Доверие и Благополучие:БЪЛГАРСКИЯТ СЛУЧАЙ В СРАВНИТЕЛНА ПЕРСПЕКТИВА

Към казаното има поне още един нюанс, без отчитането на който обяснителната рамка на изключителното, уникално българско недоверие ще остане непълна: страховете, като основа на недоверието.

Българинът е сякаш изтъкан от страхове. Той е недоверчив дори и поради това, че е притиснат от многото си страхове. Страх го е за оцеляването и прехраната, доколко ще му стигнат парите за нормален живот – да може със своята заплата или пенсия да преживява, да не тежи на близки и роднини. Страх го е да не остане без постоянна работа, без постоянни доходи. Страх го е от тежко заболяване, което ще му намали рязко доходите от скъпоструващо лечение и медикаменти. Страх го е от постоянно качващите се цени на консумативите за дома – на тока, водата, отоплението. Накратко, страхове от ниското равнище на неговото собствено и на семейството му благосъстояние. Освен това, той се чувства несигурен и в къщи, и навън, на улицата, в обществото: страх го е от битови кражби, да не му откраднат скътаните дребни пари за ежедневието и за таксите, да не стане жертва на домашен грабеж, което да доведе до срив материалното му положение. Страх го е и физически да не бъде нападнат и обран на улицата. Страх го е и от „другите етноси” – от ромски набези над продуктите на домашното стопанство и зимнина, от агресията на етнически турци – в администрацията и в услугите в „смесените” райони. Страх го е дори от външно нападение, от терористичен акт, който, не дай си Боже, може да сполети и България...

Това не са голословни твърдения, а отново факти от емпиричните данни, събрани по методиката на ESS през 2006 и 2009 г. Как при такива и толкова много страхове българинът ще живее в спокойствие и доверие с останалите?... Как в такава ситуация той да не избере да го водят управляващи, от които очаква повече строгост, по-силна държавност, по-голям ред, дисциплина, спазване на законите, справедливост…

Нека преминем към конкретните данни. Към средата на 2009 г. 69.7% (през 2006 г. – са 71.8%) споделят, че се опасяват, домът им да бъде ограбен; 50.7% през 2009 г. (47.1% - през 2006 г.) признават, че се чувстват несигурни да вървят сами на тъмно в техния квартал; 69.1% през 2009 г. (67.6% - през 2006 г.) направо заявяват, че се страхуват, че те лично могат да станат жертва на престъпление, застрашаващо здравето или живота им.

Очевидно, става дума за трайни страхове сред хората, високите им стойности са почти непроменени през последните три години. И това не са опасения само за проблеми с вътрешната, но и с външната сигурност: през 2009 г. 69% (през 2006 г. – 63.2%) допускат, че в следващите 12 месеца е възможна терористична атака в Европа, а 58.5% през 2009 г. (51.1% през 2006 г.) - смятат, че това е вероятно да стане в самата България. Напрежението и тревожността не само са се „настанили” трайно в масовото съзнание през последните години, но дори са се и увеличили, живеейки в този „размирен” свят.

Страховете се поддържат и подхранват и от определен „социално-структурен песимизъм” сред българите, чрез тяхната собствена субективна представа за състоянието на нещата, което също увеличава песимизма през средата на 2009 г.: според 1/3 от респондентите около 50 и повече на сто от хората у нас нямат достатъчно пари за продукти от първа необходимост; за 22% от респондентите над ¼ от хората у нас са инвалиди или хора със сериозни физически или умствени увреждания, което предположение поставя драматични въпроси; за над 40% от анкетираните - безработните у нас, които търсят работа, са над ¼ (25%) от трудоспособните. За 77.2% жизненият стандарт на пенсионерите в България е „изключително лош”(позиции 00-02 по 11 степенната скала); такъв е за 79% и стандартът на безработните; за 42.5% „изключително лоши” са възможностите за младите хора у нас да намерят работа на пълен ден; за 32.1% има вероятност самите те да останат безработни в следващите месеци, до година; за 59% е възможно да останат още в следващата година без пари за първите нужди на домакинството; 42% смятат, че могат да останат скоро без здравни грижи; и т.н. …

Страховете, безпокойството, тревожността - извън всяко съмнение, - играят твърде централна роля в ежедневието на голяма част от българите днес и в мислите им за утрешния ден. Страховете придобиват ролята на доминанта в масовото съзнание и те не могат да бъдат пренебрегвани в анализите на доверието и благополучието.

Но има и още нещо. При сравнение на данните за страховете, тревожността, между дадените отговори в различни европейски страни през 2009 г. се оказва, че има страхотно разминаване между, от една страна, страха от грабеж и от нападение и – от друга страна – реалния неприятен опит от вече реално случил се такъв грабеж и нападение.[1] Показателно е, че българските респонденти имат най-големи страхове, но същевременно далеч не българите са сред онези, които реално са били най-много обект на грабеж и нападение. Много по-често реален обект на грабеж и нападение през последните 5 години, в сравнение с българите, са били, според напълно сравнимите данни от ESS-2009, граждани на Белгия, Дания, Естония, Испания, Финландия, Франция, Великобритания, Норвегия и Швеция. Въпреки това обаче, българите много повече се страхуват, че това ще им се случи. Защо е този толкова по-голям страх? Това разминаване между страхове и реални жертви на девиантно поведение се забелязва лесно на Фигура 5 в дистанцията между процента на имащите страхове и на реалните жертви на грабеж и нападение – при българите тази дистанция е най-голяма – около 55%; подобна голяма дистанция, разтворена „ножица” между страховете и реалните случаи на насилие има и при други източно-европейци – напр., при хората в Русия. При респондентите от Дания и Норвегия, обратно, тази дистанция е най-малка – около 20%). Както се вижда от фигурата, страховете на хората винаги, във всички страни, са по-големи от реално случилите се грабежи и нападения. Явно, това е обща зависимост – такъв, общо взето, несигурен, придружен с много рискове е съвременният живот в Европа.

Страховете от грабеж и нападение и реалните жертви през последните 5 г.

Но споменатата разлика, дистанцията между страховете и реалностите е особено присъща на българския съвременник. Това не е просто резултат от следването на превантивното правило „Страх – лозе пази!”. Можем да предположим, че главната заслуга за преувеличаването, „пренавиването” на страховете у нас е – както видяхме – в ниското доверие в държавните институции и най-вече в слабото или поне неудовлетворителното действие на основни национални институции, които пряко или косвено са свързани с опазването на обществения ред и сигурността на хората – с работата на полицията, на съдебната система, според данните към средата на 2009 г.. В Белгия, Дания, Естония, Испания, Финландия, Германия, Великобритания, Норвегия, Швеция, много повече хора са реално пострадали през последните 5 г. от грабеж и нападения, в сравнение с пострадалите в България, но в тези други страни страхът от такива посегателства е в същото време много по-малък, най-вероятно поради ефективната работа на техните правоохранителни и правораздавателни органи, на тяхната полиция и съдебна система, според преценката на самите техни граждани. Органите на реда в тези страни се ползват, както се видя, с високо гражданско доверие, хората в голямата си част са доволни от тяхната дейност, чувстват се достатъчно сигурни и защитени и поради това – много по-спокойни за своята лична сигурност, уверени в стабилността на обществения ред.

[1] На това обърна внимание още Л. Димова на първата пресконференция на данните от ESS-2009 през декември 2009 г.