"Моите сезони" от Димитър Баталов

Първи припомниха на управляващите, че Никола Петков не е забравен, земеделците Никодим Попов, д-р Сиво Чапаров, Михаил Асенов Михайлов и Железан Райков. През февруари 1989 г. Изпратиха писмо до Държавния съвет за реабилитация на Никола Петков. С шеговит упрек попитах Никодим:

- За чадър, за малка защита, ако ни арестуват.

Железан се приобщи към Отечествения фронт след освобождаването му от затвора. По това време беше народен представител и завеждащ отдел в ПП на БЗНС.

Последваха ги от Старозагорско 12 души начело с Тодор Кавалджиев. Вече се настояваше за отмяна на закона, по който бяха разтурени БЗНС, ЗМС, БАЗС, за амнистия на политзатворниците и емигрантите.

Не твърдя, че съм проникнал вярно в същността на заглъхващото високомерие на комунистите и не апелирах за системна борба, но всеобщата криза сериозно се отрази върху политическото ни самочувствие. Изправихме се пред изпитание от конкретни и масови акции. В своето многолетно партийно заслепение комунистите все по-трудно удържаха управлението на икономиката. Процесът на разпадане на тоталитаризма стана неудържим. Не ме напускаше съмнението, че появяването на “неформалите” се очакваше, щом не изненада властта. Някои от приятелите ми дори допускаха, че са дело на БКП, за да отсрочи събуждането на политическите партии, забранени през 1947-48 г., и заради спомена за коалицията между БЗНС и БСДП. Не бяхме угаснали. Опитвахме се да анализираме явлението “Горбачов” и “перестройката”. При създаденото напрежение умувахме дали има някаква уговорка със САЩ на срещата в Малта след гаврата в Ялта преди години, но промените в СССР, публикациите за престъпленията срещу човека ни обнадеждаваха. Докосна ни една политическа реалност, неясна в своята цялост, но с усещането, че даваме възможност на Държавна сигурност отново да ни набута в репресивната машина. Мъчително се придвижвахме към общ глас при толкова разнообразни идеологеми, домашен комфорт и съпружеско влияние. Или заради бъдещето на децата ни! Много останаха в отбранителни позиции, твърде предпазливи след освобождаването ни от лагери и затвори. Гледаха да бъдат по-малко уязвими. Защитаваха се с добрата си работа, дисциплина и уморително мълчание. Приеха, че участието им в сблъсъка през петдесетте години е достатъчен влог, капитал за бъдещето. Пък страхът продължаваше да сковава и слово, и принадлежност.

След принудителното преименуване на мюсюлманите и ние бяхме притеснени от изострените отношения по етнически и религиозни въпроси, от поредицата атентати по жп гари и мостове, летища и хотели. Подозираха и нас.

През втората половина на май 1989 г. в дома на д-р Сиво Чапаров в Ст. Загора, разговаряхме с Тодор Кавалджиев, д-р Константин Тренчев и Тодор Гагалов. Тренчев току-що беше освободен от ареста под гаранция, но вече бе успял да установи контакт с посолствата на Франция, Англия и САЩ с молба за съдействие. Запозна ни с Устава и Програмата на Независимия профсъюз, създаден от него. Отричаше социалистическия обществен строй и настояваше за обединяване на усилията ни. Сподели, че има връзка почти с всички неформални структури, но членувал при Илия Минев в Независимото дружество за защита правата на човека в България. Грижливо подредената папка с документите и незавоалираното поведение внушаваха доверие. Излъчваше непоколебима, твърда, позиционна готовност за решителни публични действия, декларирана дори малко демонстративно, макар и все още с неизяснен политически щрих.

Заявих, че ще работим и взаимно ще се подпомагаме, без да установяваме организационна връзка.

Имах приятели в Обществения комитет за екологична защита на Русе, учреден на 8 март 1988 г., както и в Клуба за подкрепа на гласността и преустройството в България, но не съм се включвал в инициативите им.

Не бяха политически организации, но в петициите им до Правителството се промъкваха и пасажи от Хелзинската харта за защита правата на човека и Виенското споразумение. Сред участниците в разните акции по улици и площади преобладаваха комунисти или синовете и дъщерите на активни борци срещу фашизма. Поводи за подозрения – колкото си щеш.

Както се разбра по-късно, Русенският комитет бе своеобразен опипващ вариант за развиване на същинска политика или един добре скроен параван за режисьорите на перестройката у нас. Демонстрациите, които започнаха след обгазяването на град Русе, и филмът “Дишай” по сценарий на Г. Аврамов нямаха политически подтекст, но раздвижиха нашата общественост. След аварията в Чернобил народът ни се приучаваше да следи екологичните проблеми у нас и по света.

Не бива да се мисли, че появяването на неформалните организации е мотивирало възстановяването на БЗНС.

Нямам за цел да изследвам събитията след най-новия исторически завой у нас и напрежението сред земеделците. Ще разкажа това, което е било, придружено с документи, за да бъде част от Историята.

И децата знаят, че земеделците нямат съперник в борбата срещу тоталитарния режим. Това, което правехме през 1989 година с остатъка от силите си след преизподнята на следствията, лагерите, затворите, изселванията и принудителното въдворяване, беше продължение на борбата. Ако сега пиша, то е не само да предизвикам утрешните историци, но и да се освободи материята от баласт; да помогна за изясняване на действителния атестат на случилото се в повратния момент за БЗНС и страната. То не беше просто ентусиазъм, то беше сила!

При пътуванията си изпитвах изключително удоволствие, като виждах толкова много хора да се интересуват от БЗНС. С неподражаема демонстративност обаче и идентификация това ставаше ежегодно през юни в село Славовица, на поклонението пред костницата на Ал. Стамболийски. Янини грамади е чудото, което обвързва всички ни с борческия дух. Там се срещахме с познатите от лагери и затвори. Там се освобождавахме от еднозначни обобщения и монотонност. Там си подсказвахме възможните стъпки, като залагахме предимно на обединяващите фактори, на сътрудничеството. Но жалката кондиция на забранения през 1947 г. БЗНС "Н. Петков" продължаваше. А няма политик, който би искал намеренията му да се разминат с народната подкрепа. Не искахме и ние, но още не оказвахме върху събитията впечатляващо влияние. Трябваше да предприемем нещо, което да обслужва нашия мироглед и популярността му в обществото, за да спечелим привърженици.

На 11 юни 1989 година при поклонението в Славовица бяхме решили да превземем официалната трибуна и да ускорим протичащите събития, но отменихме акцията. Смути ни присъствието на министъра на МВР Димитър Стоянов и усилената охрана. Приготвените лозунги: “Не на диктатурата!”, “Върнете ни земята!”, “Никола Петков е жив!” си останаха в багажника на колата. Задоволихме се с поредния Призив към Държавния съвет, Народното събрание и вестник “Работническо дело”, подписан от двадесет и двама земеделци, чийто автор бе Жеко Стоянов:

Поканваме всички български емигранти по света да излязат с подобен призив към нашето правителство с цел да се създадат условия, щото да се възстанови доброто име на Съюза. Призив от репресираните по времето на култа и всички демократични граждани и членове на БЗНС, социалисти в опозиция, преминали през лагери и затвори, лишавани от елементарни човешки права на професия и образование, преследвани като неблагонадеждни врагове на народа, дори в измяна на Родината. Същите отричаха диктатурата на култа към личността и отстояваха принципите на парламентарната демокрация, настояваха за спазване програмата на ОФ от 17 септември 1944 г. и не отстъпиха от принципите на БЗНС, прокламирани от Александър Стамболийски. Тези принципи са за народовластието, за трудовата частна собственост, за равенство между града и селото, за развитие на кооперативното движение на доброволни начала във всички негови форми, за пълна политическа и религиозна свобода, за издигане ролята на Световната организация за защита правата и свободите на човека, за равенство на всички раси и религии, народи по света и други. Тези принципи и основни човешки права бяха грубо погазени по времето на култа към личността у нас, поради което министрите-земеделци от първото отечествено-фронтовско правителство Никола Петков, Асен Павлов, Борис Бумбаров, Ангел Държански, независимият Петко Стоянов си подадоха оставките. Така се роди опозицията. След проведените избори в края на 1946 година, въпреки масовите нарушения, бяха избрани 101 народни представители земеделци и социалисти. Съюзната контролна комисия, която следеше за правилното изпълнение на условията за мирния договор, поиска представителите на опозицията да бъдат включени в правителството. В началото на 1947 година пристигна Вишински в България и упражни груб среднощен натиск върху опозиционните водачи Никола Петков и Коста Лулчев. Въпреки заплахите, те не приеха условията му и не влязоха в правителството. Нанесен беше тежък удар върху демокрацията. Последва процесът срещу Никола Петков, обвинен в шпионаж, предателство и измяна към Родината, осъден на смърт и обесен. В разрез с всякакъв парламентарен ред и етика 101 народни представители от опозицията бяха изхвърлени от Народното събрание и изпратени по лагери и затвори. Опозицията беше обезглавена, ликвидирана като законна форма, развихри се масов терор над цялата страна.

В такава обстановка започна масовизацията на земята. На всички са известни извращенията, допуснати по време на насилствената колективизация. Днес се отчитат грешките от неправилната политика по отношение на селското стопанство. С болка гледаме как родните ни села обезлюдяват. На последния конгрес на ОФ Тодор Живков заяви, че над 2000 села умират, докато ако се следваха принципите на БЗНС, специално по кооперирането, то щеше да стане на доброволни начала, на етапи, съобразно наличната техника и условия. Тези грешки щяха да бъдат избегнати. Не по-радостно е положението в градовете – жилищна криза, миграция от селото към града, нарушен е нормалният ритъм на икономиката. Изправени сме пред екологическа катастрофа.

Всички тези въпроси ни безпокоят като българи родолюбци и не можем да останем безучастни към съдбата на страната си. Считаме, че за да се излезе от това състояние, наложителна е истинска демокрация в страната. В този върховен момент на преустройство на страната ни, ние апелираме към будната съвест на всички отговорни фактори в съответните институции и специално към главния прокурор на Републиката и председателя на Върховния съд незабавно да бъде създадена комисия за преразглеждане на всички политически със специален характер дела от 45-та година и да бъдат реабилитирани всички произволно репресирани и осъждани. На първо място Никола Петков – един от основоположниците на ОФ, който честно бранеше принципите и независимостта на БЗНС, правата и интересите на българското село, както неговите другари опозиционни министри, народни представители, както и своеволията на култа към личността, и в името на закона за отговорност на държавата за вреди, причинени от нейните органи (Държавен вестник, брой 60 от 5.08.1988 г.). Реабилитацията на всички честни и добри българи морално ще удовлетвори както мъртвите, така и живите и техните близки; ще възстанови тяхната чест и достойнство след поколенията, защото такива обвинения като шпионаж, предателство, измяна на Родината остават вечни в паметта на народите, а когато те са приписани на честни хора родолюбци, неоснователно оклеветени, те са и позор за Родината. Затова великият хан Крум още в 814 г., в началото на Средновековието, осъзна бедата от клеветата и издаде закон да се режат езиците на клеветниците.

Резултатите от тези обследвания трябва да бъдат широко разгласени в колоните на вестниците, радиото и телевизията, за да се даде гласност на извращенията, защото с откриване на истината ще бъдат излекувани раните от беззаконията и погрешната политика. От това ще спечели и вярата в преустройството, за което и ние ратуваме, загрижени за съдбата на Родината, която е и наша, а не само на управляващите. Сега и ние трябва да имаме право на участие в определяне съдбините на страната.

Ние знаем, че този наш призив може да не бъде разбран правилно. Като загрижени за бъдещето на страната, ние отново можем да бъдем изпратени по лагери и затвори, но знаем, че насилието никого не е убедило, че то е еднакво позорно както за този, който го върши, така и за този, който го търпи. Ние нека си спомним Апостола: “За Отечеството работим, байо, кажи си ти моите кривици, че и аз да кажа твоите, па да се поправим и вървим все заедно, ако сме хора, защото ако ти си неверен, поколението ще си помисли за тебе.” Този страх пред поколенията трябва да ни направи сега единни, да назоваваме нещата със собствените им имена, да разкрием истината и грешките, довели ни до сегашното състояние на нещата и премахнем раковите метастази на самовластието.

Приветстваме и гласовете на нашите съмишленици за реабилитирането на Никола Петков и всички репресирани, а също така и всички демократични формации, обявили се за преустройството. Ние специално приветстваме Дискусионния клуб на независимите интелектуалци, писатели, художници и артисти, цялата ни творческа интелигенция, както и световната интелигенция, носителка на научно-техническата революция. Приветстваме Хелзинските и Виенските споразумения, както и Всеобщата декларация за правата на човека. Горещо приветстваме преустройството в СССР и останалите социалистически страни.

Нашият девиз е – труд, чест, родолюбие, наука и хуманизъм.

Подписали: Иван Гинчев – с. Обнова, Плевенско; Георги Джеджев – Русе; Крум Хорозов – Русе; Христо Запрянов Димитров, Жеко Стоянов Иванов – Ямбол; Димитър Балчев Димитров – София; Дончо Атанасов Дойчев – Димитровград; Генко Йорданов Генков – Хасково; Петър Георгиев Батинков – Асеновград; Георги Делчев Сталев – Черногорово, Хасковско; Тако Иванов Караиванов – Димитровград; Димитър Иванов Баталов – Пловдив; Тодор Тодоров Стойчев – Шумен; Йордан Митков Чукански – Пловдив; Петър Димитров Попиванов – с. Куклен, Пловдивско; Петър Василев Стойчев – с. Баня, Пловдивско; Рачо Христов Димитров – с. Каравелово, Пловдивско; Георги Атанасов Праматаров – Асеновград; Тончо Димитров Тонев – Пловдив; Иван Павлов – с. Долнослав, Пловдивско; Георги Илиев Шопов – с. Долнослав, Пловдивско.

Подавам енигма на инициаторите за срещата в Славовица на 11 юни 1989 г. с удвоен алармен знак да не пропускат датата, отбелязана под текстовете на два секретни бюлетина.

В тях има още много подробности и за други неформални организации, както ги нарекоха полицейските и политически анализатори.

...Бивши членове на земеделската опозиция възнамерявали да обявят 1989 година за “юбилейна” от името на “сдружените земеделци, привърженици на Стамболийски, Никола Петков и Г.М.Димитров” и да настояват за реабилитиране на Никола Петков. Предстояло събиране на всички бивши членове на Българската земеделска опозиция в Славовица, където щели да поддържат връзка с кантората на “Земеделския съюз” в Париж. В подготвяното от тях “Отворено писмо” наред с другото се отправяли обвинения, че след 09.09.1944 година БКП била изменила на съюзниците си и “сляпо копирайки сталинския модел, довела до разрушаване на българското село”. Процесът против Н. Петков се определя като “скалъпен антиконституционен фарс” и се иска неговото и на останалите осъдени реабилитиране. Проличава и желанието на авторите за възстановяване на опозиционен БЗНС със съответна структура и печатен орган.

...Тотални мерки от страна на партията и държавата за преодоляване последствията от нарушенията на обществения ред. Да се противодейства решително не само на неформалните организации, но и на външнополитическите централи.

Да се унищожи съгласно изискванията за опазване на партийната и държавната тайна!

Май 1989 г.

Зав отдел “Социална и национална сигурност” на ЦК на БКП

/В.Палин/

Министър на вътрешните работи:

/Г.Танев/

На секретариата на ЦК на БКП от 01.06.1960 година

До 30 юни т.г. в общините, в големите кметства, в крупните стопански организации и научни институти, във висшите и полувисшите учебни заведения да се изградят:

1. Политически отряди за защита на Отечеството.

2. Отряди със специално назначение за борба и неотложни действия при екстремални условия против организирането на антиобществени прояви, диверсионно-терористични акции, както и опазване на социалистическата собственост и защита на живота и здравето на гражданите...

3. В отрядите със специално назначение да се привличат членове на БКП, ДКМС на възраст от 20 до 40 години, с високи идейно-политически и морално-волеви качества, физически здрави, владеещи прийомите на бойно-приложните спортове /джудо, самбо и карате/...

Контролът по изпълнение на това решение се възлага на отделите “Социална и национална сигурност” и “Организационен” на ЦК на БКП

Дни наред Призивът се повтаряше от европейски радиостанции, а всички подкрепили го бяхме на “прием” в службите на ДС. За чест на изразилите позиции 22 души никой не оттегли подписа си. Съобщенията от цялата страна не бяха от най-тревожните, но звучаха наситено нетърпеливи, примесени с гняв. Питахме се:

- Докато е жив Тодор Живков, нищо не може да се направи – отговаряше най-категорично Трифон Мирчев.

- Диктатурата вече е невъзможна! – упорстваше друг.

А към нас изискванията са на момента. Днес! За всеки отделен случай, за селяни и работници, за учени и духовници. Ако се бавим, няма да формираме масова солидарност и активност. Но и този път много земеделци разположиха евентуалното си участие далече във времето. Било още много рано. Трябвало да оцелеем.

Всеки от нас обикаляше районите, в които има близки и приятели. Румяна Узунова, журналистката от радио “Свободна Европа”, удряше ежедневно камбаната, барабанеше във всеки дом, вземаше и множеше интервюта, размърдваше застоя, прогонваше страха. Свързвахме я с регионални дейци, които превъзмогнаха фашизма, а днес фалшивия комунизъм и които винаги ще търсят перспективите извън тия системи на собственост, на производство и разпределение. Които искат да изчезнат условията и за най-нищожната експлоатация. Които неизменно ще призовават високо и вдъхновено за оптимални отношения между държавно устройство, управление и икономика. Които не само мечтаят, а се борят! Предоставихме й много телефони, между които на Иван Матев Шаламанов. Никой не мрънка пред нея освен бай Иван: не бил добре, бил нещо неразположен и отказа да говори – дни преди Промяната!

Не обвинявам, защото фашизмът остана само като спомен за морал и методика, а той преживя много години затворен и въдворен в агресивна среда. Само сравнявам самооценките в обемистите записки или беседи пред захласнати млади слушатели!

Времето се нуждаеше от трезви, всеотдайни, самоиндуктивни, поривисти.

Затова посетихме големите общини от Ихтиман до Хасково и Бургас, а покойният Илко Кованджийски от Перник с Димитър Балчев – почти цялата страна. За информация и контрол периодично се срещахме с бившия народен представител от VI Велико народно събрание Иван Гинчев, с Крум Хорозов от Русе, Генко Йорданов, Тако Караиванов, Тончо Д. Тонев, Дончо Атанасов Дончев, Йордан Митков Чуканоски, Вангел Горов, Атанас Арабаджийски, Гено Т. Генов, Тодор Д. Райчев – в Хасково, Димитровград, Ст.Загора и Пловдив. Винаги ме придружаваше Йордан Чукански, а Тодор Райчев и Рачо Хр. Димитров се редуваха и като шофьори.

Появяваха се и различия при обсъждане на тактиката, но работата продължаваше безконфликтно, целеустремено и с отдаденост. Само на една от срещите бай Иван Гинчев се изпусна като момче:

- Крумчо го няма и аз не мога да взема решение.

Става дума за Крум Хорозов, който по това време беше из Европа на екскурзия.

Не разширих доводите си. Само попитах. Беше налице една щедрост на присъди, на обещания, на словесна стремителност и големи колебания при вземане на решения.

Вървях с преклонението и съпротивата, с отчаянието и куража. Не се спирах само пред людете с чиновнически манталитет. Съгряваше ме докосването на всеотдайните.

Никога не съм бил сам. И когато бях заключен. Та нали съм човек, жив човек. И свободен.

Понякога имах усещането, че съм се изправил срещу целия свят.

Но как мога да бъда сам. БЗНС ми донесе идеи в главата и постави цели в живота.

С мен са кротките реки на Средна гора, които лъкатушат през долинките с приспивния безкраен шепот - онова гальовно, неръкотворно и могъщо дихание, което ме смайва и орисва.

С мен е цялата съпротива срещу тиранията от времето на Богдан Филов.

С мен е позицията на дядо и тате, с която непрекъснато се опитвам да бъда в съгласие, а не отсрещна страна – демагогска и подвеждаща. Тук отношенията не се тълкуват. Няма дистанция до вярата. Сърдечност и великодушие са винаги в степен превъзходна. Не се унижава. Домува мъдрост. Как искам такива отношения да има в моята държава и в целия свят!

С мен беше и гордостта на българина. Най-силният закон, който е определял поведението през вековете!

Съпътстваше ме и върховната потребност да направим достояние на цялата общественост нашите реформаторски идеи, да спрем настъплението на кабинетно мислещи и на чужди.

Затова не мога да си представя, че годините ми ще отминават, без да пиша за земеделците. Какво от това, че всеки ред ме водеше към трънливи и опасни друмища! Има много трънливи пътища, по които преминават и щастливи хора, за които социалната насоченост е целият смисъл на ангажимента им в политиката. Едно чувство, което не се наемам да обяснявам.

До преселението в отвъдното не ми остава много, за да изчакам нови доказателства за метаморфозите, ограбването и необузданото властолюбие.

Не започвам оттам, че БЗНС е традиционна, демократична, центристка формация. Това са направили нашите ръководители и историци в многобройните си речи и студии, с което осъществиха посредничеството между поколенията. Те не бяха летописци. Те бяха участници в събитията десетилетия наред и с примера си осигуриха на земеделското движение решителни поколения. Те не се гушеха, не се осланяха на индулгенции. Не изоставиха жизнената мисъл за ограничаване на агресивните и алчните. Тяхна постоянна мяра бе човекът, запазил своята независимост – героичен признак на всички времена! Те ни приучаваха на преданост към организация, нация и държава, в условия на вековна кървавонапоителна обсада, когато майките потръпваха дори при гърмежите на тържествена заря. Какво от това, че тук се разминават ветровете на два континента, когато не носят читави семена? Когато се пренебрегва политическа и синдикална мисъл?

Разбира се, истинското ни наследство е старта на дедите преди много години – съюз и борба! Свободен труд! Говорим за мъже, които нямат време за лични разправии, които не се нуждаят от фойерверки, имитация на безстрашие и коварство. Няма място за политически примитивизъм, сезонност, разноезичие и авантюризъм. Който не коригира веруюто си с националните интереси, по-добре е да се оттегли. И бездруго времето ще го изостави.

За политиците няма периоди на спокойствие. Още по-малко е по силите на онези, които са втъкани в пулса на епохата. Те не могат да стоят настрана и да наблюдават. Те са винаги близо до онова, което става в земеделската организация по цялата страна. Искат да улавят заедно знаците на духовно великите земеделци, които ни държат будни и на стража, та в своята забързаност и лични сметчици да не забравяме съюза. Да ни напомнят, че всяко бездействие е заговор срещу него.

Проблемите на българина са икономически, но разрешаването им е възможно след политическите. Все с тази мисъл през август на 1989 г. с Йордан Чукански и Тончо Д.Тонев умувахме върху идеята за създаване на Клуб на репресираните след 1945 година. Приехме този титул за по-безопасен, да ни отдалечи от тъмните криминогенни операции, от масовите убийства през 1944 г., грижливо предствавени за политически. Искахме да отклоним възможните удари по закона за забрана на БЗНС "Н.Петков" от 1947 г.

Тази дата – 1 януари 1946 г. се възприе от учредителите на Клуба за начало на репресиите у нас, защото през 1945 г. още имахме министри в кабинета. Системното избиване без съд и присъда отрезви Никола Петков. Предоверяването при образуването на ОФ през юли 1944 бе преодоляно и той напусна правителството.

И този път при обиколката за привличане на съучастници много поканени, погалени от еснафския уют, отказаха. Не ги порицавам,но сега с късна дата за щяло и нещяло се появяват в парадни пози. Зачитам отказа единствено на скромния, изрядния, убедително доказал жертвоготовност и благородство Авел Стоянов Жулев от Панагюрище. Имаше болна дъщеря, на която предстоеше тежка операция и очакванията бяха ужасяващи. Сърцето на Авел, на този вътрешно единен човек, както беше монолитен и през месеците с ледената верига и смъртната присъда, не биваше да се раздвоява.

Не спирахме. С илюзиите стигнахме дотам да си повярваме, че всички лагеристи, затворници, приятели, съидейници ще ни подкрепят. Уж си вярвахме, а нещо ни се изплъзваше, за да се превърнем в повсеместен спонтанен щит. Безусловна подкрепа получихме от Рачо Христов Димитров от Карловско, Тодор Аспарухов – Враца, Станчо Гиргинов от Чирпан, Иван Семков – Ловеч, арх. Минчо Савов – Пловдив, Тихомир Крайнин – Пазарджик, Васил Гьорев – София... За всичко уведомявах бай Атанас Арабаджийски, Трифон Мирчев и Петко Учкунов. На по-късен етап се присъединиха Илия Василев, Гено Т. Генов, Лазар Дългърски, Петър Стойчев, Никодим Попов, Вангел Горов. Ведно с прононсираните съидейници, често попадах и на лукави. Един от тях, Христо М. Чобанов, винаги говореше с апломб и присъдност, самозалъгващо ме отрупваше с наизустени древни и нови мъдрости. Попита:

- Беше ли при Арабаджийски и Мирчев? – наши неоспорими авторитети.

Истинска находка беше Йордан Митков Чукански – честен, непреклонен, неподкупен, неуморен популяризатор, но и целеустремен по сектански. Трудно възприемаше сътрудничество с други политически разцветки, освен със социалдемократи. Роден е в село Брест, Плевенско, но баща му като строителен работник след много митарства се установява в Пловдив. Срещахме се почти всеки ден. А приятелството ни датира от Плевенския затвор.

Възложиха ми да изготвя необходимите материали. Поради ремонт на жилището ми гостувах на Тодор Райчев в Брестовица, Пловдивско, където за няколко дни оформих открито писмо, програма и устав.

След съсредоточено обсъждане на текста с Йордан Чукански и Тончо Д. Тонев от Централната поща на гр. Пловдив Тодор Д. Райчев изпрати до Държавния съвет, Народното събрание и в. “Работническо дело” нашето:

ИНИЦИАТИВЕН КОМИТЕТ ЗА ОБРАЗУВАНЕ НА КЛУБ НА РЕПРЕСИРАНИТЕ СЛЕД 1945 ГОДИНА

До всички физически и морално репресирани по политически причини земеделци, социалисти, демократи, независими интелектуалци, анархисти и безпартийни, техните братя, сестри и потомци, освен ония, които имат отявлена фашистка дейност и профашистки намерения.

До всички осъдени и помилвани от едно осъдено правосъдие,

които отричат крайните политически течения, както ги отрече целият свят,

които са за общество на производители, а не за общество на консуматори, създадено от общество на изпълнители,

които са за общество без касти и привилегии,

които са за активен обмен на мисли и идеи в условията на пълна свобода,

които не искат да им се говори само в бъдеще време,

които са против страстите на социално озлобление и социална омраза,

на които не е внушена психика на дресирани.

До всички духовно свободни хора, които ратуват за истината и открито я защитават.

До всички професионално компетентни, морално издържливи научни работници,

които създават наука и не се опитват да вместват живота ни в догми,

които са против печалната механика на нагаждането,

които не се пазят от свободното съгласие на народа и не се страхуват да попаднат под ласния му контрол,

които не търсят възмездие, а простор за крилата на чистите човешки пориви.

Знаем, че увлеченията по време на революции са неизбежни, но моъщото битие на движението размества и поставя всичко на мястото му.

Времето за пореден път показа, че който не щади достойнството на другия, отсрещния, инакомислещия - губи своето.

Историческата наука ще потвърди чрез архивите,

че не е водена реставраторска политика от репресираните,

Всички сме на позиция в социалната драма и поемаме отговорност пред нашето минало и нашето бъдно. Същността ни не може да бъде извън интересите на това общество.

Оцелелите при невероятни условия на инквизиции, глад и непрекъснат морален гнет останаха с лице - по воля и убеденост - към националните проблеми, но:

за да се освободи нашата история от "ЗОНИТЕ НА МЪЛЧАНИЕТО",

за да се пресече пътят на волунтаристичните уклони, изцедили толкова сълзи и кръв,

за да не се отразяват конюнктурни политически колебания върху общочовешките ценности,

за да не се раздава право на труд, на учение, на професия, на талант по сценарий,

за да се постави граница пред всякакъв монопол, императив и произвол,

за да няма принуда, страх, благосклонност, деформиращи волята, ума и стремленията,

за да бъде спасена икономиката ни от икономически рамки и утопично-догматични катастрофални видения

Пълна, безусловна, юридическа реабилитация на всички репресирани по политически причини след 1945 година - земеделци, социалисти, демократи, независими интелектуалци и безпартийни,

да се върне съдържанието на думите в българския език.

Искаме информацията да не се диктува от ведомствата,

политическият плурализъм да бъде гаранция за демократизацията. Само равният с равен може истински да съзижда.

скаме политически, икономически и правни реформи,

всемогъщество на общественото мнение, упражнено чрез действително парламентарни избори и парламентарен контрол върху управлението,

общество на производители, за да имаме общество на творци,

власт народна, а не административно-директивна "В ИМЕТО НА НАРОДА", със задължителни показатели, лимити и нормативи,

свобода на промишлените предприятия - държавни и доброволно учредени кооперативни - за да могат наистина да прерастнат в самостоятелни, самоиздържащи се стокопроизводители,

свобода на пазара и стоково-паричните отношения.

Искаме да се върне земята на селянина и правото да я ползва свободно.

Всички хора, отдали се на труд, ще направят своята преценка. Неминуемо ще искат чиста земя, ведро небе и придвижване от грубата сила към духа на ред, мъдрост и политически мир.

И днес, и утре, и през идните години те ще съдят по обезлюдените села, по пустеещите земи, по рафтовете в магазините за хранителни стоки и ще поемат своя дял за състоянието на пазара, ще отстранят заплахата от деформации и кризи.

Широките врати до ежедневния и периодичния печат, радио и телевизия ще ни бъдат основни средства за спор и участие в защита на конкретните и историческите интереси.

Всички, които са запазили нравствени сили, достойнство и вяра в доброто, нека изпратят информация за себе си, своите близки, преминали през лагери, затвори и емиграция, кратки биографични бележки, отразяващи:

2. Номер на делото, година и размер на присъдата.

4. Желае ли образуване на Клуб на репресираните след 1945 год. и членуване в него.

ЗА ИНИЦИАТИВНИЯ КОМИТЕТ: Димитър Ив. Баталов - подпис, ул. "Хан Аспарух", 1р Пловдив

За да Ви освободя от съмнение, че материалът е анонимен, отново съобщавам точния си адрес: Димитър Иванов Баталов, ул. "Хан спарух" 1, Пловдив, тел. 22-70-71

Надвечер, на връщане от София, където били на сватба, се отбиха да се видим Тодор Кавалджиев, Тако Ив. Караиванов, Генко Йорданов. Казах им какви съм ги свършил и притесненията, които ще възникнат при неизбежната “справка” в ДС, понеже Писмото е от името на Инициативен комитет. Те подписаха екземплярите, с които разполагах, и взеха един, за да го съобщят на радио “Свободна Европа”.

Публикуването на Програмата отложихме за по-късно, когато ще можем да организираме Национална конференция на Клуба.

Трябваше да покажем, че България не е само територия с унил, апатичен народ и единствено славно историческо минало. Трябваше да покажем, че Родината ни е кота на сериозна съпротива, с бележити регулиращи функции на Балканите, че за това у нас още бият, интернират, затварят и съдят.

Редакцията на “Работническо дело” премълча. Многократно огласиха документа радио “Дойче веле”, “Би Би Си”, “Свободна Европа”, след което на моя адрес заваляха писма и телеграми от страната и всички краища на света, където има българи, с поздравления, одобрения, подкрепа и заявления за членство.

На разговора по случая поведението на служителите от Държавна сигурност издаваше безсилие. Но до 10 ноември 1989 г. ние едва се раздвижихме. Организираната ни готовност беше незначителна.

Клуба на репресираните след 1945 година учредихме като отворено движение на пряко пострадали и техните наследници, които имаха доказан морален филтър и морална автономия. На 7 ноември 1989 г. в дома ми се проведе събрание на инициаторите. Беше избрано координиращо оперативно ръководство от трима души: председател – Димитър Баталов, зам.-председател – Тихомир Т. Крайнин, и секретар – Йордан Чукански. Присъстващите обсъдиха и одобриха статията ми: “Който е с народа, винаги има пълномощия”. Излезе след Преврата на 10 ноември 1989 г. Първата национална конференция на клуба се състоя на 31 март 1990 в аулата на ВСС в Пловдив.

Бяха приети Уставът и Програмата. Предоставям текстовете не като духовно наследство, а като начални стъпки по пътя преди новите условия.

Клубът се оформя през август 1989 година и се утвърждава като борческа организация, отстояваща политическите права и свободи на българския народ.

Изграждане на България като демократична, правова държава с ефективна икономика.

Издирване на всички репресирани по политически причини.

Безусловно възстановяване на всички права на политическите емигранти и създаване на нормални условия за живот и политически изяви.

Премахване на народните пенсии и всички привилегии.

1. За парламентарна демократична република с президент, който се избира пряко от народа.

2. Конституционно гарантирани стабилни и независими една от друга власти: законодателна, изпълнителна и съдебна.

3. За Народно събрание като постоянно действащ орган на държавната власт, към което има Конституционен съд.

4. Независими, самостоятелни, равноправни политически партии, изградени на териториален принцип с пропорционално участие в управлението на страната, след вот на доверие, получен чрез свободни, преки и тайни избори.

5. За определена мандатност на изборните длъжности. Изпълнителната власт да се отчита пред Народното събрание.

6. Равенство на всички граждани пред закона.

7. Свобода на публичното слово, печат, събрания, манифестации, протест и стачки срещу политическата и социалната несправедливост.

1. Отворена пазарна икономика и равноправно съществуване на трите основни форми на собственост - частна, кооперативна и държавна.

2. За справедлива ценова, данъчна и кредитна политика.

3. За равноправно политическо, икономическо и културно сътрудничество с всички държави, чието обществено устройство е демократично.

4. Премахване на всички привилегии и условия за възникването им.

5. Въвеждане на единен прогресивно-подоходен данък с облекчения за социално слабите.

6. Периодично деклариране на имуществото и доходите на държавни и политически ръководители.

7. Ефективно формиране и използване на обществени фондове за потребление при гаранции за равноправни възможности за работещите във всички сфери.

8. Периодично осъвременяване на доходите, съобразени с инфлационните процеси.

1. Свобода на слово, печат, информация, религия.

1. Равноправие на всички граждани, без разлика на убеждения, религия, традиции.

2. Против прояви на религиозен фундаментализъм и сепаратизъм.

3. За укрепване връзките с всички българи по света, съгласно Хартата за правата на човека.

4. Защита суверенитета, националната независимост, териториална цялост и интересите на България.

5. Политика на добросъседство на Балканите, разбирателство и взаимноизгодно сътрудничество с всички народи в Европа и света.

Така възникна и се конституира Клубът, който за неимоверно кратко време се превърна в една от популярните организации в страната, фокусира всичките надежди на пренебрегваните от половин век, насочи се към законодателните и управленските институции, за да отблокира творческата енергия на народа ни и да стане гарант на спокойствието.

Бяхме дали много жертви, но не тръгнахме с омраза. Още преди преврата си помислихме, че управниците са попаднали в омагьосан кръг. След това очаквахме едва ли не БКП да се разпусне и да потърси вратите на Атанас Москов и Петър Дертлиев, към социалдемократите. Но докато взаимно се убеждавахме колко сме прави и необходими на нацията, от БКП си вършеха работата по финансовото осигуряване на партията с години напред. Оставаше им задачата да избегнат ексцесиите, проливането на кръв, да замажат последиците от така наречения “възродителен процес”, да провалят възстановяването на коалицията на БЗНС и БРСДП от 1946-47 г. От тези, които се прогласяваха всяка седмица, не се смущаваха.

Със своята романтика, доверчивост, неопитност и продажност, ведно с отрицанието, ние обезпечавахме на комунистите възможност не само да се съвземат, но и да дирижират събитията. Какво като смениха Тодор Живков? Те запазиха властта. С унизителния преврат на 10 ноември 1989 г. не без съгласието на Горбачов, адаптивните комунисти се разправиха с вътрешните си врагове. Едни и същи бяха активистите от Живковото обкръжение, които в своето безгръбначие и страх го величаеха, а после заклеймяваха, разкарваха по арестантските килии и съдебните зали, заради феодалния му режим. В името на “демократичния социализъм”! Новите комисари Петър Младенов и Луканов в началото се проявиха като комплексирани в резултат на закърнелите им представи за национално развитие. Те не останаха последователни дори в себе си. Разработиха две икономически програми за всеки случай - еднакво близо до предателството, с преклонение и пред долара и пред рублата. А в това време инакомислещите бяха обект на особени поръчки!

Нека не изреждам още тук причините за провала на системата. Те са толкова много!

Но нашите апокалиптични години и дълбоките рани не ми попречиха да изпратя до Петър Младенов поздравителен адрес.

От името на Инициативния комитет за образуване на Клуб на репресираните след 1945 г. и лично от свое име Ви поздравявам с избирането Ви за Генерален секретар на Централния комитет на Българската комунистическа партия.

Поехте отговорността на нацията, когато сме беззащитни пред сравненията. Без позиция, достъпна за доводите на разума и със средствата на миналото, няма да се приведат в движение обществените сили към по-добро.

Нищо от миналото не може да бъде мярка за идното време.

С мълчание по редица въпроси няма да се стигне до задоволително състояние в научно-техническата, социалната и политическата сфера.

Целта на всяка рационална политика е да изтръгне човека от природни, социални и икономически зависимости, да повишава самочувствието му, да увеличава условията, осигуряващи неговата неприкосновеност.

Животът достатъчно е наситен с въздишки, интереси и програми, за да си позволим лукса да сме винаги нови и всякога едни и същи.

Страната е изправена пред достатъчно проблеми, за да си създаваме нови с ненужна театралност.

Времето безкомпромисно очерта необходимостта от една мащабна реалистична политика, за да не тръпне цял народ в емоционално напрежение, съмнения и надежди за всеки утрешен ден.

Не искаме да си припомняме жестоките рани от вандалщина, когато политическият морал бе сведен до софистика, лицемерие и тайни сговори.

С миналото няма да формираме поведението си днес, а ще отмерваме стъпките си в крак с времето, с оптимизма, с вярата, че ще доминират общочовешките ценности и икономическите дадености, които стоят зад идейния синтез.

Всяко основание за политическата ни изява ще бъдат решенията и високите цели, които си поставя нашето общество.

Усилия и готовност ще ни отнасят винаги до постоянстването към един идеал, който стои по-високо от най-достойните компромиси.

Това поздравление доказва нашето уважение и пожелание за успех.

Два или три дни след преврата се събрахме в дома на Михаил А. Михайлов -Пожаревеца, двадесетина земеделци с цел възстановяване на БЗНС. Участваха: Вангел Горов – бивш организатор на Съюза, Жеко Ст. Иванов от Ямбол, Тодор Кавалджиев – Ст. Загора, Никодим Попов – София, Александър Борисов – Банкя, Илко Кованджийски – Перник, Йордан Чукански – Пловдив, Кирил Цветанов – Костенец и др. Обявеният комитет от 13 души отново мотивира настояването пред Държавния съвет за отмяна на Закона за разтурянето на БЗНС и пълна реабилитация на всички репресирани. Това бе началото на възстановителния процес, изправяне пред власт и общественост. Една лелеяна мечта се приближаваше в реални измерения! Окуражавахме се и сеехме кураж, искахме да ни чуят всички граждани на Републиката. Мисля, че в онзи момент това беше най-важното.

На две седмици изчезва по един език на земята, твърдят изследователите, а толкова рядко се ражда значителна човешка личност – силна, интелигентна, с талантливо слово, лична харизма и безгранично вярна на обществото. Това, че носим славата на висока религиозна и етническа толерантност, не смущава натрапените идоли, потънали в комплекси за непълноценност да изгарят в своето невежество и неуморна завист, да спъват всяка будна, аналитична мисъл. Като се основавам на все още услужливата си памет, искам да споделя възторга си от яркото явление в онова искрящо време – Кеворк Кеворкян, чрез когото лъсваха с ехото на плесница всичките управленски несполуки. Може да не е познавал лишения и глад, но бе осъзнал нуждата от свобода икономическа, политическа и духовна, за да прокламира впечатляващо защита на човешките права още преди официалното формиране на СДС. Убеден съм, че се помнят всичките му инициативи в телевизионното предаване “Всяка неделя” с международен и вътрешен адрес и предизвиканият широк отзвук. Всеки опит за официално ограничаване се превръщаше в безизходица за “народната власт” и акуширане на Промяната в Партията-държава. Не задоволяваше любопитство с дребни злободневки, а удряше върху дълготрайните проблеми, поставяше пръст в най-дълбоките рани. Не пожелаваше, а съдействаше, не разнообразяваше изтеклата седмица, а ни срещаше изпреварващо с утрешните политически дейци и избуяли дисиденти.

Кеворкян не беше свидетел, той даваше своя вот по езоповски, но почти посочваше път, като сезираше най-голямата аудитория – цял народ, какво се прави и какво се задава. Не търсеше остроумия, улавяше новите информационни процеси точно и сугестираше чрез отделните социални гласове. Избягваше риторичните въпроси и намираше онези, които не понасят липсата на отговор. В продължение на усилията си още от командната епоха той търсеше да представи нашумелите имена. Европейските радиостанции още повтаряха нашите открити писма и декларации, когато Дмитри Иванов ме откри в Пловдив. Този могъщ екип – Кеворк и Дмитри, не винаги попадаше на най-добрите изразители на тенденциите, но неизменно изправяше на екран действителни участници в стълкновенията. Не се втурваше в идеологиите, но раздвижваше идеите, с които настоявахме за промяна. Не изразяваше недоверие, не оспорваше тактиката ни, а правеше достояние главното, като опазваше в цивилизован тон достойнството си и това на събеседника.

Може би е допускал, че като създател на такава организация от репресирани в онова стремително време ще призова на щурм, и затова деликатно ме помоли за сдържаност. Миг преди включване в ефир ме попита:

- От Антон Югов! Нали той беше първият министър на МВР? За сега обаче имаме по-неотложни и значими задачи.

Както повечето хора тогава, така и застарелият Антон Югов се застоявал пред телевизора в компанията на Христо Ботев – мой състудент и негов дългогодишен съветник, който ежедневно го навестявал. “Какво иска от мен този Баталов?” – обезпокоен, безпомощно простенал врязалият се в паметта на всички българи всесилен някога управник.

- Познавате ли тази книжка? – И Кеворкян ми показа разпространения на запад материал за лагерите у нас.

- Не! Тогава завесата беше много плътна, дори някои я наричаха желязна.

Не отговорих честно. Години преди 10 ноември 1989 г. получавахме и си препращахме един на друг книгите на Йордан Райчев, Недялко Гешев, вестници, списания, бюлетини, издавани от нашата емиграция и Българския национален комитет. Премълчах с мисълта, че е още рано за пълно разкриване, макар пръснатите дисиденти, групички от оцелелите земеделци и социалдемократи за часове да се превръщаха в многобройни организации, готови да мерят ръст с БКП. Нови легенди – енергични, чувствителни, неуморни от екрана и площадите - пускаха бариери пред партията. Убеждавахме с вярата, че сме във времето, когато ще се води чисто българска политика, по европейски тертип – мирно, демократично, перспективно.

И продължих да повтарям от студиото прокламираните искания до Държавния съвет – амнистия на политическите деяния, свободни избори, свободно сдружаване, независимо образование, връщане земята на собствениците, нова Конституция и много още от нашия забързан повик в онези дни и нощи на настъпление, превърнало се не след дълго в неизказана самоизмама!

При повторното ми появяване във “Всяка неделя” след две или три седмици не търсех основания за утешителни думи, гласът ми трябваше да изпреварва, да е по-близо до идващото, до победата.

В разговора споделих и моята най-дълбока увереност в искрените съчувствия на Кеворкян и Дмитри за преживените трагедии, както и тяхната добронамереност към нашите усилия. Затова без колебание се насочихме към двамата. Поканихме ги да оглавят българското Сдружение за честни избори през юни на следващата година с удивлението, че и те са запазили толкова любов към човека! За едни Кеворкян е най-коварният, за други е най-амбициозният в телевизията, за трети... Но случайно ли е, че днес територията на “Всяка неделя” е целият свят!

Ако някога Дмитри и Кеворк попаднат на тия редове, надявам се да ги приемат като знак на признателност и уважение.

На една от срещите - беше в жилището на Стефан Гайтанджиев, сред дим, шум и ругатни се реши да се свика митинг пред храма “Свети Александър Невски”. Магически подейства 18 ноември 1989 година. Опиянение заля площада. Пред трибуната бяха захвърлени демонстративно скъсани партийни членски книжки. Хората се поотпуснаха. Почустваха се участници във велики събития. Насетне всеки ден в десетки села и градове се провеждаха митинги. Отначало много граждани наблюдаваха сгушени под стрехите на сградите. Страхуваха се. Нали комунистите непрекъснато декларираха, че “тази власт с кръв сме я взели, с кръв ще я дадем”, но лека-полека се скупчваха и скандираха дори такива лозунги: “Искате ли мир – БКП в Сибир!”.

Не уважихме достатъчно площадите и огромните човешки потоци по улиците! Продължавах да се питам дали поведението на комунистите е едно мъдро отстъпление, или вариант на китайския “Да цъфтят всички цветя!”, а после...

Така или иначе на площадите излязоха двете конфликтни страни, но ние не помогнахме на народа си да произнесе своята справедлива присъда: към онези, които прибягваха до големи външни заеми от западните страни - през последните пет години девет милиарда, които внасяха дори земеделски продукти, които създадоха хиляди търговски дружества у нас и в чужбина с държавно участие, изпраха и присвоиха милиарди - още едно дело с най-тъжни последици за поколения след нас.

С това ограбване предизвикаха повсеместно обедняване, а после потърсиха спасение от американските съветници и покровители Ричард Ран и Роналд Ът, от което стана ясно, че отново едни ще се разпореждат – други ще изпълняват; едни ще имат фабрики – други ще работят.

На 25 ноември, този път в жилището на Йосиф Петров, се състоя следващата среща на нашите земеделци. Присъстваха тридесет и пет делегати, които представиха и пълномощни от трима наши другари. Самовлюбеният Крум Неврокопски предяви претенции този състав да се счита за Инициативен комитет. Никодим Попов отстъпи, а след него още неколцина, за да се избегне конфликт. При избора на временно представително тяло възникна инцидент между Милан Дренчев и Асен Сърбински. Двамата се сбиха. Погрешният гамбит безпогрешно показа условията, при които организацията ще се развива. Още през първия час започна замърсяването на земеделските принципи. Стъпка по стъпка отново демонстрирахме качества да изпълняваме чужди поръчки. Всъщност - предизвестие за неминуемо разпадане в недалечно бъдеще! Неудобно ми е, че изповядвам този земеделски старт. Той никога няма да се отдалечи от паметта ми. Не бяхме на увеселителен цигански дансинг след разпивка. Занимавахме се с политика. От нас се очакваха единна организация, мъдри решения, законотворчество и финес при държавното ръководство.

След много спорове около това от колко души да се състои временното ръководство до Първата национална конференция и от кои, се стигна до избирането на петимата ветерани:

Йосиф Петров, Никодим Попов, Милан Дренчев, д-р Сиво Чапаров и ексдепутата от VI ВНС – Иван Гинчев.

1. Тодор Кавалджиев – икономист, Стара Загора

7. Тако Ив. Караиванов – ел. техник, Димитровград

18. Иван Семков – ел. инженер, Ловеч, с пълномощно

22. Йордан Г. Такев – работник, Прослав, Пловдивско

29. Христо Врачев – управител на ресторант, София

30. Владимир Петров – железничар, Перник, с пълномощно

31. Янчо Георгиев – мозайкаджия, Бургас, с пълномощно

32. Алипи Първанов – бъвш секретар на ЗМС, София

Не изписвам името на последния, защото се измъкна в снежния следобед, без да се подпише. На улицата му припомних, но той си продължи.

Решихме съюзният орган да бъде “Народно земеделско знаме”, а Националната конференция да се проведе на 09 декември 1989 година в киносалон “Петър Берон” – София.

Възложихме на Петимата да внесат в Държавния съвет протокола от събранието и да координират текущата работа по възстановяването на организацията. Никого не оторизирахме с права на главен секретар, но Милан Дренчев започна да дава интервюта наляво и надясно, щом се появеше журналист. Интересът на медиите беше засилен, а нахалството на Дренчев – безгранично. Може би затова най-безцеремонно възрази на предложението ми да изберем за говорител на Инициативния комитет високоерудирания юрист, известния публицист и тачен общественик – Трифон Мирчев. Сигурно си вярваше, че е най-достойният с надутата си, почти кокетна външност! Еднакво се изкушаваше и от позата на герой, и от позата на оратор! Но времето потвърди, че с Милан не можехме да приковем вниманието на среди извън нашите. От двете ни страни – БКП, а после и СДС, потриваха ръце и се забавляваха при всеки благоприятен случай. Накъсаната, разхвърляна и недовършена мисъл, неубедителните аргументи, поднесени в авторитарен стил, го лишаваха от уважението, което му се полагаше заради многото затворнически години преди и след 9 септември 1944 г. Но заедно с това Съюзът губеше много привърженици. Милан Дренчев изглежда не познаваше понятията “стратегия и тактика”, “организационно” или както казваха преди, “партийно" строителство. Когато и който да предложеше нещо, той гледаше като шизофреник. Пред очите му се мержелеят само непознати, чужди, невежи, агенти. Затова всеки ден някой го изоставяше. Пропуснахме големия шанс, какъвто бъдещето вече няма да ни предостави.

Всички инициатори за възстановяване на БЗНС се пръснаха из страната. Озовах се в Пловдив, където живеех по това време. В дома на Гено Т. Генов с представителите от Карлово, Пазарджик, Асеновград, Първомай, Панагюрище, Съединение, Смолян, Велинрад още на другия ден си разпределихме областта. Възторг и ентусиазъм премина прага на всеки дом. Вселявахме обновление. Съседът потърси съседите си, приятелят – приятелите си! Заговориха за синовен дълг! Дискретните разговори за свобода на словото, печата, събранията, за държавно и политическо устройство, за стопанска дейност се преместиха от мансардните стаи по площадите на села и градове.

Навсякъде кипеше! Едни от присъстващите на събранията намираха освобождението от страха, други тръгваха с необуздан гняв – тази страшна отрова! Тук студентите настояват да се отмени държавният изпит по марксизъм-ленинизъм и да се разпусне ДКМС, там земеделците си искат земята и държат да научат всичко за избитите си другари. Сън не ги ловеше. Оцелели лагеристи, затворници и възмъжалите им потомци бързаха да възкресят дружбите. За агитационни материали използваха нашите декларации, които Румяна Узунова оповестяваше през цялата година. Нямахме вестници, нито бюлетини, нито достъп до радио и телевизия. Само за един месец възстановихме 2000 дружби в страната. Настрана останаха само нищите духом, които забравиха какво искаха дедите и бащите ни. Друго и не можеше да бъде след четири десетилетия езоповски език и мълчание, в потопа от мнителност и подозрения. Ясно се виждаше, че хората няма да се спрат повече пред никаква демагогска фразеология. С воля, сърце и талант те се включваха в усилията за установяване на друга регулираща система на човешката общност. Вече се разговаряха на път и под път, всеки с идеите си, без да се плаши от силата и настъплението на чуждите.

В своята отбранителна позиция БКП създаде партийно-държавна комисия с председател Андрей Луканов, която да разгледа и отстрани престъпното изкривяване на общественото и стопанското ръзвитие, когато активните борци се интересуваха само от пълномощно представителство, митници, власт и унищожаване на врага. Възстановиха партийното членство на всички пострадали и изключени до 10 ноември 1989 г., от които някои се вместиха в създадените “неформални” организации, както ги нарекоха. По-активен беше Независимият граждански комитет за разследване на своеволията в лагерите и затворите, който имаше съдействието на МВР. Моето участие в комитета беше свързано с разкриване на жестокостите в лагерите Ловеч, Скравена, Белене и убийството на 151 лагеристи. На специална пресконференция в парк-хотел “Москва” запознах нашата и европейската общественост, представлявана от 200 журналисти. Дни след това бе приет и Указ № 38, с който се реабилитираха всички пострадали по списък, представен пред Народното събрание.

Докато ние възкресявахме организационния масив на БЗНС “Никола Петков” из страната, в София - най-вече от Клуба за подкрепа на гласността и преустройството - се изреждаха с интервюта по “Дойче Веле”, “Би Би Си”, “Свободна Европа”, установяваха връзки с дипломатическия корпус и с известни политически дейци от Запада. Петко Симеонов, Желю Жевел, Блага Димитрова, Георги Спасов, Ивайло Трифонов и др. ловко предизвикваха и участваха в масови акции, определяха темпо и поведение, ставаха популярни, а по-късно овладяха възлови места. През ден-два се учредяваха организации – едни на открито, в Южния парк, като Движение за гражданска инициатива на Любо Собаджиев, а други в киносалони. Окръжните градове настояваха за участие на известните вече дейци в обявените митинги и манифестации. Присъствието ни в повечето случаи ставаше спонтанно. Питахме се: “Свободен ли си? Ела с мен. Има насрочен общоградски митинг.”

На 2 декември бяхме с Желев, Г. Спасов, Емил Кошлуков в Пазарджик. Властите ни предоставиха стадиона. Лесно се наблюдава, филмира, охранява, блокира и внушава беззащитност. Напомняше ми за Чили, убийството на Алиенде и преврата на Пиночет! Когато напуснахме трибуната, зад микрофона се изправи Илия Минев.

На другия ден сме в Стара Загора. Пак на футболното игрище. Срещата с гражданите беше по инициатива на д-р Тренчев и Кавалджиев. Преповтаряхме лозунги. На места възникваха нови призиви. Отначало по-предпазливи – за земята, за свободата, та се стигне до: “Смърт на комунизма!” Дори неудържимият Тренчев се разграничи! Множеството търпеливо изслуша цялата земеделска история от любителя на дългите речи Тодор Кавалджиев.

Следва Пловдив. На централния площад от Националния координационен съвет на трибуната сме с Желев и Берон. Приближи се 12-12-годишно момче. Подаде ми парченце от полето на вестник. Помоли за автограф. Ведно с привичната благодарност, пожелах на момчето отличен успех. Не забелязах някой да го придружава. Затрептя пред очите ми най-чувствителната социална струна. До мен е малкият свидетел с усета за историчност и с блясъка на вечността. До мен е свидетелят на един прелом пред утрешния съд на поколенията. Как се повтарят някои сцени от амфитеатъра на древността до днес!

Ежедневно в села и градове протичаха митинги. Заложихме на шумния антикомунизъм, с акцент върху вината на “казионните” земеделци и на онези от "Н. Петков", които искаха обединяване с тях – като мене. Дори не се опитахме да привлечем опитни научни кадри от състава им. Ние не само засилвахме подозренията. Ние се конфронтирахме. Ние ги заплашвахме. Искахме да се чува само нашият глас. Това обслужваше ли земеделските интереси? Не! Още по-малко националните!

И сега, с късна дата отново питам: "Чии интереси обслужвахме?"

Забравихме, че у нас идеологиите се персонифицират. Появиха се много претенденти за водещи, повечето авторитарен тип, некомпетентни, към които природата е била по-пестелива. А обаятелните идеи не могат да достигнат до хората, ако няма обаятелни личности. Къде са нашите? Какво направихме с тях? Опазихме ли се от предразсъдъци?

В безумната вътрешна борба обиждахме, пренебрегвахме, обругавахме, злепоставяхме и отблъсквахме. Каква безмислица! Алтернатива ли е стрелбата в собствения дом? Вече не се съмнявам, че те никога няма да се върнат в БЗНС!

Още в началото на възстановителния маратон за организацията, на заседание с кандидат-депутатите ведно с общинските и окръжните настоятелства, в салона на площад "Славейков" № 7, някъде от предпоследната редица се изправи млад мъж и най-цивилизовано се обърна към председателстващия Никодим Попов:

- Другари! Аз съм агроном в село..., близо до София. Идеите на БЗНС легнаха на сърцето ми и професионално, и душевно най-плътно и надеждно. Какво трябва да направя, за да се включа при вас?

От първата редица, току пред мен, се надигна Милан Дренчев и неистово се развика:

Случаят засили до болка съмнението ми, че този човек ще може да регулира поведението ни в развихрените обществени процеси, когато всеки множеше приятелите, а не враговете си. Едва чуто попитах:

- Господин Дренчев, на каква организация сте секретар? На демократична или на авторитарна? Ние сме членове на БЗНС.

Последните думи произнесох бавно и разделно. Залата заглъхна. Безмълвие! Като че ли бях останал сам. Накрая изкрещях:

Дренчев смутено се отдръпна. Сигурно е помислил, че ще го ударя. Взе си чантичката и тръгна. Трудно уцели изхода. Беше още по средата на залата, когато се обърнах към бай икодим Попов:

- Напомни на главния секретар, че активът на БЗНС-"Н. Петков" има важно, много важно заседание.

Продължихме без Милан Дренчев, но този деструктивен подход претоварваше търпението на всички.

Не се отворихме, не поехме изпълнението на национална и социално справедлива политика. Не проявихме общи правила за действие, обща воля при лошите капризи на политическия пазар. Импровизирахме във всичко, дезорганизирахме, а грешките в политиката няма къде да се обжалват.

Вече стана още по-трудно, да не кажа почти невъзможно обхващането на земеделското разнообразие и подреждането на инструментариума, с който се побеждава.

Увлечени от еуфорията, излязохме от реализма и умерения политически пояс, който единствено може да обедини нацията. Въпреки това, продължително време бяхме на всеобщо уважение. Възприемаха ни за гръбнак на опозицията. Най-ревностните дейци от Клуба на репресираните и БЗНС “Н.Петков” с дълбоко вълнение участваха в ежедневните разисквания у Иван Иванов, Ст. Гайтанджиев, Ангел Ахрянов, в Историческия факултет и най-вече в мазето на Социологическия институт, докато се измъти тази парадоксална общност при толкова несъвпадащи идеи и въжделения, пред толкова лабилни опорни точки и безпринципни представители на разни приятелски кръгчета.

Успяхме да обединим усилията си под името Съюз на демократичните сили. Официалното обявяване стана на 7 декември 1989 година в заседателната зала на Института по социология. Мотивите и целите са отразени в Учредителната Декларация, която представям с малки съкращения:

След промяната на 10 ноември 1989 г. политическият живот в страната навлезе в нов драматичен период на своето развитие. Рязко нарасна гражданската и политическа активност на населението. В столицата и в по-големите градове в страната се провеждат митинги и събрания в подкрепа на промяната и с искания за по-нататъшно развитие на демократичния процес.

В същото време необходимите кадрови промени на държавния и партиен апарат не се извършват. Няма или почти няма кадрови промени в средствата за масова информация. Провинцията практически с нищо не е засегната от промените.

В същото време необходимите кадрови промени на държавния и партийния апарат не се извършват. Няма или почти няма кадрови промени в средствата за масова информация. Провинцията практически с нищо не е засегната от промените.

Като се прибави към това настъпващата икономическа криза и опасното бездействие на властите за решаването на етническите проблеми, което би могло да стане причина за надигането на много по-силно недоволство и дори безредици, става очевидно, че политическата обстановка в страната е вече сериозно изострена.

Тази нова политическа ситуация повелително изисква да се пристъпи към обединяване на усилията и възможностите на независимите сдружения с оглед на по-нататъшното развитие на демократичния процес.

Именно това накаа независимите сдружения – Независимото дружество за защита правата на човека, Клуба за гласност и демокрация, Екогласност, Независимата федерация на труда „Подкрепа“, Комитета за защита на религиозните права, свободата на съвестта и духовните ценности, Клуба на незаконно репресираните след 1945 г., Независимото студентско дружество, Движението за гражданска инициатива, БРСДП (о), БЗНС „Никола Петков“ – да обединят усилията си в един Съюз на демократичните сили.

Като се изгражда изцяло на основата на координацията на действията на независимите сдружения и общата борба за демокрация, Съюзът на демократичните сили запазва напълно тяхната самостоятелност и независимост, техния специфичен профил и предмет на дейност, завоювания престиж, място в обществения живот на страната; в такъв смисъл Съюзът на демократичните сили обединява усилията на съставящите го сдружения, а не самите сдружения.

Съюзът на демократичните сили координира усилията на сдруженията в борбата за демокрация на основата на една цялостна демократична платформа, която е съставена от точки, предложени от самите учредители. В платформата освен общите искания за гражданско общество, политически плурализъм, многопартийна система, правова държава и пазарна икономика влизат и следните по-конкретни цели:

- Равноправие и равнопоставеност на всички форми на собственост пред закона: частна, кооперативна, държавна.

- Ново трудово и социално законодателство, което да гарантира правото на трудещите се на независими профсъюзи и стачка и да защитава социално слабите.

- Проект за нова демократична конституция на страната.

- Привеждане на националното законодателство в съответствие с Всеобщата декларация за правата на човека и другите документи по хелзинкския процес.

- Провеждане на демократични избори за ново Народно събрание.

- Реабилитация на всички незаконно репресирани през периода на тоталитарната власт.

- Пълна автономия на ВУЗ и реално участие на студентите в тяхното управление.

- Премахване на идеологическия монопол в образователната система.

- Самоуправление за научноизследователските институти и художественотворческите обединения.

- Правна и финансова независимост на средствата за масова информация и издателствата.

- Пълна свобода на словото, печата, събранията и сдруженията.

- Конституционна гаранция за равноправие между атеисти и религиозновярващи и нов демократичен закон за вероизповеданията.

- Законно регламентиране на свободната религиозна дейност и осигуряване на независимостта на вероизповеданията от държавата.

- Закриване на Комитета по вероизповеданията към Министерството на външните работи.

- Развитието на икономиката да бъде подчинено на нормите за опазване на природната среда.

- Нов подход към етническите и религиозните малцинства, съобразен с Хартата за правата на човека.

Съюзът на демократичните сили е отворен за всички независими сдружения и политически групи, които са готови да присъединят усилията си в борбата за осъществяване на горната платформа, като работят за това само с мирни и законни средства. Приемането на нови участници в Съюза на демократичните сили става само със съгласието на неговите учредители. В съюза не могат да членуват фашисти, сталинисти, расисти, шовиниси и реваншисти.

Съюзът на демократичните сили се оглавява от Координационен съвет, съставен от по трима представители на всяко сдружение, единият от които задължително трябва да бъде председателят или секретарят на сдружението.

В Координационния съвет решенията по важни въпроси се вземат с мнозинство от 2/3, по текущите – с просто мнозинство.

Координационният съвет избира председател и секретар, които водят оперативната работа, и двама говорители, които изразяват официалното мнение на съвета.

Координационният съвет извършва следните дейности: организира митинги, кръгли маси с правителството, общи листи за избори, поднася петиции, публикува декларации, създава смесени комисии за разработване на алтернативни документи и др., без да ограничава инициативите на отделните сдружения в тази област.

Учредителите Милан Дренчев, Петър Дертлиев, Любомир Собаджиев, Петър Слабаков, Димитър Баталов, Христофор Събев, Румен Воденичаров, Константин Тренчев и Емил Кошлуков удостоверяват с подписите си избора на първия Председател на Координационния съвет на Съюза на демократичните сили в България Желю Желев, доктор на философските науки; на секретаря – ст.н.с. к.б.н. Петър Берон и на говорителите – Георги Спасов и ст.н.с. Румен Воденичаров.

Клубът за гласност и демокрация, поради някакви вътрешноорганизационни проблеми се включи на другия ден след обед. Избора на д-р Желев направихме в негово отсъствие и преди съгласието на Клуба им. Отвод не последва.

Радио “Свободна Европа” излъчи документа още същата вечер, а на 08 декември в хотел “София” (сега "Radisson") се състоя първата пресконференция на СДС. Георги Спасов запозна представителите на информационните средства с текста и цялата процедура по създаването на коалицията.

Не мога да запиша, че СДС беше стройна политическа организация. Почти не се познавахме. Намерихме се заедно републиканци и монархисти, бедни и богати – обречени на конфликт. Всеки политиканстваше без избистрени и ясно формулирани концепции за бъдещето държавно и политическо устройство. Имаше и такива – затаили дъх в очакване на удобен момент за настъпление. Новините от Полша, Чехия, Унгария подсказваха интересни проекции. Пръкваше се разрушителният двуполюсен политически модел, който размиваше центристката ни земеделска мисъл.

Димитър Баталов, първи събор на репресираните, Белене, април 1990 г.

Първи събор на репресираните, слово на председателя. Белене, април, 1990 г.

Париж, 1990 г. - Георги Константинов, Димитър баталов, Иван Ангелов (отляво надясно)

/Отляво надясно/ – Георги Константинов, Димитър Баталов, Иван Ангелов в Париж, 1990

Историята в личен разказ

ДИМИТЪР БАТАЛОВ