Захванах се да пиша нещо по-общо за последните десет години в България (1989-1999), защото ми се струваше, че ги познавам добре и ще свърша бързо и лесно задачата си.*
Това е десетилетието, в което комунизмът рухна, а Източна Европа тръгна по пътя на демокрацията. По стечение на обстоятелствата имах значителна роля в създаването (7 декември 1989) и утвърждаването на СДС (Съюз на демократичните сили), която е най-голямата антикомунистическа организация в България. В момента (1999) това е партията, която управлява страната. Аз не съм неин член, но това е без значение.
Невероятен е ураганът на последните десет години. Яко ни удари. Кости чупеше, сухожилия късаше, керемиди хвърчаха, стени се събаряха, колците по лозята като сламки литнаха. А буквите ми от камък дялани по кьошетата натъркаля на боклучиви купчини... Ураганът на нов пристъп иде. Вдигнал съм ръце. Лицето ли си пазя, предавам ли се? Сам не знам!
Тътен тътне. Студът прониква през зейналите пролуки на сградата...
В последните десет години се преобръщаха душите на хората, преобразуваха се общества, разпадаха се и възникваха държави, създаваше се нов световен ред. Това не може да бъде конспирация. То не е резултат на индивидуална роля или колективен замисъл.
Скача скакалецът на вниманието ми. Блъска се, не ще да спре.
А навън ураганът бушува и дано, дано утихне, защото може да се окаже, че подир него иде истинската стихия, чието име още не знаем...
Написах горното далеч, далеч, преди да започне ударът на НАТО върху Югославия, а днес (минаха вече два месеца от началото на бомбардировките) съм длъжен да добавя:
Не казвам, че зная и проумявам докрай онова, което вече се случи, но зная, че е добре в началото авторът да каже своите претенции, ако има такива.
Когато споделям своите мисли, разбирам че далеч не съм от най-осведомените българи, нито смея да се причислявам към най-образованите. Казвам го не защото искам с фалшива скромност да се харесам на чистосърдечния читател, нито пък с превит гръбнак да предизвикам милостта на Онези, които се изживяват като монарси на познатия ни свят, казвам го заради проблемите, с които се занимавам. Те са твърде сложни, за да бъдат осъзнати от един човек, който и да е той, или да бъдат решени от една партия, колкото и голяма да е тя. В този смисъл моето съзнание за собствената ми ограниченост не е нито предимство, нито недъг, то е само обяснение - защо съм имал куража да се заема с предмета на своите размишления, без да имам вярата, че мога да бъда безвъпросно ясен за себе си и за читателя.
За тези проблеми няма значение осведоменост, образованост и интелект..."Сърцето" (в смисъл на "неизразимото себеусещане") тях ги решава, а думите, думите, които пишем и изричаме, са индикаторите, нещо като славеевата песен, която чуваме в майската нощ, и която "индикира", че славеят се размножава. Но казвам: "нещо като".*Текстът е писан по академична поръчка за сборник, издаден във Франция във връзка с 10 години от падането на Стената. Завършен е в края на 1998 година. Предназначен е за ползване от чужденци и въпреки че се постарах да го пооправя, това си личи. Срещат се пояснения, които за българина са излишни. Моля читателя за извинение. В процеса на пооправянето се изкуших и прибавях допълнителни текстове. Бел. авт. - Петко Симеонов.
Обратно към "Книги"