Никола Димитров Говедарски, вече зам.-председател на Комитета по хранително-вкусова промишленост, към която принадлежаха тютюнопреработването, хлебопроизводството, млекоцентралите и месокомбинатите. За първи и единствен път имах възможност да избирам къде и какво да работя - в Кърджали, Хасково, Пловдив или София. Предпочетох мандрата в Хисар, филиал на Пловдив, за да не се изправя пред нови проблеми - преместване, жилище, работа на съпругата ми, детска градина за дъщеря ни. Изкупувахме млякото от района, което се преработваше по най-прецизна поточна технология и при стриктни хигиенични условия. Сиренето ни беше много добре прието на външните пазари.

Но моят ангел-пазител бай Кольо, този благопристоен, образован и почтен съгражданин на Коста Лулчев от Хайредин, Врачанско, само след две гидини внезапно почина. И партийната секта от злосторници се раздвижи.

Незабавно бях подложен на поругание с неверни обвинения и принуден да пренасоча дейността си. Включих се в строителните бригади на Пловдив. Първата мозайка, която направих, бе в коридорите и стълбището на Музея на революционното движение.

Всяка пролет попълвах специалните формуляри за кандидатстване във ВУЗ, които се заверяваха от председателя на Окръжния съвет за такива като мен. Непоколебимо Ненко Лечев на съответното място дописваше: “Не се разрешава”, подкрепено с едър турлаковски подпис. След отпадането на този образец, записах и завърших Висшия икономически институт по специалността “Вътрешна търговия”.

Близостта между хората не е пазарен елемент. Не се купува. Тя се печели като откровение и преданост, когато мнозина край нас влизат в няколко роли, за да оцелеят и преуспеят.

Затова се питам дали е време да изпусна една тайна! Какво да правя, като аристократичното спокойствие е за други натури, а и пред мен е запретен пътят към науката от властелините. На тях им е по-удобно сред невежи. Но Илия Петков Нейчев от село Паничери не беше закотвен послушник на грешниците. Не се остави да бъде посредник. Той се включи в моето лекомислие да надхитряваме властници с ясното съзнание, че е по-вероятно да попадне в партийно-истеричния пожар. Издаде ми документ, че работя в Общинския съвет, в който той завеждаше военния отчет, за да мога да кандидатствам в университета. Не беше от самочувствие, че е управляващ, че създава свои закони. Не! Всичко му идваше отвътре, отвеликото човешко усещане за правда, че трябва да помага, да се раздава, да прави добро.

Малко преди да вляза в канцеларията с кандидатстудентските си формуляри, срещнах Георги Ангелов Даскалов и Георги Малиганов от Пазарджишко - приятели от затвора. Бяха току-що изключени от факултетите, а другарите, които ги подкрепили при идентичен на моя случай - прокудени от Партията.

Такава си остана посоката на неговия живот, на Илия Нейчев, с което ни поднесе още едно доказателство, че и най-терористичната партия не е в състояние да изметне истинския човек.

С протекцията на Дража Вълчева, съученичка от Карловската гимназия, окръжен секретар на партията, работих в търговското предприятие “Промишлени стоки” до пенсионирането си. Преди това с чести уволнения бях в системата на горското стопанство и строителството. Но след едно предупреждение от института, че ще ме освободят, ако не потвърдя документално, че се трудя в сферата на търговията, се принудих да занимавам Дража. В писмо напомних и за издръжката на дъщеря си, че при пестелив харчлък ще поминуват някак си от заплатицата на съпругата ми. А мен могат да ме върнат там, на държавен порцион. Намеквах за затвора. Обидно като в менгеме са притиснати и гордост, и поглед, и мисъл, и младост. Отново ли трябва да се изправя сам пред цялата полицейска и партийно-държавна власт. Това, което съм правил и правя, е в стила на откритост и великодушие. Не се родея със заговори, а с корените си. Обществените ми ангажименти винаги са били продиктувани от човешки позиции.

По-късно с помощта на баща ми успяхме да направим вноска в жилищно-спестовна банка, която престоя в държавата тридесет години. По време на Лукановото, а после на Жан Виденовото и Иван Костовото управление след разните инфлации и деноминации с тази сума и малко доплащане едва можах да си купя чифт обувки.

Ако не всяка, то през неделя си отивах в село. Години наред това ме ободряваше. Виждах се с добри приятели от детството, съпроцесници, роднини и най-вече го правех заради родителите си.

Тече второто десетилетие от пенсионирането на баща ми. Не ходи с бригадата на кооперативното стопанство, но нали така е устроен човекът, непрекъснато нещо върши. Знае се, че никой не е вовеки на земята, но вечно търси, иска, сее, оглежда, окопава, събира... Съзирам го – подрязва корените на някаква фиданка, полага я в приготвената дупка, центрира, засипва, стъпква пръстта около тънкото стъбло и накрая обилно полива. Един самоотвержен ритуал! Най-чистият и образцов диалог между човека и земята.

- Закога засаждаш, бачо Иване? Закога? – понесе се скудоумието на стрина Мичовица. И продължи: - Не останаха години! Кога ще отраснат, кога плод ще завържат, та да можеш да ги опиташ?

Баща ми сигурно чу задявката на съседката. Мина се без ответ.

Стрина Мичовица бе по-млада с двадесет години, но почина десет години преди него. Баща ми не само вкуси от плодовете, а продължи да подменя застарелите дървета из двора и да ги почиства от изсъхнали клони. Засади и извън оградата, край затревеното дере, та като минават хората, да могат да си откъснат от изкусителните череши, черници, ранозрейки карловски сливи и да не преглъщат напразно. Откъсват си преминаващите и благославят. Роден беше да бъде полезен по всяко време. Обречен бе да остави дълбока следа. И след години вероятно някой неосакатен народопсихолог ще се посвети на неговата трагедия, защото още приживе има славата на неканонизиран мъченик от същото това общество, което му нанесе толкова рани. Сред цялата грозотия на невежеството тате беше намерил себе си за цял живот. Не можа да слуша шума от фабрики и си създаде среда. Който е видял хилядите овошки, отгледани от него, ще ме разбере. Нямаше система, която би могла да го промени. Не се напъва, не се насилва да покаже, че е работлив. Живее само според законите на труда и светлината на духа. В труда е и силата, и моралът, и благородството му. Няма илюзии. Илюзиите са за децата и безделниците. С цялата си логика най-силно е въставал срещу мързела. Счита го за плячкосване, за измама и кражба от другите. Изумява се, че някои се подлагат на такова унижение. Не съм го виждал да хвърля зар на табла, да играе карти или шах. Не познава мистериозния ритуал на масоните и не желае да го познава. Само е чувал за тавани с вертепни стълбища, по които се върви с качулка и се пита кой плаща всичко това, когато никога отникъде няма изход, ако не се работи. Постоянният му съюзник е неговото непрекъснато вдъхновение за работа. И всеки труд е с отправна интелектуална и физическа задача. Никога не са му достигали парите, но никога не се е тюхкал за пари. При него търсят утеха ограбените и кураж разбунените. С генетично пренесената съвест не приема нищо, което може да засегне някого. Господ е изсипал в кръвта му много мъка, но и много здраве и много сили. Не го застигна страхът от възрастта му; от дневни или от нощни зловещи инквизиции. Не се спирам върху отвратителните случаи, когато безотговорни неврастеници по следствените и затворническите килии се опитвали да се правят на смели мъже пред него с властническа езикова арогантност. Проявите му не подлежат на измерване. Не стигат познатите нам измерения. Само преданост и обич се извисяват в делата му. Сравненията смущават. Той няма врагове в нашия край, затова при задържането му през 1951 година изпълнителите са доведени от другаде

Да бе ме надарил Всевишният с талант, щях да претворя с магията на словото и страха, и овладяването му при сблъсъка на две жестоки епохи – фашизма и комунизма – времето, когато неутралитетът е равен на предателство и никой не се прекланяше пред абстрактни неща. С породените светли чувства през ония години и в този момент, и винаги ще докосвам неговия глас, неговите дръзновени стъпки и несекващи стремления, привързани за надеждата, че идва по-добро.

Неговият “хаджилък” се състоя на полето, в гората и по губернските пътища на България, с болката, прошката и радостта на Божия син! А животът му премина сред толкова мотиви за злоба!

Коя религия го създаде? Или той създаваше религия!

На 11 октомври 1981 г. целия ден си приказвахме с баща ми. За какво ли не! Засегнахме и среднощния му арест преди трийсет есени. Кой знае как си позволих да попитам:

- Кой те измъкна, кой те усука с въжето, кой те малтретира и захвърли в покрития камион? Наши или външни?

- Мислех, че си поумнял, а ти с какво се занимаваш! - изплющяха като камшик думите му.

И заветно! Те ме преобърнаха по-силно от всички прочетени книги.

Погребахме го до Мама. Преди години при изпращането на наш роднина до вечния дом тате ме улови под ръка и мълчаливо поведе между ледените мраморни плочи.

Тия две думички пред гроба на мама възприех като молба и крепко доверие. Комай това бе всичко, което е поискал от мен.

Иван Баталов - баща, 1957 г., след Белене

Иван Баталов – баща при завръщане от Белене 1957г. след 5-годишно превъзпитание.

Баща Иван Атанасов Баталов на 75г.

Димитър баталов, трудовак, 1951-53 г.

Трудовак на Панагюрски колони, 1951-1953г.

Историята в личен разказ

ДИМИТЪР БАТАЛОВ