ПАВЕЛ ПИСАРЕВ     КАФЕ ДЬО ПАРИ

Съдържание

ПЕТДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО

 8.

О, ШАН-З-ЕЛИЗЕ

„Хубаво за Париж се пише далече от него.” Така Хемингуей някъде в началото на своя „Безкраен празник” обяснява защо чак през 1958-60 г. се връща към спомените си от 21-26 г.   Сега, 40 години след моята френска фиеста, се връщам към младостта. Париж тогава беше френски. Миналата година бях там за Нова година. Париж се поамериканчил, почернял и пожълтял. На едно кръстовище полицаят спря движението, за да мине малка върволица от деца,  двадесетина, хванати ръка за ръка, прброих 12, за които се заклевам, че нямат баща и майка чисти французи. Но аз си спомням за стария Париж на златните есени и внезапните пролети, за Париж на кестените и уличните музиканти.

През лятото на 1964 г. редколегията взе решение да бъда изпратен за кореспондент в Париж.  Най-добрият подарък за току-що миналия рожден ден – на 30 години заминавам не къде да е – в Париж. Започнах да уча френски и да се готвя, за да бъда одобрен на заседание на Секретариата на ЦК, което така и не стана. Решението излезе на подпис. „Не е ли по-добре в Берлин - възразих  наивно аз. - С френския съм съвсем зле, какво ще стане, ако на заседанието в ЦК някой ме заговори на френски.” Редколегията  избухна в бурен кикот. „Че кой ти знае там френски, бе Павле” - през смях рече Боков. В края на октомври заминах. 

          Заех се преди  всичко с френския език, по два часа дневно, първо в „Алианс Франсез”, там се записах в хор, защото езикът се учел по-лесно с песни, а  после в „Екол Берлиц” с модерни аудиовизуални системи, с магнетофон и слушалки. Дълго заеквах, но после бях готов, само запецвах , а по-късно чуруликах на воля.  Ползвах френски, немски и, разбира се, руски. Аз бях няколко години член на комисия по проблемите на Общия пазар към Министерския съвет, ръководена от проф. Владигеров, в която влизаха видни специалисти по проблемите на съвременния капитализъм, бях подготвен и по политическите въпроси от развитието на НАТО. Участвах през пролетта на 1964 г. в едноседмична международна теоретическа конференция в Москва, пред която основен доклад изнесе академик Варга, а изказвания направиха най-известни световни учени. На тази конференция в Москва разбрах, че в комунистическата партия има различни нива на информация и мислене, едно на ниво учени и висши партийни ръководители, аналитично, свободно и на световно равнище, и други нива за масова елементарна пропаганда за населението или по-реалистична за широки кръгове партиен апарат и активисти. В Москва на теоретичната конференция се говореше за обективния характер на интеграцията, за капиталистическия път на издигане на жизненото равнище, за съвременния капитализъм и неговата социална политика, за това, че технологическият напредък изисква квалифициран работник, а това означава образование, здравеопазване, по-къс работен ден, седмична и годишна почивка, спорт, удобно жилище, добър градски и крайградски транспорт, по-високо жизнено равнище, детски градини за децата. Никаква пропаганда. Но това не се отнасяше за публикациите в печата. И на Изток, и на Запад вестниците, с редки изключения, позволени на големи журналистически имена, служеха за чиста ,че и вулгарна пропаганда. 

Така че проблемите на Общия пазар и НАТО познавах добре и в Париж не влизах в празни спорове с колегите от световния печат, които се чудеха що за странна комунистическа птица съм. И затова се отпускаха на по-откровени и съдържателни разговори с мен. И на тях им беше интересно какво мислят комунистите от самата Източна, според тях поробена Европа. Голяма част от парижката журналистическа колегия и особено французите бяха ляво ориентирани хора с антиамерикански настроения заради войната във Виетнам. В Париж се заех с подробното запознаване на историята и географията по училищните учебници за горните класове, със съвременната политическа действителност, държавното и общинско устройство на страната. Зарових се във френската антифашистка съпротива и нейните герои. Изучавах политическите партии, техните програми, биографиите на основните политически фигури. Киснех по цял ден в редакцията на „Юманите” при секретарката на главния редактор Рене Андрио, която ако не можеше да ме вкара при него, ме пращаше при някой в редакцията да му вися на главата, я при главната секретарка на вестника Мари-Роз Пино, я при  шефа на международния отдел Ив Моро, при заместник-главния редактор Жан Меро, при  Пол Ноаро, помощник на Жак Дюкло, или при Люсиен Кюрзи, който преди това беше кореспондент на вестника в София. Когото хванех, канех го на обяд в някой от близките ресторанти, хем  упражнявах езика, бъбрейки с френския колега, хем разучавах в детайли менюто, кое с какви вина върви и кое след кое се яде. Французинът умира да говори за ядене, не по-малко, отколкото да яде. Най-напред какво значи аперитив, добре, това знам, но как е тук във Франция, и научавам, идва от латинската дума aperire - отварям (апетита). Например конякът може да се пие и за аператив, а не само като  у нас за  дижестив и не по 50-100 грама, а най-много 25- 30. Или например пастис - анасонова напитка, а може и типично френската старовремска - абсент, прави се от сух пелин, анасон и копър. Ван Гог тряскал много абсент и веднаж, пиян до козирката, си отрязал ухото. С кое месо какво вино се пие. За разликата между бялото и червеното не питам, но червените вина във Франция са безброй. „Поръчвай си Бордо 64 г. - ме посъветва Жан Меро, - то макар и ново и евтино, е чудесно.” Повярвах му, той си беше закръглен чист червоугодник, нищо, че е бил изведен от германците за  разстрел заедно с Габриел Пери при Мон Валериен, командващият екзекуцията го развързал от кола, като разбрал, че е едва 15-годишен. „Разбира се, виното  върви със сирене” -  продължаваха неговите уроци. - ”Обикновено бри, защото във Франция  сирената са 400 вида.” Ементал, камамбер, рокфор, горгонзола са сини сирена с  лек дъх на плесен, едмар, конте, сираз с дъх на каберне совиньон, защото отлежава във винена дъбова бъчва.  Френските сирена са обгърнати с тайни. Камамберът идва от името на едно село, в което с него нагостили Наполеон.  Много сирена носят имената на манастири, които са по-известни с тях, отколкото с приноса си към католицизма и вярата - Пор–Салю, Мароал, Сен Нектар и други. Съдбата на сирената е кралско задължение, някои от тези видове са утвърждавани с висши укази, както и виното то често носи името на региона, в които е произведено, като конякът идва от  землището Коняк. Затова у нас забраниха да ползваме тази запазена марка и измислиха „Слънчев бряг”, „Плиска” и „Преслав”, както във Франция освен „Коняк" има и „Наполеон” и „Хенеси” и „Курвоазие”. Затова  не се очудих, че  когато поднесли в края на обяда, даден от генерал Де Гол на Тодор Живков,  Бордо 64 с обикновено бри, домакинът казал на Тодор  Живков, че това хубаво френско селско вино върви със селско сирене, като добавил: „Знаете ли, че хич не е лесно да се управлява народ, който може да избира между 400 вида сирена.” Направил му демек намек, че в България при социализма изборът е ограничен  между пет-шест вида вина и толкова сирена и никакъв, когато става дума за управници като него. Не знам дали нашият е разбрал как са го плъзнали. Но да не се отклонявам толкова дълго. След това често си поръчвах Бордо 1964,  но най-накрая спрях. То утрои цената си само за пет-шест години. Когато, много по-късно, вече през 21 век, само попитах в един ресторант имат ли Бордо 1964, келнерът извика шефа на залата, за да говори с мене, защото съм бил голям познавач. Всичко във Франция се бе променило за  близо половин век, само не и яденето и пиенето. Завърза се цяла дискусия, какво да ми предложат в замяна, а аз, като знаех, че ще ме оскубят, вежливо им казах да не се измъчват да търсят  нещо подобно на това чудно вино, затова най-добре е да ми  налеят една наливна бира, което беше чиста обида. Френската бира си е обикновена пикня, това не ти е Германия или Белгия. Донесоха ми прекрасно бордо. 

Във Франция яденето е ритуал, който започва с разговор на тема с какво вино и с какво сирене ще завършим. Както и ходенето на гости е тържество, но то е пак заради яденето. Пишат ти писмо две-три седмици по-рано за кога те канят и ти после, след гостуването трябва да изпратиш благодарствено писмо, как царствено си ял и пил с най-високи оценки за блюдата, но трябва да наблегнеш и на високото  интелектуално ниво на разговора, независимо имало ли е, или не такъв. Така са правели едно време графовете, а след тях сега вече така постъпват сульо и пульо. Всички си говорят на Вие, така както графовете едно време. Синовете и дъщерите питат майките си, след като се оженят: „Мамо, може ли да дойдем у Вас на гости следващата събота, с децата или без тях. От демагогия питат, разбира се, дали и с децата, коя баба и кой дядо не иска да си види внуците. Но докато и мен започнаха да ме канят в къщи на гости, много време мина. Тази покана е висша форма на приятелство, признание и уважение. Обядът започва към 12-13 часа и завършва към 17 ч. Читателят може би ми влиза в положението за  Франция, какво да се говори и пише най-напред - за яденето, разбира се, като не може преди това да не се намекне нещо и за жените. Но тънко, фино, да се направи комплимент на дамата до него. Но да се върнем на езика, като стана дума за французойките.