"Моите сезони" от Димитър Баталов

Напуснах карловската гимназия и продължих в Първа мъжка в Пловдив. Станах съквартирант на бате Атанас.

Няма да убеждавам колко е трудно да се пише за убийството на братя. Болка присвива сърцето ми и след изминалите 50 години. Не утихва. Спомените не следват спокойно годините, а се блъскат и надпреварват в главата ми, подхвърлят ме като птиче с натрошени крилца.

Разликата в годините между мене и бате Атанас го правят почти настойник. Още не познавах друг, който да знае повече от бате, и това всели респекта. Излязъл е от къщи, когато съм бил пет-шестгодишен, и сме заедно само по време на Коледната ваканция. По силата на неписан семеен правилник, докато детето поотхвръкне и стане готово за полевъдната работа, минава на стаж при дядо. Не съвпадаше неговата трудова дейност с моята. Когато се включих на помощ в дейността на полето, бате вече бе войник, фронтовак, студент и общуването през всичките ни години е било периодично и за кратко. Най-продължително, близо година, сме били заедно като съквартиранти – той още студент в Медицинската академия, аз – ученик. И тогава се виждахме само вечер – той на лекции, упражнения и стаж, а аз – на училище.

- Можем поне да вечеряме заедно! – деликатно ми напомни веднъж, защото аз не го изчаквах преднамерено, а не че толкова съм прегладнявал.

Сега нямам никакво обоняние, но тогава ме настигаха и най-слабите миризми. А как да се разминем с формалина! Бях болезнено гнуслив. Повръщах дори само като се споменават мръсотии по време на ядене. Предъвквам храната, опитвам се да преглътна, облива ме пот, олюлявам се и... Всичките ми усилия и медицинска намеса не успяха да ме избавят от това. На остров Белене след година-две – не ми стигаше недоимъка, та милионите подули се жаби в големия ров около лагера след оттеглянето на водата ме доразсипваха. Повръщах всичко, което съм хапнал, и треперех като премръзнал. Защо не избегнах отвратителните думи? И сега изпадам в ужас от вонящи разговори, затова просто се отстранявам.

Дори и през почивния ден – неделята по онова време – с бате не се застоявахме заедно, защото още в събота следобед тръгвах за село. Нямаше много поводи да си ходя всяка седмица, освен да взема нещо за катък, но имаше един безусловен – да си видя най-хубавото, най-доброто, най-умното, единственото, незаменимото момиче (понякога само през прозореца!), на което пожизнено съм се обрекъл.

Рядко пропусках почивен ден, разбира се не по вина на сезона.

Този път на гарата кордон от милиция ограничаваше придвижването към билетните каси и перона. Касите работеха, но влаковете за Карлово, Пещера, Панагюрище не се виждаха на определените им коловози.

По скандирането “Сталин! Тито! Димитров!” се разбра, че ще посрещат единия символ на епичната борба, единия от призваните да установяват ред и спокойствие на Балканите, а се баткаше и за създаването на южнославянка федерация.

С което ще изчезнат подстрекателствата между двата народа, но с този съпричастник на Сталин за промяна и нов световен ред ...

Посрещаха Тито. Да се види беше любопитно все пак. Като име на борец, на диктатор, а не като психоаналитично измерение и приятел на България. Съществуващият коалиционен принцип като изход от политическата криза не ме задоволяваше. И у нас, и у тях се бесеше!

Тито беше в униформа много сходна с тази на инженер-лесовъдите – с дъбови листа на маршалската яка.

Порозовялото лице от декемврийския хлад на 1947 позираше от прозореца на вагона, част от специалната влакова композиция. По изкуствената усмивка личеше колко силно му досаждаме, но той махаше с пухкавата ръчичка, махаше, докато отмина гарата. Партийните величия хвърляха цветя и аха, да заплачат, че не стъпи на пловдивска земя. Не всички от доведените под строй успяха да го видят.

Не знаех неговото разписание, но графикът на моя влак се размести. До Карлово стигнах криво-ляво, но за село вече беше много късно да се тръгва. Пътуваше се пеш или с конски впряг.

Затова дълго благославях по нашенски срещата ми с друга Тита!

Както след всяка война, така и след Втората световна икономическото състояние се влоши. И дума не можеше да става за сносен баланс. Изнемогваха всички бюджетни институции и ведомства. Пред множество проблеми се изправя и Медицинската академия в Пловдив. Липсвали много консумативи и пособия, необходими за обучаването на студентите. От чужбина са доставяни анатомически атласи и скелети, но епизодично и недостатъчно. Студентите бяха принудени сами да си ги осигуряват. По-амбициозните прибягваха до светотатствени, греховни решения.

- Мълви се, че Андрей Николов е захвърлен в кучешките гробища! - предпазливо подема бате Атанас предумишлен разговор за секретарбирника на село преди 9 септември.

С моето ежедневно навъртане в общината станах неволен свидетел и на това злодеяние. Видях, когато Матю Клисуров и Вълко Богородев докараха Андрей Николов. Бяха с войнишки дрехи - вероятно в отпуск. Скоро разбрах, че при един непремерен замах с дърво за огрев са го убили. Нали така започна времето на "народната демокрация" у нас!

Изкопът беше като кладенец - широк около 4 метра и толкова дълбок. Приех да съдействам на бате, но да не пипам. Осветявах дъното на шахтата с мощен прожектор от брега, а бате копаеше и сортираше примесените кости. Човешките подреждаше в чувал, заедно с полепналата пръст. Нямаше време и условия да ги почисти. В онзи полунощен час и зловонен ров се преплитаха и коварството, и жестокостта. А не много по-късно и трагичният край на един обречен живот, жаден за наука, призван да бъде лечител. Не беше мечта, а средоточие на една мисъл, воля и смелост. Тогава се докоснах не само до мълчанието на бате. И аз немеех, докато той ровеше! Наваляха ме разни асоциации от прочетеното за нашата вяра и за Леонардо да Винчи, прониквал в моргите за изучаване на човешкото тяло до последната фибра. В едно изцяло контролирано общество белите кости на бирника посмъртно бяха извадени от земята в името на науката. Когато не можеше да се вярва на никого, пред очите ми се изправи друга част от размирната и съзидателна вселена на брат ми.

Целостта на скелета беше нарушена, затова се решихме да потърсим и в общия гроб край моста на река Стряма, за който писах на друго място. Там нищо не открихме, но някой беше ни забелязал и при едно задържане ме обвиниха, че "препогребвам фашисти".

Прелетяха много години и от това преживяване. Какво ще си кажат читателите, вече е маловажно. Ние не влязохме в официални гробища, не осквернявахме. Неловко ми е само от Никола - сина на бирника, с когото по-късно се опознахме, а не му казах.

И когато сме били заедно с бате Атанас, разговори имаше само по моя инициатива. Отговаряше стегнато и точно – никакво разточителство. Сякаш нямаше нужда от другия. Мога да изброя случаите, когато е попитал нещо. С малко хора общуваше – в село с Матьо Зоков, Пенчо Ситев, Иван Шаламанов, Томан Томанов, а с Минчо Цолев от с. Дъбене и Димитър Крачанов от Калофер – от четвърти (сега седми) клас до края на живота си. Съвсем справедливо веднъж, в разговор за преживяното, доктор Цолев вметна:

- Аз съм битувал с батко ти повече от теб! Пет години в един клас, пет – в Медицинската академия, няколко месеца на фронта, а ти?

- Истина е. Ти си бил повече от десет години заедно ежедневно, а с мен трудно ще се сборуват две години.

По линията и на двата рода няма толкова мълчалив. Не се опитвам да се правя на психоаналитик, но мисля, че е последица от смъртта на Мама. В онзи момент бате е десетинагодишен. При такъв внезапен удар се обезумява!

Неговата необщителност заблуждава, че е суров човек, но одухотворените, малко тъжни очи, озвезденото лице и благодушният тембър не създаваха разстояние. Един красавец над средния ръст, широкоплещест и непрекъснато обзет от размисъл, увлечен по математическите науки. Понякога не успявах да реша някоя задача, дори изразявах съмнения в даденото условие. Това предизвикателство го отделяше даже от микроскопа или одраната жива и разпъната на парче дъсчица жаба, пулсираща като на екран.

- Чудесна задача! – звъни в ушите ми възклицанието му.

Следва медицина, а в джобовете му винаги се намира някакво математическо сборниче с теореми, задачи и примери.

- Математиката е най-съвършената музика! Не търпи грешни тонове – така приключва участието си в моята домашна.

От време на време в България идваха световноизвестни учени и устройваха симпозиуми с наши университетски преподаватели по физика и математика. Бате е там!

Не съм го чувал да запее или тактува, а винаги посещаваше концертите на наши и чуждестранни популярни изпълнители. Веднъж го придружих по негово настояване – за компания. През цялото време се въртях като шугав – нетърпеливо и предпазливо, за да не се злепоставя. В някаква пауза бате ми пошепна:

- След минута... вслушай се внимателно. Ще чуеш преминаването на конете с каляската по паважа.

Ритъмът от подковите се вряза в паметта ми и нищо друго от симфонията.

Като е ставало дума за голямата му страст към математиката, озадачени са ме питали: “Защо е записал медицина?”

Разказвам подробно. И тогава за всеки институт се кандидатстваше самостоятелно. Пристига в София като кандидат на Инженерния, но някъде по улиците затрива плика с пълния комплект документи. Прибира се у дома без видима тревога като всеки разсеян (или съсредоточен!) мъдрец. Няколко дни по-късно, седмица може би, пощенският раздавач донесе големия плик. Намерил го е прекръстен човек! За да не губи годината след пропуснатия срок за инженерството, бате записва медицина, а следващата ще се прехвърли в бленуваната специалност. Но в селото вече се говори, че на бай Иван момчето ще става доктор и това решаващо определя неговите усилия. Не допуска дори мълва да внесе разочарование у съселяните ни. Това е.

Посещаваха ме съученици – често и различни.

- Кои бяха тия момчета? – запитвал ме е понякога съвсем насочващо.

Така повторен, случаят улеснява бате леко да ме иронизира:

- Много приятели имаш! – И добавя сякаш на себе си: - Аз имам само трима и кой знае дали в дни на изпитание ще се окажат истински!?

Бате си отиде скоро след този епизод, а на мен остави приятелите си като имена и етика.

Една девойка от Първа девическа гимназия, с която се опознахме по време на периодичните срещи между учениците от двете училища, ми подари по някакъв повод сребърно пръстенче с интересен вензел. Вече съм забравил чии инициали бяха вплетени, но още същата вечер бате се вгледа в него.

- Какво е! Пръстен! Не виждаш ли? – отговорих сприхаво.

Няколко дни по-късно ме покани на кино. Прожекцията бе в салона на “Балкан”. Не мога да си спомня нещо определено от сюжета, но два часа ни разхождаше по невероятно красивите африкански места. И колкото цветнокожи се появяваха в кадър, бяха отрупани по ушите, по носовете и ръцете с всевъзможни златни накити.

На връщане вървим безмълвно. Чак на “Понеделник пазар” ме попита:

От тогава до днес не събрах кураж да понеса някаква дрънкулка освен детелинка под ревера на сакото си.

Семейството ни прихващаше пари главно от розите напролет и от добитъка наесен. Както се вижда – своеобразен аванс и заплата. На два пъти получавахме пари и ние с бате за разходите ни в града. Използвахме неговата спестовна книжка. Разпореждахме се като отделно домакинство. И как разсъждаваше баща ми: “Не се харчи еднакво всеки месец. Днес ще се наложи да вземете заем – ще го върнете навреме; утре ще вземете – няма да успеете съгласно уговорката и току-виж си зацапате пътеките. Затова ето ви тези, а след Нова година ще добавим за по-нататък.

Беше някъде към средата на юни. Две седмици по-късно щяхме да си ходим. Бате изтегли скромния остатък от сумата и решихме да не искаме до заминаването ни. Подели ги наполовина.

Онази пролет бе влажна и хладна до късно. Сняг валя и след Гергьовден. Това ни даде възможност да извадим диви фиданки от череши, киселици, джанки. Засадихме ги за подложки в нивите на Равнака и край колибата. На другата пролет бяха готови за облагородяване. Присади ги баща ми. От разсадника закупихме стотина ореха. Не превърнахме в овощна градина само голямата нива, продадена на дядо от Петролчовци.

- Искам да видя поне още веднъж как се люлее загарията! - обезпокоен се намеси дядо.

Загарията е сорт пшеница, отглеждана по онова време.

Равната и широка нива върху превала сред малките парчета встрани те освобождава от тягостни мисли. Надбягването на слънчево-оранжевите вълни от класове и при най-слабия ветрец те ободрява и окриля. Много от овошките и днес галят погледа.

През първите есенни дни на 1948 година бате с още трима приятели замислят бягство от страната ни със самолет на вътрешните авиолинии. Проучват полетите между София и Бургас, определят местата и ролите си по време на акцията. Едно поразително съвпадение по маршрут с това на полк. Михалакев проваля техния план. Групата на бате по предварителен разчет променя курса. Николай Щерев – пилотът им, дори си взел сантименталното довиждане с любимата преди тръгване. На утрешния ден е родено момичето! Събират се близки за тържеството в късния следобед – точно когато националното радио съобщава за случилото се с Михалакев, за убийството на човек от екипажа, за възникналия политически скандал с Турция, за проблемите по връщането на самолета и “бандитите”.

- Майко, майко, Николай е избягал в Турция! – възторжено се провиква момичето.

От момента на покушението е променен летателният режим. За няколко дни дори са преустановени полетите. Групата се завръща. Но на рождения ден на упоменатото момиче сигурно е имало човек, който след изясняване на прецедента с Михалакев разбира, че между пасажерите няма такъв Николай. И се проточват арести, следствия, съд. Задържани са всички от групата - без бате. Укрива се, но успешно потвърждава присъствие срещу подпис в Медицинската академия, болницата, защитата и хазяите. Моето потвърждение не ги ползва. В обвинителния акт е отразено, че е в “неизвестност”.

В една ранна утрин в квартирата ни на улица "Раковски" 11 в Пловдив се звъни като от паникьосан. Бате ме побутна и телеграмно поръча: “Заключи вратата след мен и си легни.”

Ранобудните служители на МВР нахълтаха в стаята и се стрелнаха към прозореца, през който висеше въже, завързано за леглото.

Блюстителите на реда прибраха въжето и си заминаха. След малко бате слезе от покрива на къщата.

На 30 януари 1949 се състоя заседанието на Пловдивски окръжен съд по делото на Н. Щерев. Когато чиновникът, обслужващ състава на съда, изреди имената на подсъдимите и покани да ги въведат, влезе и бате. Направиха му забележка, че се промъква без разрешение.

Това бе голямата изненада за следователи, съдии, прокурори и настръхнали копои от ДС.

Осъдиха само Николай Щерев на една година за незаконно притежаване на оръжие, а не за замисленото бягство. Още следобеда бате замина за село. На другата сутрин – Атанасовден, го задържат и интернират в концлагера “Богданов дол”, Пернишко. При претърсването на къщата ни откриват пистолет на бате Иван. Така е отразено в протокола за обиск. Подозрението, че между братята има някаква уговорка, не отпада. Пистолетът е взет, въпреки наличието на документ, че “Иван Иванов Баталов може да притежава оръжие всякакъв вид”. Не твърдя, че е редно оръжието да стои у дома, когато правоимащият да го носи е толкова далеч и за много време.

По това време членувах в литературния кръжок “Гео Милев”, който заедно с другия “Хр. Смирненски” бяха под патронажа на Клуба на културните дейци. Членските ни карти служеха и за пропуск до канцелариите, салона и малкия бюфет, които се намираха на мястото на сегашния хотел “България” в Пловдив. Там се представяха нови книги, устройваха се сказки и срещи с наши и световноизвестни писатели. Там видях отблизо и чух гласовете на Мартин Андерсен Нексьо, автора на “Дита, рожба човешка”, Пол Елюар, Луи Арагон, Елин Пелин, Багряна, Константин Кисимов, Александър Балабанов, Ангел Каралийчев. Запознах се с Пеньо Пенев, Алексей Сегренски, а когато Александър Балабанов ме помоли да отнеса едно писмо, важно-важно се понесох към пощенската станция.

Но в Клуба се сблъсках и с първото разочарование от хората, пред които благоговеех. Често пъти заварвах компании от майсторите на изящното слово, положили крака върху масите, а гъстият цигарен дим, прокудил аромата на кафе и чай, ту скъсяваше, ту удължаваше лицата им и ги превръщаше в чудновати люлеещи се форми от непознати светове, като в затворена циганска шатра. По нашия край съм виждал да пушат само циганки. Не го приемах. Осъждах и пиянството, и похотливостта, и неприличното поведение. Проявявах се като непоносим пуритан, сектантче от най-чиста проба. Не свързвах творческия им път с глезливото маниерничене. Дали съзнаваха, че е некрасиво или от страх пред тоталната управленска намеса, но по улиците не пушеха, не бяха превзети, можеха да наставляват. Чувах ги понякога колко надребно се заяждаха помежду си, как клюкарстваха по адрес на отсъстващи, омаловажаваха творчеството на други. Не удържа наскърбената ми душица и в училищния вестник саркастично представих гражданските портрети на мнозина от вълшебниците, които шумно поучаваха съвременниците на добродетели. Страдах. Просто не вярвах, че писателите носят всичките пороци и страстно участват в унизителни боричкания, че имат и друго лице.

На сърцето ми бяха писателите, свързали творчеството си с вечната драма на селяните. С часове съм вървял след мастития Трифон Кунев, оздравително шеметен! И пристрастен.

Бях до село след едно задържане и се прибирах в Пловдив. Пасажерите в купето се обновияваха на всяка спирка. Не допуснах събеседник, с когото да убием час и половина. Имах си занимание. Отскоро се упражнявах да боравя свободно с една моя азбука. Още с никого не бях споделил, но динамиката на обществените процеси у нас ни приближаваше към потайно общуване. Свит в ъгъла на купето до прозореца, встрастено си драсках.

Не забелязах изострено любопитство. Това, което пишех, не беше до нарочен адресат. Измежду разхвърляните фрази имаше и до любимото ми момиче. Просто едно рутиниране. По-късно щях да я прилагам в различни варианти, уговорено – да речем, думи през думи или думи през ред.

Малко преди Филипово смачках изписаните листи, изхвърлих ги в металното кошче под прозореца и се приготвих в коридора за слизане.

Не бях отминал гарата и двама души след легитимиране като служители на МВР любезно ме поканиха да ги последвам. Озовах се в Окръжното управление.

Въртяха ме цяла седмица. Каквото и да си помислите, все ще съвпадне с някои от безбройните въпроси, които ми се отправяха. Особено ме натовари информация от очевидец, че на Граф Игнатиево, някъде срещу летището съм се изправял, отварял прозореца и предпазливо спуснал прегънат лист с писмо на подозрителен език.

Притесняваше ме отсъствието от училище. Освободиха ме в събота, късно следобед. Нямах възможност дори да се отбия до квартирата. Трябваше да се върна обратно до село, да успокоя близките и да се запася с храна.

Слязох на Дъбенската гара. По-близо е до село в сравнение с Карловската. Между слезлите беше и Тодор Иванов Нечков, мой съселянин – едър, силен, духовно ощетен, гнусливо предан лакей на управляващите, заядлив, ненавиждан и отбягван от повечето самоуважаващи се хора на село. Отказах да пътуваме заедно. Отбих се да пренощувам у моя съученик, съидейник и приятел Христо Димитров Карабобев.

Не мина много и на пътната врата се захлопа. Излезе бащата на моя приятел.

– За тебе са дошли. Властта те търсела от два месеца. Казах им, че ще те представя като съмне.

Запознах ги подробно със случая, че няма повод за нов арест, но тревогата притисна гостоприемното семейство. Стражите запалиха огън и дочакаха сутринта на улицата. Бай Димитър ме придружи до Общината.

Конвоираха ме двама въоръжени през полето по някаква пряка пътека до Карлово. Промъквахме се край узрели царевици и слънчогледи. Това оставаше да се прибира. Посегнах да си отчупя от слънчогледа, но пазвантите изщракаха затворите на карабините и изкрещяха мигновено в един глас: “Не мърдай!”

Минаваше ми през ума, че може и това да направят, да ме ликвидират, но вече знаеха много хора.

Добрахме се до Карловския участък на МВР. Дежурните затръшнаха след мен вратата на карцера и неделното денонощие като че ли се удължи. На сутринта в понеделник ме освободиха. Не ме попитаха дори кой съм.

Споделих не за обогатяване на биографията ми, а да се знае, че понякога разстоянието от 50км заради такива негодяи се преминава за повече от седмица – с влак! Иначе, професионално и политически, тази седмица няма никакво значение, освен, че продължавах да изглеждам луд с толкова силната вяра в идеите ни.

Нарушаването на член 5 от Закона за забрана на БЗНС и ЗМС осигуряваше доживотна или смъртна присъда. Лагерите се пълнеха, много от нашите другари емигрираха, стотици загинаха на граничната бразда – повечето бяха изключени студенти и ученици. С Йордан Чомаков – анархист, и Любомир Шойлеков все по-често и по-често си говорехме за бягство. Ускори се намерението ни след въдворяването на бате Атанас в ТВО “Богданов дол”, Пернишко. “Възпитаваха” министри, депутати, професори, академици, писатели, студенти. Тази перспектива уж ни правеше по-предпазливи, но някъде се разминахме.

Седмица преди Първи май 1949 година през почивния ден тримата заминахме за Карлово. Шойлеков пожела да се отбие до близки от фамилията му в село Дъбене. След обед щяхме да сме заедно. С Данчо посетихме къщата на Апостола и родния дом на Даскал Ботьо. Разходихме се до водопад Сучурум. Приятелят подрънкваше на китарата и тананикаше шлагерни песнички.

Върнахме се на гарата неспокойни. Осторожни служители на ДС ни задържаха и с конвой препратиха до Пловдив. Окръжното управление бе в сградата на сегашния градски съвет – ул.”Гурко” № 4. По Г-образния коридор в подземието на Държавна сигурност са наредени тесните арестански килии. Под входното стълбище е вечно мокрият карцер. Килиите нямат прозорчета. Светлината идва единствено през пролуката под вратата от лампите на коридора. Оттам се появяваше мишле. Спирам дъха си и не мърдам, за да не го прогоня. Когато изчезне, с втренчен поглед го чакам с часове. Чакам го нетърпеливо, макар, че тази живинка засилваше онова особено чувство на безпомощност. Появи ли се, зная, че няма човек наблизо, и опитвам да установя връзка със съседите.

Позволете ми да премълча за останалото време в тъмните килии и следователските кабинети!

След обед на 14 май охраната нещо се суетеше. Безгрижното подсвиркване на едрия веселяк от Калояново, старшина Гаргов, не се чуваше. По това необичайно време за посещение вратите на килиите се отваряха една след друга озадачаващо. От разговорите нищо не се чуваше. Личеше само, че ни спохожда група.

Стигнаха и до мен. Разпоредиха се да излеза на светлото. Бяха окръжният началник на МВР, заместникът му, един непознат и Антон Югов – тогавашният министър. Югов държеше някаква зелена пръчица, с която от време на време потупваше по панталона си. Попита ме:

- Приказвали сме за емигриране, но не сме тръгвали заникъде.

- В ареста няма земсисти. Те са навън. Заедно строим!

- Щом аз съм тук, значи има! – отговарях импулсивно и отчетливо, та дано ме чуят моите.

Обърнаха ми гръб и спряха пред следващата врата. Ключарят мълчаливо ми посочи с пръст да се прибирам.

На другата сутрин съм в класната стая. През всичките си ученически години възприемах уроците от първия чин на средната редица. Още с влизането в час един “педагог” се обърна към мен: ”Кой ти каза, че можеш да бъдеш ученик?”. Бе на 15 май – моя рожден ден. Изключиха ме за “антинародна дейност” девет дни преди края на последната ми учебна година.

Пряко силите ми бе да приема ферментите на толкова омраза в човешкото общество. Съпротивата се превърна в моя религия. Всичко наоколо ме мотивираше.

Такива новини лесно се разнасят. Влизам в селото и ме среща сестрата на Рада Тодорова, съпруга на наш земеделец – бай Алекси Йовчев.

- Митко, зная какво те е сполетяло. Тук е кака. Ела у нас довечера. Ще я помоля да ти помогне.

Каката в момента бе министър на социалните грижи, втората по популярност жена след Цола Драгойчева. Уговорихме се. На другия ден съм в министерството при нея.

- Тази година си я загубил. Наесен ще ми донесеш бележка от комитета, че нямаш вражески прояви и ще те върнем да завършиш.

- Това удоволствие няма да ти доставя! – отвърнах почти дръзко.

Не вярвам да е говорила с министъра на просветата Кирил Драмалиев.

Преспах у калеко Димитър Нечков, който работеше в Народната библиотека. На сутринта в движение без посока се озовах при него, в библиотеката. Приказвахме си в градината откъм Докторския паметник. По алеята се зададе Трайчо Костов. Станахме почтително, поздравихме, той се поспря и калеко забързано му разказа за мен, вероятно с надежда.

- Младо. Момче е. Има време и да го изключват, и да завърши – това отрони и бащински задържа ръка върху рамото ми.

Зад очилата гледаха тъжни очи. Директор на библиотеката! От първи човек в страната! Сигурно е знаел, че вече са сапунисвали позорния клуп на въжето, с което го обесиха. След няколко дни го задържаха.

Последните две години в училище най-близо един до друг сме с Ангел Дяков – социалист, Димитър Кирилов Димитров и Йордан Чомаков – анархисти, въпреки че бяхме в различни паралелки. В общите ни симпатии към скулптура Иван Топалов и неговото влияние върху нас се формираха завидните другарски отношения. С учудване гледаха съученици и преподаватели на дружбата ни, защото носехме различни политически теории. Ние всеки божи ден сме заедно, потънали в спорове и темпераментна защита на позиции. Често пропускахме и учебни часове. Митко Димитров и Данчо се отдаваха повече на литературата, Ангел на философията, пък аз се ровех най-вече в историята и поезията.

След моето изключване си пишехме без прекъсване. Още след мигновението с Трайчо Костов съобщих на Ангел: “Приятелю, моят въпрос и днес доникъде не се придвижи. Имах само приятния случай да се запозная с Трайчо Костов."

Отново на село, уморен и примирен. Бившият “пладняр”, личен приятел на Гемето, после партизанин, комунист и убиец след Девети по уверенията на мнозина, Ранчо Женков ме попита: “Докъде я докара?”. Неговият син, студент в Белград, бе прогонен от Тито след конфликта между нашите държави. Кажи-речи, занимаваха го продължително време същите грижи. Уреди го да продължи в Медицинския в Пловдив, а квартира му предоставих аз. Бате беше още в Богданов дол. Дали от съчувствие или трогнат от моето гостоприемство, но ме изпроводи и той до София с писмо до Ранчо Кеменчеджиев от съседното село Богдан, един от големците тогава. Отговаряше за царските имоти. Явих се на другия ден. Прочете написаното, раздвижи очите си върху ми от горе до долу и вдигна телефонната слушалка:

- Петко, изпращам ти едно земляче. Пикало е нещо накриво, но виж там да го оправиш. - А на мен: - Къде си тръгнал за Турция, бе земляк?

Насрещният Петко бе “звенарят” Петко Иванов, заместник-министър на просветата. Драмалиев заминал за Полша с правителствена делегация. Петко Иванов и завеждащият “Средно образование” поразгледаха в една папка, поприказваха едва доловимо и ме попитаха: “Готов ли си да се явиш като частен ученик на изпит? Друго не може да се направи, днес е 23 май”

Рада и Ранчо! И двамата комунисти! Хайде да ги съпоставим!

През няколко месеца, един след друг, изключен, уволнен и освободен, се прибрахме на село тримата братя. Поеха ни сезоните на селския труд. Споразумяхме се да променим стопанисването на земята, като я подготвим за три производства - плодове, грозде, жито, а няколко декара да оставим за ливада. Започнахме с овошките преди година-две, което вече споделих.

По-възрастните си спомнят, че в края на сегашния ни парцел, в близост до високия каменен зид срещу баража, беше къщата на дядо Павел Дамянолов – братов син на дядо Илю. С неговите внуци, Павел и Вълко, се имахме като братя. Баща им и мама са починали по едно и също време. В края на траура тате е поискал стрина Гинка, но тя отговорила, че дала обет да не минава под второ венчило. И остана с момчетата до края на живота си.

Височината на прозорците им осигуряваше всеобхватно наблюдение на къщата ни още от пътната врата. Това насочва местните партийни вождове и органи на ДС да си инсталират непрекънато око и ухо в конспиративна обстановка. Домогват се до съгласието на Вълко за денонощната задача и ежедневен доклад. Демократичният характер на Републиката беше отдавна изхабен. Отчитали присъствието му на работа в цеха на военния завод в Сопот, а той изпълнява новата програма – да записва кой кога влиза, колко се застоява и къде отива след това. Почивните му дни, болничните, отпуските и редуването на смените сами по себе си бяха ребус с повишена трудност. Пък и никой от нас не се бе замислял за трудовия му график, ако той сам не беше ме запознал с цялата комбинация. Не бях изненадан от кроежа като случай, но бях благодарен, че Вълко потвърди емоционално и с обноски братството ни. Дори ме попита как да скалъпва докладните си. Не се ангажирах с подсказване, защото имаше риск и в тази безкрайно трудна човешка дейност.

- Докладвай, брат ми, докладвай каквото забележиш в съгласие с указанията.

И на другия свят ще го срещам с доверие като същински брат!

Това се приемаше тогава за активна гражданска позиция. Талантливо и бездарно се надпреварваха.

- Заради теб не ме приеха за доброволен сътрудник на КАТ! – оплака ми се един братовчед, правейки опит да смени фамилното си име.

Колко духовни години има между двамата, Господи! Но коварството не можеше да обхване цял народ. Доблестта намираше своите разкрепостени носители, които не превръщаха живота на околните в ад. В такива условия бяха принудени да творят и гениите, и предателите. Затова твърдя, че робството е психологическа категория, а не верига на краката. На единия е почти невъзможно да се помогне.

Може да не осъзнавам, че това, което пиша, е незначително, че лъха на посредственост, но искам да представя лицето на моето време без грим и без загадки. Хиляди като нас са изпитвали тревожното очакване да бъдат арестувани, а искахме толкова малко – да учим, не от суета и да работим без принуда! Но властите са имали нужда от сътрудници, а не от съюзници.

На 31 декември с бате Иван, Стоян Ранков, Начо Налбантов, Матей Зоков и други се отбихме в читалищния салон на Мали Богдан (сега квартал на Каравелово), настроени от поривистата музика, разнасяна далече-далече. Непознат външен човек, надянал фрицовски брич, дебелашки, полуповелително, поиска да го последвам извън салона. Съзнателно бавех и търсех очна връзка с брат си. Разбрахме се. Той се добра до мен и непознатия току зад вратата.

- Какво търсите, другарче? – попита бате, улавяйки двете му ръце.

- Нищо, нищо от вас – безпомощен, поизплашен отговаряше непознатият.

- Все едно. Хващай си пътя и да те няма – грубо се разпореди бате, обърна го и подпомогна движението му с лек тласък.

Натроши се желанието ми да останем на забавата. Тръгнахме си. Бях най-отпред с кака Тина Андреева, която придружавах. Баща й бе в лагера Ножарево. Бате остана последен с Йорданка Ст. Чокоева. След години някои ме уверяваха, че тя е знаела за подготвената засада.

С влизането в двора долетя ехото от няколко изстрела. Идваха откъм центъра на селото. Едва що свалих балтончето си и бате Иван си идва запъхтян. Разказа на един дъх за опита да го арестуват Начо Патков, Пенчо Божков, Ибрям Бръснаря. По него стреляли. Изплъзнал им се.

За минути напуснахме селото. След полунощ се озовахме в землянката. Направихме я през месец юли, когато и хора, и добитък са на полето – жъне се, полива се, а гората е по-спокойно, обезлюдена е. Десетките вилички, които сега виждате, са построени 10-15 години по-късно.

Бате Атанас бе архитектът след придобития опит в мините, където бе интерниран. В случая бе използван откритият способ. На големия синор между двете ниви на Равнака и гората изкопахме отвесна шахта с дълбочина около три метра с размери два на три, която после разширихме по миньорски. Пръстта изхвърляхме в нивата, а след това заличавахме с преораване. За три денонощия – три пъти преоравахме! През цялото време един наблюдаваше за случайно преминаващи. Цялата землянка, входа и аварийния изход, както биха се изразили в наше време, облицовахме с дъбови мертеци. Дърветата отсякохме край Гуневите ниви, а подпорите – в близост до Дамяноловото кладенче.

Входът бе на границата с дъбовата гора, под храстите, които образуваха своеобразен жив плет. Край плета се извива пътека, която води до Малката река. Отвесният вход се затваряше с дървен капак, за който превързахме чими и един клонест глогов храст за камуфлаж и да може да придърпва сухите листенца. Така се заличават очертанията на капака. Озадачени бихте попитали – защо до пътеката?

Нашите сезони ни изправят пред различни условия. При сняг например как да излезем и да се придвижим?

На дядо, който не знаеше къде се намира землянката, е поръчано след дъжд или снеговалеж да превежда овцете по очертан маршрут. Стадото отъпкваше и ни осигуряваше неподозирано преминаване. Колко ли се е оглеждал завалията!

Доживя да я види след разкриването й преди да бъде взривена от полицията, за да спрат потоците от любопитни деца и възрастни.

Специалният изход, дълъг около 60 метра, минаваше през нивата и се включваше в гората. Предполагахме, че при предателство или откриването ни от кучета ще се окажем в гръб на блокиращите.

Над землянката пръстта бе около два метра и терена запазихме в същия вид. Отгоре засадихме орех и по-встрани една круша. Оградихме ги с орязани розови храсти – високо натрупани, за да не се минава оттам и да разпръскват дима от печката. Подредени в наклон, храстите при кротък дъжд отвеждат значителна част от водата към вдлъбнатата пътека .

Орехчето е отлетяло при взривяването, но крушата е жива, здрава и плодовита. Поне веднъж годишно минавам по тия места и се поспирам на отдих и възпоменание под нея.

Не сме мислили да развиваме партизанлък. Приготвихме землянката за временно укриване от вилнеещите до осигуряване на канал за емигриране. Бате Атанас вече бе споделил: ”Няма по-голямо нещастие, което може да се случи с всеки от нас, от това, да попадне жив в ръцете на Държавна сигурност!”

Прозвуча като клетва. И времето скоро потвърди по най-жесток начин думите му.

Първият човек, когото срещнахме след уговорка чрез баща ми, бе Евтим Манафъков. Стана на Циганинът – местност в Средна гора. И на него бе съобщено по кой път да се движи след Райнова поляна. Наблюдавахме го още от голите рътлини, преди Бозовата колиба, за да избегнем евентуална “опашка”, организирана от властниците.

Седмица или две след укриването ни, в къщи получават повиквателни от военните. До братята ми - за някаква проверка на запасните офицери, а до мен – да се явя на донаборна комисия в град Карлово. И други от селото получили завоалирани повиквателни.

Баща ми ги отнася обратно до служба “Военен учет” в общината с информация, че сме заминали да си търсим работа в Димитровград или по родопските мини.

По-късно препратихме писмо до баща ни от гранична зона, за да отклоним наблюдението върху нашия район. Сред глутници с коварно-феноменална пластика и узурпирали всичко, търсехме начин да оцелеем.

Но предателите са били винаги по-будни от поборниците. На 15 април 1951 г. съм в ръцете на Министерството по “всичките работи”, както се шегувахме понякога, заедно с осем левент-момчета.

Вероятно се усмихвате, като казах “момчета” след повече от петдесет години. И това ми напомни за моя дядо.

- Ти кръстосваш страната насам-натам. Сигурно ходиш и до хасковския край. Отбий се някой ден до село... Имаше едно момче... ей тъй, виж го, поздрави го от мен. Добър приятел ми е.

- От Турската война. Шест години бяхме неразделни. Много сърцато момче! Ето го, този с накривената шапка – продължаваше дядо, като ми показваше “момчето” на пожълтялата снимка.

Посетих дома, но приятелят на дядо бе починал. Излъгах го, че е здрав, бодър и с много, много човешка благодарност приел добрите думи.

Засия от радост дядо. Надявам се да ми е простил отгоре, като е разкрил лъжата ми, пък аз се прекланям пред чувствата и доверието му към приятеля, върху които не са повлияли ни годините, ни разстоянието.

Всеки от нас се е озовавал на кръстопът. Всеки от нас все някога през живота си се е колебаел, но не всеки е поемал по път, по който се върви трудно, по който затварят, изтезават, убиват. А ние, малките хора тогава (имената ще спомена по-нататък) си възложихме голяма политическа задача – да спасяваме свободата си от натиска на концентрираната държавна власт. Разменяхме си разни земеделски четива, взаимно се уверявахме в правотата на делото, окуражавахме се, но подготовка за въоръжена съпротива нямаше. Не твърдя, че осъзнавахме цялата строгост на закона за разтурянето на организацията и жестоките последици от нарушаването му. Общувахме волнодумно. Чувствахме се исторически задължени с наследената вяра и дързост да клеймим безогледния диктат, когато икономическите и политическите проблеми се превърнаха в истинска драма за българското общество.

Все по-ясно и по-ясно става, че дълбока и всеобхватна социална промяна е невъзможна без открита политическа воля, управленска компетентност, опит, адекватност и широко обществено съгласие. Властта все по-брутално унижава човека, отдаден на мирен труд. Още не е спрял задушливият газ в камерите на Бухенвалд край Ваймар; не са свалени зловещите знаци на Дахау, Освиенцим, Гонда вода, Еникьой и се отварят вратите на ГУЛ-аг, Куциян, Белене, Скравена, Ловеч... Деструктивните тоталитарни сили не се разделят с чувството на превъзходство спрямо демократичните политически партии и движения. Няма да теоретизирам дали го е имало, или нямало фашизма у нас. Нямам нужда от доказателства в дебели томове! Пред очите ми още пламтят опожарените къщи, в ушите ми се блъскат писъците на жени и деца, обезумели от ужаса, а на площадите като прогнили кютуци са захвърлени телата на разстреляните партизани и помагачи!

Край тях принудително преминават всички от селището.

Десетилетия насетне невръстните свидетели заобикалят мястото на кървавата сцена, а как да избягат от кошмарните сънища!

Онова време определи моето отношение към обществено-политическите процеси. И когато властта на 9 септември 1944 дойде в името на “братството и равенството”, а продължи да ограбва, угнетява, убива и дирижира всяка стъпка и убива – познах своето отговорно място за цял живот.

Ще се намерят историци, които ще се прехласват по едната или другата система, но моето поколение преживя и двете. Няма сила, която да заличи изстъпленията от паметта на човечеството!

В съзнанието на жертвите бяха интегрирани основните силни човешки добродетели и култура. Те са вестителите с езика и независимия акцент на своите народи.

Тук предателството извърши Петко Събов, мой съселянин, живеещ в Карлово. Беше активен земсист до забраняването на организацията, но след женитбата му за момиче, чийто брат работеше в МВР, не само се оттегли – предостави се на разположение. Има много заслуги към “Партията-ръководителка”!

Доловил контактите ми с малкия Лило Алишев, изпраща по него няколко ръчни гранати и... полицията в квартирата на Матю Мангъров, където пребивавах.

Не съм се виждал с Петко Събов, не съм се уговарял за бомбите и нямах нужда от тях. В състава на подсъдимите прокуратурата включи и шестнадесетгодишния Лило, за да камуфлира инициативата на Петко Събов.

А с каква искреност Лило тачеше бате си Петко!

Следователят “забрави” да пита откъде имам гранатите! Не представи за веществено доказателство по делото и единия пистолет – присвоен от първия нашественик в квартирата, изкушен от реномето на производителя.

Не умувайте по това, че няма прокурорска заповед за задържането ми, че няма свидетел при обиска, адвокат. Тия понятия бяха непознати тогава както за цялата правосъдна система, така и за потърпевшите.

При арестуването на Васил Ст. Копринков, под навеса за конете намират няколко шашки каменарски взрив. Това дава възможност на ДС и следствието да разиграва разни комбинации. Възприема за най-убедително и най-силно обвинението, че съм подготвял взривяването на електроцентралата до водопада “Сучурум” край Карлово.

Господи, колко лесно се търси отговорност от онези, които нямат никакви права!

Притискат Копринков да впише това в показанията си, като го уверяват, че аз съм загинал в престрелка. И през ум не ми е минавала такава диверсия, но тази фабула ми осигури за много денонощия централната роля в сгъстения драматизъм. Не подписах протокола за този разпит.

На процеса Копринков се отрече от показанията, направени по време на следствието.

Само с Матю Мирев имах застрашаващи ме тайни. Той ме придружи до мястото на срещата с бай Ганчо Данчев от с. Иганово – нелегален близо две години. Срещата бе уговорена чрез Пею Вълков Вълчев и Д.Ш. по настояване на бай Ганчо. Изпратих му моя снимка и няколко несвързани думи, свойствени за парола. Трябваше да се видим край Нечковата колиба в местността Карачево, където сега е големият лозов масив.

Отидохме много рано. Ослушвахме се и се оглеждахме продължително, преди да подадем първия сигнал. След ръкостискането се отдалечихме от мястото на километър-два.

Същата нощ преди това на Гьолът ме чакаше Пею Вълчев, за да разговаряме съвместно с бай Ганчо. Обладан от неясни, но силни предчувствия за нещо нечисто, избегнах съвсем съзнателно и лиших Пею от пряко участие.

Следователите не проявиха интерес към тази най-уличаваща ме връзка. Какво бихте си помислили и вие на мое място?

Няколко години по-късно той и съпругата му, барабар с шурея и шуренайката, като много “дефицитни” кадри станаха жители и служители на Пловдив. Най-добър талант на шурея е по момчешки да се самозалъгва и хвали, че е удостоен с висше образование за перфектно боравене с няколко статии от общия сметкоплан в консервното предприятие “Първи май”. Всичките му лични "достойнства" се побират в дребната егоистична рамка и истерична завист към власт и имуществена разлика. Печалната жажда да бъде забелязан го правеше шумен и смешен. Избиваше несполучливо комплекси. Като много “дефицитните” кадри – домакинът и аптекарката, получиха апартамент като крайнонуждаещи се, съгласно някакъв правилник.

Сегашното поколение едва ли ще разбере тази вметка. То не знае, че трудно се даваше жителство за малките градчета, камо ли за областните и столицата. Известно право ползваха донякъде само определени строителни работници.

ДС е била непрекъснато по стъпките ми. Един от оперативните работници, оставен за малко дежурен при мен, между другото или неволно подхвърли: “Можех да те застрелям в ранната утрин тогава и тогава, когато търсеше брод да преминеш Карачовската река. Казвам ти го, да разбереш, че не искаме да умреш. Ти си антифашист и демократ по дух. Ти си много по-близо до нас, отколкото някои уж наши.”

Разбира се, че за тях е било по-важно да се докопат до всичките ми връзки.

Мръкваше се. Току-що запалиха лампите. В стаята влезе хубавец на христова възраст, широкоплещест, малко над средния ръст, с бързи рефлекси, с поведение на командир и с възможности да създава всякакви проблеми. Някой се обърна към него с името Лоренцо. Разпореди се да ме отведат до джипа и превържат очите ми. Наблизо работеше на място и друг двигател.

Стори ми се, че пътувахме продължително. Може би само в такава обстановка времето се спира за почивка! Когато излязохме от колата, беше много тъмно. Намирахме се между избуяла до колене нива и овощна градина. Клоните на дърветата прецеждаха мъждукаща светлина от някакъв прозорец. В мрака едва се открояваха високите оградни дувари. Не познавах двора и къщата на бай Ганчо Данчев, затова се изненадах, когато ми наредиха:

- Отиваш до онази врата и подаваш сигнал на твоя приятел.

В онзи миг се почувствах най-самотният човек на земята.

Не бях направил и десетина крачки, когато зад мен изтрещя единичен изстрел. Инстинктът ме строполи като подсечен. Този издайнически изстрел осуети плана на Лоренцо да ни разстрелят с бай Ганчо.

От случая няма какво да остане в музеите, затова го споменавам в мемоарите. Не е изключение. Милиони могат да свидетелстват как се охраняваха у нас свободата и демокрацията, наложени с оръжие от хора с отскубната съвест. Как искам споделеното да се възприеме не като биография, а като миг от трагедията на един народ!

Изтеглихме се мълчаливо. Кавгата помежду им се развихри по обратния път, когато се разбра, че някой от разгърнатата група при блокадата е изгубил и ръчна граната. Предводителят на операцията ругаеше гневно: “Следващия път ще ни посрещне с нашата бомба! Дураци!"

И за единия, и за другия епизод моята преценка се потопи в безмълвната благодарност, че нещо страшно се размина. Или се отсрочи! Опитвах се да проумея доколко утрешният ден ще зависи от днешния в исторически план, ако така се осигуряват политиката, властта и моралът на партията – нощем и с оръжие.

Отново съм на стола трескаво възбуден, с отекли крака и сякаш прогнило седалище. Потръпваха всичките ми вътрешности. Сърцето не се побираше в гърдите ми и напираше да изскочи. В дългата нощ на внезапни поврати създавах, премервах и прекроявах безбрай теореми, в които да се вместя неусетно и приключа присъствието си тук, но мигновено. Реших да поведа глутницата край реката за хижа “Хубавец”, уж да покажа единствената известна ми преходна землянка на бай Ганчо и да се хвърля в каменистата пропаст над Сучурум – водопада край Карлово. Издирих на помощ най-изискания по моите възможности словоред и почти си повярвах на програмата, когато споменатият вече Лоренцо се появи и ме изведе.

Знайно е, че времето от раждането на човека до неговия залез никога не е достатъчно. Какво да кажем за 19-годишните, когато всичките им лудории са толкова красиви!

Ако Божията повеля е такава, че на земята някои ще се разпореждат с огън и меч, а не да ръководят творчески, нравствено и чисто – това не е моят Бог!

Що за деца на общ родител сме, когато едните да имаше как биха спрели и песента на славея!

Първите две седмици след задържането ми преживях на един стол в участъка на град Карлово при непрекъснато следствие и дежурство на полицай, който не трябвало да ми позволява да заспя.

Много преди разсъмване една сутрин ме натъпкаха в джип между облегалката на шофьора и вторите седалки с лице към пода. Носът ми допираше върху две прави лопати, които положиха току-що. Оперативните работници насядаха и наредиха краката си върху мен. Сигурно съм измъчил тия недоспали мъже, неудобно присвити!

Не виждах нищо. Трудно ми беше да определя колко време сме пътували в тази поза, неизвестност и напрежение. Когато спряха и слязоха, вратата остана отворена. Зад крайпътната канавка видях гъст върбов храсталак, осветен от фаровете на втора кола, спряла до джипа. Говореха непредпазливо високо:

- Докога ще возим тази мърша? Хайде да си довършим работата тук. Ей сега ще съмне!

Аз се люшках в джипа, сърцето ми се блъскаше в гърдите, а залязващата луна цамбуркаше безгрижно в пролетните води на канала.

После зашушукаха. Нищо не чувах. След няколко дълги минути поехме отново към друга сцена, други режисьори и реквизит на театрото. Най-силният закон при най-слабите управници е да плаши. Не реагирах и вероятно съм ги разочаровал. Зная, че карловските терени са по-удобни за тъмни дела и се питах защо ще ме докарват насам. А бях вече стрелян в избата на полицейското управление при завързани очи, където се препънах в камарата от въглища. И тогава не изохках. Нищо не усетих. И как да усетя, като не се целили в мен. За миг – в безтегловност! После топла струя запълзя от попуканите устни. Садистите се смееха. Как се смееха само! Пред Черния Петър, който им носеше щастие!

Когато злото е изкушение, такива са и заревото, и забавлението – кървави! Затова ми е трудно, много трудно да приема, че някога ще станат добри хора.

Не търся възмездие. Искам само да си напишат спомените подробно и искрено, както направиха мнозина мои приятели. Нека се знае от потомците.

Да не се притесняват. Ще им осигуря спонсори, издатели и психоаналитици.

Когато се озовах в коридорите на ДС, прецених, че сме “почивали” до канала между с. Труд и Каршиака.

В Пловдив благоволи да разговаря с мен и окръжният началник на ДС – Илчев. Руският му акцент и опознавателни въпроси ме заблудиха. Помислих си, че наистина говоря с руснак, а то ще рече с НКВД, та се възприех за много важен. Държеше се официално, спокойно. Издаваха го едва доловими пламъчета в очите. Не повиши тон дори когато формулирах изводите си, че у нас няма условия за класически политически отношения, че отново сме принудени да воюваме за правата и свободите си. Колко ли се е надсмивал на наивитета ми от всемогъщото си място! Пък аз го развеждах из Принципите, които бяха моята настолна книга, моята “Отче наш”! Убеждавах го, че комунистите се погавриха с доверието, изградено по време на съпротивата срещу хитлеризма.

Не полюбопитства по нито един конкретен въпрос, по нито един случай от обвинението – дори за братята ми, за които мълвата бе навлязла във всеки дом от нашия район. Вероятно е искал само да ме види и потвърди решението им да не се появявам скоро между хората на свобода.

Следствието продължи в Пазарджишкия затвор. Пръв с мен премери силите си Кирил Крайнин – едър, широкоплещест, с големи, настървени редки зъби.

- Ти ли си Баталов! Не можеш да си платиш бензина, който сме похабили по теб! – крещеше, като ме повдигаше за косата.

Ония, които ни познават двамата, разбират, че не му е било много трудно. По някое време поеха разпита ми братя Димитър и Ганчо Шаламанови от с. Кръстевич, Пловдивско.

Скоро след преместването ми в Пазарджишкия затвор, в единочката срещу мен буквално домъкнаха нова жертва. Непрекъснато, денем и нощем, при него имаше по двама-трима дежурни. Не му позволяваха да седне. Блъскаха го при всяко отпускане, при всеки допир до стената. Не разпознавах дали лицата са едни и същи, но един глас все питаше за името му.

- Как ме арестувахте, като не знаете кой съм? – отговори само веднъж с въпрос арестуваният.

- Името, гад! – Това чувах безброй пъти и ругатни, ругатни, после удари, силно строполясване, миг безмълвие и пак отначало. - Как се казваш, гадино?

Гласовете на инквизиторите се сливаха в обща какафония.

Рисковано беше, но любопитството ми надделяваше и плахо надничах през миниатюрната дупчица на шпионката.

Следствието ми се проточи с месеци. Изгубих представа за делници, празници, дати и колко време се гавриха с непознатия.

- Тук ще изгниеш, Дъбов, тук! Пред кого се правиш на герой?

Така от стръвника узнах името на човека, появил се наяве пред очите ми, а не в кошмарен сън. Заплахата, че ще го унищожат, не им донесе очаквания резултат. Беше заключил езика си.

Не успях да го видя добре и сигурно ще го отмина на улицата. Имаше тъмна коса и мустаци, но не след много време главата му беше бинтована, а в устата – напъхана сонда, вероятно за подхранване. Пред полицейския произвол няма преструвка, няма лирика, няма музика – има само драматизъм. Няма нужда от въображение, за да представя по-забавно този тип, наследник на древен народ, култура и уредба. Само припомням на поколенията, че и по наше време, времето на сталинизма, имаше хора, застрашени от позор, но те се хвърлиха на кладата. След година в Белене от негови земляци, пазарджиклии, научих повече за високоерудирания юрист, лъчезарно чист и благороден земеделец Петър Дъбов, починал няколко дни след установяването на острова. С такава политика, с лагери и затвори се решаваха партийно-политическите проблеми у нас.

Децата невръстн на още един голям българин не можаха да повървят след ковчега на татко си.

Единочката до комина на кухнята бе допълнителното изпитание през топлите месеци. Често ме изтегляха в коридора и свестяваха със студена вода. Така изпираха и ризата ми, която при огъване вече се трошеше като ръждясала ламарина.

Докато бяха живи братята ми, властите не позволиха да установя връзка с останалите от семейството. Писмата ми достигали до стаята на следствието и анализаторите от ДС.

Изглежда съм придобил бухенвалдски вид, за да предизвикам съчувствието на надзирателя Иван Маринов. На два-три пъти преди вечерна проверка ми даваше парче салам и притеснено чакаше да го изям, та лично да изхвърли обвивката. С голямо съмнение приемах, припомняйки си много прочетени мистерии.

Година по-късно този мъж посреща и баща ми. Говорили си за мен. Доверил, че не може да издържа повече на тази работа, но че още не го освобождавали.

След уволнението станал тракторист в родното си село, но нелепа смърт го достига при някаква маневра с машината. Бог да го прости! Беше добър човек.

Ден преди делото ни отпращат в Пловдивския затвор. Попаднах в килия с човек от с. Божаново, Асеновградско, който си взел воловете при стихийното разтурване на ТКЗС.

- Тя твойта е лесна. Ами аз, аз! Мамка й на жената! Тя взема воловете, мене задържаха!

И хленчеше, и псуваше. Пречеше ми да се съсредоточа върху защитното си слово, а нямах нито лист, нито молив, ни адвокат. Не че бе по възможностите да променя хода на процеса и определените вече присъди, но ме завладя мисълта да бъда на ниво.

- Млъкни! – изкрещях гневно. – Ти, чорбаджи, защо си се оженил? Само да има кой да ти слугува, а ти да си размахваш потурите натам-насам?

Сви се в ъгъла на тясната продълговата килия този нещастник и непрекъснато ми следеше стъпките. Не посмях да си легна. Това се притури към моето напрежение. Немигнал, отмалял, сутринта ме изправиха пред съда.

Както всички процеси тогава, така и нашият бе отрупан с много обвинения, повечето съчинени по разни членове, алинеи и параграфи. На вашето внимание – кратка извадка:

Димитър Иванов Баталов, на 19 години от с. Каравелово, Карловско, за гдето през 1950 година е образувал и ръководил в страната организация, която си е поставила за цел да събори, подрови или отслаби народнодемократическата власт чрез преврат, бунт, метеж, терористични действия или общоопасни престъпления по чл.70, ал.1 от Н.З., а останалите, загдето по същото време и място са членували в създадената организация – по чл.70, ал.2."

Някои от обвиненията отпаднаха по време на съдебното дирене, но останалото доволно отговори на митингаджийския прокурорски глас и упорито настояване. Важното е присъдите да предизвикват сред населението тревога и напрежение, безсъние и стрес, да плашат, да назидават.

Пловдивският окръжен съд ме признава за виновен по чл.70, ал.1, но прилага и състава на чл.36 от НЗ за “смекчаващи обстоятелства” и заменя смъртното наказание с лишаване от свобода (не по-малко!) от 15 години, лишаване от права – 18 години и конфискация на цялото имущество, както и да заплатя разходите по делото.

През прозореца долетяха благите тонове от цимбала.

В "Името на народа" бяха осъдени осемнадесетгодишните голобради момчета:

Матю Митев Мирев от Каравелово – на 2 години

Стефан Петров Тараджиков от Карлово – на 1 година

Лило Ив. Алишев, 16 годишен от Каравелово – на 9 месеца.

Недоумявам защо така прибързано експрезидентът Тодор Кавалджиев в предизборните си речи трябваше да се похвали, че бил най-малкият политически затворник през ония времена, когато и Събчо Вълев от с. Дамяново, Ловешко, и Игнат Чоновски от Пловдивско, и Лило Алишев от Каравелово, Карловско, бяха едва на 16 години! Никой от тях не се включи в споровете “кой колко е дал” и не се натовари с такъв монолог и еднозначно обобщение. Успяха да покажат мъжество и не допуснаха при никакви конюнктурни препятствия и трудности да се разколебаят в политическата стратегия. Останаха в политическото съзвездие след много обругаване и възхвала, след много обич и омраза, с общата ни мисъл, идеи и знаме.

Заслужава си да се замислим върху измеренията на нашата адаптация във времето и за театралния ни реквизит. Не искам да се митологизира участието им, но не желая да се държите менторски към тях, поели още от деца най-жестокия юмрук на тираните, размахали пред очите ни с азиатски похвати тъмни и тъжни класови видения.

Отново съм в Пазарджишкия затвор, понесъл солидна присъда и вече на общ режим с право на разходка. Поеха ме Георги Ангелов Даскалов, Никола Симеонов, Тихомир Крайнин, Георги Велков, Марин Радков, Вълю Филев и десетки други. Бяхме пуснати за сутрешен тоалет. Повика ме един от тримата братя-робовладелци – Бучовци, отвори някакво вързопче и екземпляр от протокол за иззетите вещи при задържането.

- Кожен колан, джобно ножче, връзки за обувки, два пистолета и...

Не успях да продължа. Такъв плесник ми извъртя, че направих пълен кръг и се оказахме лице срещу лице. Не повтори. Подаде ми вещите срещу подпис, като прибра ножчето и ме изгледа многознаменателно.

На обед сме в столовата. Разливат чорбата от врящ казан и броят до десет, след което ни извеждат, за да се освободи за друга смяна. Няколко дни не се докоснах до храната. Ползвах само грамчетата хлебец, но започнах да опитвам и от огнената смес. Тогава се повредиха част от зъбите ми.

След три дни ни наблъскаха в няколко конски вагона, около 150 "сардели", за Плевенския затвор. Ако бях узнал за подготвяната композиция, щях да ги изгладувам.

Килията, която ме погълна, бе голяма. Стори ми се, че е цял гимнастически салон след единочката. Но когато пристъпихме към настаняването, оказа се, че на човек се полагаха по 28 см от общата ширина на нара или в редицата по средата на килията.

Настанихме се. Случих се между капитан Илия Каменов от Видинския край и бай Илия Първанов от Асеновград. Нямах други дрехи, освен първото ми костюмче и балтонче, с които не стигнах до бал, но кой знае защо още наричах абитуриентски. Балтончето използвах и за постеля, и за завивка. Когато разбра това, бай Илия ми подаде свое одеало. За възглаве ми служеше канчето за хранене, което друг побратим ми подари още в Пазарджишкия затвор. Бай Илия имаше вече четиригодишен стаж. Осъден е през 1948 г. като участник в Асеновградската съпротивителна група “Национален християнски кръст”, чийто състав бе около 200 души – една от най-големите и добре организирани в страната. Двадесет от основоположниците бяха разстреляни.

Бай Илия получаваше редовно и всичко разрешено от правилника съгласно категорията и разряда – по 5 кг храна и плодове на три месеца. За плодове понякога минаваха и орехите, зависеше от надзирателя, който присъства при получаването на колета.

Как да кажа, че се хранехме заедно, на кооперативни начала! Та аз не получавах нищо! Братята ми са горяни, както ги наричаха, и контакт с близките не се допускаше по понятни причини.

Преброяваше бай Илия орехите пред очите ми, сякаш да не си помисля, че ме мами! Разделяше ги на 90, т.е. на дните до следвашия колет. Полученото частно биваше най-често 6-8 ореха на двамата. Това ни беше допълнителното към закуската от чай. При случай, че ми се паднеше шуплив, бай Илия ми даваше от своя пай.

- Ти си още много слаб! Трябва да се съвземеш! - казваше.

А когато от неговите излезе някой за хвърляне, отклоняваше с усмивка готовността ми да отстъпя ядчица от “моите”:

При онзи глад! Това не бе приятелски еднократен приятелски жест. Познавахме се само от няколко дни. Не можеше да очаква и нещо в ответ. Не е задължение. Отделя от залъка си! Тогава какво е? Не достига изследователският разсъдък, да се разбере добронравието в онази жалка епоха, която непрекъснато нараняваше човека с безразличие и подлост. Не помръква споменът ми за саможертвата – единственото значимо дело тогава и днес, и на всички времена, което може само да удивлява, а всички богове още подминават човешкия идеал!

Излизахме на разходка етаж след етаж – по 200-300 човека. С нас бяха отдавна известните Борис Бумбаров – министър от отечественофронтовски кабинет, Камен Генчев – народен представител от БЗНС, Никола Петков, генерал Кирил Станчев – командир на Втора българска армия по време на Втората световна война, Иван Йоновски – най-близкият ми приятел от 14-годишна възраст, племенник на капитан Йоновски, убит заедно с Ал. Стамболийски, атентаторите на “Света Неделя” от 1925 г. Иван Гевренов и Спас Задгорски. По другите етажи бяха Железан Райков, Георги Хълчев, полк. Марко Иванов, Коста Лулчев, Ангел Держански, Петър Коев, Евтим Арсов, католическите свещеници Никола Барбов, Пенчо Лавренов, Тобия Нонов; анархистът Илия Петканов, Илия Донев, Господин Писарски, Петър Пасков, Георги Каназирски – офицер, съден от втория състав на Народния съд, Милан Дренчев, Димитър Гичев и още хиляда страдалци.

Карето е място за разходка на затворниците в присъствието на дежурен надзирател. То е алея от калдъръм, широка около два метра, под формата на правоъгълник с обща дължина към 250-300 метра. Движим се в колона по няколко души. Някои от надзирателите разпореждат да се подреждаме както са номерата на килиите. Това затруднява опознаването ни. Други не обръщат внимание на редиците ни или съзнателно позволяват смесването, за да проследяват интересите, проявявани помежду ни, като ни наблюдават през прозорците или чрез доносниците. Така потракваме с налъмите по тридесет минути преди и след обед.

На всеки 5-6 затворници само един е от друга вяра - социалдемократ, анархист, демократ, легионер или изостанал от Народния съд. Другите са земеделци, тръгнали да защитят "свободата, браздата и торбата" по израза на Димитър Гичев; спестеното от залъка, съня и непосилния труд.

Рузвелт и Чърчил ни предадоха или продадоха на Съветския съюз и съпротивата се оказа същинска лудост, но ние нямахме право да стоим в хомота и още по-малко - настрана.

Явихме се в политическия двубой на чисто, без грехове, като опоненти - непослушни, неподатливи за обработка, каквито не бяха хората от Народния съд и осъдените комунисти. Затова от тях попълваха състава на култсъветите - да изнасят беседи, да хвалят постиженията на властта, да внушават разкаяние, да уверяват, че само така ще се излезе по-рано. С една дума, това бе отвратителната психоразложителна роля между затворниците и косвено информиране за поведението на останалите. Авторитетните най-вече понасяха последиците - изолация и инквизиции до полуда. Както при всяко правило и тук имаше изключения. Срещаха се култсъветници с много такт и умение, запазили достойния си ръст.

В Пазарджишкия затвор на общ режим бях само няколко дни. Още не осъзнавах всъщност какво ми предстои. Тук разбирам дешифровката на постановената класификация - "първа категория, първи разряд". Удостоеният може да получава на три месеца по един колет от 5 кг с храна, един с плодове от 5 кг, по едно писмо да изпрати и приеме отговор, както и с право на едно свиждане от 5 минути. Споделям информативно - ІІ разряд ползва горните права на два месеца, а ІІІ разряд - на един месец. Обикновено това засягаше затворниците с по-малки присъди и не толкова "обществено опасните". Променяха категориите и по "заслуги"!

Опазих разряда си през всичките десет години. При мен нямаше значение разрядът: едно, че в къщи останаха само стари и невръстни, друго, че често ме наказваха. Ако някога успяваха да съберат и изпратят нещичко, управата го връщаше на основание преместването ми в друг затвор, а до узнаването на новия ми адрес минаваше много време и току-виж годината се изнизала.

Килията, карето, карцерът, камшикът - това е истинското лице на живота ни в затворите. И как можем да пишем за лице на живота! Възможно ли е да говорим за него в единствено число като за нещо отминало или още по-малко за такова, което ще стане утре!

Животът е винаги многолик и е в мига, в този миг. Другото е дистанция, нарастваща дистанция, която размива отминалия миг. А бъдещият миг е фантазия! Той е измислен. Той е желание, надежда. Той е сянка, която гоним, както се казва в една шлагерна песничка.

Как да постъпим, за да изглеждаме по-мъдри? Да не унижим себе си пред себе си първо и после пред другите?

Нормално е да променим своя гледна точка относно събития и дейци, но това е потъване в миналото, в Историята, а ние говорим за идеал. Посъбрахме сили да жигосваме победителите, но у когото настъпи раздвояване, се изгуби по пътя. За равнодушните не ми се продумва - те са обида за род и народ.

Трудно се поддържаше търпимост помежду ни с крайната десница въпреки еднаквия огън, на който сме подложени. Оспорвахме си истината при едни или други позиции, оправдавахме участието си в разни събития и обвинявахме другите, които са били против. В обсега на споровете неминуемо попадаха 9 юни 1923 г., септември 1923 г., блоковото време - 1931-1934 г., 19-томайския преврат, участта на евреите, 9 септември 1944, Народният съд, обединената опозиция - 1946-1947 г. и всички последвали процеси след забраняването на БЗНС "Н.Петков". Минавахме за левичари и много лесно се поддавахме на закачките. Лесно се улавяхме на провокациите от началниците на затвора и инспекторите от "Отдела", които често ни спохождаха. Пълнехме карцерите по за две седмици и повторно след еднодневно прекъсване, съгласно "правилника за вътрешния ред".

Преди захвърлянето в карцера се изливат стотина литра вода за разхлаждане - няма сезони! Просто ритуал! Наказаният няма право на разходка.

Един-единствен от целия управленски състав - ст.н-л Петко Шекера (забравил съм истинското му име) проявяваше човещина. Не наводняваше карцера, не подяждаше от колетите, не отнемаше минути от разходката ни. Но едва ли някой ще забрави зам.-началника по политическата част - майор Йорданов - Коларя на смъртта! Слаб, висок, с отпечатана омраза на лицето, винаги в униформа - липсваше му само косилката, с която медицинските листовки представяха холерата. Загатваше псуваща усмивка само когато успееше да предизвика някого и да го накаже.

- Баталов, американците ще дойдат, но ние ще ги посрещнем! Вас няма да ви има! - се провикна пред 700-800 души, осигурени на събранието.

Неговите наследници от БСП посрещнаха не само американците, но и монарха.

През март 1952 г. ме изпращат “по делегация” в София. Какъв е прецедентът: задържат Ангел Дяков в казармата. При обиск в дома му, намират класирано в папка писмото ми от май 1949 г., в което между другото се похвалих, че съм се запознал с Трайчо Костов. И тръгва съмнението за връзки на бате Иван с този българин. Не можех нищо повече да кажа, защото такава връзка нямаше. Остана горчивият спомен от двуседмичния престой с белезници на ръцете зад гърба и по-мъчителната среща в полунощ с началника на следствения отдел Никола Дворянов, от съседното село Богдан, син на Пенчо Дворянов. Безочливо и с неприкрито високомерие съобщи, че братята ми са убити – да не го изпревари някой... колко много знае!

Един месец преди изпълнение на присъдата им!

Убиват ги на 16 април 1952 година в Пазарджишкия затвор, а баща ми с петгодишна присъда изпращат на остров Персин, затова че помагал на децата си. Не ми е известно да има другаде по света подобно законодателство и такъв Април! Дали е продължение на онзи от 1925 г., когато сгромолясват църквата "Света Неделя"!

Големият ми брат Атанас бе медик, член на ръководството на Академичния земеделски съюз.

И двамата, както се случва с истинските герои, почиват в анонимен гроб.

Гавра, цинизъм и насилие са конвоирали до стрелбището непреодолимите им рефлекси и достойнство, вродената съпротива и мисловна енергия, озонирала обществените тенденции.

Днес ги докосваме чрез спомена и ледените мраморни плочи на Мемориала край Националния дворец на културата - зрими доказателства за вярата и оптимизма им, за благородството и всесилието им, за победата им.

Не ги търсим заради своето любопитство. Не! Овладява ни необикновеното обаяние на саможертвата да съхранят род и душевност, изправени срещу нравствения порок на обществото, стъпили здраво на своето пророческо дръзновение и своето място в Историята.

Покорява ни възванието им да си припомняме възрожденските пътеки! Самочувствието си!

На село имат гроб, в който няма нищо от тях. Стоят изписани само имената им. Няма дори смъртен акт, което породи толкова легенди и надежди, че са живи, спасени от приятели. С недомлъвки продължавах да отговарям на баща си... А бях обърнал целия свят! Не излъгах. Само премълчах истината.

Няма думи, които биха могли да изразят условията на оцеляването, опита да ни вместят в догми. Страдаха онези, които са били въвлечени. Те ще напишат големите томове, изпълнени с подробности как се е осъмвало и замръквало. И по-нататък - от мръкване до съмване. Другите не са страдали. Те знаеха къде отиват, през какво ще минат. И тръгваха. С месеци, с години сянката на стената е била единственият им другар и довереник, но никога не са се чувствали сами. Носеха идеи и отстояваха позиции.

Не могат да простят само, че две поколения българи са лишени от възможността да мислят.

При обратния конвой за Плевенския затвор, в софийското полицейско етапно, случаят ни събра с лагеристи от Персин и с мастития финансист и политик Атанас Буров. Не внушаваше респект физиката му. Пък и в тия дрехи!

Ограниченото сектантче у мен се опита да уязвява Атанас Буров, като го заяде за сборището в Търново през 1922, за преврата 1923, за всичко, което си мислех, че зная. Не се опитах да науча нещо, а бързах неприлично да го обвинявам. Не се отбраняваше. Дори ми внуши уважение с високата оценка за Стамболийски. Мисля, че беше искрен. Нямаше причини да хитрува. Участието му в Кабинета на Муравиев през 1944 е политически знак за преосмисляне на Историята.

- Не съм фашист. Сгрешихме с убийството на Стамболийски. Той действително бе голям психолог, открит политик и мъдър държавник - далеч, далеч от схематиците. Пишеше страховити статии, произнасяше метежни речи, но не беше злобен. Страшно за нас бе неговото обаяние.

Двете денонощия по етапните охладиха страстите ми, но когато се включих в разговорите ни като нормален човек, общият ни път секна в Плевен.

Тук най-често ни наказваха по дребни поводи - за смачкана дървеница на стената, за окачена мокра кърпичка, за надничане през прозореца или шпионката. Понякога обаче ние си го предизвиквахме, за да покажем, че ни има, че не сме се предали, че утре ще бъде друго. Стачкувахме заради лошата храна, чествахме годишнини на наши жертви с кратки речи или спомени за тях от лични приятели. Тогава наказанията биваха по-сурови - продължително уединяване след карцер, лишаване от колети, писма, свиждане. Много туберкулираха от това - най-вече измежду онези, които не получаваха нищо от къщи. Токата - този неграмотен надзирател, наказваше за удължени мустаци, за несвалена шапка, като се преминава през Колелото, за поглеждане встрани. При всяко от дежурствата си ни напомняше за Вилхелм Тел. Презреният циганин дали пък не е чувал и за Тел! Не признаваше, че нямаш шапка. Трябва да имаш и да я носиш.

Някакво възпаление на вътрешното ухо ме превиваше от много силна болка. Подадох сигнал - никакво внимание от дежурния надзирател. Минават два-три дни, губя равновесие, пред очите ми се мержелеят призраци, дера си гърдите - надзирателите ехидно ме подминават.

От нашата килия в Култсъвета работеше пасторът Георги Чернев, високообразован, етичен и измъчен човек. Парливия компромис направи заради сина си, засегнат от психично заболяване - мерне ли се край него човек в униформа, връхлита на бой. Бай Георги се движеше свободно, посещаваше сина си на раздумка, усмиряваше го. С него се уговорихме, когато дойде докторът, предпазливо да ми съобщи. Затворът се обслужваше два пъти седмично от градската поликлиника. На следващия ден бай Георги отвори вратата, погледна ме и затършува нещо из багажа си. На бегом стигнах до доктора. Не се подчиних на крясъците и заплахите от смаяния надзирател.

От тревогата в очите на доктора и от разговора му с директора на затвора разбирам, че състоянието ми е окаяно. След по-малко от час бях изпратен на лечение в софийската затворническа клиника. Приеха ме загрижено. Когато се събудих, узнах, че вещо са отстранили гнойния поток, приближил мозъка ми. Пред погледа ми не се кръстосваше цинизмът на плевенските надзиратели. Облъхваше ме пролетта на 1953 година.

Едно от леглата в стаята се заемаше от Стойчо Мошанов - бивш член на Демократическата партия, а по-късно на Демократическия сговор. Бил е министър, Председател на ХХІV обикновено народно събрание, Директор на труда. Обявява се против обвързването на България с хитлеристка Германия. Не си позволих момчешко поведение като пред Буров. Мошанов бе засегнат от частична пареза, но имаше удивителна памет, точна мисъл, коректни отношения, солидна информация. Знаеше подробности за случилото се и с нашата фамилия. Изброи ми десетина имена от Карловския край, говори ми за дядо Нешо Ситев от моето село. Били са близки с Константин Баталов, за когото вече писах, затова може би е запомнил семейната участ от вестниците. Така или иначе бях поласкан и нямах етап на размразяване. Разнищвахме политиката от последните години и особено мисията му в Кайро през август 1944 година, когато бил натоварен от правителството на Ив. Багрянов да разузнае чрез англичаните каква ще бъде съдбата на България след излизането й от войната. Трябвало да разясни политиката на правителството и да настоява да се избегне влизането на английски войски на Балканите, за да не се предизвика и съветско нахлуване. Не подминахме срещите му и с д-р Г.М. Димитров. Там някъде се появи първата драскотина върху моето знаме! Бай Стойчо без всякакви уговорки до раздялата ни страстно ме уверяваше, че за дълго време само земеделци и демократи могат да се справят със социално-икономическите проблеми у нас.

Иван Баталов, 1944 г., партизани

9 Септември 1944 г. Партизани /отляво на дясно/ – Павел Вълков Павлов, Димитър Нечков и Иван Баталов – брат.

Димитър Баталов, абитуриент, 1949 г.

Димитър Баталов, абитуриент

в Първа мъжка гимназия – Пловдив, 1949 г.

Атанас Баталов, снимка от архива на Държавна сигурност

Брат Атанас – от архива на ДС.

Историята в личен разказ

ДИМИТЪР БАТАЛОВ