ПАВЕЛ ПИСАРЕВ     КАФЕ ДЬО ПАРИ

Съдържание

ПЕТДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО

 9.

О, ШАН-З-ЕЛИЗЕ

        За да напредна в езика, ежедневно следях вечерните емисии на радиото и телевизията, сутрин купувах „Фигаро”, „Юманите”, „Либерасион” „Л'Орор”, а след като излизаше рано след обяд първото издание на „Льо Монд”, диктувах по телефона на стенографа на редакцията Макариев поредната кореспонденция. Появи се подписът „от нашия кореспондент”. И това два-три пъти седмично, а при големи събития и всеки ден. Следях „Ле Летр Франсез” на Пиер Декс, основните седмични списания - „Експрес”, „Пари Мач”, „Нувел Обсерватьор” и други. Това ми помагаше да пиша по една теоретична статия месечно, изпращана по дипломатическата поща. Българските вестници получавах с два-три дни закъснение, а „Правда” и немски вестници купувах всеки ден, намираше се днешният брой по обяд в дръгстора срещу Триумфалната арка. Бях акредитиран към президентството, правителството и парламента. Посещавах всяка седмица брифингите на отдел „Печат” на Ке-д-Орсе, външното министерство, където се събираха представителите на френската и чуждестраната преса. Шефът на отдел „Печат” ни информираше за поредното заседание на Министерския съвет под председателството на генерал Де Гол и даваше думата на поканения от него министър да отговаря на въпроси. Обикновено всички журналисти – френски и чужди, чакахме по час и повече, докато започнат тези пресконференции, през това  време дъвчехме сандвичи, пиехме сокове и кафета с кроасани, обменяхме новини и коментари. Това беше един клюкарник на световно равнище. Там се сприятелих с политическия коментатор на Френската телевизия г-н Вернер, с кореспондента на Ню Йорк Таймс, г-н Маиси,  с г-н Волф, кореспондент на група германски вестници, на съветската телевизия и радио Анатолий Потапов и на в. „Правда”, Котов. Компанията се сглоби около уискито с бадемите, водката, руския хайвер и пушената сьомга. Записах се в дружеството на чуждестранните журналисти, всеки месец обядвахме с някоя политическа или друга знаменитост. От там тръгнаха връзките ми с цяла група гръцки журналисти.  Веднъж в годината, обикновено  през януари, генерал Де Гол даваше годишна пресконференция, която се чакаше с интерес.  Идваха  няколкостотин журналисти от Париж и целия свят в салона на хотел „Крeон” на площад „Конкорд”. Събираше се целият министерски съвет, начело с премиера Помпиду, и след чакане от десетина минути за авторитет, на висока трибуна се покатерваше и без това дългият над 2 метра френски президент. След изложението следваха въпроси. Веднаж и аз зададох глупавия въпрос: „Защо  избирателните райони, които избират голистки депутати от Париж, са по двайсетина хиляди избиратели, а тези от предградията, които изпращат комунисти, са със стотина хиляди”. Генералът попита още веднаж кой поставя този въпрос, от кой вестник и коя страна е и насмешливо отговори: ”Какво, вие искате да бъде обратното, така ли? Ще има да чакате много, докато това стане”. След една седмица мадмоазел Герле от отдел „Печат” на външното министерство ме покани на обяд и любезно ми каза, че всички въпроси на тази и други важни пресконференции предварително се съгласуват с нея и отдела, и че ако за в бъдеще искам нещо да питам, или да взема интервю от френския министър и т.н., да се обръщам към нея, за да бъде сигурна, че работата ще се свърши добре. Колеги от парижките вестници ми казаха, че преди пресконференцията големите имена във френския и световен печат се канят на срещи и се умоляват да поставят определени въпроси. Има и платени въпроси, говореха противниците на голистите. 

Френската телевизия тогава беше в разцвет и доста обективна,черно-бяла с две програми, една държавна телевизия. Частни още нямаше, съществуваше и Министерство за контрол на информацията  с министър Ален Пейрефит. По случай 50-годишнината на Октомврийската революция в предаването „Досие и екран” излъчиха филма „Великият Октомври”. След това в студиото представиха самият Александър Керенски, дошъл от Америка. Той разказа, че такова масово въоръжено нападение над Зимня дворец в Петербург със сражение е имало само във филма на Айзенщайн. Дворецът се охранявал от една колоездачна рота жени, които разнасяли правителствената поща из града. Той като министър-председател бил информиран,че болшевиките готвят нещо, но не взел мерки, защото с Ленин били от един град, Симбирск,  бащата на Ленин бил нещо като министър на образованието на Южна Русия, а бащата на Керенски - директор на училището,  в което те двамата, Ленин и Керенски, са учили, въпреки разликата от десетина години във въэраста, а и като студенти юристи се засекли. Те се познавали, както и бащите им. Затова Керенски не гледал сериозно на информацията, че Ленин  организира завземането на властта, още повече че Вишински (същият този Вишински, който е главен прокурор по време на сталинските процеси, а после външен министър на СССР), като прокурор в Петербург бил издал вече заповед за арестуването на Ленин. Залпът на „Аврора” бил халостен, дал е сигнал на бойните групи на болшевиките да заемат министерствата по пет-десет души за всяко държавно учреждение, един-два дни преди това бойните групи обикаляли министерствата, влизали в тях като посетители, за да ги разузнаят. В града било спокойно, Шаляпин пеел същата нощ в Мариинския театър, балерините размахвали крака на прочутата сцена, а  по кабаретата на Невски проспект шампанското се е леело, никакви сражения през нощта не е имало и Керенски каза, че не е бягал, преоблечен като жена, а просто когато портиера му звъннал, че в двореца влизат въоръжени хора, той през задния вход слязал в двора и с колата си запрашил към Царское село, където бил ген. Духонин, началник-щаб на руската армия. Министрите от Зимния дворец били арестувани, но на другия ден пуснати, като всеки подписал декларация, че си подава оставката и няма да се занимава с политика. Убити през нощта на октомврйиския преврат нямало. Завземането на властта се извършило от не повече от  хиляда-две хиляди болшевики и около хиляда военни, войници и нисши офицери, ранени, докарани в Петербург и вече излекувани, шляещи се из града и не искащи да се връщат на фронта. Октомврийският преврат според Керенски е бил желан от германците, за да излезе Русия от войната, за което германският генерален щаб дал много пари на болшевиките и ги пуснал през Германия със специален влак още по време на войната. Даже в защита на Ленин са участвували така наречените интернационални бригади пленници от германци, хървати и т. н., въоръжени наново и командвани от свои офицери и руски политкомисари. Германци например са участвали в завземането на  властта в Москва, като атакували Кремъл десетина дни след щурма в Петербург, германци са помагали на болшевиките да защищават Петербург срещу казаците на ген. Краснов. Кървавата част на революцията започнала по-късно с избухването на гражданската война, а в Петербург по улиците тръгнали въоръжени отряди, след ден-два, когато тълпата нападнала магазините и навляза във винените складове на Зимниа дворец и се отдала на грабеж. Така Александър Фьодорович Керенски представи октомврийската революция. Други представят другояче революцията.  

След предаването на телевизията, по среднощ моят приятел  Анатолий Потапов  кореспондент на съветското радио и телевизия в Париж ме заведе да видя  Керенски в руския локал „Ше  Юсупов” близо до Триумфалната арка, на площад „Етоал”, сега „Шарл де Гол”. Старецът пиеше водка с убиеца на Распутин, граф Юсупов, емигрирал след революцията. Запознах се с двете антики, не взех интервю, че кой ще го пусне в София в чест на 50-годишнината на Октомврийската революция. Истината ми беше скъпа, но Париж по-скъп, оставаше и такова интервю да пратя в София, то би прозвучало като молба да ме върнат обратно. По същата телевизионна програма гледах и филма „Гори ли Париж?”, посветен на освобождението на града от войските на генерал Льоклер и въстаниците и бойните групи на Рол Танги от нацистите, когато Хитлер изпратил главореза Скорцени с отряд гестаповци, да вдигнат мостовете на Сена във въздуха, както и Лувъра и Елисейскя дворец. Та този наглец бе дошъл във френското студио да си спомни как са протекли събитията. Отидох пред телевизията, старото здание на телевизия на Рю Коняк-же, тъй като живеех наблизо и видях, че там се събират тълпи от хора. Когато Скорцени излезе от телевизията, тълпата се раздели, направи му проход и много започнаха да подвикват и го плюят. Това бяха роднините на загиналите в германските концлагери и избитите от окупаторите. Не можеха да простят на германците, въпреки че Аденауер и Де Гол се бяха помирили и изградили Общият пазар.